Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Цяла Англия говореше за пищността на наближаващите тържества в Кенилуърт. Всичко, което можеше да допринесе за великолепието и блясъка на подготвения прием на Елизабет от нейния прочут фаворит, се доставяше незабавно в замъка било от страната, било чужбина. Междувременно Лестър сякаш с всеки изминат ден все повече печелеше благосклонността на кралицата. В Съвета той винаги сядаше до нея, по време на придворните забавления тя гослушаше с увлечение и дори проявяваше известна приятелска интимност. Към него бе насочил поглед всеки, който се надяваше и искаше да постигне нещо в двора. Чуждестранните посланици най-ласкателно го уверяваха в дълбокото уважение, което техните владетели изпитвали към него. В очите на всички той беше alter ego123 на величествената Елизабет, която — това беше всеобщото мнение — само чакаше подходящо време и удобен случай, за да сключи брак и да сподели с него държавната си власт.

Достигнал най-високата точка на успеха, този галеник на съдбата и любимец на кралицата обаче беше може би най-нещастният човек в кралството, което на пръв поглед му принадлежеше. Подобно на някакъв властелин на вълшебници, той превъзхождаше своите приятели и подчинени, като виждаше много неща, които те не можеха да видят. Лестър отлично бе вникнал в характера на своята господарка и тъкмо това дълбоко и подробно познаване на нейното своенравие, както и на благородните й качества, съчетано с острия му ум, красива външност и изискани маниери, му бе помогнало да спечели повече от всички други благоразположението на Елизабет. И понеже познаваше добре характера на кралицата, той непрекъснато се страхуваше от неочаквано и безусловно изпадане в немилост. Лестър приличаше на кормчия, снабден с най-подробна карта за пътя на кораба, на която обаче бяха означени толкова много плитчини, подводни рифове и всевъзможни други опасности, че колкото по-напрегнато и тревожно се взираха очите му в тях, толкова повече се убеждаваше, че би могъл да ги избегне само благодарение на някакво чудо.

Наистина в характера на Елизабет по най-необичаен начин се съчетаваха здравият мъжки разум с чисто женските капризи. Поданиците й с пълни шепи се ползваха от добродетелите на кралицата, които далеч надминаваха недостатъците й, но придворните и приближените й доста често трябваше да търпят неочакваните и необясними прищевки, както и острите избухвания на нейния мнителен и деспотичен нрав. Тя беше грижлива майка за своя народ, но и истинска дъщеря на Хенри VIII. Въпреки че преживените на младини страдания и блестящото образование бяха обуздали и смекчили наследения характер на „безмилостния“ крал, те не бяха успели все пак да го изличат докрай.

„Нравът й — казва сър Джон Харингтън, остроумният и духовният кръщелник на кралицата, успял предостатъчно да се нагледа и на усмивките й, и на мрачните й погледи — често приличаше на нежния ветрец, който подухва в лятно утро откъм запад — той носеше ласка и утешение за всички. Думите й печелеха сърцата… И изведнъж — при най-малкото непослушание — тя беше в състояние да се промени така, че да не остане никакво съмнение чия дъщеря е… Усмивката й бе блясъкът на слънцето, под чиито лъчи всички искаха да се стоплят, тозчас обаче връхлиташе буря, неочаквано се събираха облаци и се разнасяше гръм, който можеше да порази всекиго.“

Тази променчивост на характера, както Лестър добре знаеше, беше най-опасна за ония, на които съдбата бе отредила да спечелят нейното благоволеше и които зависеха повече от нейното лично отношение, отколкото от услугите, които биха могли да окажат на кралството й. Разположението й към Бърли или Уолсингам, което по степента си не можеше изобщо да се сравнява с това, на което той се радваше, бе изградено — Лестър най-добре от всички разбираше това — върху разумната й преценка за тях, а не върху нейното пристрастие, и затова не го грозеше опасността от промяна и крушение, съпътстваща неизбежно издигналите се благодарение на личен чар и на женско благоволение. Кралицата ценеше тези изтъкнати и мъдри държавници единствено заради съветите, които й даваха, и за съображенията, които изтъкваха в подкрепа на своите мнения в Съвета; докато успехът на Лестър зависеше изцяло от онези променливи и краткотрайни изблици в настроението, които можеха да помогнат или да попречат на издигането на избраника в очите на неговата господарка — при това господарка, която непрекъснато се страхуваше да не забрави собственото си достойнство и да не подрони авторитета си на кралица, като си позволи да даде простор на женските си чувства. Лестър трезво преценяваше с какви трудности бе съпроводено неговото могъщество — „прекалено голямо, за да опази или да го захвърли“. Тревожно и напрегнато, той търсеше средства да задържи това свое несигурно положение, друг път мислеше как да се освободи безпрепятствено от него, но и за едното, и за другото съзираше твърде слаби изгледи за успех. В такива минути мислите му винаги се насочваха към тайния му брак и последиците от него. Той горчиво упрекваше себе си и нещастната графиня и отдаваше на тази прибързана стъпка, предприета в плама на онова, което сега наричаше безразсъдна страст, както невъзможността да за-твърди властта си, така и неизбежността на близкото си падение.

