Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

В това паметно утро първа от всички участници в предстоящия лов излезе от покоите си, облечена в ловен костюм, височайшата особа, заради която бяха подготвени всички тези забавления — английската кралица-девственица. Не знам дали случайно или от учтивост към господарката, която го удостояваше с такава висока почит, но тя едва бе престъпила прага на стаята си, когато пред нея се появи Лестър и й предложи, докато завършат приготовленията за лова, да разгледа градината и парковете, които тя съединяваше с двора на замъка.

По време на тази приятна разходка графът често подкрепяше кралицата, когато широките стъпала — най-разпространената по онова време украса на градините — ги отвеждаха от една тераса до друга, от една цветна леха до следващата. Разбрали, че кралицата няма нужда от помощта им, придворните дами — може би от благоразумие, а може би от неизреченото желание и към тях да се отнасят така при подобни обстоятелства — я следваха отдалеч. Така, без да я изпускат нито за миг от погледа си, те не пречеха на разговора на Елизабет с графа, който беше за нея не само любезен домакин, но и най-довереният, най-уважаваният и най-обичаният слуга, и се задоволяваха с това да се възхищават от разстояние на тази великолепна двойка, която бе сменила сега дворцовите тоалети с не по-малко прекрасни ловни костюми.

Дрехата на Елизабет, направена от бледосиня коприна, гарнирана със сребърна дантела и обточена със сребърен ширит, приличаше на дрехите на древните амазонки и далеч повече отиваше на нейния висок ръст и на величествената й осанка, отколкото обикновеното й женско облекло, тъй като съзнанието за положението, което заемаше, и дългогодишният навик да заповядва бяха направили маниерите й прекалено мъжки. Тъмнозеленият ловен костюм на Лестър, богато обшит със злато и украсен с великолепен презраменен ремък, на който вместо шпага висяха рог и ловджийски нож, му стоеше великолепно, както впрочем и всяка друга негова одежда. Прекрасно сложената му фигура и величествена осанка му даваха това преимущество, че каквато и дреха да облечеше — ловна, дворцова или военна, — тя му прилягаше тъй, сякаш той бе създаден тъкмо за нея.

До нас не стигнаха подробности от разговора на Елизабет с нейния фаворит, но онези, които ги наблюдаваха отдалеч (а всички знаят колко зорки са очите на придворните дами и кавалери), забелязаха известна неувереност в движенията на кралицата и нежност в погледа, които не й бяха присъщи. Крачката й бе не само бавна, но и нервна — нещо необичайно за действената й натура; очите й бяха сведени надолу и се долавяше плахото й желание да се отдръпне от своя кавалер, което при жените често е плод на усилие да се прикрие тъкмо противоположно чувство.

Графиня Рътланд, която се бе осмелила да се приближи до тях повече от останалите, по-късно твърдеше, че дори е забелязала сълзи в очите на Елизабет и руменина по страните й. „Това не е всичко обаче — бе додала графинята. — Тя наведе глава, за да не срещне погледа ми, тя, която не би свела очи дори пред лъв!“

Напълно ясно е до какво заключение можеха да доведат тези наблюдения, а трябва да се признае, че то не би било съвсем безпочвено. Един разговор насаме между двама души от различен пол често може да реши съдбата им, приемайки понякога неочакван и за самите тях обрат. Приятният разговор постепенно преминава в ухажване, а ухажването — в любовни излияния. В такива мигове и благородникът, и овчарят казват повече, отколкото са мислили предварително да кажат, а кралицата като обикновено селско момиче слуша по-дълго, отколкото позволява приличието.

През това време в двора цвилеха коне и хапеха от нетърпение юздите си, лаеха сюрии кучета, а пазачите на парка и ловците се оплакваха, че е паднала роса и преследването на дивеча ще бъде по-трудно. Лестър обаче бе започнал съвсем друг вид лов или по-точно — бе се увлякъл в него, без да бе мислил предварително за това, като страстен ловец, който се втурва след кучетата, които случайно са пресекли пътя му, преследвайки дивеч. Кралицата — умна и красива жена, гордостта на Англия, надеждата на Франция и Холандия и страшилището за Испания — слушаше по-благосклонно от всеки друг път неговите изискани ласкателства, които тъй много обичаше да й се отправят. Подбуждан от суетност или от честолюбие — а може би и от двете заедно, — графът ставаше все по-красноречив, за да заговори накрая с езика на истинската любов.

