Кенилуърт

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

Когато Лестър се прибра след този забележителен и изпълнен с вълнения и тревоги ден, през който неговият кораб, преодолял благополучно не една буря и преминал през не една плитчина, най-сетне се добра с развят флаг до пристанището, той се чувствуваше тъй уморен, като моряк след страшен ураган. Не каза нито дума, докато камердинерът му сменяше скъпия придворен плащ с подплатения с кожа нощен халат, а когато му съобщиха, че мистър Варни желае да говори с негово сиятелство, само кимна мрачно с глава. Варни прие този знак като разрешение и влезе, а камердинерът се оттегли.

Графът седеше в креслото си мълчаливо и почти неподвижно. Подпрял глава на ръката си, а лакътя — на масичката до него, той сякаш не забелязваше, че неговият приближен е влязъл и вече стои пред него. Варни изчака няколко минути графът пръв да заговори, защото искаше да разбере какво е настроението му след многобройните и силни преживявания през деня. Чакането му обаче беше напразно, защото графът продължаваше да мълчи и Варни разбра, че трябва сам да започне разговора.

— Ще ми позволите ли, ваша светлост — каза той, — да ви поздравя със заслужената победа, която спечелихте днес срещу най-опасния си съперник?

Лестър вдигна глава и отговори мрачно, но без гняв:

— Варни, ти, който сам ме вмъкна с хитрата си изобретателност в паяжината на една долна и опасна лъжа, най-добре знаеш, че няма никакви основания да ме поздравяваш по този повод.

— Нима ме укорявате, милорд — отвърна огорчено Варни, — че не издадох веднага тайната, от която зависи вашата съдба и която вие толкова често и така настойчиво сте ми повелявали да пазя? Вие бяхте там, ваша светлост, и имахте възможност да ме изобличите в лъжа и да погубите себе си, като признаете истината. На предания слуга обаче не му прилича да постъпва така, без да сте му заповядали.

— Не мога да отрека това, Варни — каза графът, като стана и започна да се разхожда из стаята. — Моето славолюбие извърши предателство спрямо любовта ми.

— По-вярно е да се каже, милорд, че вашата любов изигра предателска роля спрямо вашето величие и ви препречи пътя към почести и власт, каквито не са били предлагани досега на никой друг. За да направите високоуважаваната лейди графиня, вие сам изпуснахте възможността да станете…

Той млъкна, сякаш нямаше желание да довърши започнатата фраза.

— Да стана какво? — попита Лестър. — Изкажи докрай мисълта си, Варни!

— Да станете КРАЛ, милорд — отговори Варни. — И то крал на Англия! Не мисля, че това, което казвам, е измяна към кралицата. Тя само би спечелила, ако се сдобие с онова, което й желаят от сърце всички поданици — жизнен, благороден и доблестен съпруг.

— Ти бълнуваш, Варни — каза Лестър. — А освен това в наше време имаше достатъчно случаи, които да накарат един мъж да придобие отвращение към венчалната корона, която ще вземе от скута на жена си. Спомни си за съдбата на Дарили в Шотландия.108

— Дарили? — рече Варни. — Оня глупак и дръвник, оня размекнат хапльо, който се остави да го изстрелят във въздуха като празнична ракета! Ако Мери се бе омъжила за благородния граф, който бе предопределен да раздели с нея трона, тя щеше да има съпруг със съвсем друг характер. И този съпруг би намерил в нейно лице жена, послушна и любеща, като съпругата на най-скромния земевладелец, която язди след ловните кучета и държи юздата, докато мъжът й се качва на коня.

— Можеше да бъде и така, както казваш, Варни — рече Лестър и върху разтревоженото му лице се появи самодоволна усмивка. — Хенри Дарили не разбираше нищо от жени, а мъж, който не познава жените, не би могъл да се оправи с Мери. Елизабет обаче е съвсем друго нещо, Варни. Мисля, че като й е дал сърце на жена, бог й е дал и мъжки ум, за да сдържа буйните пориви на сърцето си. Аз я познавам добре. Тя приема благосклонно всеки израз на любов и дори му отвръща, слуша с цялата си душа сладникави сонети и също им отговаря, способна е да насърчи ухажването до оная граница, когато то трябва да премине във взаимно споделяне на нежни чувства, но тук тя поставя едно nil-ultra109 на всичко, което би трябвало да последва по-нататък, и не би заменила дори една нищожна частица от върховната си власт за цялата азбука на Купидон и Хименей110.

