Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Нашите пътници тъкмо преминаваха през една малка горичка, граничеща с пътя, когато пред погледа им се изпречи първото живо същество след излизането им от Къмнър — някакво глуповато момче, на вид като ратай — гологлаво, с къса сива горна дреха, с панталони до петите и с грамадни обувки. То държеше за юздата тъкмо това, което им беше най-нужно в момента — кон с дамско седло и с всички необходими на една дама принадлежности за езда. Момчето извика на Уейланд Смит:

— Ей, сър! Навярно вие сте този, когото чакам?

— Разбира се, че съм аз, приятелю — отвърна Уейланд, без да се поколебае нито миг. Трябва да се признае, че дори и хора с далеч по-строга и честна съвест трудно биха устояли пред такава примамлива възможност. Докато отговаряше на момчето, Уейланд взе поводите от ръцете му, помогна бързо на графинята да слезе от неговия кон и да се качи на другия, предоставен им от щастливия случай. Всичко това стана толкова естествено, че графинята — както се изясни по-късно — остана с убеждението, че конят ги е чакал на това място по нареждането на Уейланд или на някой от неговите приятели.

Освободилото се така бързо от възложената му задача момче опули очи и започна да се чеше по врата, сякаш обзето от угризения, че е предало коня след толкова кратко обяснение.

— Щях да бъда съвсем сигурен, че си същият — измърмори на себе си то, — само че ти, както знаеш, трябваше да ми кажеш „боб“.

— Да, точно така — отвърна Уейланд и добави напосоки:

— А пък ти трябваше да ми отговориш „пушена сланина“.

— Не, не беше тъй — възрази момчето. — Чакай да помисля малко… Аз трябваше да кажа „грах“.

Да, да — потвърди Уейланд. — Разбира се, че беше „грах“, макар че „пушената сланина“ е много по-подходяща за парола.

В това време той вече бе възседнал собствения си кон, взе поводите от смутеното и объркано момче, подхвърли му една дребна монета и без да се впуска в повече приказки, потегли навред, за да навакса изгубеното време. Момчето все още се виждаше от хълма, по който се изкачваха сега, и Уейланд, обръщайки се назад, го видя да стои неподвижно като пътепоказател, заровило пръсти в косите си и обърнало глава в посоката, в която те се бяха отправили. Чак когато преваляха хълма, измаменото момче се наведе да вземе монетата, подхвърлена от щедрия пътник.

— Това вече наистина може да се нарече божи дар! — каза, доволен от неочакваната сполука, Уейланд. — Кончето си го бива, тича добре и ще върши работа, докато ви намеря друго, не по-лошо от него, и тогава ще пратим това обратно, за да избегнем преследването.

Той обаче остана излъган в очакването си. Съдбата, оказала се така благосклонна в началото, скоро взе такъв обрат, че над тях надвисна опасност. Щастливият случай, на който Уейланд така много се бе зарадвал, можеше да се превърне в причина за тяхната гибел.

Не бяха изминали дори и миля от мястото, където оставиха момчето, когато вятърът донесе до слуха им силни викове: „Грабеж! Грабеж! Дръжте крадеца!“ и разни други възклицания от този род, които не оставиха съмнение у Уейланд, че са последица от току-що извършената от него измама.

— По-добре да бях вървял пеш цял живот! — измърмори той.

— Преследват ни и аз съм загубен. Ах, Уейланд, Уейланд! Баща ти неведнъж ти е казвал, че конете ще те погубят! Само да се намеря веднъж сред търговците на коне в Смитфийлд или на Търнбол стрийт, ще ги оставя да ме обесят толкова високо, колкото е висока катедралата „Свети Павел“, ако още веднъж се забъркам в работите на придворни, рицари или благородни дами!

Докато тези мрачни мисли се нижеха през ума му, той не преставаше да обръща глава назад, за да види кой ги преследва, и доста се успокои, когато забеляза само един конник, който обаче яздеше великолепен жребец и летеше след тях с такава сила, че беше безсмислено да се надяват на спасение с бягство дори и ако силите на графинята биха й позволили да пусне коня в галоп.

