Кенилуърт

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Ковачът започна разказа си с думите:

— Още от дете ме подготвиха за ковач и аз познавах занаята си не по-зле от всеки друг момък с очернени пръсти, опушено лице и кожена престилка, служещ на това благородно изкуство. На мен обаче ми омръзна да редя мелодии с чука върху железни наковални. Тръгнах да се скитам по света. И тъй се запознах с един прочут фокусник, чиито пръсти бяха загубили вече необходимата за фокусничеството гъвкавост и той си търсеше помощник, за да го въведе в благородното тайнство. Работих при него шест години, докато самият овладях занаята до съвършенство. Вие сам можете да кажете, ваша милост — а мнението ви никой не би могъл да оспори, — не упражнявах ли с най-големи тънкости този занаят?

— Най-блестящо наистина — потвърди Тресилиан, — но бъди то-кратък.

— Скоро след представянето ми у сър Хю Робсарт, на което присъстваше и ваша милост — продължи майсторът, — аз се отдадох на театъра и играх редом с много прославени актьори в „Черният бик“, „Глобус“, „Фортуна“72 и другаде. Не зная каква беше причината, но нея година имаше такова изобилие на ябълки, че хлапаците от двупенсовата галерия отхапваха само по веднъж от ябълката и я запращаха на сцената, все едно кой актьор се случваше на нея. Това ми омръзна и аз се отказах от своя дял в групата, подарих рапирата си на един приятел, върнах котурните в гардероба и оттогава никой повече не ме видя в театъра.

— Е, добре, приятелю — рече Тресилиан, — а с какво се зае след това?

— Станах полусъдружник, полуслуга на един човек с много умение, но с малко средства, който упражняваше професията на лечител.

— С други думи — заключи Тресилиан, — бил си шут на един шарлатанин.

— Мисля, че бях нещо повече от това, любезни мистър Тресилиан — отговори ковачът, — макар че, да си говорим истината, нашата практика често имаше и произволен характер и например лекарства, които отначало изучавах като ползотворни за коне, понякога се използваха и за лекуване на хора. Но в края на краищата зародишите на всички болести са едни и същи и за човека, и за животното и ако терпентинът, катранът, смолата и говеждото сало, смесени с куркума, сакъз и главичка чесън, могат да излекуват наранения от гвоздей кон, не виждам защо да не помогнат и на човек, промушен от шпага. И в практиката, и в умението си обаче моят господар далеч ме превъзхождаше и се заемаше с изключително опасни работи. Той беше не само смел и дързък лечител, но при нужда ставаше и алхимик, и астролог, който гадаеше по звездите и тълкуваше съдбите на хората според родословието им — генетлически, както сам се изразяваше — и по разни други начини. Беше учен човек и умееше да извлича екстракт от лечебни билки, както и отличен химик — правеше многобройни опити да превърне живака в твърдо тяло и беше убеден, че е налучкал пътя за откриване на философския камък. Запазил съм едни негови записки по този въпрос и ако вие, ваше благородие, успеете да вникнете в техния смисъл, с увереност ще мога да кажа, че сте надминали в науката не само тези, които са ги чели, но и оня, който ги е писал.

Той даде на Тресилиан един пергаментен свитък, изпълнен отгоре до долу, както и по полетата, със символичните знаци на седемте планети, странно примесени с кабалистични знаци и текстове на гръцки и староеврейски език. В средата имаше няколко стиха на латински от някакъв кабалистичен автор, написани толкова ясно, че дори полумракът в помещението не попречи на Тресилиан да ги прочете. Текстът бе следният:

— Дължа да заявя — каза Тресилиан, — че от цялата тази бъркотия схващам само смисъла на последните думи, които, струва ми се, означават: „Хвани оня, когото можеш да хванеш!“

