Кенилуърт

ГЛАВА ШЕСТА

Четирите стаи, които заемаха западното крило на стария Къмнър хол, бяха подредени с изключително великолепие. Работата беше завършена само няколко дни преди оня, в който започна нашият разказ. Майстори, изпратени от Лондон с изричната заповед да не напускат замъка, докато не свършат всичко, бяха превърнали помещенията в тази част на сградата от полуразрушена манастирска обител почти в дворец. Всички приготовления се вършеха в пълна тайна — работниците влизаха и излизаха нощем и бяха взети всички възможни мерки да се избегне настървеното любопитство на селяните, които бяха започнали да си измислят какво ли не за промените в имението на бедния някога, а сега богат техен съсед Антъни Фостър. Тайната съответно беше запазена така добре, че извън замъка не се разбра нищо. Носеха се наистина някои неясни и неопределени слухове, които се разказваха и преразказваха, но не се приемаха с доверие.

Вечерта, за която говорим, възстановените покои бяха осветени за първи път, и то така ярко, че сиянието им би могло да се види почти от шест мили, ако не бяха здраво залостените с резета и закрити с дълги копринени и кадифени завеси, богато украсени със златни ресни, дъбови капаци, които не пропускаха навън дори един лъч светлина.

Както вече казахме, главните стаи бяха четири и бяха свързани една с друга. До тях водеше широка и необичайно дълга и висока стълба, която завършваше с площадка пред вратата на едно подобно на галерия преддверие. Абатът използувал това помещение понякога като зала за съвещания, но сега то беше красиво облицовано с превъзходно полирано тъмнокафяво дърво, донесено, както твърдяха, от Антилските острови и обработено в Лондон с огромна мъчнотия, след като похабило доста дърводелски инструменти. Тъмният цвят на облицовката бе смекчен от многобройните свещи в сребърни свещници, окачени по стените, и от шест огромни картини в скъпи рамки — работа на най-добрите художници на времето. Масивната дъбова маса, поставена в единия край на помещението, бе предназначена за модната тогава игра шъвълборд24. А в срещуположния край имаше подиум за музиканти и певци, които при случай да се канят, за да направят още по-празнична вечерта.

От това преддверие се влизаше в трапезария, неголяма по размер, но толкова бляскава, че смайваше посетителя с богатата си уредба. Голите и мрачни доскоро стени сега бяха закрити с драперии от небесносиньо кадифе, обшити със сребро. Столовете бяха от абаносово дърво, богато украсени с резба и с възглавници с цвета на драпериите, а сребърните свещници, осветяващи преддверието, тук бяха заместени от грамаден полилей, направен от същия скъпоценен метал. Подът бе застлан с испански килим с толкова ярко и правдоподобно изобразени цветя и плодове, че човек трудно би се решил да стъпи върху такова прекрасно изделие. Дъбовата маса бе покрита с великолепна ленена покривка, а до нея беше поставено голямо преносимо бюфетче с украсени с резба вратички, зад които се виждаха полици с наредени по тях сребърни прибори и порцеланови съдини. В средата на масата стоеше солница, италианска изработка — красив и изящен сребърен прибор, висок два фута25, изобразяващ исполина Бриарей, чиито сто сребърни ръце предлагаха на гостите различни видове подправки, за да си разнообразяват храната с тях.

Третата стая бе определена за гостна. По стените й бяха окачени прекрасни гоблени, изобразяващи падението на Фаетон — по онова време тъкачите от Фландрия са се увличали по митологически сюжети. Най-важната мебел тук бе повдигнатото върху подиум подобно на трон кресло, широко толкова, че в него спокойно можеха да седнат двама. То беше увенчано с балдахин, направен, както и възглавниците, страничните завеси и постелката на пода, от пурпурно кадифе и обшит с дребни перли. Отгоре на балдахина бяха поставени две малки корони, наподобяващи короните на граф и графиня. Вместо столове в тази стая имаше облечени с кадифе табуретки и няколко възглавнички с бродирани арабески, разхвърлени по пода по мавритански обичай. Имаше също различни музикални инструменти, гергефи за бродиране и разни други предмети, предназначени за развлечение на дами. Освен от малките свещници, гостната стая се осветяваше и от четири големи факела от чист восък, поставени в дясната ръка на статуи на мавърски воини, които с лявата ръка държаха между гърдите си и факела кръгли щитове от излъскано до блясък сребро, в които светлината се отразяваше като в кристални огледала.