„Боят във всеки случай ще е равностоен — мислеше си Уейланд, — защото и от двете страни сме по един, а това момче седи на седлото повече като маймуна, отколкото като ездач. Пфу! Ако се случи най-лошото, поне лесно ще го смъкна от седлото. Дявол да го вземе, май че конят сам ще свърши тая работа, както е захапал юздата между зъбите си! Ехе, от кого съм взел да се страхувам! — възкликна той, когато конникът се приближи и той го позна. — Та това е само онуй жалко говедо — търговецът от Абингдън!“

Въпреки разстоянието опитното око на Уейланд оцени точно положението. Почувствувал липсата на твърда ръка и забелязал пред себе си два бързо препускащи коня, буйният жребец на сърцатия търговец се бе впуснал в такова стремително преследване, че нещастният ездач не само достигна бегълците, но и профуча в пълен галоп край тях, като едва се крепеше на седлото. Вкопчил се отчаяно в поводите, той крещеше: „Стой! Стой!“, но този вик, изглежда, се отнасяше по-скоро до собствения му кон, отколкото до оня, когото моряците биха нарекли „преследван кораб“. Със същата мълниеносна бързина той — нека пак използуваме един морски израз — „взе преднина“ от около двеста ярда, преди да успее да спре коня и да го обърне обратно, за да г насочи към нашите пътници. Той пооправи, доколкото можа, раздърпаните си дрехи, изпъна се на седлото и се опита да си придаде по-смел и войнствен вид, за да прикрие смущението и страха, които се бяха изписали върху лицето му по време на нежелания от него бесен галоп.

През това време Уейланд успя да предупреди графинята да не се страхува и добави:

— Той е такъв кръгъл глупак, че бързо ще се справя с него. Като си пое дъх и набра смелост, търговецът се обърна към Уейланд и със заплашителен тон заповяда веднага да му върне коня.

— Какво?! — извика също тъй заплашително ковачът. — Как се осмелявате да ме спирате на кралския път и да ми казвате: „Горе ръцете!“ Вън от ножницата, мой екскалибър128, и кажи на този доблестен рицар, че само боят на живот и смърт ще реши спора ни!

— Помощ, честни хора! — развика се търговецът. — Аз само искам да си взема обратно това, което ми принадлежи, а тук ме заплашват и ме нападат!

— Излишно е да молиш бога, долни нечестивецо — каза Уейланд, — защото аз ще изпълня онова, което казах, дори да ме заплашва смърт. Въпреки това чуй добре, измамни продавачо на изгнила батиста — аз съм същият пътуващ търговец, на когото ти се закани, че ще го пресрещнеш и ограбиш по пътя! Вземи си оръжието и се защищавай!

— Но аз го казах само на шега, човече! — уплашено отвърна Голдтред. — Аз съм честен търговец и гражданин и не нападам хората из засада.

— В такъв случай, честни търговецо, мога само да съжалявам за обета, който дадох. Заклех се, че където и да те срещна, ще ти взема коня и ще го подаря на моята любима, освен ако ти със сила защитиш собствеността си. Обетът е даден и единственото, което бих могъл да направя за тебе, е да оставя коня ти в най-, близката странноприемница в Донингтън.

— Но разбери, приятелю, това е конят, с който днес трябва да отведа Джейн Такъм от Шотисбрук в енорийската църква, за да я направя мисис Голдтред. Тя избяга през прозореца от дома на стария чичо Такъм и представи си, сега стои и чака на уговореното място с наметката си за езда и с камшик с дръжка от слонова кост — също като жената на Лот. Моля те, бъди добър и ми върни коня!

— Искрено скърбя и за хубавата девойка, и за тебе, благородни търговецо на платове — отвърна Уейланд, — но обетите трябва да се изпълняват. Ще намериш коня си в кръчмата „Ейнджъл“ в Донингтън. Това е всичко, което мога да направя за тебе с чиста съвест.

— Върви по дяволите с твоята чиста съвест! — извика отчаяният търговец. — Ти би ли завел годеницата си пеш до църквата?

— Качи я при себе си на своя жребец, сър Голдтред, това тъкмо ще го поукроти малко — предложи му Уейланд.