— Не, Дъдли — каза Елизабет и гласът й затрепера. — Аз трябва да бъда майка на моя народ. Веригите, които създават щастието на обикновената девойка, са забранени за нейната господарка. Не, Лестър, не казвайте нито дума повече. Ако имах свободата да избирам щастието си като другите, тогава, наистина… Това обаче не е възможно, не е възможно. Отложете с половин час лова, милорд, и ме оставете сама, моля ви!

— Да ви оставя сама! — извика Лестър. — Значи, моето безумие ви е оскърбило?

— Не става дума за оскърбление, Лестър — отвърна бързо кралицата, — но това наистина е безумие и то не трябва да се повтаря. Сега вървете, но не се отдалечавайте много и нека никой не ме безпокои.

Лестър я изслуша, поклони се ниско и замислен и унил, се оттегли. Известно време кралицата остана на мястото си, загледана след него, после прошепна: „Ако това беше възможно, ако само беше възможно! Не, не, Елизабет трябва да бъде съпруга и майка само на Англия.“

В този миг кралицата дочу нечии стъпки и в желанието си да избегне срещата, влезе в същата изкуствена пещера, където се бе укрила нейната злочеста, но все пак по-щастлива съперница.

Елизабет Английска имаше корав и решителен характер и въпреки че бе развълнувана от разговора, който сама току-що бе прекъснала, успя бързо да се овладее. Чувствата й приличаха на древните паметници на друидите, които хората наричат люлеещи се камъни154 — малкият Купидон можеше да ги залюлее с един пръст, но дори силата на Херкулес не бе в състояние да наруши равновесието им. Ето защо достатъчно й бе да направи няколко бавни крачки до средата на пещерата, за да си възвърне самообладанието и лицето й да придобие характерния си властен израз.

Изведнъж кралицата забеляза, че зад една алабастрова колона край прозрачния басейн на фонтана седи неподвижно и безмълвно някаква жена. Запозната добре с класическите автори, Елизабет веднага си спомни историята на Нума и Етерна155 и си помисли, че някакъв италиански скулптор е изваял тук нимфата, благодарение на чиито внушения са били създадени законите на Рим. Когато приближи още малко обаче, тя се усъмни дали действително е видяла статуя или същество от плът и кръв. Нещастната Еми наистина стоеше като вцепенена от колебанието между горещото желание да сподели с една жена своите мъки и страха от приближаващата към нея внушителна фигура. Никога преди това не беше виждала Елизабет, но веднага се досети, че това е тя. Еми бе станала от пейката с намерението да заговори дамата, която тъй навременно — както й се стори в първия момент — бе влязла в пещерата. Изведнъж обаче тя си спомни какъв страх изпитваше Лестър при мисълта, че кралицата би могла да научи за брака им, и понеже все повече се убеждаваше, че пред нея стои самата Елизабет, остана като закована на мястото си. Главата и ръцете й бяха съвършено неподвижни, а страните й — бледи като алабастровата колона, до която бе застанала. Копринената й синьозеленикава дреха, която едва се забелязваше на слабата светлина, приличаше на туника на гръцка нимфа. Ето защо не беше чудно, че като гледаше безкръвното лице и застиналия поглед на Еми, кралицата я взе за статуя.

Дори когато приближи на няколко крачки, Елизабет все още не беше сигурна дали не гледа статуя, направена толкова съвършено, че при неясната светлина не можеше да бъде различена от човек. Тя спря и така втренчено погледна интересната фигура, че скованата от изумление Еми бе обхваната от благоговеен страх. Под властния поглед на кралицата тя сведе чело и впи очи в земята, но остана неподвижна и мълчалива както преди.