— В такъв случай толкова по-добре за вас, милорд — отвърна Варни, — тоест, щом сте убеден, че нравът й е такъв и че не можете да се домогнете да станете неин съпруг. Сега сте любимец на Елизабет и бихте могли да останете такъв, ако графинята в Къмнър хол продължи да живее в неизвестност.

— Горката Еми! — с дълбока въздишка рече Лестър. — Така много й се иска да бъде призната пред бога и пред хората!

— Е, да, милорд — каза Варни, — но разумно ли е нейното желание? Там е въпросът. Нейните религиозни скрупули са задоволени, сега тя е уважавана и обичана съпруга и се радва на обществото на своя мъж всеки път, когато неговите важни и тежки задължения му позволят да я зарадва с присъствието си. Какво повече може да иска? Аз съм сигурен, че една толкова добра и любеща съпруга ще се съгласи по-скоро да преживее целия си живот в такава неизвестност — във всеки случай не по-голяма от тази в Лидкоут хол, — отколкото да накърни дори и с една йота честта и величието на своя съпруг, като настоява да ги сподели с него, преди да е дошло времето за това.

— Има нещо вярно в това, което казваш — отвърна Лестър.

— Появяването й тук сега би било направо съдбоносно. И все пак трябва да я видят в Кенилуърт. Елизабет няма да забрави, че е дала такова нареждане.

— Позволете ми да отложа за утре окончателното решение на тази трудна задача — рече Варни. — Трябва ми време да дооформя Плана, който вече имам наум и който, надявам се, ще задоволи кралицата, ще се хареса на високоуважаваната лейди и ще остави неразкрита съдбоносната тайна. Има ли ваша светлост някакви други поръчения за тази вечер?

— Искам да остана сам — каза Лестър. — Върви си, но остави на масата стоманената ми касетка. Бъди наблизо, за да мога всеки момент да те повикам.

Варни се оттегли, а графът отвори прозореца и дълго и тревожно гледа към бляскавия рой звезди, блещукащи на величествения летен небосклон. От устните му неволно се отрониха думите:

— Никога не ми е била така потребна благосклонността на небесните светила, както сега, когато земният ми път е тъй тъмен и объркан.

Добре известно е, че в ония времена хората дълбоко са вярвали в голословните предсказания на астрологията и Лестър, макар суеверието да му беше чуждо, не стоеше в това отношение по-високо от своята епоха. Тъкмо обратното — твърди се, че той покровителствал проповедниците на тази лъжлива наука. Вярно е обаче, че желанието да се надникне в бъдещето, което е тъй присъщо на всички хора, е изявено най-силно у ония, които са свързани с държавните тайни, с опасните интриги и коварство на придворния живот.

След като огледа внимателно стоманената касетка, за да се увери, че никой не я е отварял и че ключалката не е била насилвана, Лестър я отключи и извади от нея шепа златни монети, които постави в копринена кесия. После извади един пергамент, изпъстрен целия със знаците на планетите и с ония схеми и изчисления, които се използуват при съставянето на хороскопи, и се взира в него в продължение на няколко минути. Накрая извади от кутията голям ключ, повдигна гоблена, който покриваше стената, пъхна ключа в ключалката на малка тайна врата в ъгъла на стаята и отвори вратата, зад която се разкри тясна стръмна стълба.

— Аласко — извика графът достатъчно високо, за да го чуе обитателят на кулата, до която извеждаше стълбата. — Аласко, чуваш ли ме, слез долу!

— Ида, милорд — чу се отговор отгоре. След това от тясната стълба се разнесе шум от бавни старчески стъпки и в покоите на графа влезе Аласко. Астрологът беше дребен човек и изглеждаше много стар поради дългата бяла брада, която се разстилаше върху черната му дреха и стигаше чак до копринения пояс. Косата му беше също така бяла като брадата. Веждите му обаче бяха толкова черни, колкото и засенчените от тях остри, проницателни черни очи и това придаваше на физиономията на стареца някакъв необикновен и див вид. Страните му бяха все още свежи и румени, а със своя остър и дори свиреп израз очите му напомняха очите на плъх. Поведението му не бе лишено от достойнство и макар да се държеше почтително, гадателят по звездите очевидно се чувствуваше тук доста свободно и дори си позволяваше да разговаря наставнически и повелително с първия любимец на Елизабет.