— Ами какво ще стане, ако ти… ако забравиш да оставиш коня там, както ми обеща? — попита колебливо Голдтред, тъй като се бе изплашил доста.

— Залог ще бъде вързопът със стоката ми, която остана при Джайлс Гозлинг в стаята със завесите от жълта дамаска. Той е претъпкан с кадифе от най-различни дебелини, с тафта и сукно, с дамаска и коприна, с плюш и всякакви други тъкани.

— Добре, добре! Стига само във вързопа да се намерят дори и половината от тия стоки. Занапред обаче никога няма да поверявам моя напет Бейярд на селяндури.

— Това си е твоя работа, Голдтред. А сега ти желая приятно утро и щастлив път — каза Уейланд и бодро препусна напред, придружен от своята дама.

Отчаяният търговец потегли обратно — вече много по-бавно, — мислейки как да се оправдае пред разочарованата си годеница, която отдавна го чакаше на големия кралски път.

— Стори ми се — каза графинята, след като се поотдалечиха малко, — че този глупак се вглеждаше в мен, сякаш искаше да запомни лицето ми. Аз обаче се закрих с шала доколкото можах.

— Ако наистина е било така — отговори Уейланд, — бих се върнал да го перна по главата, от това той няма да оглупее повече, защото и без туй мозъкът му е колкото на новородено гъсенце. Сега обаче трябва да побързаме, а в Донингтън ще оставим коня на този глупак, за да пресечем желанието му да ни преследва. Ще трябва да променим и външния си вид, за да го заблудим, ако отново му хрумне да ни гони.

Пътниците стигнаха в Донингтън без повече безпокойства, но графинята имаше нужда от два-три часа почивка, за да възстанови силите си, през което време, Уейланд с присъщите си съобразителност и сръчност взе някои необходими предпазни мерки, от които зависеше по-нататъшното им пътуване.

След като замени дългата си широка дреха на амбулантен търговец с обикновена селска риза, той отведе коня на Голдтред в странноприемницата „Ейнджъл“, която се намираше на другия край на селото. Обикаляйки да урежда другите си работи, по-късно той видя как предадоха коня на търговеца, който бе дошъл, начело на войнствена и шумна хайка, за да си възвърне имуществото със силата на оръжието, което обаче му бе отдадено без всякакъв друг откуп освен стойността на огромно количество бира, изпито от неговите помощници, ожаднели очевидно от дългото ходене; по повод на тази сметка мистър Голдтред влезе в ожесточено пререкание с местния пристав, когото той бе повикал, за да му помогне да събере хората.

След като извърши благоразумната и справедлива постъпка да върне чуждата собственост, Уейланд намери за себе си и за графинята дрехи, които им придадоха вид на заможни селяни. След това двамата решиха по-нататък да се представят за брат и сестра, за да събуждат колкото е възможно по-малко любопитство. Уейланд завърши приготовленията си с покупката на един не особено красив, но издръжлив кон, годен да върви в крак с неговия и достатъчно кротък и подходящ за жена. Той покри всички тези разходи с парите, с които Тресилиан го бе снабдил.

И тъй около обед, след като графинята се ободри от няколкочасовия сън, пътниците тръгнаха отново на път, с намерението да стигнат колкото е възможно по-бързо до Кенилуърт, минавайки през Ковънтри и Уорик. Не бяха се отдалечили обаче много, когато се появи нова причина за тревога.

Необходимо е да споменем, че стопанинът на странноприемницата им бе съобщил, че преди около час-два от Донингтън бе заминала за Кенилуърт една шумна и весела трупа, която трябвало да представи, доколкото той разбрал, откъси от поетични драми и пантомими — традиционна част от забавленията, с които приветствали кралицата при нейните обиколки.