„Хората говорят — мислеше си Лестър в тези моменти на тревога и разкаяние, — че бих могъл да се оженя за Елизабет и да стана крал на Англия. Всичко свидетелствува, че има основания за подобни предположения. Този брак се възпява в балади, а простолюдието си хвърля шапките във въздуха от радост, като ги слуша. За него се намеква в училищата, шепне се в залата за аудиенции, проповедниците го благославят от църковния амвон; за него се четат молитви в калвинистките църкви в чужбина, дори и самите държавници тук подхвърлят подобна мисъл в Съвета. И тези дръзки намеци не се отхвърлят с порицание, нито с възмущение или насмешка, или поне с най-банално женско изявление, че тя би желала да живее и да умре като кралица-девственица. Словата й станаха по-любезни от всякога, макар да знае за слуховете, които се носят навсякъде, поведението й — по-благосклонно, погледите й — по-нежни; всичко говори, че тя желае да ме направи крал на Англия и да ме издигне над придворните бури и превратности, очаквайки само да посегна и да взема короната на най-славната империя в света. И тъкмо сега, когато аз смело бих могъл да протегна ръка, тя се оказва окована от тайна и неразкъсваема верига. А ето ги тук и писмата на Еми — възкликваше той и ги вземаше с раздразнение — с дотегливата молба да я призная открито за своя жена, да отдам дължимото и на нея, и на себе си и не знам си още какво. Струва ми се, че на себе си вече добре съм си отдал дължимото, а пък тя си мисли, че Елизабет ще посрещне тази новина с радостта на майка, която е научила за щастливия брак на своя любим син! Тя — дъщерята на Хенри който не е пощадил никой мъж в гнева си и никоя жена в страстта си — да се види измамена, доведена от играта на чувства до прага на признанието в любов към един свой поданик, който изведнъж се оказва женен! Да узнае, че са си играли с нея така, както разгулен придворен си играе с най-обикновено селско момиче! Тогава гневът й няма да се спре пред нищо, за да ме погуби!“

Като стигнеше дотук, той повикваше Варни, към чиито съвети напоследък прибягваше много по-често от преди, защото помнеше добре как упорито се противопоставяше Варни на тайния му брак. Разговорите им обикновено завършваха с тревожно умуване как, по какъв начин, да бъде представена графинята в Кенилуърт. В продължение на дълго време единственият резултат от тези съвещания бе решението празненствата да се отлагат от ден на ден. Накрая обаче настъпи момент да се вземе окончателно становище.

— Елизабет ще се ядоса, ако не види Еми там — каза Лестър. — Дали у нея са възникнали някакви подозрения, от което аз най-много се опасявам, или пък Съсекс, а може би и някой друг таен враг, й е напомнил за молбата на Тресилиан, не знам; но дори и по време на най-приятелските и благосклонни разговори, които води с мен, тя непрекъснато се връща към историята на Еми Робсарт. Според мен Еми е робът в колесницата ми, поставен там от злата ми съдба, за да пречи на успеха ми и да го разруши, когато той достигне най-високата си точка. Посочи ми средство, Варни, как да решим тази неразрешима задача. Отлагах непрекъснато проклетите тържества, като използувах всеки, поне привидно приличен повод, но днешният ни разговор поставя всичко на карта. Тя ми заяви нежно, но твърдо: „Няма да ви даваме повече време за приготовления, милорд, за да не се разорите напълно. В събота, на девети юли, ще бъдем при вас в Кенилуърт. Молим ви да не забравите нито един от определените от нас гости и наши приближени, и особено онова лекомислено момиче Еми Робсарт. Ние искаме да видим жената, която е могла да отхвърли поетичния мистър Тресилиан заради вашия слуга Ричард Варни.“ Моля те, Варни, напрегни цялата си изобретателност, която толкова често ни е спасявала. Така съм сигурен, че тъкмо сега над мен е надвиснала опасността, посочена от хороскопа ми, както съм сигурен, че се наричам Дъдли.

— Няма ли начин да бъде убедена графинята да играе за известно време незначителната роля, която обстоятелствата й налагат? — попита след кратко колебание Варни.

— Какво?! Графинята да се нарече твоя жена? Това не е съвместимо нито с моята, нито с нейната чест!