Поредицата от стаи завършваше със спалнята, наредена не по-малко богато от останалите, макар и не така пищно. Две сребърни лампи, напълнени с уханно масло, изпълваха едновременно с приятен мирис и трепкаща сумрачна светлина тихото и спокойно помещение. Подът бе застлан с дебел килим, който заглушаваше и най-тежките стъпки. Върху пухената постеля на леглото беше разпростряна копринена покривка, обшита със злато, изпод която се подаваха батистени чаршафи и завивки, бели като агнетата, от чиито руна са били направени. Завесите от синьо кадифе бяха подплатени с пурпурна коприна и обшити със златен фестон, а по тях бяха избродирани сцени из любовта на Амур и Психея. Върху тоалетката бе поставено красиво венецианско огледало във филигранна сребърна рамка, до него стоеше златна чаша — в случай че някой пожелае да изпие нещо през нощта. При горния край на леглото бяха поставени чифт пистолети и кинжал, инкрустирани със злато. В ония времена такова оръжие се е предоставяло нощем на знатни гости — по-скоро в знак на уважение, отколкото от страх пред някаква опасност. Не бива да пропуснем да споменем и още нещо — в малка, осветена със свещ ниша, пред аналой от абаносово дърво, украсен с резба, бяха поставени две кадифени възглавничка за коленичене, обшити със злато, за да бъдат в хармония със стила на цялата наредба. Нишата някога бе служила за частен параклис на абата, но сега бяха махнали разпятието и вместо него на аналоя бяха поставени два молитвеника в скъпа подвързия с релефни сребърни изображения. В съседство с тази великолепна спалня, до която не достигаше друг звук освен стенанието на вятъра сред клоните на дъбовете в парка и която навярно дори самият Морфей би избрал с радост за място на своя отдих, имаше две гардеробни, или тоалетни стаи — както ги наричат сега. Те бяха подредени съответно на предназначението си в същия великолепен стил, който вече описахме. Остава още да се добави, че част от съседното крило бе заето от кухнята и от стаите за личната прислуга на знатния и богат благородник, за когото всъщност бяха извършени всички тези пищни приготовления.

Богинята, заради която бе украсен този храм, напълно заслужаваше всички разходи и усилия. Тя седеше в описаната по-горе гостна и разглеждаше с доволство и с напълно обяснимо и безхитростно тщеславие разкоша и красотата, създадени така внезапно в нейна чест. Понеже тъкмо нейното присъствие в замъка се пазеше в тайна и налагаше в тайна да се извърши и подготовката за откриването на залите, бяха взети най-строги мерки до момента на настаняването си в тях тя в никакъв случай да не разбере какво се върши в тази част на старинната сграда, а също и да не я видят работниците, заети с уредбата на стаите. Затова едва тази вечер я въведоха в това тъй различно крило на замъка, което тя не беше виждала досега и което — в сравнение с всичко останало — й се стори като омагьосан дворец. Когато разгледа всичко и се настани в тези прекрасни стаи, в нея пламна необуздана буйна радост на селска красавица, неочаквано попаднала сред разкош, който надминава далеч и най-смелите й мечти. В същото време силно чувство на обич се надигна в сърцето й, разбиращо, че всички чудеса наоколо са извършени от великата магьосница — Любовта.

Графиня Еми — тази титла тя получи благодарение на своя таен, но действителен брак с най-знатния граф на Англия — обходи тичешком стая след стая, възхищавайки се от всяко ново доказателство за вкуса на своя любим и съпруг. Възхищението й се усилваше от мисълта, че всичко, което виждаше, бе неизменно потвърждение на неговата пламенна и предана любов.

— Колко са красиви завесите! А колко естествено са нарисувани тези картини, също като живи! Как великолепно са украсени — сребърните съдове, сякаш всички испански галеони от всички морета са били пресрещнати и заставени да докарат тук това сребро! Ах, Джанет! — възкликваше непрекъснато тя, като се обръщаше към прислужницата си, дъщерята на Антъни Фостър, която със същото любопитство, макар и не със същата възторжена радост, следваше господарката си. — Ах, Джанет! Какво още по-голямо щастие изпълва душата ми при мисълта, че всички тези прекрасни неща са събрани тук от неговата любов, от любовта му към мен, и че тази вечер — още тази вечер, — която с всеки миг все повече се приближава — ще му се отблагодаря преди всичко за любовта, създала този неописуем рай, отколкото за чудесата в него.