По дрехата и по ковчежето, което Еми продължаваше инстинктивно да стиска в ръката си, кралицата направи съвсем естествения извод, че тази хубава, но мълчалива жена е актриса — една от многобройните алегорични живи фигури, пръснати из целия замък, за да я поздравяват, — която от страх си е забравила ролята или пък не се осмелява да я каже. За да й вдъхне кураж, Елизабет я попита добродушно:

— Какво ти е, прелестна нимфо на тази чудна пещера? Нима те е омагьосал и те е лишил от дар слово оня зъл магьосник, когото наричат Страх? Ние с него сме врагове на живот и смърт и ще развалим магията. Говори, момиче, ние ти заповядваме!

Вместо отговор нещастната графиня падна на колене пред кралицата, изпусна ковчежето и като кършеше ръце, я погледна с такава молба и отчаяние в очите, че Елизабет остана силно поразена.

— Какво означава това? — попита тя. — Такъв силен порив едва ли е уместен в случая. Стани, момиче, и кажи какво искаш от нас!

— Вашата закрила, господарко — отвърна със заекване нещастницата.

— Всяка дъщеря на Англия има право на тази закрила, стига да е достойна за нея — каза кралицата. — Струва ми се обаче, че за твоето отчаяние има по-сериозна причина от забравената роля. За какво ти е нужно нашето покровителство?

Еми се опита да намери бързо отговор, който да я спаси от надвисналите от всички страни опасности и наред с това да не нанесе вреда на съпруга й. В главата й обаче бе истински хаос и в отговор на настойчивите покани от страна на кралицата най-сетне успя да прошепне:

— Уви! Не зная.

— Това е глупаво, мила — каза нетърпеливо Елизабет. Смущението на молителката събуждаше любопитството й и я вълнуваше. — Болният трябва да разкаже на лекаря за своята болест, пък и ние не сме свикнали да задаваме въпроси, без да получаваме отговори.

— Аз ви моля, настойчиво ви умолявам — шепнеше нещастната графиня, — моля ви за вашата милостива защита срещу един човек на име Варни.

Тя изрече сподавено тази съдбоносна дума, но кралицата успя да я долови.

— Варни? Сър Ричард Варни, слугата на лорд Лестър? Каква си му ти на него или той на тебе, момиче?

— Аз… аз бях негова затворничка… той се опита да ме убие и аз избягах, за да… за да…

— За да потърсиш нашата закрила несъмнено — рече Елизабет. — Ще я имаш, ако си достойна за нея, тъй като ние ще проучим най-внимателно тази история. А ти си — продължи кралицата, като погледна графинята така, сякаш искаше да проникне до дъното на душата й — Еми, дъщерята на сър Хю Робсарт от Лидкоут хол, нали?

— Простете ми, простете ми, милостива господарко! — извика Еми и отново падна на колене.

— За какво да ти простя, глупаво момиче? Заради това, че си дъщеря на своя баща? Виждам, че умът ти не е в ред и че ще трябва да измъквам насила дума по дума твоята история. Ти си излъгала своя стар и почтен баща и видът ти потвърждава това; излъгала си и мистър Тресилиан — доказват го поруменелите ти бузи — и си се омъжила за същия този Варни. Така ли е?

Еми скочи на крака и пламенно извика:

— Не, господарко, не! Бог вижда, че не съм толкова недостойна, колкото вие мислите! Аз не съм жена на този жалък роб на този истински негодник! Не съм жена на Варни! По-скоро бих се съгласила да се венчая за самата смърт!

Сега бе ред на кралицата да се учуди от страстното избухване на Еми. В продължение на няколко мига тя я гледаше мълчаливо, сетне каза:

— Слава на бога, момиче! Виждам, че можеш да говориш, когато пожелаеш. Кажи ми — продължи тя, овладяна вече не само от любопитство, но и от някаква неопределена ревност и от подозрение, че я мамят, — кажи ми, защото и без това сама ще науча всичко, чия жена или любовница си ти? Говори, без да се бавиш, и не забравяй, че е по-безопасно да се шегуваш с разярена лъвица, отколкото с Елизабет.

Доведена до крайност, повлечена към пропастта, която виждаше, но нямаше сили да избегне, лишена дори от минутна отсрочка, защото бе длъжна да се подчини на настоятелната заповед и на заплашителните жестове на разгневената и оскърбена кралица, Еми най-сетне прошепна отчаяно:

— Граф Лестър знае всичко.

