Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

В стремежа си да изпълнява изричната заповед на графа да пази всичко в най-строга тайна, както и поради собствената си саможивост и стиснатост, Антъни Фостър гледаше да живее така, че да привлича колкото се може по-малко вниманието на хората към себе си и да не се чуди после как да отклони натрапчивото им любопитство. Вместо да има например многобройна прислуга за личните си нужди и за охраната на замъка, той бе намалил до крайност броя на слугите. И затова, когато ги нямаше придружителите на графа или Варни, единствените слуги в замъка бяха един старец и две възрастни жени, които поддържаха в ред стаите на графинята.

Една от тези старици отвори вратата, когато Уейланд почука, и посрещна молбата му да му се позволи да покаже стоката си на дамите с поток от хули и ругатни на някакъв груб диалект. Той обаче успя да я укроти, като й пъхна в ръката сребърна четирипенсова монета и й обеща плат за шапчица, ако господарката й купи нещо от стоката му.

— Сам бог трябва да те е изпратил, защото шапката ми съвсем се е протрила. Промъкни се с товара си в градината, човече, тя е там и се разхожда.

Старицата поведе търговеца нататък и като му посочи стария, полуразрушен павилион, каза:

— Ето я, виждаш ли — ето я там. Ще накупи много неща, защото обича да се гизди.

„Остави ме да се оправям сам както мога — помисли си Уейланд, като чу старицата да хлопва вратичката след него. — Е, в края на краищата няма да ме бият, няма да посмеят и да ме убият заради такова дребно провинение, пък и все още е доста светло. Каквото ще да става — отивам. Смелият пълководец никога не мисли за отстъпление, преди да са го победили. В павилиона виждам две жени, но как да се обърна към тях? Впрочем да! Уил Шекспир, бъди ми приятел! Ще ги подготвя с песента на Аутолик.“

И той запя смело с приятния си глас популярната песничка от пиесата:

— Какво е това необичайно зрелище, което съдбата ни изпраща, Джанет? — попита графинята.

— Сигурно е някой от ония странствуващи продавачи на дрънкулки-и украшения — отговори въздържано Джанет, — които хвалят глупавите си стоки с още по-глупави маниери. Странно ми е как старата Доркас го е пуснала.

— Какъв щастлив случай за нас, момичето ми — каза графинята. — Ние живеем тук толкова тъжно и скучно и това може би ще ни помогне да убием поне един от подтискащо дългите часове.

— Но какво ще каже баща ми, милостива господарко?

— Той не е мой баща, Джанет, смятам, че не и мой господар. Повикай човека тук, искам да си купя някои нещица.

— Недейте, моля ви! — каза Джанет. — Нима не е достатъчно само да намекнете в следващото си писмо, за да получите всичко, което може да се намери в Англия? С това ще си докараме беда! Умолявам ви, скъпа госпожо, позволете ми да отпратя този човек.

— Заповядвам ти да го повикаш — настоя графинята. — Или не, чакай, страхлива глупачко, аз сама ще го повикам, за да ти спестя кавгата после.

— Уви, милостива господарко, но това едва ли ще е най-лошото — тъжно прошепна Джанет, докато графинята вече викаше търговеца:

— Ела тук, добри човече! Отвори вързопа си и ако в него се намерят хубави стоки, значи, те е довел добрият случай, защото аз ще си доставя удоволствие, а ти ще получиш печалба.

— От какво се нуждае ваша светлост? — попита Уейланд, като разтваряше вързопа си и излагаше съдържанието му с такава сръчност, сякаш бе роден за този занаят. Всъщност на него наистина му се бе случвало да се занимава с търговия по време на своя скитнически живот и сега хвалеше стоките си със словоохотливостта на истински търговец, проявявайки известно умение дори в трудната задача с определянето на цените.

— От какво се нуждая ли? — повтори въпроса му графинята.

— Като се има пред вид, че от шест месеца насам не съм купила по свой избор нито един ярд лен или батиста и дори най-незначителна дреболия, по-добре би било да се попита: какво имаш за продаване? Отдели ми гази батистена блуза с висока яка и маншети, пелеринката, обточена със златен ширит и подплатена с креп, и тази къса наметка от вишнево сукно, украсена със златни илици и копчета. Не е ли чудесна, Джанет?