— Уви, милорд — отвърна Варни, — Елизабет я счита за моя жена, а да се опровергае това, би означавало да се разкрие всичко.

— Измисли нещо друго, Варни — извика силно развълнуван графът. — Това, което предлагаш, няма да стане в никакъв случай! Дори аз да се съглася, тя не би се съгласила. Уверявам те, Варни, ако още не си се убедил сам, че тази дъщеря на скромен благородник от Девъншир е не по-малко горда от самата кралица Елизабет. Еми е готова да отстъпва за много неща, но когато става дума за честта й, тя изведнъж става мнителна и упорита до крайност.

— Вече сме го изпитали, милорд, и затова стигнахме до туй положение — рече Варни. — Не знам обаче какво друго би могло да се предложи. Струва ми се все пак, че заради щастието, което й дарихте, като я направихте ваша жена, излагайки се на най-голям риск, тя е длъжна да направи нещо, за да предотврати надвисналата опасност.

— Изключено — отвърна графът, като махна с ръка. — Аз я познавам добре и съм убеден, че нито със сила, нито с молба би могла да бъде накарана да приеме твоето име дори и за един час.

— Да, положението е трудно — рече сухо Варни и без да обсъжда повече този въпрос, добави: — Да допуснем, че намерим някоя жена, която би могла да се представи вместо нея. Такива неща са правени в дворовете на не по-малко умни и прозорливи монарси от Елизабет.

— Това е абсолютна глупост, Варни — отвърна графът. — Тресилиан веднага ще открие измамата и разобличението ще стане неизбежно.

— Бихме могли да отстраним Тресилиан от двора — каза несмутимият Варни.

— По какъв начин?

— Придворен като вас, милорд, разполага с много начини, за да отстрани от сцената оня, който си пъха носа във вашите работи и се осмелява да ви се противопоставя.

— За Такова нещо изобщо не би трябвало-да споменаваш пред мен, Варни — отговори бързо графът. — Освен това то не би могло да помогне с нищо в случая. В двора може да има много други, които да познават Еми, а при отсъствието на Тресилиан непременно ще повикат баща й или някой друг от близките й. Напрегни ума си да измислиш нещо друго.

— Не зная какво да ви кажа, милорд — отговори Варни, — но ако аз бях в затруднение като вашето, щях да отида право в Къмнър хол и да принудя жена си да приеме всички мерки, които нейната и моята безопасност налагат.

— Разбери, Варни — възрази Лестър, — аз не мога да я принудя да участвува в такава долна история — това твърде много противоречи на благородния й характер и би било недостойна отплата за нейната любов към мен.

— Е, милорд, вие сте мъдър и благороден човек, на вас не ви е чужда възвишената романтика, подходяща за Аркадия, както пише вашият племенник, сър Филип Сидни. А пък аз съм ваш покорен слуга, принадлежа на обикновения земен свят и съм доволен, че познавам така добре и него, и пътищата му, за да мога да служа на ваша милост. Ще си позволя обаче да попитам: кой е задължен повече за този щастлив съюз — вие или графинята; и кой от двамата би трябвало да бъде по-отстъпчив и да се съобразява с желанията, интересите и безопасността на другия?

— Уверявам те, Варни — рече графът, — тя не само заслужава всичко, което бих могъл да й предложа, но и стократно го заплаща с благородството и красотата си, защото никога такова величие не е спохождало същество, по-богато надарено от природата, да го украси!

— Аз мога само да се радвам, милорд, че сте доволен от своя избор — отвърна Варни с обичайната си иронична усмивка, която дори уважението му към Лестър не винаги можеше да обуздае.

— Ще имате достатъчно време спокойно да се наслаждавате на обществото на такова обаятелно и красиво създание — естествено, след като изтече срокът на пребиваването ви в Тауър, при това срок, който ще съответствува на престъплението — подигравка с чувствата на Елизабет Тюдор. На по-леко наказание, предполагам, не се надявате?

— Ах ти, ехиден дявол! — извика Лестър. — Нима се подиграваш с нещастието ми? Прави каквото смяташ за добре.

— Ако казвате това сериозно, милорд, трябва веднага да тръгнете за Къмнър — каза Варни.

— По-добре върви ти, Варни. Сатаната ти е дал дар слово и то става по-убедително, колкото по-долен е случаят, който, го е предизвикал. Аз не съм достатъчно подъл, за да настоявам за подобна измама. Върви, казвам ти! Не ме карай да те моля за собствения си позор!