— Граф Лестър! — извика безкрайно изненадана Елизабет. — Граф Лестър! — повтори тя, задъхана от гняв. — Слушай, жено, ти си подучена от някого и се опитваш да го оклеветиш. Подкупена си, за да очерниш най-благородния лорд и най-честния човек в Англия! Колкото и близък и скъп да ни е той обаче, ние ще те изслушаме в негово присъствие. Ела с мен! Веднага ела е мен!

Еми се отдръпна ужасена, но вбесената кралица прие това само като доказателство за вината й. Елизабет бързо се приближи до нея, хвана я за ръката и с големи крачки тръгна към изхода на пещерата, а сетне и по главната алея на градината, като продължаваше да държи за ръката уплашената и едва успяваща да я следва графиня.

В този момент Лестър стоеше заобиколен от група придворни, събрани под аркадата, с която завършваше алеята, за да дочакат нареждането на нейно величество за започване на лова. Не е трудно да си представим учудването им, когато видяха Елизабет да се приближава не с обичайната си величествена и бавна походка, а почти тичешком. Те дори не успяха да се съвземат от изненадата, когато тя беше вече сред тях. Страх изпълни сърцата им, като видяха, че лицето на кралицата пламти от гняв и възбуда, че прическата й е развалена, а очите й блестят така, сякаш вътре в нея бе оживял страшният дух на Хенри VIII. Не по-малко впечатление им направи и бледата, отслабнала, полупримряла, но все пак хубава жена, която кралицата държеше с едната си ръка, а с другата пъдеше заобиколилите я придворни дами и кавалери, които решиха, че тя неочаквано се е побъркала.

— Къде е Лестър? — попита тя и гласът й порази всички. — Елате насам, лорд Лестър!

Ако в безоблачен летен ден, когато всичко сияе от светлина и радост, от ясното синьо небе внезапно изтрещи гръм и земята се разтвори пред самите крака на безгрижния пътник, той не би се изненадал и уплашил дори и наполовина от зейналата пред него пропаст, както се изненада и уплаши Лестър от неочакваната картина, която видя. Само преди миг той слушаше прозрачни намеци и едва прикрити поздравления за изключителната благосклонност на кралицата, така очевидно проявена при разговора им тази сутрин, и се шегуваше дипломатично, правейки се, че не ги разбира. Повечето от придворните бяха убедени, че от равен по ранг той скоро ще се превърне в техен господар. И тъкмо сега, когато сдържаната, но самодоволна усмивка, с която той посрещаше ласкателните намеци, още не бе изчезнала от устните му, вбесената Елизабет се втурна сред тях. Като поддържаше без видимо усилие с едната си ръка неговата бледа и измъчена жена, а с другата сочеше помръкналото й лице, кралицата попита с глас, който прозвуча в ушите на изумените придворни като тръбния зов в деня на страшния съд:

— Познаваш ли тази жена?

И както грешниците, чули тръбния зов, призовават планините да се съборят върху тях, така и Лестър пожела от цялата си душа внушителната арка, издигната от неговото тщеславие, да рухне и да го погребе под развалините си. Всичко обаче си стоеше здраво на мястото — и зъбчатите стени, и сводовете, — само горкият господар на замъка, притиснат сякаш от невидима тежест към земята, падна на колене пред краката на Елизабет и допря чело до мраморните плочи.

— Лестър — каза Елизабет с глас, който трепереше от гняв, — ако установя, че си замислял против мен — твоята прекалено снизходителна и безкрайно доверчива към теб господарка — долна и безсъвестна измама, а твоето смущение явно потвърждава това, кълна се във всичко свято, че главата ти ще падне като главата на твоя баща.

Лестър имаше пълно съзнание за вината си, но гордостта му помогна да се овладее. Той вдигна бавно глава, лицето му потъмня от борещите се в него чувства, но отвърна спокойно:

— Главата ми може да падне само след присъдата на перовете. Аз ще се обърна към тях за справедливост, а не към господарката, която така ми се отплаща за моята вярна служба.