— Точно това е основният принцип, съобразно който действуваше моят достоен приятел и господар доктор Дубуби — рече ковачът. — Постепенно обаче той се опи от собствените си фантазии и повярвал на всемогъществото си в алхимията, започна да лъже самия себе си и да пилее парите, придобити от измамването на други хора; накрая откри или си построи, и аз сам не зная, тази лаборатория и започна да се крие в нея от пациентите и учениците си, които съвсем естествено започнаха да предполагат, че продължителните му и тайнствени отсъствия от постоянното му местожителство — градчето Фарингдън — са свързани с упорити занимания с мистически науки и общение с невидимия свят. Опита се да измами и мен, защото, макар и да не влизах в спор с него, той виждаше, че бях проникнал в много от тайните му, и се боеше, че в бъдеще няма да му бъда безопасен съдружник. Междувременно неговата слава — всъщност лоша слава — все повече растеше и мнозина от онези, които прибягваха до услугите му, бяха напълно убедени, че е магьосник. Познанията му в областта на окултните науки — а хората предполагаха, че има такива знания — му печелеха като клиенти доста могъщи личности, за да бъдат назовани имената им, които му искаха помощ за твърде опасни цели, за да бъде споменавано за тях. Хората го проклинаха и го заплашваха, а мене, невинния му помощник в занаята, започнаха да наричат помощник на дявола и осмелях ли се да си покажа носа на селската уличка, веднага ме обсипваха с градушка от камъни. Свърши се с това, че господарят ми внезапно изчезна. Излъга ме, че отивал в ей тази тука лаборатория, и ми забрани да го безпокоя, докато не минат два дни. След като изтече определеният срок, аз се разтревожих и дойдох в подземието. Заварих огнището угаснало, приборите разхвърляни в безпорядък, а за мене беше оставена бележка от учения Дубуби, както сам обичаше да се титулува, в която ми съобщаваше, че никога вече нямало да се видим и че той ми оставял в наследство алхимическите си апарати и пергамента, който току-що ви дадох, и настойчиво ме съветвал да се опитам да разгадая тайната на този пергамент, защото това непременно щяло да ми помогне да открия философския камък.

— А ти последва ли този мъдър съвет? — попита Тресилиан.

— Не, уважаеми господине — отговори ковачът. — Понеже по природа съм предпазлив и недоверчив, пък и знаех с кого имам работа, затова най-внимателно взех да претърсвам навсякъде, преди да се осмеля да запаля огъня, и накрая действително открих едно малко буре с барут, грижливо скрито под огнището, несъмнено с цел щом започна великото дело за превръщане на металите, експлозията да превърне подземието и цялото имущество в него в куп развалини, които да ми послужат едновременно и за лобно място, и за гроб. Това обстоятелство ме излекува от увлечението към алхимията и аз на драго сърце щях да се върна към честния труд с чука и наковалнята; кой обаче би довел коня си за подковаване при помощника на дявола? За щастие, през това време спечелих симпатиите на този чудесен Флибъртиджибит, който се случи точно тогава тук във Фарингдън със своя учител — мъдрия Еразъм Холидей, — като го посветих в някои тайни, които много се харесват на децата от неговата възраст. След като дълго мъдрувахме и умувахме, двамата стигнахме до убеждението, че щом не мога да упражнявам занаята си по нормалния начин, може би си струва да опитам да си създам работа сред простите селяни, като използувам техните глупави страхове и суеверия. И благодарение на Флибъртиджибит, който разпространи славата ми, аз си спечелих клиентела, но всичко това е много рисковано и се страхувам, че накрая ще ме набедят за магьосник. Ето защо търся възможност да се махна от това подземие. Нужно ми е само покровителството на някоя уважавана личност, която да ме защити от гнева на простолюдието, ако случайно ме разпознаят някъде.

— А ти добре ли знаеш пътищата в тази местност? — попита Тресилиан.

— Бих могъл да ги пребродя всичките посред нощ, без да се заблудя — отговори Уейланд Смит, когото отсега нататък ще наричаме е това име.

— Но ти нямаш кон — каза Трасилиан.