— Първо трябва да се благодари на бога, милейди — отвърна хубавичката пуританка, — защото на него дължите този добър и внимателен съпруг, чиято любов направи за вас толкова много. Аз също имам тук своя скромен принос, но ако вие продължавате така бясно да тичате от стая в стая, резултатите от усилията на моите маши за къдрене ще се стопят, както се стапят рисунките по заскрежения прозорец, когато слънцето се вдигне високо.

— Права си, Джанет — каза младата и красива графиня, като прекъсна изведнъж възторжената си обиколка, за да се огледа от главата до петите в едно голямо огледало, каквото не беше виждала през живота си и каквото рядко може да се срещне дори в двореца на кралицата. — Права си — повтори тя с обяснимо самодоволство, след като съзря във внушителното огледало отражението на прелести, каквито едва ли се бяха появявали по лъскавата му повърхност. — С тези пламнали от бързане страни и с тези тъмни къдрици, които ти се постара да подредиш, а те отново се разпиляха на всички страни като филизи на неподрязана лоза, приличам не на графиня, а на млекарка. А и твърдата ми яка малко се поотпусна и сега открива шията и гърдите повече, отколкото е прилично и пристойно. Хайде, Джанет, да вървим и да свикваме със светските обичаи; ще отидем в гостната, мило момиче, за да подредиш непокорните ми къдрици и да прикриеш с дантели и батиста развълнуваната ми гръд.

Те отидоха в гостната и графинята се отпусна весело върху куп мавритански възглавнички и полуседнала, полулегнала, потъна в мислите си, като от време на време даваше ухо за брътвежа на своята прислужничка.

В тази поза и с този израз на отпуснатост и същевременно на очакване върху одухотвореното си лице тя бе въплъщение на красота, в търсенето на която човек би могъл да обиколи всички морета и континенти, без да я намери. Венецът от брилянти, вплетен в тъмните й коси, не можеше да съперничи с блясъка си на искрящите й кафяви очи, подчертани от изящната извивка на не съвсем тъмните й вежди и засенени от дългите й ресници. Бързата обиколка, която току-що бе направила из стаите, вълнението от очакването и удовлетворената суетност бяха покрили с руменина лицето й, за което някои присъждаха, че понякога било малко бледо (за красотата, както и за изкуството, винаги се намират придирчиви критици). Млечнобелите перли на огърлицата й, същата, която току-що бе получила в знак на искрена обич от съпруга си, бледнееха пред белотата на зъбите и на кожата — изключение правеше само шията, която радостното самодоволство бе обагрило с тънък слой руменина.

— Хайде стига, Джанет, спри пъргавите си пръстчета — каза тя на прислужницата, която старателно оправяше косите и дрехите й, — стига, чуваш ли! Преди да е дошъл милордът, трябва да се срещна с баща ти и с мистър Ричард Варни, когото съпругът ми цени високо, но за когото аз бих могла да кажа нещо, заради което той веднага ще загуби всякакво благоразположение.

— Не правете това, милостива лейди! — възкликна Джанет. — Оставете го на бога, който наказва грешните тогава, когато сам пожелае. Но не заставайте на пътя на Варни — той се ползува с такова доверие от страна на милорда, че малцина от онези, които са се опитвали да му попречат, са успявали.

— Откъде знаеш това, моя добродетелна Джанет? — попита графинята. — Пък и защо трябва да поддържам приятелски отношения с такъв долен човек като Варни, след като съм съпруга на неговия господар и покровител?

— Както искате, ваша милост, вие по-добре от мен знаете какво да правите — отговори Джанет Фостър. — Но аз съм чувала татко да казва, че предпочитал да го срещне гладен вълк, отколкото да попречи на плановете на Варни. Често ме е съветвал да се пазя да имам каквато и да е работа с него.

— Баща ти правилно те е съветвал, момиче — каза графинята, — защото ти желае доброто. Жалко само, че и лицето, и държането му не съответстват на истинските му намерения, които, вярвам, са добри.

