Кенилуърт

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Замъкът Сей се охраняваше като обсадена крепост. Недоверието по това време бе нараснало до такава степен, че колкото повече се приближаваха до жилището на болния граф, Тресилиан и спътниците му все по-често биваха спирани и разпитвани от пеши и конни стражи. И наистина високите почести, с които кралица Елизабет удостояваше Съсекс и произтичащото от тях отявлено съперничество между него и граф Лестър, правеха наложителна подобна бдителност към неговата безопасност. През периода, който описваме, всички се вълнуваха от един въпрос — той или Лестър ще спечелят в последна сметка борбата за престиж пред кралицата.

Елизабет, следвайки женската си природа, обичаше да управлява с помощта на враждебни една към друга групировки, като поддържа постоянно равновесието между техните противоположни интереси и влияния, запазвайки в свои ръце правото да дава превъзходство на едната или на другата, в зависимост от държавните интереси или пък от женските й прищевки, защото дори и тя не беше надмогнала слабостите на своя пол. Да лавира умело, без да изпуска положението от ръцете си, да противопоставя едни интереси на други, да смирява оня, който смята, че той единствен се радва на нейното разположение, внушавайки му страха, че има и друг, може би не така любим, но не по-малко доверен от него — ето с какви хитрости си служеше тя през целия период на своето владичество. И макар често да даваше воля на една своя слабост — фаворизацията, тя все пак успяваше благодарение на своите хитри методи да предпазва от злотворното й влияние страната и управлението.

Двамата благородници, които си съперничеха по това време за нейното пълно благоразположение, се домогваха до целта си по съвършено различен начин. Казано по-общо, граф Съсекс бе по-полезен на кралицата, а Лестър — по-скъп на жената. Съсекс, както се изразяваха по онова време, „служеше на Марс“. Известни бяха големите му заслуги в Ирландия и Шотландия, особено при голямото въстание на север през 1569 година, което бе потушено преди всичко благодарение на неговия военен талант. Ето защо около него естествено се събираха и се стараеха да спечелят разположението му ония, които искаха да постигнат успехи във военното поприще. Освен това граф Съсекс имаше по-древен и по-благороден произход от своя съперник. Той бе наследник на родовете Фиц-Уолтър и Радклиф, докато гербът на Лестър бе опетнен от моралното падение на неговия дядо — деспотичния министър на Хенри VII, и доопетнен от позора на баща му — злощастния Дъдли, херцог Нортъмбърланд, убит на Тауър Хил на 22 август 1553 година97. И все пак фигурата, чертите на лицето и приятните обноски, които, бяха страшно оръжие в един двор, управляван от жена, даваха на Лестър достатъчно предимство, за да уравновесява военните заслуги, благородния произход и непоколебимото мъжество на граф Съсекс. Според мнението на двора, пък и на цялата страна, той бе любимецът на Елизабет, макар че тя (следвайки неизменната си политика) никога не показваше това достатъчно ясно, за да остави у него впечатлението, че е спечелил окончателно превъзходство над своя съперник. Ето защо болестта на Съсекс бе твърде навременна за Лестър, макар да предизвика сред обществото различни предположения и догадки. Докато застъпниците на единия граф бяха проникнати от мрачни предчувствия, поддръжниците на другия таяха радостни надежди за възможния изход от болестта. Междувременно — понеже в ония стари времена хората никога не са изключвали възможността спорът да се реши с помощта на меча — привържениците и на двамата придворни се събираха около своите покровители, позволяваха си да се появяват въоръжени дори в двора и постоянно нарушаваха спокойствието на кралицата с честите си и бурни разпри, които избухваха понякога едва ли не в самия дворец. Тия предварителни бележки са нужни на читателя, за да разбере смисъла на следващите събития.

При пристигането си в замъка Сей Тресилиан свари там цялата свита на граф Съсекс, както и близки приятели, дошли да го посетят заради неговото боледуване. Всички бяха въоръжени, а лицата им изразяваха дълбоко униние и загриженост, сякаш всеки миг очакваха яростно нападение от страна на противниковата групировка. Един слуга въведе Тресилиан в приемната зала, а друг отиде да доложи на графа за неговото пристигане. В приемната дежуряха само двама благородници от свитата на Съсекс, които рязко се отличаваха един от друг по облекло, външен вид и маниери. По-възрастният, човек в разцвета на годините си, очевидно знатен, бе облечен много скромно и стегнато. Беше нисък на ръст, с набито тяло и непохватни маниери, а върху строгото му и сериозно лице не можеше да се види ни следа от духовитост или въображение. По-младият, който изглеждаше на около двайсет години и нещо, бе пременен пищно според най-изтънчената тогавашна мода — с пурпурен кадифен плащ, богато украсен с дантела и бродерия, и с шотландска барета от същата материя, обиколена три пъти от златна верига и закопчана със златна тока. Прическата му беше като на изисканите господа от наше време — късо подстригани коси, вчесани нагоре алаброс. На ушите му висяха чифт сребърни обици с по един едър бисер на всяка. Младежът имаше добре сложена фигура, а лицето му, освен че беше красиво, беше също и силно изразително и одухотворено и недвусмислено говореше за твърдост и решителност на характера, за пламенност и предприемчивост, за дълбока мисъл и бърза съобразителност.