— Твоите предсказания не се сбъднаха, Аласко — каза графът, след като се поздравиха. — Той оздравява.

— Синко — отвърна астрологът, — позволете ми да ви припомня, че аз не съм предсказал неговата смърт. Освен това няма такива предсказания, основани на положението на небесните тела и на пресичането на пътищата им, които да не зависят в последна сметка от волята божия. Astra regunt homines, set regit astra Deus111.

— Каква полза има тогава от твоя занаят? — попита графът.

— Ползата е голяма, сине мой — отвърна старецът, — тъй като аз мога да предскажа естествения и вероятен ход на събитията, макар този ход да се ръководи от висшата сила. Ако разгледате например хороскопа, който ваша светлост ми предостави да направя, ще видите, че щом Сатурн се намира в шести дом — в опозиция на Марс — и излиза от дома на живота, това не може да означава друго освен дълга и опасна болест, чийто изход е във властта на бога, макар че може да последва и смърт. Все пак, ако знаех името на лицето, бих могъл да съставя нова схема.

— Неговото име е тайна — каза графът, — но и аз трябва да призная, че твоето предсказание не се оказа съвсем невярно. Той беше болен, опасно болен, но не умря. А успя ли да направиш наново моя хороскоп, както ти е наредил Варни, и готов ли си да ми съобщиш какво казват звездите за сегашното ми положение?

— Моето изкуство е винаги на ваше разположение — каза старецът. — Ето, сине мой, картата на твоята съдба. Според указанията на тия благословени пътепоказатели, които оказват такова влияние върху нашия живот, съдбата ви е бляскава, макар че не са ви спестени нито тревогите, нито трудностите, нито опасностите.

— Ако не беше така, моята съдба не би била съдба на смъртен — рече графът. — Продължавай и бъди сигурен, че говориш с човек, който е готов да понесе съдбата си — и в делата, и в любовта — така, както подобава на английски благородник.

— Вашата смела готовност да действате и да страдате ще бъде подложена на още по-голямо изпитание — отвърна старецът.

— Звездите подсказват за oute по-прославена титла и още по-висок сан. Вие сам трябва да отгатнете какво означава това, защото аз не бива да го назовавам.

— Умолявам те, назови го! Кажи го — аз ти заповядвам! — извика графът и очите му заблестяха.

— Не мога и не искам — отговори старецът. — Гневът на господарите прилича на този на лъва. Но ето вижте и преценете сам. Венера, която влиза в дома на живота и е в добра позиция, в съвпад със слънцето, струи обилна сребърна светлина, примесена със злато. Това предвещава власт, богатство, почести — всичко, за което жадува гордото сърце на мъжа, и то в такова изобилие; никога бъдещите августи на древния и могъщ Рим не са могли и да чуят подобно предсказание за слава на своите haruspices112, каквото моето изкуство разкрива на любимия ми син, тълкувайки тези щедри знаци.

— Ти се шегуваш с мен — каза графът, учуден от въодушевлението, с което астрологът изрече своето предсказание.

— Нима на оня, който вече е отправил поглед към небето и е стъпил с единия крак в гроба, му прилича да се шегува? — с достойнство попита старецът.

Графът направи няколко крачки из стаята с протегната напред ръка, сякаш следваше зова на някакъв призрак, приканващ го да извърши велики дела. Като се обръщаше, той неочаквано улови вперения в него поглед на астролога — хитрите му и проницателни очи го стрелкаха е любопитство изпод буйните черни вежди. Високомерният и мнителен дух на Лестър веднага пламна. Той се спусна към стареца откъм противоположния край на просторното помещение и се спря на една ръка разстояние от него.

— Нещастнико! — извика той. — Само да си посмял да хитруваш с мене, ще заповядам жив да те одерат. Признай веднага, че са те подкупили, за да ме измамиш и предадеш. Ти си мошеник, а аз — твоята глупава жертва и плячка!

Старецът прояви известни признаци на смущение, но не повече, отколкото би се смутила и самата невинност пред гневния изблик на графа.

— Какво означава този буен гняв, милорд? — попита той.

— С какво съм го заслужил?

— Дай ми доказателства — изкрещя отново графът, — че не си в таен сговор е моите врагове!