— Не се съмнявайте в това, милейди — възкликна Джанет, — не се съмнявайте в добрите намерения на татко, макар и да е грозен. Не бива по грубото му лице да се съди за сърцето му.

— Не се съмнявам, момичето ми, вярвам ти, щом казваш. И все рак лицето му е такова, че без да искаш, потръпваш, като го погледнеш. Сигурна съм, че даже и майка ги, Джанет — остави най-сетне тази маша! — не е могла да го погледне, без да се разтрепера.

— Дори и така да е било, господарко — отвърна Джанет, — майка ми винаги успяваше да запази спокойствие. А вие, милейди, трепнахте и почервеняхте, когато Варни ви донесе писмото на милорда.

— Ти ставаш дръзка, госпожице — рече графинята, като се надигна от възглавниците и се отдръпна от обятията на прислужницата си, в които се беше отпуснала. — Знай, че понякога човек може да се разтрепера от нещо, което ни най-малко да не е свързано със страха. И все пак, Джанет, повярвай ми — прибави тя, връщайки се отново към присъщия си добродушен и непринуден тон, — ще си наложа да се отнасям добре към твоя баща, дори само заради това, че ти, миличка, си негова дъщеря. Уви — добави тя и сянката на неочаквана тъга легна върху лицето й, а очите й се напълниха със сълзи, — още повече съм длъжна да съчувствам на доброто ти сърце, защото собственият ми нещастен баща не знае нищо за съдбата ми и, както казват, бил на легло, измъчван от недостойното ми поведение. Аз обаче скоро ще го утеша. Когато научи за щастието и успеха ми, ще се подмлади. И за да мога по-скоро да го зарадвам — говорейки, тя изтри една сълза от очите си, — трябва да съм весела. Милордът не бива да ме вижда тъжна или равнодушна към добрината му, когато дойде при своята отшелница след толкова дълга раздяла. Хайде, Джанет, развесели се, нощта наближава и милордът може всеки миг да пристигне. Повикай тук баща си и Варни. Не храня омраза към никого, макар да имам причини за това, и те сами ще са си виновни, ако някоя моя жалба против тях стигне до ушите на графа. Хайде, извикай ги тук, Джанет!

Джанет Фостър отиде да изпълни поръчката и след малко Варни влезе в гостната с изисканата непринуденост и ведрия лик на безупречен придворен, способен под маската на външната учтивост да скрива своите чувства и да прониква дълбоко в чувствата на другите. След него с тежка крачка влезе и Антъни Фостър. Мрачният му и груб вид сега се подчертаваше още повече от усилието да прикрие смесеното чувство на страх и неприязън, което изпитваше към младата дама — до този момент строго надзиравана от него, а сега облечена великолепно и заобиколена от толкова много залози за голямата любов на своя съпруг. Несръчният му поклон беше отправен не толкова към самата графиня, колкото към положението и на графиня и приличаше на самопризнание. Също като поклона на престъпника пред съдията, когато изведнъж се признае за виновен и моли за прошка — едновременно дързък и тревожен опит за защита и оправдание, признание за вина и молба за снизхождение.

Варни, който поради предимството на благородната си кръв влезе пръв, по-добре знаеше какво трябва да се каже и го каза с увереност и изящество.

Графинята го поздрави сърдечно, а това, изглежда, означаваше пълно опрощаване на всичко, за което би могла да го вини. Тя стана, направи две крачки към него, протегна ръка и каза:

— Мистър Ричард Варни, БИС ми донесохте такива хубави новини, че изненадата и радостта, страхувам се, ме накараха да забравя поръчението на моя съпруг да ви приема с подобаващото се уважение. Ето ръката ми, сър — нека се помирим!

— Не съм достоен да я докосна другояче — отговори с поклон Варни — освен така, както поданик докосва ръката на краля.

Той докосна с устни изящните тънки пръсти, богато отрупани с пръстени. После се изправи и с изискана учтивост й предложи да я заведе до креслото-трон, но тя каза:

— Не, любезни мистър Ричард Варни, няма да седна на това място, докато милордът сам не ме заведе до него. Засега аз само тайно съм графиня и не бих искала да използувам привилегиите на своя сан, преди да получа позволение от оня, на когото ги дължа.