— Извинявайте, сър — възрази Уейланд, — имам не по-лош кон от който и да е йомен73. Забравих да ви кажа, че всъщност това е най-хубавата част от наследството на лечителя, като изключим две-три от най-важните му лечебни тайни, които отгатнах сам, без негово знание и воля.

— В такъв случай се измий и се избръсни — предложи Тресилиан, — облечи се в други дрехи каквито имаш и захвърли тези чудати труфила. Ако умееш да пазиш тайна и да бъдеш предан, би могъл да ми служиш известно време, докато тук позабравят лудориите ти. Струваш ми се сръчен и смел, пък аз имам да върша такава работа, че и двете ти качества ще се окажат необходими.

Уейланд Смит на драго сърце прие предложението и тържествено заяви, че ще бъде предан на новия си господар. За няколко минути той си смени дрехите, подстрига и приглади брадата и косите си — с една дума, извърши такава голяма промяна във външността си, щото Тресилиан не се сдържа да не забележи, че сега вече не му е нужен покровител, защото едва ли някой би могъл да го познае.

— Длъжниците, разбира се, няма да ми платят — поклати глава Уейланд, — а кредиторите ми няма да се заблудят така лесно. Искрено казано, ще се чувствувам в безопасност само под закрилата на такъв знатен и милостив джентълмен, какъвто сте вие, сър.

С тия думи той поведе Тресилиан към изхода на пещерата. После подвикна високо на палавника, който след миг се появи е конска сбруя в ръка. Уейланд затвори и грижливо замаскира тайната врата, като подхвърли, че пещерата можела отново да му потрябва някой ден, пък и инструментите все стрували нещо. Той подсвирна и веднага дотича кон, който до този момент спокойно си пасеше на поляната и очевидно бе привикнал да го призовават по този начин. Докато Уейланд го стягаше за път, Тресилиан също попритегна коланите на своя кон и след малко и двамата бяха вече готови да се метнат на седлата.

В този момент се приближи Дики Слъдж, за да им пожелае добър път.

— Значи, ти ме напускаш, стари приятелю — каза момчето, — и слагаш край на нашите игри на криеница с тези страхливи глупци, които водех тук, за да се подковават крантите им от дявола и неговите дяволчета?

— Да, така е — отвърна Уейланд Смит. — Добрите приятели, Флибъртиджибит, трябва да се разделят. Но ти, момчето ми, си единственото същество в долината на Белия кон, с което ми е мъчно да се разделя.

— Аз няма да се сбогувам с теб завинаги — рече Дики Слъдж.

— Ти ще бъдеш на тържествата, аз също. Дори учителят Холидей да не ме вземе със себе си, кълна се в слънцето, което ние с теб изобщо не виждахме в тази дупка, че сам ще отида.

— И това ще стане, като му дойде времето — съгласи се Уейланд, — моля те само да не вършиш необмислени неща.

— Хайде, хайде, ти май ме вземаш за дете, за обикновено малко дете, и ме убеждаваш, че е опасно да се движа без презрамки за прохождане. Преди обаче да си се отдалечил на миля от тези камъни, чрез един сигурен знак ще се увериш, че съм по-опасно дяволче, отколкото ме мислиш. И ще направя всичко така, че ако си достатъчно умен, да се възползуваш от моите дяволии.

— Какво си намислил, момче? — полюбопитствува Треси-лиан.

Флибъртиджибит само се усмихна в отговор, подрипна весело, пожела и на двамата добър път, съветвайки ги да се махат по-бързо и по-далеч от това място, и сам им даде пример, като хукна към дома си със същата светкавична бързина, с която преди това осуетяваше всички опити на Тресилиан да го хване.

— Излишно е да го гоним — каза Уейланд Смит. — Ако вие, сър, не сте майстор в ловенето на чучулиги, никога няма да го хванем. Пък и не е нужно. По-добре е да се махаме оттук, както той ни посъветва.

Двамата се метнаха на конете и щом, Тресилиан обясни на своя водач посоката, в която искаше да вървят, потеглиха бързо напред.

Като изминаха около миля, Тресилиан каза на спътника си, че конят му тича по-пъргаво, отколкото сутринта.