Уейланд си помисли, че ако се присъединят по някакъв начин към трупата, ще привличат по-малко внимание към себе си, отколкото ако продължат пътуването си сами. Той сподели това свое хрумване с графинята и тъй като нейното единствено желание беше да стигнат час по-скоро в Кенилуърт, тя му предостави пълна свобода на действие. Те пришпориха конете си, за да настигнат артистите и да продължат пътуването си заедно с тях, и тъкмо бяха съзрели на около половин миля пред себе си малката група, съставена и от конници, и от пешеходци, да преваля върха на един полегат хълм и да изчезва зад него, Уейланд, който не преставаше нито за миг да се оглежда внимателно във всички посоки, видя, че след тях препуска с всички сили конник с чудесен кон, придружен от слуга, който въпреки големите си усилия не успяваше да се изравни с господаря си и го следваше на известно разстояние. Уейланд се взря с тревога в тези конници, лицето му помръкна, той отново погледна към конниците и се обърна пребледнял към графинята:

— Това е конят на Ричард Варни, бих го познал сред хиляди други. Тази среща е вече по-лоша от срещата с търговеца.

— В такъв случай — каза графинята — извади меча си и го забий в сърцето ми, защото предпочитам да умра, отколкото да попадна отново в ръцете му.

— Хиляди пъти бих предпочел да пронижа неговото сърце или дори моето — отвърна Уейланд. — Честно казано, аз не съм особено добър в боя, но ако обстоятелствата го наложат, видът на хладната стомана няма да ме изплаши повече от когото и да било другиго. Освен това моят меч… но, моля ви, пришпорвайте коня… е най-обикновен, а неговата шпага сигурно е толедска. С него е и слугата му — навярно оня пияница и скандалджия Ламборн, а конят му е същият, с който е бил, както казват хората… но, моля ви, пришпорете коня, за бога… когато е ограбил търговеца на добитък. Не искам да кажа, че се страхувам от Варни и Ламборн, когато трябва да свърша едно добро дело… конят може да тича много по-бързо, ако го накарате… и все пак… но много ви моля, не го пускайте в галоп — ще разберат, че бягаме, и ще ни подгонят, — старайте се само да поддържате силен тръс… макар и да не се страхувам от тях, предпочитам да се измъкна с хитрост, а не със сила. Ако успеем да настигнем артистите, ще се смесим с тях и може би ще минем незабелязани, освен ако Варни не е разбрал вече кои сме и не преследва именно нас. В такъв случай работата ще бъде лоша.

Докато говореше, той ту пришпорваше коня си, ту го задържаше, стараейки се да се движи колкото се може по-бързо, но в същото време да оставя впечатление, че пътуват най-спокойно по пътя, като избягваше прекалено бързия ход, който би могъл да извика подозрение, че бягат.

Изкачиха полегатия хълм, за който споменахме вече, и като погледнаха от върха, откриха с голяма радост, че тръгналата преди тях от Донингтън трупа комедианти се е спряла в малката долина под хълма — до едно място, където пътят бе пресечен от поток, зад който се виждаха няколко къщички. Те очевидно се бяха установили за почивка и това даде надежда на Уейланд, че ще успеят да се присъединят към тях, преди Варни да ги настигне. Тревогата на Уейланд стана още по-голяма, когато видя, че неговата спътница, макар и да не се оплакваше и да не показваше, че се страхува, побледня като смъртник; той дори се уплаши, че би могла да падне от коня. Въпреки тези признаци на обезсърчение графинята така енергично пришпори коня си, че успяха да стигнат до комедиантската трупа в долината, преди Варни да се бе показал, на върха на хълма.

Бегълците забелязаха, че хората от трупата, сред които смятаха да се укрият, бяха силно развълнувани. Жените, с раздърпани коси и загрижен вид, ту влизаха в една от къщичките, ту излизаха, а мъжете стояха наоколо и държаха поводите на конете с оня глупав израз, който обикновено се изписва върху лицата им, когато тяхната помощ е ненужна.

Уейланд и поверената на неговите грижи дама се спряха, давайки вид, че са обзети от любопитство, сетне лека-полека, без да задават никакви въпроси и без някой да зададе въпрос на тях, се смесиха с трупата, сякаш са си част от нея.

Не бяха изминали и пет минути, през време на които те се стараеха да стоят по в края на пътя, за да може между тях и Варни да има други хора, когато щалмайсторът на лорд Лестър, следван от Ламборн, се спусна стремително надолу по хълма. Кървавите следи по слабините на конете им и по колелцата на шпорите бяха явно доказателство за бързината, с която бяха препускали. Видът на хората, струпани край къщичката, плащовете от грубо платно, наметнати върху театралните костюми, за да ги пазят, каручката за превозване декорите, реквизитът, който носеха в ръце, за да не се повреди от тръскането, дадоха възможност на конниците веднага да разберат с кого имат работа.