— Надявам се, милейди — обади се Фостър, — че като се подчинявах на нарежданията на милорда, вашия съпруг, за заточението ви тук и за всичко останало, не съм си навлякъл гнева ви, защото всъщност само изпълнявах дълга си към вашия и моя господар. Защото небето, както се казва в светото писание, е дало на мъжа върховенство и власт над жената — мисля, че така беше или поне в този дух.

— За мене всичко тук представлява толкова приятна изненада, мистър Фостър — отговори графинята, — че не мога да не оправдая строгата преданост, която не ме допускаше до тези зали, преди да станат така красиви и пищни.

— Да, милейди — каза Фостър, — за всичко това бяха похарчени много златни монети. И за да не се харчат повече, отколкото е наложително, до идването на милорда ще ви оставя с любезния мистър Ричард Варни, който, както ми се струва, има да ви казва нещо от името на високоблагородния лорд и ваш съпруг. Хайде, Джанет, ела с мен да проверим дали всичко е наред.

— Не, мистър Фостър — отвърна графинята, — предпочитам дъщеря ви да остане тук — малко по-настрана, разбира се, щом Варни има да ми предава нещо от моя съпруг.

Фостър се поклони тромаво и си тръгна с такъв израз на лицето, сякаш го беше яд, че са прахосани толкова средства за превръщането на неговия стар и полуразрушен хамбар в азиатски дворец. Когато той излезе, дъщеря му си взе ръкоделието и се разположи в другия край на стаята, а Ричард Варни в израз на крайна почтителност и смирение взе най-ниския стол, който можа да намери, постави го до купа от възглавнички, където отново се беше настанила графинята, седна безмълвен и впи поглед в земята.

— Аз останах с впечатление, мистър Варни — каза графинята, като разбра, че той няма намерение пръв да подхване разговора, — че имате да ми съобщите нещо от името на моя съпруг, милорда. Поне така разбрах мистър Фостър и затова отстраних прислужницата си. Ако съм сгрешила, ще я повикам да дойде по-наблизо, защото тя още не е изкусна в бродирането на кръстчетата и е потребно да я надзиравам.

— Милейди — отговори Варни, — Фостър криво е разбрал намерението ми. Не от името на вашия благороден съпруг, а за самия него, за моя достоен и великодушен покровител, искам и съм длъжен да поговоря с вас.

— Темата е много приятна, сър — каза графинята, — независимо дали ще се говори за него или от негово име. Но бъдете кратък, тъй като всеки миг го очаквам да дойде.

— Добре, госпожо, кратък — съгласи се Варни — и най-вече — смел, защото въпросът ми изисква и бързина, и мъжество. Видяхте ли се днес с Тресилиан?

— Да, сър, и какво има в това? — отговори малко троснато графинята.

— Нищо, което да засяга мен, милейди — кротко каза Варни.

— Но мислите ли, почитаема госпожо, че и вашият съпруг ще го приеме така спокойно, когато го научи?

— А защо не? Посещението на Тресилиан беше мъчително и тежко само за мен, защото той ми донесе вест за болестта на моя скъп баща.

— За болестта на вашия баща!? — възкликна Варни. — Той трябва да е заболял внезапно, съвсем внезапно, защото вестителят, когото изпратих по настояване на милорда, сварил добрия рицар на ловното поле, както обикновено весело да подвиква на кучетата си. Уверен съм, че Тресилиан е съчинил сам тази вест — както знаете, той има основание да иска да смути сегашното ви щастие.

— Не сте справедлив към него, мистър Варни — пламенно възрази графинята. — Никак не сте справедлив. Той е най-чистосърдечният, най-прямият и най-честен човек на света. Като изключим високопочитаемия милорд, не познавам друг, у когото лъжата да събужда такова отвращение, както у Тресилиан.

— Моля за извинението ви, госпожо — каза Варни, — не исках да бъда несправедлив към този джентълмен. Съвсем не знаех, че неговата личност така близко ви засяга. Има обстоятелства обаче, при които човек може да преправи истината в името на една честна и благородна цел. Защото, ако всякога, при всички случаи говорим само истината, не би могло да се живее на този свят.