— Милорд — с достойнство отговори старецът, — какво по-добро доказателство искате от това, което сам избрахте. Аз стоя заключен в тази кула през последните двадесет и четири часа, а ключът беше у вас. Часовете на нощта прекарах да се взирам с помътнелите си очи в небесните светила, а през деня напрягах старческия си ум, за да успея да завърша изчисленията на тяхното движение и съчетание. Не вкусих земна храна и не чух земен глас. Вие сам най-добре знаете дали съм имал възможност да го сторя. И все пак ви повтарям — аз, който стоях тук затворен и се трудих упорито в самота, — че през тези двадесет и четири часа вашата звезда заблестя по-ярко от всички други на небосклона. В такъв случай трябва да приемем, че или сияйната книга на небето лъже, или в земната ви съдба е настъпила решителна промяна. Ако през това време не се е случило нищо, което още повече да утвърди вашето могъщество или още повече да увеличи благосклонността към вас, тогава аз наистина съм мошеник, а пророческото изкуство, възникнало за първи път в равнините на Халдея, не е нищо повече от долна измама.

— Вярно е — каза Лестър, след като размисли за момент, — ти беше здраво заключен. Вярно е също, че в моята съдба се извърши промяната, която според теб се сочи в хороскопа.

— А от какво се породи това съмнение, сине мой? — попита астрологът, който отново заговори с наставнически тон. — Небесните светила не търпят недоверие дори от страна на своите любимци.

— Нека се помирим — рече Лестър. — Сбърках, като те заподозрях. Нито на смъртен човек, нито на небесните сили, с изключение, разбира се, на най-висшата сред тях, устата на Дъдли не биха изрекли нещо повече, за да се извинят. По-добре да поговорим за това, което ме интересува в момента. Ти каза, че сред тези светли предвещания се мяркала и някаква заплашителна сянка. Може ли твоето изкуство да открие откъде или от кого иде тази заплаха?

— Моето изкуство — отвърна астрологът — ми позволява да отговоря само едно. В резултат от неблагоприятно и враждебно съчетание на звездите злината би могла да дойде чрез някакъв младеж, предполагам — съперник. Не зная обаче дали става дума за любовни работи или за благосклонността на кралицата. Не мога също да прибавя никакви други сведения за него освен това, че идва от запад.

— От запад — да — отвърна Лестър, — това е вярно. Бурята наистина се задава от тази посока. Корнуол и Девън, Роли и Тресилиан — звездите сочат един от тях, но аз трябва да се пазя и от двамата. Ако съм се отнесъл несправедливо към изкуството ти, то срещу това ще те възнаградя богато.

Той взе кесията със злато от касетката, която беше пред него.

— Давам ти два пъти повече, отколкото ти е обещал Варни. Бъди предан, бъди ням, подчинявай се на нарежданията на моя щалмайстор и не роптай, че заради мен ще прекараш известно време в самота и ще търпиш някои ограничения. Всичко това ще бъде щедро възнагредено. Варни! Отведи този достоен старец при себе си. Отнеси се към него с най-голяма грижа и внимание, но гледай да не влиза във връзка с никого.

Варни се поклони, а астрологът целуна ръката на графа за сбогом и последва щалмайстора в една съседна стая, където бяха донесени за него вино и храна.

Астрологът седна пред трапезата и се зае с вечерята, а Варни грижливо затвори и двете врати и провери внимателно дали някой подслушвач не се е скрил зад завесите. После седна срещу мъдреца и започна да го разпитва:

— Видя ли моя знак от двора?

— Да — отговори Аласко, защото тъй се наричаше сега, — и съставих хороскопа според него.

— А господарят безпрекословно ли го прие? — продължи да пита Варни.

— Не съвсем безпрекословно — отвърна старецът, — но все пак го прие. Аз добавих, както се бяхме уговорили преди, за опасността от разкриването на тайна и за младежа от запад.

— Страхът на милорда ще оправдае първото предсказание, а съвестта му — второто — каза Варни. — Никой човек не се е впускал досега в такова опасно начинание като него, без да се е освободил от глупавите си скрупули. Принуден съм да го мамя заради собственото му благо. Що се отнася до теб, мъдри тълкувателю на звездите, аз мога да ти кажа за твоето бъдеще повече, отколкото твоите собствени схеми и изчисления. Ти трябва веднага да заминеш оттук.

— Няма да замина — раздразнено отговори Аласко. — Толкова се измъчих напоследък — жив погребан ден и нощ в тая кула. Аз искам да се радвам на свободата си, искам да се занимавам с моите научни изследвания. Те са по-важни от съдбата на петдесет държавници и фаворити, които се издигат и се пукат като сапунени мехури в атмосферата на двора.