— Не, милейди — отвърна Джанет, — Ако искате да чуете скромното ми мнение, ще ви кажа, че тя е прекалено пищна, за да бъде изящна.

— Аз, разбира се, не мога да се съглася с твоето мнение, мила — каза графинята, — но за наказание ще я носиш ти. Уверявам те, че златните копчета, които са доста масивни, ще бъдат достатъчно успокоение за баща ти и ще го накарат да се примири с вишневия цвят на наметката. Внимавай само да не ги откъсне и да ги скрие в ковчежето си, за да правят компания на златните монети, които държи заключени в него.

— Моля ви, ваша светлост, бъдете по-снизходителна към моя нещастен баща!

— Струва ли си да го предпазваме от онова — отвърна графинята, — в което самият той е достатъчно предпазлив? Но да се върнем към нашите покупки. За себе си избирам тази шапка и сребърната карфица с бисера. Вземам още и две рокли от червеникавокафявия плат за Доркас и Елисън, Джанет — нека на горките старици им бъде топло през зимата. А нямате ли парфюми, ароматизирани муски или от красивите модерни шишенца за пръскане на благовония?

„Ако наистина бях амбулантен търговец, сигурно щях да напредна — мислеше си Уейланд, докато се стараеше да задоволява исканията й, с които тя го отрупваше с нетърпението на млада жена, дълго време лишена от такова приятно занимание. — И все пак как да я накарам поне за Миг да се замисли сериозно?“

Както й показваше отбраните парфюми и разни други благовония, той изведнъж успя да привлече вниманието й, като подхвърли, че тези стоки сега са поскъпнали почти двойно, тъй като граф Лестър правел бляскави приготовления, за да посрещне кра лицата и целия двор в своя разкошен замък Кенилуърт.

— Ах! — възкликна разтревожено графинята. — Значи, това което се говори, е вярно, Джанет?

— Разбира се, госпожо — отвърна Уейланд, — и аз се учудвам, че още не е стигнало до вашите уши. Кралицата на Англия ще гостува цяла седмица в замъка на благородния граф по време на лятното си пътуване из страната и мнозина казват, че преди още пътуването да приключи, Англия ще се сдобие с крал, а Елизабет Английска — нека бог я пази! — със съпруг.

— Лъжат, мерзавците! — избухна графинята.

— За бога, милейди, разсъдете — каза Джанет, изтръпвайки от мрачно предчувствие, — струва ли си човек да обръща внимание на известията на разни търговци?

— Да, Джанет — съгласи се графинята, — ти си съвсем права, като ми напомни за това. Подобни слухове, които петнят името на най-прославения и най-благородния пер на Англия, могат да се разпространяват само сред жалки, безчестни и долни хора.

— На място да остана, милейди, ако съм направил нещо, с което да заслужа това странно ваше отношение — каза Уейланд Смит, като видя, че гневът й се насочва срещу него. — Аз само повторих онова, което другите говорят.

Междувременно графинята бе успяла вече да се овладее и разтревожена от предупредителните знаци на Джанет, се постара да заличи впечатлението от избухването си.

— Забрави за това, добри човече — каза тя, — не можах просто да повярвам, че нашата кралица би могла да промени своя живот на девственица, така скъп на нас — нейните поданици. — И за да промени темата на разговор, графинята добави, разглеждайки съдържанието на едно ковчеже, в чиито отделения бяха наредени най-различни парфюми и церове: — Я ми кажи по-добре, какво е това нещо, скрито толкова старателно в тази сребърна кутийка?

— Това е лекарство против душевно разстройство, госпожо, от каквото — уверен съм — ваша светлост никога няма да има причини да се оплаква. Ако вземате от него всеки ден в продължение на една седмица по една доза, равна на царевично зърно вие ще направите сърцето си неуязвимо за тежкото страдание, причинено от самота, меланхолия, несподелена любов, излъгани надежди…

— Ти да не си луд, приятелю? — остро го прекъсна графинята. — Или си мислиш, че понеже бях така добра да накупя жалките ти дрънкулки на мошенически цени, можеш да ми говориш всякакви измислици? Къде се е чуло и видяло душевни страдания да се лекуват с лекарства, предназначени за тялото?