— Вашата съвест е съвест на придворен, мистър Варни — рече графинята, — а вашата правдивост, такава, каквато е, струва ми се, едва ли ще затрудни издигането ви в този свят. Колкото до Тресилиан, мой дълг е да бъда справедлива към него, защото му нанесох обида и вие знаете това по-добре от всеки друг. Съвестта на Тресилиан е различна. Светът за който вие говорите, не би успял никога да го отклони от пътя на истината и честта, чрез каквито и да било съблазни. Той никога не би приел да живее с опетнена чест, така както хермелинът не би влязъл в мръсната дупка на пора. Заради това го обикна баща ми, заради това, ако можех, бих го обикнала и аз. Що се отнася до днешния случай, той очевидно е смятал, че има достатъчно сериозни причини да ме отведе оттук — незнаейки за моя брак и за кого съм омъжена. Поради това мога да допусна, че е преувеличил неразположението на татко и че вашите хубави новини са по-близко до истината.

— Повярвайте ми, че е така, милейди — каза Варни. — Не претендирам да съм безусловен защитник на тази гола добродетел, наречена истина. Понякога, в името на приличието, оставям прелестите й да бъдат покрити с тънко було. Но ако допускате, че съзнателно и ненужно бих ви поднесъл една лъжа, която тъй бързо може да се разкрие — и то по въпрос, отнасящ се до вашето щастие, — длъжен съм да ви кажа, че за ума и сърцето ми храните много по-лошо мнение, отколкото би трябвало да имате за човека, комуто милордът оказва честта да нарича свой приятел.

— Мистър Варни — отговори графинята, — зная много добре, че милордът ви цени и ви смята за верен и опитен кормчия в откритото море, сред което той смело е разпънал платна. Затова не мислете, че съм искала да ви оскърбя, като казах истината в защита на Тресилиан. Аз съм израснала на село, както ви е известно, и простата селска искреност ми е по-скъпа от придворните ласкателства. Но изглежда, че сменяйки средата си, ще трябва да променя и вкусовете си.

— Точно така, господарко — рече с усмивка Варни. — Макар сега да се шегувате, повярвайте, не би било зле да нагаждате занапред разговора си към бъдещите цели. Една придворна дама например — била тя най-благородната, най-добродетелната и най-безупречната сред онези, които заобикалят трона на кралицата — би се въздържала да каже истината или онова, което тя смята за истина, за да защити отхвърления поклонник пред доверения слуга на своя благороден съпруг.

— А защо да нямам право — каза графинята, почервеняла от досада — да кажа истината за достойнствата на Тресилиан пред приятеля на моя съпруг, пред самия си съпруг, пред целия свят?

— А нима със същата откровеност — отвърна с въпрос Варни — ще разкажете тази вечер на благородния милорд и ваш съпруг, че Тресилиан е открил мястото на вашето пребиваване — тъй грижливо скривано от всички — и че сте разговаряли с него?

— Разбира се — отговори графинята. — Това ще бъде първото, което ще му кажа, ще му кажа и всяка дума на Тресилиан, и всеки мой отговор. Ще му разкажа и за срама си, който преживях, защото упреците на Тресилиан, макар и не така справедливи, както той предполага, не са и съвсем незаслужени. Ще ми бъде мъчително да говоря, но ще кажа всичко, всичко докрай.

— Както искате, ваше благородие — отговори Варни. — Аз мисля обаче, че след като нищо не ви задължава към такава откровеност, би било по-добре да спестите на себе си мъката, на благородния милорд — безпокойството, а на мистър Тресилиан, тъй като и за него трябва да се помисли в случая — опасността, която навярно ще последва.

— Аз пък не виждам нито една от тези страшни последици — спокойно възрази графинята, — освен ако не приписвате на благородния милорд недостойни мисли, каквито — сигурна съм в това — никога не са намирали убежище в неговото великодушно сърце.

— Далеч съм от подобни помисли — каза Варни. После, като помълча за миг, прибави с искрена или престорена откровеност, която напълно се различаваше от досегашната му ласкателна учтивост:

— Чуйте, госпожо, ще ви докажа, че и един придворен се осмелява да каже истината като всеки друг, когато става дума за доброто на онези, които уважава и почита, макар това да изложи самия него на опасност.