— Вие сте комедианти и отивате в Кенилуърт, нали? — попита Варни.

— Recte quigem, Domine specialissime129 — отвърна един от тях.

— А защо, по дяволите, сте се спрели тука, след като ви е заповядано да се явите колкото може по-бързо в Кенилуърт? Утре кралицата ще обядва в Уорик, а вие, негодници такива, се разтакавате и помайвате!

— Това е самата истина, сър — отговори един дребен хлапак с маска с две яркочервени рогчета, с плътно прилепнала дреха от черен плат, с червени чорапи и с обувки във формата на разцепени копита, — това си е чистата истина и вие имате пълно право. Моят баща, дяволът, тъкмо сега получи пристъпи на родилни болки и позабави малко пътуването ни, за да увеличи трупата ни с още едно дяволче.

— Така ли? Хайде де! — рече Варни с неизменната си саркастична усмивка.

— Точно така е, както каза малкият — намеси се актьорът, който пръв бе заговорил с Варни. — Нашият главен дявол, тъй като този тук е само малкото дяволче, сега е в положението на Lucina fer opem130 ей в тази tugurium131.

— Кълна се в свети Георги или, по-точно, в дявола, който може и да е родственик на родилката, че това е наистина крайно забавен случай! — рече Варни. — Какво ще кажеш, Ламборн? Не би ли искал да станеш кръстник на новороденото? Мисля, че ако дяволът пожелае да си избере кум, няма да намери друг по-подходящ от теб.

— Разбира се, освен ако тук не се окаже някой, който да ме превъзхожда — отвърна Ламборн с почтителната дързост на слуга, който знае, че не могат да минат без неговите услуги и затова шегата му ще остане ненаказана.

— А как се нарича вашият дявол или майката на дявола, която е избрала такова неудобно време за тази работа? — попита Варни. — Ние не можем да се лишим от нито един артист.

— Gaudet nomine Sibillae132 — отговори същият актьор. — Нарича се Сибил Лейнъм и е съпруга на мистър Ричард Лейнъм.

— Ричард Лейнъм? Пазачът при вратата на заседателната зала? — учуди се Варни. — Такова нещо не може Да й се прости — тя е опитна жена и би могла да си подреди работите по-добре. А кои са тези двамата, мъжът и жената, които така бързо се спуснаха по хълма малко преди нас? И те ли са от вашата трупа?

Уейланд тъкмо се канеше да отговори на този опасен въпрос, но малкият дявол го изпревари и отново се намеси в разговора.

— Щом искате да знаете — каза той, като дойде съвсем близо до Варни и понижи гласа си, за да не го чуят другарите му, — ще ви кажа, че този човек е най-главният от нашите дяволи и знае толкова много и толкова разнообразни хитрости, че спокойно би могъл да запълни липсата на стотина дяволки от рода на мисис Лейнъм. А пък жената, с ваше разрешение, е онази сведуща личност, която сега е особено необходима на нашата страдаща спътница.

— Виж ти, значи, си имате и акушерка — рече Варни. — Сега разбирам защо бързаше така — искала е да пристигне навреме. А имате ли излишно изчадие на ада, за да замените мисис Лейнъм?

— Сър, на този свят те не са толкова малко, колкото може да допусне благородната добродетелност на ваша милост. Стига да пожелаете, нашият главен дявол начаса би могъл да избълва от устата си няколко пламъка и да изригне няколко кълба дим, така че ще си помислите, че в корема му се намира самият вулкан Етна.

— Сега нямам време да се наслаждавам на неговото изпълнение, надеждно дяволче на ада — каза Варни. — Вземи това да се почерпите по случай щастливото събитие и както се казва в една пиеса, „нека бог благослови родилните ви мъки“.

С тия думи той пришпори коня си и препусна по пътя.