— Какво е това, милорди? — извика Елизабет, като огледа присъствуващите. — Доколкото разбираме, на нас ни се отговаря с открито неподчинение в замъка, който ние сами подарихме на този горделивец! Лорд Шрусбъри, вие сте маршал на Англия, арестувайте го за държавна измяна!

— Кого имате пред вид, ваше величество? — попита изненаданият Шрусбъри, понеже едва сега се бе присъединил към групата на вцепенените придворни.

— Кого друг бих могла да имам пред вид освен предателя Дъдли, граф Лестър! Братовчеде Хънсдън, повикайте вашия отряд телохранители и незабавно го поставете под стража. Побързайте, негодници, аз заповядвам!

Благодарение на родството си с Болейн156 старият и грубоват придворен Хънсдън бе свикнал да се отнася към кралицата с по-голяма свобода от всеки друг. Сега той й отвърна доста рязко:

— Ами ако утре ваше величество изпрати мен в Тауър заради това, че прекалено съм избързал с изпълнението на нейната заповед? Моля ви, имайте малко търпение.

— Търпение! — извика кралицата. — Не споменавайте пред мен тази дума, защото не знаете каква е вината му!

Успяла междувременно да дойде малко на себе си, Еми почувствува, че гневът на оскърбената кралица заплашва със смърт съпруга й и веднага (колко често жените постъпват така!) забрави собствените си страдания и опасността, надвиснала над самата нея. Загрижена само за него, тя падна в краката на кралицата, прегърна коленете й и извика:

— Той е невинен, господарко! Той е невинен! Никой не може да обвини в нищо благородния Лестър!

— Но, мила, нали ти сама каза, че граф Лестър знае цялата ти история?

— Нима казах това? — отвърна с въпрос нещастната Еми, забравила всяка грижа за последователността на думите си, както и за собствените си интереси. — Ако съм го казала, значи, съм го оклеветила по най-долен начин! Сигурна съм — и нека бог ми е свидетел, — че той дори не си е помислял да ми стори някакво зло!

— В такъв случай аз искам да знам кой те е подучил да постъпиш така! — извика Елизабет. — Говори или моят гняв — а гневът на кралицата е като пламък — ще те изпепели и ще те унищожи като хвърлена в печката съчка!

При тази заплаха в душата на Лестър се пробудиха най-добрите чувства. У него заговори гордостта и той разбра, че ще се опозори завинаги, ако се възползува от великодушната намеса на жена си, а нея — като награда за самопожертвувателната й любов — остави в ръцете на възмутената кралица. Той бе вдигнал вече глава, за да признае с достойнството на благороден човек своя брак и да защити графинята, когато неочаквано се появи Варни, който очевидно бе роден, за да бъде злият гений на своя господар. На лицето му бе изписано вълнение, косите и дрехите му бяха раздърпани.

— Какво означава това нахално втурване? — попита Елизабет.

С вид на човек, напълно смазан от мъка и срам, Варни се хвърли в краката й и извика:

— Прощавайте, господарко, прощавайте! Само мен, единствено мен трябва да накажете, ако заслужавам наказание, но пощадете моя благороден, великодушен и напълно невинен господар!

Еми, която все още стоеше на колене, бързо се изправи, щом видя до себе си омразния човек, и първият й порив бе да се хвърли към Лестър. Спря я новият израз на нерешителност и дори на плахост, който се изписа върху лицето на графа, след като появяването на неговия любимец постави началото на нова сцена. Тя извика, олюля се и започна да моли кралицата да я затворят в най-дълбоката тъмница на замъка.

— Постъпете с мен като с най-долна престъпница — каза тя, — но ме спасете от този отвратителен и безсрамен злодей, преди окончателно да съм загубила разума си!

— Но защо, мила? — попита кралицата, обзета от ново чувство. — Какво ти е направил този вероломен рицар? Защо говориш така за него?

— Той е причина за моята мъка, той ме оскърби дълбоко! Но не е само това. Той пося раздор там, където трябваше да царува мир. Наистина ще полудея, ако продължа да го гледам!