— С ваше позволение — отвърна Уейланд, — аз съм честен човек и продавам стоките си на честни цени. А колкото до това скъпоценно лекарство, ще кажа само, че като ви описах неговите качества, не съм ви карал да го купите, така че не бих имал причини да ви лъжа. Аз не твърдя, че то може да излекува една дълбоко вкоренена душевна болест, която единствено бог и времето биха могли да изцерят. Казвам само, че това лекарство спасява от сърдечна мъка, от меланхолия, която изпепелява душата. Вече съм излекувал мнозина с него — и в кралския двор, и сред обикновените граждани, — а съвсем наскоро помогнах и на мистър Едмънд Тресилиан, един високо уважаван джентълмен от Корнуол, който бе изпаднал в такава силна меланхолия — причинена, казват, от нещастна любов, — че приятелите му дори се уплашиха за живота му.

Той млъкна. В продължение на няколко минути графинята също не каза нито дума, а после попита с тон, на който напразно се стараеше да придаде равнодушие и спокойствие:

— А оправи ли се напълно джентълменът, за когото говориш?

— Горе-долу, госпожо — отвърна Уейланд, — поне не се оплаква от телесни болки.

— И аз ще взема малко от това лекарство, Джанет — заяви графинята. — На мен също ми се случва да изпадам от време на време в такава меланхолия, която помрачава мозъка.

— Недейте, господарко, не бива — възрази Джанет. — Кой би могъл да гарантира, че лекарствата, които този човек продава, не са вредни?

— Аз самият — обади се Уейланд и като взе една доза от лекарството, я глътна пред очите им.

Графинята купи останалото, защото Джанет с възраженията си само повиши упоритостта й. Тя дори погълна веднага първата доза и заяви, че на сърцето й е станало по-леко, а на душата — по-спокойно, влияние, дължащо се по всяка вероятност само на нейното въображение. След това графинята събра покупките и хвърли кесията си на Джанет, като й нареди да направи сметката и да плати на търговеца, докато тя самата, сякаш уморена вече от развлечението, което в началото й бе доставил разговорът с търговеца, му пожела лека нощ и без да подозира нищо, се прибра в замъка, лишавайки по този начин Уейланд от всяка възможност да поговори насаме с нея. Все пак той побърза да направи опит за обяснение поне с Джанет.

— Мило момиче — започна той, — лицето ти говори, че обичаш своята господарка. Тя действително се нуждае от услугите на предан приятел.

— И заслужено ги получава от мен — отвърна Джанет. — Но какво всъщност искате да кажете?

— Аз съвсем не съм това, което изглеждам, момиче — продължи търговецът, понижавайки глас.

— В такъв случай толкова по-малко бих могла да ви считам за честен човек.

— Тъкмо обратното — отвърна Уейланд. — Аз не съм никакъв амбулантен търговец.

— Тогава се махайте веднага оттук или ще извикам за помощ — рече Джанет. — Баща ми трябваше досега да се е върнал.

— Не прибързвай, за да не се разкайваш после за това, което си направила. Аз съм един от приятелите на твоята господарка. Тя се нуждае от много повече, а ти искаш да погубиш и малкото, което има сега.

— Откъде да знам, че казвате истината?

— Погледни ме в лицето — каза Уейланд Смит. — Нима очите ми не говорят, че съм честен човек?

И наистина лицето на Уейланд, макар да не бе особено красиво, издаваше остър ум и находчивост, а това, съчетано с живите бляскави очи, добре очертаната уста и приятната усмивка, често придава благородство и привлекателност дори на по-обикновени и неправилни черти. Джанет го погледна с присъщата на жените престорена наивност и отговори:

— Макар и да се хвалиш с честността си, приятелю, и макар че аз не съм свикнала да чета и да разгадавам такива книги, каквито ти ми даваш за прочит, струва ми се все пак, че у теб има по нещо и от търговеца, и от мошеника.