Ламборн се позабави, докато намери в кесията си една сребърна монета, която подаде на разговорчивото дяволче с думите, че правел това, за да улесни пътуването му към ада, тъй като вече се виждало как адските пламъци припламват около него. Като изслуша благодарностите на момчето за тази щедрост, той също пришпори коня си и препусна след господаря си с такава бързина, че изпод копитата заизскачаха искри.

— А сега — каза хитрото дяволче, като се приближи до коня на Уейланд и се преметна във въздуха, сякаш за да докаже роднинските си връзки с господаря на стихиите, — след като им казах кои сте вие, трябва на свой ред да ми кажете кой съм аз.

— Ако не си Флибъртиджибит — отвърна Уейланд Смит, — ти наистина трябва да си дяволско изчадие.

— Позна — каза Дики Слъдж. — Аз съм твоят Флибъртиджибит. Преодолях всички пречки и тръгнах след своя мъдър учител. Нали ти казвах, че ще го направя, без да се интересувам желае ли той това, или не? А коя е тази дама с тебе? Забелязах те, че се обърка от първия въпрос, и ти се притекох на помощ. Аз обаче трябва да знам всичко за нея, драги Уейланд.

— Ще узнаеш десетки далеч по-интересни неща, мило мое дяволче — отвърна Уейланд, — но засега временно преустанови въпросите си. Щом вие отивате в Кенилуърт, аз също ще тръгна натам ако не за друго, поне от любов към твоята мила муцунка и към веселата компания.

— Би трябвало да кажеш: мила компания и весела муцунка — поправи го Дики. — Но как ще пътуваш с нас? Искам да кажа, като какъв?

— Ами, да речем — като такъв, за какъвто ме представи, като фокусник. Знаеш, че разбирам от тази работа.

— Добре, ами дамата? — рече Флибъртиджибит. — Можеш да бъдеш сигурен, веднага разбрах, че е истинска лейди и че ти здравата си загрижен за нея. Поведението ти те издава.

— О, тя ли, приятелче? Това е моята бедна сестра. Толкова хубаво пее и свири на лютня, че от възхищение дори и рибите са готови да изскочат от водата.

— Искам веднага да я чуя — каза момчето. — Нямаш представа колко много обичам лютня. Обичам я повече от всичко друго на този свят, въпреки че никога не съм слушал свирене на лютня.

— В такъв случай как можеш да я обичаш, Флибъртиджибит?

— рече Уейланд.

— Така, както рицарите в старите романи обичат своите дами само по слух.

— Обичай я тогава още малко по слух, докато сестра ми си почине от пътя — отвърна Уеланд и процеди през зъби: — Дяволите да го вземат тоя любопитен пакостник! Ще трябва да се спогодя с него, за да не се случи нещо лошо.

След това той предложи на мистър Холидей своето фокусническо изкуство и похвали музикалните дарби на сестра си. Когато пожелаха да докаже на практика умението си, той се прояви така бляскаво, че зарадваните от ценната придобивка артисти на драго сърце приеха уговорката му да се отложи проверката на музикалните способности на сестра му. Новодошлите бяха поканени да споделят пътните запаси на групата и макар и трудно, Уейланд Смит успя по време на храненето да се отдели малко настрана с мнимата си сестра. Той използува този кратък миг и я помоли да забрави за известно време високото си положение и мъката си и да благоволи да се сближи с компанията, с която им предстоеше да пътуват, тъй като това би било най-сигурният начин да стигнат до Кенилуърт, без никой да ги познае.

Графинята се примири с положението и когато отново потеглиха, тя се опита да изпълни съвета на своя придружител, като заговори с една от новите си спътнички и изказа безпокойството си за жената, коя го бяха принудени да оставят насред път.

— А за нея се грижат добре — отвърна спътничката й, чийто весел и жизнерадостен характер караше човек да я сравнява с Батската невяста133 — Самата мисис Лейнъм най-малко от всички се тревожи за това. На деветия ден от тържествата тя ще бъде сред нас в Кенилуърт, дори да трябва да пътува пеш, с детето на гърба.