Той замълча, сякаш очакваше заповед или разрешение да продължи, но тъй като графинята мълчеше, продължи с изключителна предпазливост:

— Огледайте се наоколо, благородна лейди, и забележете как е оградено това място, колко усилия са вложени, за да се попречи на възхитения поглед да съзре най-бляскавия бисер на Англия. Обърнете внимание на това как строго са определени границите на вашите разходки и как всяко ваше движение зависи от разпореждането на този грубиян Фостър. Помислете за всичко това и отсъдете сама коя е причината.

— Желанието на милорда — отвърна графинята. — Нямам намерение да търся друга причина.

— Да, това е негово желание — потвърди Варни. — И то е породено от любов, напълно достойна за тази, която я е вдъхнала. Но оня, който притежава съкровище и го скъпи, естествено е загрижен — толкова повече, колкото по-високо го цени — да го запази от грабителските стремежи на другите.

— Защо е нужен този разговор, мистър Варни? — попита графинята. — Изглежда, искате да ме накарате да повярвам, че милордът е ревнив. И така да е — аз зная лек против ревността.

— Наистина ли, госпожо? — заинтересува се Варни.

— Да, и той е — отвърна графинята — да говоря винаги истината пред милорда, да пазя пред него чувствата и мислите си чисти като това гладко и лъскаво огледало, та когато той погледне в сърцето ми, да види в него само отражението на собствения си образ.

— Замлъквам, госпожо — каза Варни, — и тъй като нямам причина да жаля Тресилиан, който би пролял кръвта ми, стига да имаше възможност да го стори, спокойно ще се примиря с онова, което ще сполети този джентълмен, ако вие откровено разкажете как се е осмелил да наруши вашето уединение. Познавате милорда по-добре от мен и сама можете да прецените дали ще остави оскърблението неотмъстено.

— Мисълта, че аз мога да стана причина за гибелта на Тресилиан, комуто и без това вече причиних толкова мъка — рече графинята, — би ме накарала може би да мълча. Но каква полза ще има от това, щом вече го е видял Фостър, а и някой друг навярно? Не, Варни, излишно е да настоявате повече. Аз ще разкажа на милорда всичко и така ще го помоля да прости дързостта и безумието на Тресилиан, че благородното му сърце ще склони по-скоро да му помогне, отколкото да го накаже.

— Вие сте по-прозорлива от мен, госпожо — отговори Варни, — особено пък ако решите и да изпробвате първо здравината на леда, преди да стъпите върху него, като споменете името на Тресилиан пред милорда и видите как ще се отнесе. Колкото до Фостър и слугата му, те не познават Тресилиан по лице и аз лесно бих могъл да намеря приемливо обяснение за идването на непознатия.

След като помълча около минута, графинята каза:

— Слушайте, Варни, ако Фостър наистина не знае, че човекът, когото е видял днес, е Тресилиан, признавам, че бих предпочела да не научава това, което и без туй не го засяга. Той се държи крайно недружелюбно и аз не бих искала да бъде съдия или таен съветник в личните ми работи.

— Напразно се безпокоите — рече Варни. — Какво общо би могъл да има с работите на ваше благородие недодяланият и прост слуга? По-малко и от хапливото зло куче, което обикаля иа верига из неговия двор. Но ако с нещо буди отвращение у ваше благородие, с готовност ще го заменя с по-приятен за вас управител.

— Да оставим гази тема, мистър Варни — каза графинята. — Ако имам оплаквания от прислугата, с която милордът ме е обградил, ще ги изложа пред самия него. Но чакайте! Чувам шум от копита. Той идва, той идва! — извика тя, като скочи радостно.

— Не мисля, че е той — каза Варни. — Нима смятате, че сте в състояние да доловите тропота на коня му през плътно затворените прозорци?

— Не ме задържайте. Варни, моят слух е по-остър от вашия. Това е той!

— Но, госпожо, госпожо — разтревожено възкликна Варни, като все още се мъчеше да прегради пътя на графинята, — надявам се, че онова, което казах, изпълнявайки скромно и предано своя дълг, няма да стане причина за погубването ми! Надявам се, че искреният ми съвет няма да бъде разкрит и разтълкуван в моя вреда! Моля ви да…

— Успокойте се, човече, успокойте се — прекъсна го графинята, — пуснете дрехата ми и не си позволявайте дързостта да ме задържате! Успокойте се, сега съвсем не мисля за вас.

В този миг двукрилата врата се отвори широко и в стаята влезе мъж с величествена осанка, загърнат в дълъг, черен пътен плащ.