— Може и да има по мъничко — усмихна се Уейланд. — Но както и да е, тази вечер или утре заедно с баща ти тук ще дойде един старец. Той има безшумната походка на котка, злобния и отмъстителен поглед на плъх, раболепието на шпаньол и мъртвата хватка на дог. Пази от него и господарката си, и себе си. Запомни, мила Джанет, той крие змийска отрова под престорената невинност на гълъб. Какво точно зло е замислил срещу вас, не мога да кажа, но смъртта и болестите винаги са го следвали по петите. Не казвай нищо на господарката си. Опитът ме е научил, че при нейното състояние страхът пред бедата е също толкова опасен, колкото и самата беда. Погрижи се обаче да взема лекарството ми, тъй като — той съвсем понижи глас, но все пак доста ясно прошепна в ухото й — то е средство срещу отравяне. Чуй! Те влизат в градината!

Наистина откъм вратата на парка долетяха весели възгласи и шумен разговор. Разтревожен от тях, Уейланд се вмъкна в един гъст храсталак. Джанет се втурна в павилиона, за да не я видят и да прибере разхвърляните по земята стоки, купени от мнимия търговец.

Безпокойството на Джанет обаче беше напразно. Баща й, старият пазач, слугата на лорд Лестър, заедно с астролога нахълтаха шумно в парка, правейки отчаяни опити да успокоят Ламборн, чиято глава вече прекалено се бе сгорещила от виното. Ламборн беше от ония нещастници, които, изпаднали веднъж под влиянието на алкохолните пари, не заспиват като другите пияници, а остават за дълго в тяхна власт и продължават наздравиците, докато накрая ги овладее неудържима полуда. Като мнозина пияници от този вид, Ламборн не само не губеше дар слово, способност да се движи и да действува, но дори ставаше още по-приказлив и на висок глас надрънкваше всичко, което иначе би желал да запази в най-строга тайна.

— Какво! — изкрещя с цяло гърло Майкъл. — А за мен нито поздрав, нито угощение, след като съм довел в жалката ти кучешка колиба самата съдба в лицето на този помощник на дявола, който може да превръща керемидата в испански златни монети. Чуваш ли, ей ти, Тони Паликлада, папист, пуритан, лицемер, скъперник, развратник, дявол, въплъщение на всички човешки грехове, поклони се ниско и отдай заслуженото на оня, който въведе в дома ти самия Мамон, когото ти така почиташ!

— За бога, говори по-тихо! — каза Фостър. — Влез вътре — ще имаш и вино, и всичко, каквото пожелаеш.

— Не, стари мошенико — крещеше пияният скандалджия, — аз ще пия тука, alfresco120 — както казват италианците. Не, не и не — не искам да пия с този дявол-отровител вътре, защото не желая да се задуша от изпаренията на арсеника и живака. Негодникът Варни ме научи да се пазя от това.

— В името на всички дяволи — донеси му вино! — каза алхимикът.

— Аха! За да ми го подправиш, нали, честни приятелю? Ти би ме нагостил и със зелен камък, и с чемерика, и с витриол, и с азотна киселина, и с още двайсет други дяволски вещества, които ще заклокочат в главата ми като в котела на вещиците, когато призовават дявола. Ти сам ми подай бутилката, приятелю Тони Паликлада, но гледай да бъде по-студено, не искам вино, загрято на кладата, върху която се изгарят епископи! Нека Лестър стане крал, щом иска — съгласен съм! А Варни, негодникът Варни, ако ще да стане и велик везир — чудесно! Ами аз какво ще стана тогава? Какво ли? Разбира се, че император. Император Ламборн! Все пак ще хвърля един поглед на тази първа красавица, която те са зазидали тук за собствено удоволствие. Тази вечер тя ще ми поднесе чашата вино за лека нощ! Но какво ще прави този човек с две съпруги, пък ако ще е двайсет пъти да е граф? Отговаряй, Тони, приятелю мой! Отговаряй, развратно, лицемерно куче, което бог е зачеркнал в книгата на живота, но което с всички сили се старае отново да се напъха в нея. Отговаряй, стари подпалвачо на епископи и сквернословни фанатико!

— Ще му забия ножа до дръжката — измърмори Фостър, разтреперан от гняв.

— Без насилие, за бога! — рече астрологът. — Трябва леко да се пипа. Драги Ламборн, искаш ли да пиеш заедно с мен за здравето на благородния граф Лестър и на мистър Ричард Варни?