— Както искаш — каза Варни с привичната за него подигравателна усмивка — характерната обрисовка, която художниците дават на образа на сатаната. — Както искаш — добави той. — Можеш да се наслаждаваш на свободата и на науката си, докато кинжалите на привържениците на Съсекс не пронижат дрехата ти и не звъннат в ребрата ти.

Старецът побледня, но Варни продължи безмилостно:

— Нима не знаеш, че той е определил награда за залавянето на шарлатанина и търговеца на отрова Деметрий, който продал някакви много „ценни“ подправки на готвача на негова светлост? Ама ти като че ли побледня, стари приятелю? Да не би Хали113 вече да съзира някакво нещастие в Дома на живота? Хайде, хайде, послушай, ние ще те изпратим в един стар мой замък в провинцията и там ти ще живееш с един недодялан и грубоват слуга, когото алхимията ти би могла да превърне в дукати, защото твоето изкуство е годно да прави само такива превращения.

— Това е лъжа, а ти си един долен неблагодарник — извика Аласко, целият разтреперан от безсилен гняв. — Известно е, че в опитите си за превръщането на металите аз съм стигнал най-далеч от всички живи алхимици на земята. В целия свят не могат да се намерят дори шестима, които да са доближили дотолкова постигането на великия arcanum.

— Хайде, хайде — прекъсна го Варни. — Какво си взел да ми приказваш тези измишльотини? Не се ли знаем достатъчно един друг? Аз вярвам, че наистина си постигнал съвършенство — такова пълно съвършенство в изкуството да мамиш, че заблуждавайки цялото човечество, в известна степен си заблудил и сам себе си. Без да преставаш да лъжеш другите, ти също си се поддал на лъжата на собственото си въображение. Не се изчервявай, приятелю, ти си учен човек и ще се утешиш с класическата фраза: „Ne quisquam Ajacem possit superare nisi Ajax.“114 Никой освен теб самия не може да те измами, а ти надхитри цялото братство на Розовия кръст, защото никой не е навлязъл в дълбините на това изкуство така, както ти. Но чуй какво ще ти кажа: ако подправката в супата на Съсекс бе подействувала по-сигурно, и аз щях да имам по-добро мнение за твоите познания в химията, с които толкова се хвалиш.

— Ти си един закоравял злодей, Варни — рече Аласко. — Мнозина вършат подобни неща, но не се осмеляват да говорят за тях.

— А има и такива, които само си говорят, пък не смеят да ги направят — отвърна Варни. — Но хайде, не се гневи, не искам да се карам с тебе. В противен случай ще трябва цял месец да се храня само с яйца, защото те ще бъдат единственото, което бих хапнал без страх. По-добре кажи, как стана така, че твоето изкуство ти изневери в този изключително важен случай?

— Хороскопът на граф Съсекс сочи — отвърна астрологът, — че изгряващият знак при приближаването си към слънцето…

— Я стига с тия твои глупости! — прекъсна го Варни. — Да не би да мислиш, че говориш с господаря?

— Моля за извинение — отвърна старецът. — Заклевам се обаче, че има само едно лекарство, което би могло да спаси живота на графа. И тъй като никой в Англия освен мен не знае тази противоотрова, пък и съставните й части, и преди всичко една от тях, едва ли могат да се намерят тук, склонен съм да мисля, че той се е отървал благодарение на такава устойчивост на белите дробове и на другите жизнено важни органи, каквато не се е срещала досега у никое сътворено от кал тяло.

— Говори се, че го лекувал някакъв шарлатанин — каза, след като помисли малко, Варни. — Сигурен ли си, че никой в Англия не знае твоята тайна?

— Имаше един човек — досети се лекарят, — мой бивш слуга, който може да я е откраднал от мене заедно с още някоя и друга тайна на моето изкуство. Мисля обаче, че няма защо да се безпокоиш, Варни. Не съм свикнал да позволявам на разни любопитни нахалници да ми се бъркат в занаята. Той вече не може да наднича в ничии тайни, защото — зная това с пълна сигурност — бе отнесен на небето върху крилата на огнения дракон. Мир на праха му! А ще мога ли да ползвам лабораторията си в новото си убежище?