Тонът на тази жена пресече желанието на графиня Лестър да продължи разговора, но тъй като тя първа бе нарушила мълчанието, добродушната спътница, която щеше да изпълнява в една от интермедиите ролята на Джилиан от Кройдън, се постара да поддържа разговора и се зае да развлича мълчаливата си другарка с хиляди истории за различните тържества, състояли се от времето на крал Хари насам. Тя разказваше как са ги приемали знатните благородници, изброяваше имената на всички артисти, играли при тези случаи главните роли, и завършваше всеки разказ с думите: „Но всичко това е нищо в сравнение с пищните тържества, който ще се състоят в Кенилуърт.“

— А кога ще стигнем там? — попита графинята, като напразно се опитваше да скрие вълнението си.

— Ние, които сме с коне, можем още тази нощ да стигнем до Уорик, а оттам до Кенилуърт има само четири или пет мили. В Уорик обаче ще трябва да почакаме да ни настигнат пешеходците, макар че много е възможно добрият лорд Лестър да изпрати коне или каруци да ги пресрещнат, за да не се уморят от пътя. Можете сама да си представите КОЛКО е трудно да се танцува пред знатни лица, когато си изтощен от пътуване. И все пак — дано бог ми цомага и занапред — спомням си как веднъж изминах пеш пет мили през полето, а вечерта се въртях на пръстите си, както жонгльорът върти оловния поднос на върха на игла. Както се казва в песента обаче, старостта вече взе да ме сграбчва в лапите си, макар че и сега — стига музиката и партньорът да ми харесват — бих танцувала не по-зле от всяка весела мома от Уорикшир, която в отговор на въпроса за възрастта й пише злополучната цифра четири с нула след нея.

Ако графинята беше принудена търпеливо да слуша безкрайния порой от думи, с който я заливаше бъбривата й спътница, трябва да кажем, че не беше по-добро и положението на Уейланд, който трябваше непрекъснато да отбива и да устоява на поривите на неудържимото и неизчерпаемо любопитство на своя crap приятел, Ричард Слъдж. Природата бе надарила дяволитото момче с крайна любознателност, а това отлично се съчетаваше с острия му умч Първото от тези качества го подтикваше като някакъв шпионин да се интересува от чуждите работи, а второто непрекъснато го караше да се меси в неща, които никак не го засягаха. През целия ден той се стремеше да надникне под шала на графинята и това, което успя да види, още повече изостри любопитството му.

— Твоята сестра, Уейланд — каза той, — има прекалено красива шия, за да е родена в ковачница, а ръката й е толкова изящна и крехка, че ми е трудно да си представя как е въртяла вретеното. Бих повярвал във вашето роднинство само тогава, когато от яйцето на враната се излюпи лебед.

— Престани! — изръмжа Уейланд. — Дрънкаш глупости и би трябвало да те напердаша по задника за нахалството ти.

— Добре — каза палавникът, отдръпвайки се, — ти скри тайната си от мене, но да не се казвам Дики Слъдж, ако не ти припомня това един ден!

Тази заплаха, както и обстоятелството, че през целия останал път пакостникът се държа настрана от него, силно разтревожиха Уейланд, затова той посъветва мнимата си сестра малко преди да стигнат град Уорик да изяви желание да спре под предлог, че е уморена, като обещае, че на сутринта ще се присъедини отново към трупата.

Малката селска странноприемница им предложи удобна възможност за почивка и Уейланд със скрито задоволство видя как цялата трупа, включително и Дики, след като сърдечно се сбогува с тях, продължи по-нататък.

— Госпожо — обърна се той към спътницата си, — ако нямате нищо против, утре ще тръгнем по-рано и ще пристигнем в Кенилуърт, преди там да се е събрала цялата тази компания.

Графинята се съгласи с предложението на своя предан водач, но за негово учудване не добави нищо повече по този въпрос, оставяйки го в пълно неведение дали си е съставила вече някакъв план за по-нататъшните си действия, или не — а той знаеше, че положението й налага предпазливост, макар и да не беше посветен изцяло във всичките му особености. Като заключи обаче, че в Кенилуърт тя навярно има достатъчно приятели, на чиито съвети и помощ би могла със сигурност да разчита, Уейланд реши, че неговата задача ще се изчерпи с това — да я заведе благополучно в замъка.