— Струва ми се, че ти и без това вече си полудяла — каза кралицата. — Лорд Хънсдън, погрижете се за тази нещастна млада жена. Настанете я на сигурно място и я предайте в честни ръце, докато не я повикам отново.

Подбудени от състрадание към тази необикновена жена или от някакви други причини, две-три придворни дами изявиха желание да се погрижат за нея, но кралицата възрази рязко:

— Не, не е нужно. Благодарение на бога всички вие имате остър слух и пъргави езици. Нашият роднина Хънсдън е възглух, пък и езикът му, макар и груб, е доста тромав. Хънсдън, погрижете се никой да не говори с нея.

— Кълна се в светата Дева — отвърна Хънсдън, като придържаше със силната си мускулеста ръка изтощената и почти загубила съзнание Еми, — че това е едно прекрасно дете. Ваше величество го е поверила на грубовата, но добра дойка. При мен тя ще се чувствува така сигурно, както се чувстват моите пиленца, дъщерите ми.

С тия думи той отведе Еми. Почти безчувствена и обезсилена, тя не оказа никаква съпротива. Главата й бе отпусната върху силното рамо на лорда, а неговите оредели в боевете коси и дългата му сива брада се смесваха с нейните светлокафяви къдри. Кралицата ги изпрати с поглед. Самообладанието — това крайно необходимо за монарха качество — й помогна да преодолее възбудата си и сега единственото й желание сякаш беше да заличи впечатлението от гневното си избухване в паметта на свидетелите.

— Лорд Хънсдън е прав — каза тя. — Той наистина е прекалено грубовата дойка за такова нежно дете.

— Лорд Хънсдън, позволявам си да кажа това не за да омаловажа неговите качества — обади се настоятелят на катедралата „Свети Асафий“, — се изразява прекалено свободно и понякога вмъква в приказките си такива страшни и кощунствени проклятия, каквито би могъл да употреби само един езичник или папист.

— Това е в кръвта му, господин настоятел — отвърна Елизабет, като се обърна рязко към преподобния отец. — И мен може да обвините в подобна избухливост. Отличителна черта на рода Болейн е горещата кръв и откровеното слово. Те бързат да кажат това, което мислят, без да подбират думите си. И аз се надявам — вярвам, че в това няма нищо грешно, — че тази кръв не е изстинала много от смесването си с кръвта на Тюдорите.

При последните си думи тя се усмихна любезно и крадешком погледна към Лестър, опитвайки се да срещне погледа му. Беше започнала да мисли вече, че се е увлякла прекалено много и е изказала неоснователно подозрение към него.

Кралицата обаче не прочете в очите на графа готовност да приеме предложеното помирение. С мъчително и закъсняло разкаяние той гледаше след току-що отведената от Хънсдън нещастна жена. После Лестър сведе очи към земята с израз (поне така се стори на Елизабет) не на виновен, а на несправедливо обиден човек. Тя сърдито му даде гръб и се обърна към Варни:

— Говорете, сър Ричард, и ни обяснете тези гатанки. Вие поне още не сте загубили ум и дар слово — нещо, което напразно търсим у другите.

Тя отново погледна възмутено към Лестър, а хитрият и находчив Варни побърза да изложи своята версия.

— Проницателният поглед на ваше величество — каза той — вече е определил тежката болест на моята пламенно обичана жена. Аз не можех да позволя тази болест да бъде посочена в свидетелството на нейния лекар. Опитах се да скрия това, което се разкри сега по такъв позорен начин.

— Значи, тя е побъркана? — попита кралицата. — Аз и не се съмнявах в това, защото цялото й поведение говори за безумие. Намерих я свряна в ъгъла на една изкуствена пещера и всяка дума, която измъквах от устата й едва ли не с клещи, тя вземаше обратно или се отричаше от нея. Как обаче е попаднала тук? Защо не я държите под сигурен надзор?

— Милостива господарко — отвърна Варни, — почтеният джентълмен, в чиито ръце я бях оставил, мистър Антъни Фостър, току-що пристигна, след като е препускал с всички сили, за да ми съобщи за нейното бягство. Тя е успяла да го осъществи с хитрост, присъща на мнозина страдащи от тази болест. Фостър е тук наблизо и би могъл подробно да разкаже на ваша светлост за всичко.