— Не само твоята, а и цяла работилница, драги — отвърна Варни. — Преподобният абат, който преди четиридесет години е бил принуден да отстъпи това местенце на безцеремонния крал Хел115 и на неговите придворни, е имал там пълна алхимическа апаратура и я е оставил на приемниците си. Сега ти ще се разпореждаш с нея, ще топиш, ще духаш, ще гориш и ще дестилираш, докато зеленият дракон не се превърне в златна гъска — както се нарича това сега сред вас, алхимиците.

— Ти си прав, Варни — изрече през зъби алхимикът, — ти си прав дори в неуважението си към истината и разума. Това, което казваш на шега, може да се превърне в действителност, преди да се срещнем отново. Ако уважаваните мъдреци на древността са казвали истината, ако учените на нашето време са я разбрали правилно, ако мен, където и да отидех — в Германия, в Полша, в Италия или в далечна Татария, — ме посрещаха като човек, на когото природата е открила съкровените си тайни, ако аз така съм проникнал в най-тайните знаци и условни формули на еврейската кабалистика, че дори най-беловласите старци в синагогата бяха готови да пометат стъпалата пред мен; ако всичко това е истина и ако остава само една крачка, една малка крачка между моето многогодишно, напрегнато лутане в непрогледния мрак и ослепителната светлина, която ще освети люлката, където се крият най-богатите и благородни творения на природата; ако остава една крачка между подчинението и върховната власт, една крачка между бедността и такова изобилие от богатства, каквото — без тази велика тайна — земята не би могла да извлече дори от всички рудници на Стария и Новия свят; ако всичко това е така, нима не е разумно да посветя на него остатъка от живота си и след кратък период на търпеливи научни занимания да се издигна над жалката зависимост от фаворитите и от техните фаворити, които са ме поробили сега?

— Браво, браво, почтено старче! — каза Варни с присъщия си присмехулен израз на лицето. — Трябва обаче да ти каже, че с тези стремления да се приближиш до откриването на философския камък няма да измъкнеш нито една крона от кесията на лорд Лестър, а още по-малко — от кесията на Ричард Варни. На нас ни трябват земни и напълно осезаеми услуги, драги, а по-нататък ни е все едно кого ще замайваш с философското си шарлатанство.

— Синко Варни — каза алхимикът, — безверието, обгърнало те като ледена мъгла, притъпява остротата на твоето усещане за онова, което е препятствие за умния, но което все пак поднася на смирено търсещия истината толкова ясен урок, че той може да го прочете мимоходом. Нима ще отречеш, че науката е начин да се завършат незавършените сплави в природата, за да се превърнат те в благородни метали? Нима чрез науката не можем да усъвършенстваме такива процеси като инкубацията, дестилацията, ферментацията и други подобни, чрез които ние извличаме живот от безжизненото яйце, отделяме чиста материя от мътни утайки, съживяваме инертната маса на мъртвата течност?

— Чувал съм всичко това и по-рано — отвърна Варни — и съм непримирим срещу подобни измами още от времето, когато пожертвувах двайсет монети от чисто злато — разбира се, това беше още в непълновръстието на моя ум, — за да ускоря постигането на великата тайна, а те с божия помощ изчезнаха in fumo116. Откакто сам и по собствена воля откупих свободата си, вече не позволявам и няма да позволя на алхимията, астрологията, хи-романтията или която и да е друга окултна наука — нека бъде тайнствена дори като самия ад — да развързва връзките на кесията ми. Вярвам обаче в манната на свети Николай и нея, ей богу, не мога да отрека. Първата ти работа, щом стигнеш в усамотеното ми убежище, е да приготвиш повече от това лекарство, а после си прави злато, колкото ти иска душата.

— Няма вече да правя това питие — заяви твърдо алхимикът.

— Тогава ще те обесят, загдето вече си го правил — каза Варни, — и по този начин великата тайна завинаги ще бъде загубена за човечеството. Не бива да причиняваш такива злини на света. По-добре се примири с участта си и ни приготви една-две унции от това питие, което няма да навреди на повече от двама-трима, за да можеш да посветиш целия си останал живот на откритието на универсалното лекарство, което изведнъж ще ни избави от всички болести. Но хайде, примири се, важни, учени, мрачни славолюбецо! Та нали ти сам си ми казвал, че твоето питие, взето в малка доза, оказвало съвсем слабо и безопасно за човека въздействие и предизвиквало само понижено настроение, гадене, главоболие, нежелание за движение — с други думи, такова състояние на духа, което би задържало птичката да излети от клетката, дори и вратичката да й е отворена?