— Убедихте ли се? — усмихна се Уейланд. — Това се дължи на една моя малка тайна. Прибавих към овеса една дреболия, която за около шест часа ще ви спести необходимостта да пришпорвате коня. Не, не съм изучавал медицина и фармакопея на вятъра.

— Надявам се — каза разтревожен Тресилиан, — че твоите лекарства няма да навредят на коня ми?

— Не повече, отколкото кобилешкото мляко, което е сукал като жребче — отвърна ковачът. Той тъкмо се впусна в подробни описания на изключителните качества на своето лекарство, когато изведнъж го прекъсна такъв оглушителен взрив, сякаш мина бе вдигнала във въздуха крепостната стена на обсаден град. Конете потръпнаха, а конниците застинаха в учудване. После се обърнаха в посоката, откъдето се чу гръмовният трясък, и видяха точно над мястото, което току-що бяха напуснали, стълб черен дим да се издига към ясното синьо небе.

— Моето свърталище отиде по дяволите! — извика Уейланд, който веднага се досети за причината на взрива. — Какъв глупак излязох да се разбъбря за любезните намерения на доктора към скривалището пред този палавник на палавниците Флибърти-джибит. Трябваше да се досетя, че няма да се забави дълго, за да си достави това рядко забавление. Сега обаче трябва да побързаме, защото този гърмеж след малко ще събере тук цялата околност.

Той пришпори коня си, Тресилиан също ускори ход и те препуснаха напред.

— Ето какъв е бил знакът, който малкото дяволче обеща да ни даде — каза Тресилиан. — Ако се бяхме позабавили малко, щяхме още по-осезателно да почувствуваме този негов знак на любов.

— Той щеше да ни предупреди — възрази ковачът. — Видях го как на няколко пъти погледна назад, сякаш искаше да се убеди, че сме се отдалечили достатъчно. Той е истинско дяволче в изобретяването на всевъзможни пакости, но не е лошо дяволче. Много дълго би трябвало да ви разказвам, сър, как за първи път се запознах с него и колко шеги ми е изиграл. Но и много добро ми е направил, особено с привличането на клиенти. За него беше най-голямо удоволствие да ги гледа как седят зад храстите и потреперват при ударите на моя чук. Мисля, че като е сложила двойна мяра мозък в грозната му глава, майката природа го е надарила освен това и с умението да се забавлява със злочестините на хората, както на тях е оставила удоволствието да се присмиват на неговата уродливост.

— Навярно е така — съгласи се Тресилиан. — Тези, които се чувстват отхвърлени от хората поради някакъв недъг или особен белег на външността си, дори и да не мразят цялото човечество, все пак са склонни понякога да се радват на чуждите беди и нещастия.

— У Флибъртиджибит обаче има нещо, което изкупва всичките му пакостни забавления. Привърже ли се веднъж към някого, той му остава верен докрай. Затова пък винаги е склонен да се шегува злобно с чуждите хора; както вече ви казах — имам основание да твърдя това.

Тресилиан нямаше желание да поддържа повече разговора и те продължиха мълчаливо към Девъншир. Най-сетне слязоха от конете в двора на странноприемницата в град Марлбъро, дал по-късно името си на най-великия пълководец74 (с изключение на още един75), роден някога, в Англия. Тук пътниците имаха възможност да видят на практика колко верни са двете стари пословици: „Лошите вести летят като вятър“ и „Рядко ще подслушаш похвала за себе си“.

В двора на странноприемницата цареше такова вълнение, че едва успяха да измолят някой коняр или момче да се погрижи за конете им. Всички бяха възбудени от някакъв слух, който се предаваше от уста на уста, чийто смисъл обаче нашите пътници не можаха отначало да схванат, но накрая успяха да разберат, че се отнася до въпрос, който ги засягаше най-непосредствено.