— Ще оставим това за друг път — каза кралицата. — И все пак, сър Ричард, ние не завиждаме на семейното ви щастие. Вашата жена ви обижда твърде жестоко и дори само появата ви е достатъчна, за да я доведе почти до припадък.

— Това е само една от проявите на нейната болест, ваше величество — отговори Варни. — По време на припадък болните от тази болест мразят най-силно ония, които при нормални обстоятелства считат за най-близки и най-скъпи.

— Слушала съм за такова нещо и затова ви вярвам — каза кралицата.

— В такъв случай, господарко, моля ви се, наредете да предадат отново моята нещастна жена в ръцете на нейните близки.

Лестър трепна, но с върховно усилие на волята си успя да се овладее, а кралицата отвърна рязко:

— Вие май бързате прекалено много, сър Ричард. Ние първо ще чуем мнението на нашия лекар Мастърс за здравето и душевното състояние на тази дама, а сетне ще решим как да постъпим. При всички случаи вие ще получите разрешение да се видите с нея и ако се окаже, че между вас е станала обикновена семейна кавга, каквито често стават дори между обичащи се съпрузи, надяваме се, че ще успеете да уредите всичко и да спасите нашия двор от скандали, а нас — от тревоги.

Варни се поклони ниско и не каза нито дума повече. Елизабет отново погледна към Лестър и с благосклонност, зад която можеше да се крие само нежност, рече:

— Както казва един италиански поет, раздорът намира път и към тихата манастирска обител, и към тесния семеен кръг. Страхувам се, че нито вратите, нито стражите са могли или ще могат някога да предпазят нашия двор от него. Лорд Лестър, вие сте оскърбен от нас, но и ние също имаме основания да се считаме оскърбени. Ние обаче вземаме лъвския пай от вината и ви прощаваме първи.

Лестър се опита да прогони от лицето си мрачния израз, но тревогата бе пуснала твърде дълбоки корени в сърцето му, за да може така бързо да си възвърне спокойствието и безгрижието. Все пак той намери сили в себе си и с подходящи за случая изрази каза, че е лишен от щастието да прощава, тъй като тази, която му заповядва да направи това, не е извършила и не е могла да извърши никаква несправедливост към него.

Явно задоволена от този отговор, Елизабет изказа желание да започне определеният за тази сутрин лов. Затръбиха рогове, лавнаха кучета, затрополиха коне, но на придворните дами и кавалери, тръгнали за забавление, съвсем не им беше така леко на сърцето, както тази сутрин, когато ги събудиха веселите призивни сигнали на ловджийските рогове. Върху всяко лице личаха съмнение, страх и тягостно очакване, а във всяка, произнесена шепнешком, фраза се подхвърляха предположения и се изграждаха интриги.

Блънт издебна удобен момент и прошепна на ухото на Роли:

— Тази буря връхлетя като източен вятър в Средиземно море.

— Varium et mutabile157 — също шепнешком отвърна Роли.

— Не разбирам нищо от твоя латински — каза Блънт, — но съм благодарен на бога, че Тресилиан не беше в морето по време на стихията. Едва ли щеше да избегне корабокрушението, защото не умее да поставя както трябва платното при придворни бури.

— Да не би да искаш ти да го учиш на ум и разум? — попита Роли.

— Защо, и аз използвах времето си не по-зле от тебе, и аз съм също рицар, какъвто си и ти, дори бях провъзгласен по-рано — отвърна чистосърдечният Блънт.

— Дано даде бог да поумнееш — каза Роли. — А що се отнася до Тресилиан, много бих искал да разбера какво се е случило с него. Тази сутрин ми каза, че бил обвързан с някаква клетва и че още дванайсет часа няма да излезе от стаята си. Страхувам се, че състоянието му няма да се подобри, когато научи за полудяването на тази дама. Сега е пълнолуние и мозъците на хората кипят като мая. Време е обаче, роговете тръбят! Мятай се на седлото, Блънт! Ние, новоизпечените рицари, трябва да заслужим днес своите шпори.