— Да, казвал съм го и това е истина — отговори алхимикът. — То оказва точно такова въздействие и птичката, която е отпила от него в съответна доза, дълго време ще си стои оклюмала на пръчката, без изобщо да помисли за необятното синьо небе, нито за прекрасните зелени гори — дори и тогава, когато небето е озарено от лъчите на изгряващото слънце, а гората ехти от песните на пробудилите се пернати обитатели.

— И не крие опасност за живота, нали? — попита малко неспокойно Варни.

— Да, стига да не се превиши необходимата доза и стига наблизо да има някой, който познава свойствата на манната, за да може да следи симптомите и да окаже помощ в случай на нужда.

— Ти самият ще ръководиш цялата работа — каза Варни.

— И ще получиш царска награда, ако свършиш всичко навреме и както трябва, като спазиш необходимите дози, за да не се навреди на здравето й. В противен случай те очаква тежко наказание.

— Да не се навреди на здравето й?! — повтори Аласко. — Значи, ще трябва да изпитвам изкуството си върху жена?

— Съвсем не, глупако! — каза Варни. — Нали ти казах вече, че става дума за птичка, едно опитомено конопарче, чиято песен е в състояние да укроти ястреба, който се е стрелнал стремглаво? Виждам как заблестяха очичките ти и знам добре, че брадата ти не е толкова бяла, колкото я е направило твоето изкуство. Поне нея си успял да превърнеш в сребро. Запомни обаче, че тая птичка не е за тебе. Затворена в клетка, тя е скъпа на човек, който не би търпял никакво съперничество, а най-малко пък твоето, затова здравето й трябва да се пази повече от всичко. Има вероятност да я поканят на тържествата в Кенилуърт, а е препоръчително — впрочем крайно необходимо и много наложително — тя да не може да отлети дотам. При това тя не трябва да узнае нито за, тази необходимост, нито за нейните причини, защото има основания да се предполага, че желанието й да отиде ще се противопостави на всички разумни доводи, които биха могли да й се приведат, за да си остане у дома.

— И това е съвсем естествено — рече алхимикът със странна усмивка, която му придаваше нещо човешко много повече, отколкото привичния му безстрастен и равнодушен поглед, отправен сякаш към някакъв друг свят, твърде далечен от заобикалящия го.

— Разбира се — усмихна се Варни, — ти добре познаваш жените, макар че сигурно отдавна не си се навъртал в тяхно общество. И тъй, не бива да й се противоречи, но не бива също и да се глези. Запомни добре — леко неразположение, но достатъчно, за да убие всяко желание за пътуване и да накара ония от вашите учени среди, които евентуално ще бъдат повикани за съвет, да й препоръчат почивка в спокойна домашна обстановка. Накратко казано, това ще бъде оценено като голяма услуга, която ще бъде съответно заплатена.

— Доколкото разбирам, от мен не се иска да засягам Дома на живота? — попита алхимикът.

— Тъкмо обратното, ако направиш такова нещо, веднага ще наредим да те обесят — отвърна Варни.

— А ще ми бъде ли дадена възможност, след като изпълня задачата си, да се укрия или да избягам, ако това неочаквано се разкрие?

— Всичко ще ти бъде дадено, всичко, което е нужно, мнителни човече, гдето не вярваш в нищо друго на този свят освен в заблудите на алхимията! За кого в края на краищата ме вземаш, приятелю?

Старецът стана, взе една свещ и отиде до другия край на стаята, където се намираше вратата, водеща към малката спалня, определена за неговото нощуване. Там се спря, обърна се и преди да отговори, бавно повтори въпроса на Варни:

— За кого те вземам ли, Ричард Варни? За дявол, по-лош от самия мен. Но вече съм се хванал в мрежата ти и трябва да ти служа докрай.

— Добре, добре — каза бързо Варни. — Гледай да станеш преди разсъмване. Може и да не ни потрябва твоето лекарство, така че не предприемай нищо, преди да дойда аз. Майкъл Ламборн ще те заведе до мястото, където трябва да отидеш.