— Искате да научите какво се е случило ли, господарю? — отговори след многократните запитвания на Тресилиан главният коняр. — Самият аз знам твърде малко. Току-що оттук мина конник, който разказа, че в днешното благословено утро дяволът отнесъл със себе си някакъв човек, наречен Уейланд Смит, който живеел на около три мили от долината на Белия кон в Бъркшир. Отнесъл го сред пламъци и дим и така изровил мястото, където оня живеел — край някаква поляна с високи камъни, — сякаш го разорал за сеитба.

— Много жалко — обади се един възрастен селянин, — много жалко, защото този Уейланд Смит — не го знам дали е бил близък на дявола, или не — разбираше от конски болести. Сега паразитните червеи ще плъзнат навсякъде, щом дяволът не му даде време да ни остави тайната си.

— Вярно е това, което говориш, Гафър Граймсби — обади се конярят на свой ред — Аз самият съм водил кон при Уейланд Смит, защото гой беше по-голям майстор от всички тукашни ковачи.

— Нима си го виждал? — попита мисис Алисън Крейн76, господарката на странноприемницата с изрисуван на табелата жерав, която благоволяваше да нарича свой „съпруг“ стопанина на споменатото заведение — нищожна личност с външност на дребосък, чиято спъната походка, дълга шия, както и навикът да се бърка там, гдето не му е работа, и да се намира винаги под чехъла на жена си, изглежда, са станали повод за създаването на прочутата английска старинна песничка:

Сега той повторно изцвърча въпроса на жена си:

— Чуваш ли, конярю, ти виждал ли си дявола?

— И да съм го виждал, какво от това, мистър Крейн? — отвърна конярят. Като всички останали в странноприемницата той уважаваше господаря си толкова, колкото го уважаваше и неговата съпруга.

— А, нищо, конярю — отговори кроткият мистър Крейн.

— Само исках да кажа, че ако си виждал дявола, на мен, струва ми се, ще ми бъде интересно да науча как изглежда той.

— Някой ден ще научиш и това, мистър Крейн — сряза го Неговата съпруга. — А засега стига си си усъвършенствал обноските, ами се захвани за работа, без да си губиш времето с празни приказки. Наистина, конярю, аз също бих искала да науча как изглеждаше този нехранимайко.

— Вижте, господарко — отвърна конярят с далеч по-почтителен тон, — как е изглеждал, не мога да кажа, пък и никой друг не би могъл. Аз изобщо не съм го виждал.

— Ами как си си свършил работата, като не си го виждал? — попита Гафър Граймсби.

— Помолих учителя да ми напише на хартийка болестта на коня — отговори конярят, — а дотам ме заведе най-грозноватият хлапак, какъвто би могъл да се изреже от липов корен за забавление на децата.

— Е, и какво беше лекарството? Излекува ли ти коня? — питаха един през друг заобиколилите го.

— От де да знам какво беше — отговори конярят. — По миризмата и по вкуса, защото аз се престраших да сложа в уста парче колкото грахово зърно, приличаше на амоняк и хвойна, примесени с оцет. Никога обаче амонякът и хвойната не са лекували така бързо. Страхувам се, че ако Уейланд Смит си е заминал, паразитният червей ще налегне здравата и конете, и рогатия добитък.

Гордостта от собственото умение, която оказва не по-малко влияние върху хората от всяка друга гордост, пламна така силно в гърдите на Уейланд Смит, че въпреки явната опасност да бъде разпознат от околните той не можа да се сдържи да не смигне на Тресилиан и да му се усмихне тайнствено пред безспорните доказателства за неговите ветеринарни способности. В това време общият разговор се разрастваше.

— По-добре така да стане — каза един сериозен господин, облечен в черно, приятел на Гафър Грамсби — по-добре да загинем от бедите, изпратени ни от бога, отколкото да се лекуваме при дявола.

— Това си е чиста истина — подкрепи го мисис Крейн — и аз се чудя на коняря, че е бил готов да погуби душата си, за да излекува едни конски черва.