— Не е необходимо, милорд, но ако наистина ми възлагате задачата да взема съгласието за тази наложителна мярка, трябва да ми дадете препоръчително писмо и да ми позволите да използувам всички средства, които са в моя власт, за да накарам графинята да последва съвета ви. Убеден съм, че любовта й към ваша милост, както и нейната готовност да направи всичко необходимо за вашето щастие и безопасност, ще я накарат да се съгласи да носи за няколко дни името на един скромен човек като мен, още повече, че то е не по-малко старинно от името на нейния баща.

Лестър взе перо и хартия и на няколко пъти започва писмото до графинята, но все оставаше недоволен и го разкъсваше на парчета. Най-сетне той написа няколко заплетени изречения, в които я заклеваше по причини, засягащи неговия живот и чест, да се съгласи през дните на тържествата, в Кенилуърт да носи името Варни. Накрая добави, че Варни ще й обясни какви точно са тези причини, налагащи да се прибегне до подобна измама. Подписа се, запечата писмото и го подхвърли през масата на Варни, като му даде знак с ръка да тръгва. Съветникът му незабавно се оттегли.

Лестър остана като вцепенен на мястото си, докато не чу тропот на конски копита — Варни, без дори да се преоблече, се бе метнал на седлото и съпроводен само от един слуга, препусна към Бъркшир. При този шум графът скочи от креслото и изтича до прозореца с намерението да отмени недостойното нареждане, с което бе натоварил човек, нямащ, както сам твърдеше, други добродетели освен предаността си към своя господар. Но Варни вече се беше отдалечил. Ясното и обсипано със звезди небе, което в ония времена се е считало за Книга на Съдбите, се разкри пред очите на Лестър, когато лой отвори прозореца, и отклони мислите му от добрия и мъжествен порив, който го бе обзел за миг.

— Звездите следват своя мълчалив, но неотклонен път — рече Лестър, като оглеждаше небосвода. — Те нямат глас, който нашият слух би могъл да долови, но оказват непрекъснато въздействие върху всички обитатели на нищожната планета Земя. Ако астролозите не ме лъжат, тъкмо сега в моята съдба настъпва страшен прелом. Близък е часът, от който ме съветват да се пазя и на който — в същото време — ми внушават да се надявам. Казват, крал съм щял да стана! Но по какъв начин? Чрез брак? Всички надежди за това рухнаха — и нищо не мога да сторя! Богатите нидерландци ме канят да поема властта над тях и ако Елизабет се съгласи, ще ми дадат короната си. Но нима нямам право на това и тук, в Англия? Правото на йоркския род, предадено по наследство от Джордж Кларънс на фамилията Хънтигдън, която — ако се случи нещо с кралицата — ще има благоприятни изгледи за успех. А Хънтигдън са от моя род. Аз обаче няма да се задълбавам в тези висши тайни. Известно време ще следвам мълчаливо и потайно пътя си като подземна река. Ще дойде време да разгърна сили и да помета всичко, което ми се изпречи.

Докато Лестър се опитваше да подтисне угризенията на съвестта си, търсейки оправдание в политическата необходимост, или пък се отдаваше на безумни честолюбиви мечти, неговият пратеник бе напуснал вече града и бързаше към Бъркшир. Варни също бе окрилен от надежди. Той бе довел лорд Лестър до такова състояние, до каквото желаеше, и тогава графът му бе открил глъбините на душата си и го бе направил посредник в интимните преговори със съпругата си. Беше му ясно, че занапред на графа би му било трудно да се справя без неговите услуги или пък да му отказва на исканията, колкото и големи да са те. Ако ли пък тази надменна дама — така Варни наричаше графинята, — се съгласи с искането на съпруга си, то мнимият й съпруг, Варни, навярно би могъл да попадне в положение, когато няма да бъде необходимо да сдържа и най-смелите си желания. Възможно бе обстоятелствата да му позволят да постигне пълно тържество. Той мислеше за това тържество със смесени чувства, но на първо място стоеше желанието за отмъщение заради предишното й пренебрежително отношение към него. Мисълта му обаче отново се върна към възможността графинята да отхвърли всички уговорки и категорично да откаже да играе ролята, която й предлагаха в кенилуъртската драма.

„В такъв случай Аласко ще трябва да свърши своята работа — реши той. — Заболяването на мисис Варни ще бъде достатъчно оправдание пред нейно величество, че не е могла да й изрази почитта си. А това заболяване би могло да се окаже тежко и дори неизлечимо, ако Елизабет продължи да гледа така благосклонно лорд Лестър. Аз няма да пропусна възможността да стана фаворит на монарха поради липса на нужните средства. Напред, конче мое, напред! Честолюбието, надеждата за власт, за наслаждение и за мъст също така дълбоко впиват жилото си в сърцето ми, както аз забивам шпорите си в хълбоците ти. Препускай, конче мое, препускай! Дяволът тласка напред и двама ни!“