— Искам, мой стари Албумазар, искам, верни мой доставчико на миша отрова! Бих те разцелувал дори, почтени нарушителю на Lex Julia121, — както казват в Лайден122, ако от теб не се разнасяше такава отвратителна миризма на сяра и на всевъзможни други аптекарски гадости. Съгласен съм — нека пием за здравето на Варни и Лестър — за благородните и възвишени души на тези двама безсъвестни, лукави, алчни, коварни и славолюбиви злодеи. Няма да кажа нито дума повече, но ще наостря кинжала си в гръдната кост на оня, който откаже да пие с мен! И тъй, джентълмени…

При тези думи Ламборн пресуши на един дъх подадената му от астролога чаша — която съдържаше не вино, а чист спирт, — понечи да изрече някаква ругатня, но гласът му секна по средата, празната чаша падна от ръката му, той хвана дръжката на шпагата си, но не му стигнаха сили да я измъкне, олюля се и рухна безжизнен като труп в ръцете на слугата, който го завлече до стаята му и го сложи да легне.

В цялата тази бъркотия Джанет успя да се промъкне незабелязано до спалнята на господарката си, трепереща като лист, но решена да запази в тайна от графинята страшните подозрения, които пробудиха у нея пиянските брътвежи на Ламборн. Макар и все още неопределени, нейните страхове намираха подкрепа и в думите на търговеца, ето защо тя поощри намерението на господарката си да вземе препоръчаното от него лекарство, макар че в противен случай би се постарала да я разубеди.

Нито една подробност от приказките на Ламборн не убягна от ухото на Уейланд, който обаче можеше далеч по-добре да ги изтълкува. Той изпитваше искрено съжаление към хубавата графиня, която за първи път бе видял сред щастливото й семейство, изложена сега на кроежите на банда негодници. Възмущението му пламна е още по-голяма сила, когато чу гласа на бившия си господар, към когото питаеше в еднаква степен и омраза, и страх. Но той беше уверен в собствените си знания и в собствената си сръчност и изобретателност и затова още същата вечер взе решение, колкото и опасна да се окаже задачата, да разнищи до дъно тази тайна, за да помогне на нещастната графиня, ако това, разбира се, беше все още възможно. Някои откъслечни думи, които Ламборн бе изтървал в пияното си състояние, накараха Уейланд за първи път да се усъмни, че Варни е действал само за своя сметка, като е ухажвал и се е стремил да спечели любовта на това прекрасно момиче. Мълвата твърдеше, че този усърден слуга неведнъж бе правил услуги на лорда в неговите любовни истории, и на Уейланд Смит му мина през ум, че не е изключено самият Лестър да се окаже главното действащо лице в случая. Той естествено не можеше да предположи, че графът вече е сключил брак с Еми Робсарт, но дори само една мимолетна любовна авантюра с момиче с нейното обществено положение беше вече изключително важна тайна, чието разкриване би могло сериозно да подкопае властта на фаворита на Елизабет.

„Ако Лестър се поколебае сам да задуши такъв един слух чрез разни непочтени средства — мислеше си Уейланд, — край него сигурно ще се намерят хора, които ще му Направят тази услуга, без да чакат дори съгласието му. Щом се намесвам в тази история, трябва да си сложа маска-невидимка, както прави моят предишен господар, когато се заема да приготвя манната на сатаната. От утре напускам Джайлс Гозлинг И ще променям и пътя, и местопребиваването си по-често дори от лисица, преследвана от кучета. Бих искал да видя още веднъж и тази малка пуританка. Тя наистина е прекалено хубавичка и умна за дъщеря на такъв мошеник като Тони Паликлада.“

Джайлс Гозлинг посрещна с неприкрита радост раздялата с Уейланд. Кръчмарят много добре знаеше колко опасно е да се застава на пътя на любимеца на граф Лестър и затова се страхуваше, че няма да му достигнат морални сили, за да изпълни задачата си докрай. Той беше доволен, че такъв тежък товар се смъква от гърба му, но все пак изказа желание и готовност в Случай на нужда да окаже на мистър Тресилиан или на неговия пратеник всякакви услуги, стига само да не навредят на доброто му име като кръчмар.