— Може да сте права, господарко — съгласи се конярят, — защото конят беше на господаря. Да беше ваш, сигурно щяхте да ме презирате, така си мисля, ако бях се уплашил от дявола, когато болката разкъсваше червата на нещастното животно. А за останалото да се грижат поповете. Всеки със занаята си, както гласи пословицата: „Попът — с молитвеника, конярят — с чесалото.“

— Готова съм да се закълна — каза мисис Крейн, — че конярят говори като добър християнин и предан слуга, който няма да пожали ни тяло, ни душа в служба на господаря. И все пак дяволът е отнесъл оня навреме, защото тази сутрин тук идва окръжният пристав, за да вземе следователя на вещици, стария Пиниуинкс, та двамата да отидат в долината на Белия кон, за да разпитват Уейланд Смит и да го измъчват. Аз сама помогнах на Пиниуинкс да наточи клещите и шилото си и видях заповедта на съдията Блиндас за арестуване.

— Глупости, глупости — измърмори старата перачка мисис Кранк, отявлена папистка. — Дяволът само ще се надсмее над Блиндас и над неговата заповед, че и на пристава, и на ловеца на вещици. Тялото на Уейланд Смит се бои от шилото на Пиниуинкс толкова, колкото батистената яка — от иглата. Но я ми кажете, хора, имаше ли дяволът такава власт над вас, че да ви измъква изпод носа вашите ковачи и други майстори по времето на добрите абати от Абингдън? Кълна се в божията майка, не! Свещените свещи, светената вода, светите мощи и всичко останало прогонваха и най-злите духове. Я накарайте сега пастора-еретик да направи същото! Не, не, нашите бяха богоизбрани хора.

— Точно така, мисис Кранк — рече конярят. — Така каза и Симпкинс от Саймънбърн, когато помощникът на енорийския свещеник целуваше жена му. Те, казва, са богоизбрани хора.

— Я млъкни ти, змия сквернославна! — озъби се мисис Кранк. — Не приляга на такъв коняр-еретик като тебе да се занимава с такъв предмет като католическите духовници.

— Честно казано, не ми приляга, уважаема — съгласи се шегобиецът, — но тъй като и ти, уважаема, вече не си предмет, с който те биха се занимавали, каквото и да е ставало по ваше време, най-добре ще е да не се занимаваме с него.

След тази размяна на язвителни забележки мисис Кранк наду гърло и започна да засипва коняря с най-цветисти ругатни, а Тресилиан и спътникът му използваха това, за да се вмъкнат незабелязано в странноприемницата.

Щом влязоха в стаята за отбрани гости, където ги отведе самият съпруг на мисис Крейн, и след като изпратиха достойния и смирен стопанин да им донесе нещо за ядене и пиене, Уейланд Смит не можа да се сдържи повече и даде воля на суетата си.

— Виждате ли, сър — обърна се той към Тресилиан, — не съм преувеличавал, когато ви казвах, че владея най-големите тайни в занаята на един ковач или mareshal!, както по-почетно ни наричат французите. Тия кучета, конярите, които в края на краищата са най-добрите познавачи в случая, знаят какви заслуги да приписват на моите лекарства. Бъдете ми свидетел, уважаеми мистър Тресилиан, че единствено гласът на клеветата и ръката на злобното насилие ме принуждават да се откажа от положението, при което бях и полезен, и уважаван.

— Свидетел съм ти, приятелю — отвърна Тресилиан, — но искам да отложа изслушването на разказите ти за по-спокойно време, освен ако не смяташ полезно за твоята слава да се подложиш, като бившето си жилище, на някаква метаморфоза с помощта на огъня. Не виждаш ли, че сега дори най-добрите ти приятели те смятат само за обикновен магьосник?

— Бог да прости на тия — каза ковачът, — които бъркат майсторството и науката със забранените магии! Според мен, човек може да бъде най-добрият ветеринар, бъркал някога в конски търбух, че и много повече, а по отношение на всичко останало да стои само малко по-високо от обикновените хора, без да бъде никакъв магьосник.

— Пази боже, ако е другояче — потвърди Тресилиан. — А сега млъкни за малко, защото идват стопанинът и помощникът му, който ми прилича на джудже.