Когато вратата се хлопна след алхимика и Варни чу, че отвътре се спуска резето, той приближи до нея, внимателно я заключи отвън и като извади ключа от ключалката, промърмори:

— По-лош от тебе ли, отровителю, мошенико и магьоснико? Ако ти още не си се хванал на работа при дявола, то е само защото и той самият се отвращава от чирак като тебе! Аз съм обикновен смъртен и се стремя да задоволя своите страсти и да постигна своите цели само с човешки средства, а ти служиш на самия ад! Ей, Ламборн! — извика той към друга врата и оттам се появи Майкъл със зачервено лице и несигурна походка.

— Ти си пиян, негоднико! — кресна му Варни.

— Несъмнено, благородни господине — отвърна спокойно Майкъл. — Ние пием за днешния успех и за здравето на благородния лорд Лестър и неговия доблестен щалмайстор. Пиян?! Кълна се в острието на кинжала си, че оня, който в такава вечер откаже да вдигне поне десетина тоста, е един никаквец и най-долен самохвалко и аз ще го накарам да глътне шест инча от камата ми.

— Слушай, мошенико — рече Варни, — след минута да си трезвен, чуваш ли — заповядвам ти! Знам, че няма да ти е лесно да смъкнеш от себе си цялата си пиянска щуротия, като че ли е шутовски костюм, но ако не успееш — сърди се сам на себе си!

Ламборн наведе глава, излезе от стаята и след няколко минути се върна отново. Лицето му беше спокойно, косите — вчесани, а дрехите — в пълен порядък; външният му вид изобщо бе така различен от онзи до преди малко, сякаш не беше същият човек.

— Поизтрезня ли малко, в състояние ли си да ме разбираш? — попита строго Варни.

Вместо отговор Ламборн кимна утвърдително с глава.

— Трябва бързо да заминеш за Къмнър хол заедно с почтения учен, който сега спи в малката сводеста стая. Ето ти ключа, за да го събудиш, когато стане време. Вземи със себе си и още някой доверен човек. По пътя се дръж прилично със стареца, но внимавай да не ти избяга. Опита ли се — застреляй го на място, аз отговарям за това. Ще ти дам писмо до Фостър. Настанете лекаря в долните помещения на източното крило, оставете му на разположение и старата лаборатория с всички прибори. До дамата не го допускайте, освен когато аз наредя за това. Кой знае, на нея може би пък ще й бъдат забавни философските му измишльотини? Ще чакаш в Къмнър по-нататъшните ми нареждания и помни, че за да си запазиш кожата, трябва да избягваш угощенията с бира и шишета с ракия. Ще внимаваш в Къмнър да не проникне даже полъхът на вятъра.

— Ясно, милорд… искам да кажа, уважаеми господарю; надявам се обаче, че скоро ще мога да ви наричам така, след като получите рицарското звание. Вие ми дадохте и нареждане, и свобода на действие. Аз ще изпълня първото и няма да злоупотребя с второто. На разсъмване ще бъда вече на седлото.

— Изпълни всичко н ще получиш добра награда. Чакай малко, налей ми чаша вино, преди да си отидеш. Не от тази бутилка, момче — извика Варни, защото Ламборн бе почнал да му налива or недопитата от Аласко бутилка. — Донеси ми нова.

Ламборн изпълни нареждането му и Варни, след като първо си изплакна устата с глътка вино, изпи една пълна чаша, после, вземайки лампата, за да се оттегли в спалнята си, каза:

— Странно, аз уж не съм човек, който робува на въображението си, а ми стига да поговоря няколко минути с този Аласко, за да изпитам чувството, че устата и дробовете ми са окадени с парите на изгорял арсеник. Пфу!

След тия думи той излезе, а Ламборн остана още малко, за да изпие една чашка от току-що отворената бутилка.

— Това е Йоханесбергер — каза той, като задържа глътката вино в устата си, за да се наслади на аромата му, — има истински дъх на виолетка. Сега обаче трябва да се въздържам, за да мога един дек да пия колкото си искам.

И като изгълта цяла чаша вода, за да покрие парите на рейнското вино, тръгна бавно към вратата, спря се и не намирайки сили да устои на изкушението, се върна бързо и отпи голяма глътка направо от бутилката, без да спазва етикета да си налее в чаша.

— Ако нямах тоя проклет навик — каза той. — и аз бих могъл да се издигна така високо, както Варни. Как обаче да се издига нагоре човек, когато цялата стая се върти около него като вихър? Ех, да можеше разстоянието между ръката и устата ми да стане по-дълго или пътят — по-труден! Утре обаче няма да пия друго освен вода, нищо друго освен чиста вода!