Всички в странноприемницата, начело със самата мисис Крейн, бяха така заинтригувани и възбудени от произшествието с Уейланд Смит, както и от непрекъснато донасяните от различни страни нови и още по-фантастични варианти на случката, че в стремежа си да задоволи гостите, стопанинът не можа да намери подкрепа другаде освен в лицето на един дванайсетгодишен хлапак, прислужника Сампсън.

— Бих искал — каза той, за да се извини, като остави на масата гарафа с херес и обеща веднага да донесе и яденето — дяволът да беше отнесъл жена ми и цялата ми фамилия вместо този Уейланд Смит, който, според това, което се разказва, смея да кажа, далеч по-малко от тях заслужава честта, направена му от сатаната.

— На твоето мнение съм и аз, приятелю — отвърна му Уейланд Смит, — и по този повод съм готов да пия за твое здраве.

— Не че оправдавам хората, дето имат взимане-даване с дявола — каза стопанинът, като отци солидна глътка херес за здравето на Уейланд, — но… Пили ли сте някога по-хубав херес, джентълмени? Та искам да кажа, по-добре е да имаш работа с десетина измамници и негодници като този Уейланд Смит, отколкото с едно въплъщение на дявола, което е завладяло всичко — и къщата, и огнището, и постелята, и масата.

По-нататъшните оплаквания на нещастника бяха прекъснати от острия крясък на неговата съпруга, долетял от кухнята, и той, след като се извини на гостите, мигом закуцука натам. Щом стопанинът излезе, Уейланд Смит с възможно най-обидни епитети изрази пълното си презрение към мухльото, който си криел главата под престилката на жена си. Подметна също, че ако конете не се нуждаели от почивка и храна, щял да посъветва достойния мистър Тресилиан да продължат веднага по-нататък, вместо да стоят тука и да плащат сметка на такъв презрян, безволев, затиснат под чехъла на жена си мухльо като Крейн.

Възмущението на ковача обаче малко поутихна при появата на огромно блюдо с великолепна говежда пача и пушена сланина и напълно стихна, когато поднесоха един добре угоен скопен петел, тъй хубаво препечен, че върху кожата му блестяха капчици мазнина като — както се изрази Уейланд — майска роса по лилия. И изведнъж Крейн и почтената му съпруга станаха в неговите очи най-внимателните, услужливи и любезни стопани.

Съгласно обичаите по онова време господарят и слугата седяха на една маса и Уейланд със съжаление забеляза, че Тресилиан почти не се докосва до храната. Той си спомни болката, която му беше нанесъл, заговаряйки за момичето, в чиято компания за първи път го бе срещнал, но тъй като се боеше да се докосва до мъчителната тема, реши да обясни сдържаността на Тресилиан в яденето с друга причина.

— Изглежда, тази храна е прекалено груба за вас, сър — започна Уейланд, а кълките и крилата на петела изчезваха от масата благодарение на неуморните му усилия. — Ако бяхте поживели като мен толкова дълго в подземния затвор, който Флибъртиджибит запрати в горните селения и в който аз не се осмелявах да си сготвя храна, за да не забележат дима отвън, сигурно този отличен петел щеше да ви се стори приказно лакомство.

— Радвам се, че ти харесва, приятелю — каза Тресилиан. — И все пак побързай е яденето, ако можеш, защото из тия места още не си в пълна безопасност, пък и моите работи налагат да продължим незабавно пътуването.

След като оставиха конете да си отпочинат малко, те-изминаха с усилен ход пътя до Брадфорд, където спряха да нощуват.

Рано на другата сутрин потеглиха отново. За да не изморяваме читателя с ненужни подробности, ще кажем само, че пътешествениците преминаха без особени приключения през графствата Уилтшир и Съмърсет и към пладне на третия ден след заминаването на Тресилиан от Къмнър пристигнаха в имението на сър Хю Робсарт — Лидкоут хол, което се намираше на границата на графството Девъншир.