Двамата джентълмени седяха на две сложени една до друга скамейки, почти в еднакви пози. Те гледаха мълчаливо отсрещната стена, потънали в мислите си. От погледа на по-възрастния можеше да се разбере, че той вижда пред себе си единствено стена на старинна зала с окачени по нея плащове, еленови рога, щитове, части от доспехи, алебарди и други характерни за времето предмети, с каквито са се украсявали подобни помещения. В очите на младия се съзираха криволиците на неговото въображение. Той се бе унесъл в мечти и празното пространство между него и стената сякаш бе театрален подиум, върху който фантазията му бе разположила своите dramatis personae98 и разиграваше сцени, твърде далечни от онези, които будното му съзнание би могло да му предложи.

При влизането на Тресилиан двамата се пробудиха от унеса си и го поздравиха възторжено и сърдечно, особено по-младият.

— Добре дошъл, Тресилиан! — рече младежът. — Твоята философия те откъсна от нас, когато този дом предлагаше възможности за удовлетворение на честолюбиви амбиции, но тя е благородна философия, щом те връща тогава, когато тук можеш да споделиш само опасности и беди.

— Нима милордът е толкова зле? — попита Тресилиан.

— Страхуваме се от най-лошото — отговори по-възрастният джентълмен — и подозираме, че са употребени най-подли средства.

— Какво говорите! — възкликна Тресилиан. — Лорд Лестър е честен човек.

— За какво са му тогава такива слуги, с каквито се е заобиколил? — възрази младежът. — Дори и да е честен, оня, който призовава дявола, носи отговорност за неговите пакости.

— А нима само вие двамата сте тук край милорда, приятели, след като положението му е толкова тежко? — попита Тресилиан.

— Не, не — отговори по-възрастният, — тук са и Трейси, и Маркъм, и неколцина други, но стоим на пост по двама. Някои са много уморени и спят горе на галерията.

— Други пък — продължи младежът — отидоха на пристанището в Детфорд, за да потърсят някой стар кораб и да го купят е малкото пари, които все още са им останали. Щом всичко тука свърши, ще положим нашия благороден лорд във влажния гроб, ще отмъстим, ако ни се удаде възможност, на ония, които ускориха смъртта му, и ще отплуваме за Индия с натежали сърца и олекнали кесии.

— Възможно е и аз да направя същото, щом уредя една работа в двора — рече Тресилиан.

— Ти имаш работа в двора! — възкликнаха и двамата едновременно. — И ще заминеш за Индия!

— Но как така, Тресилиан — изрази учудването си младежът, — нали си сгоден и защитен от ония удари на съдбата, които гонят хората в открито море, докато лодката им всъщност се стреми да се приюти в пристанището? Какво стана с прекрасната Индамира99, която по красота и вярност може да се сравни само с моята Аморета100?

— Не говори за нея! — прошепна тихо Тресилиан и обърна глава настрани.

— Ето каква била работата! — каза младежът и с приятелско съчувствие хвана ръката му. — Не се страхувай, няма да човъркам прясната рана. И все пак това е изненадваща и тъжна новина. Нима никой от нашите добри и весели приятели няма да избегне корабокрушението в тази неочаквана буря, загубвайки и богатство, и щастие? Аз мислех, че поне ти, драги ми Едмънд, си се прислонил в пристанището. Наистина прав е моят приятел и твой едноименник, когато казва:

По-възрастният джентълмен стана от пейката и докато младежът рецитираше с патос тези стихове, закрачи нетърпеливо из стаята. Когато младият свърши, той наметна плаща си, седна отново на мястото си и промърмори:

— Чудя ти се, Тресилиан, как търпиш глупостите на тоя хлапак. Главата си залагам, ако наказанието, което сполетя добродетелния и почтен дом на милорда не е предизвикано от пискливите и ревливи детски стихчета, донесени тук от мистър Уолтър Остроумни и неговите приятели. И как не, като изопачават по най-неимоверен и непонятен начин нашия чист, обикновен английски език, който бог ни е дал, за да изразяваме мислите си!

— Блънт си мисли — разсмя се приятелят му, — че дяволът е подлъгал Ева със стихове и че мистичният смисъл на дървото на познанието се изчерпва само с умението да се отброяват рими и да се отмерват хекзаметри.

В този момент влезе камердинерът на графа и съобщи на Тресилиан, че милордът желае да говори с него.

Лорд Съсекс лежеше на леглото си облечен, но изглеждаше крайно изнемощял и Тресилиан с уплаха забеляза колко много го е променила болестта. Графът го посрещна с най-голяма сърдечност и веднага го попита какво става с годежа му. Тресилиан избягна да отговори на въпроса му, като заговори за здравето на графа. За най-голяма своя изненада той разбра, че признаците на болестта съвсем точно съвпадат с предвижданията на Уейланд, затова побърза да разкаже на Съсекс историята на своя слуга и за неговата увереност, че болестта му може да бъде излекувана. Графът го слушаше недоверчиво, докато не бе споменато името на Деметрий. Тогава той веднага повика секретаря си и нареди да му донесе касетката с важни документи.

— Извади записките от разпита на оня подлец, готвача, и прегледай внимателно дали не се споменава името Деметрий.

Секретарят веднага намери съответното място и прочете: „Разпитваният твърди, че помни как е приготвил соса за горепосочената есетра, след изяждането на която благородният граф се разболя. Той сложил обичайните съставки и подправки, а именно…“

— Прескочи тия глупости — прекъсна го графът — и виж дали с тия подправки не го е снабдявал някакъв си билкар Деметрий.

— Точно така е — отвърна секретарят. — „И той добави, че оттогава не е виждал споменатия Деметрий.“

— Това съвпада с разказа на твоя слуга, Тресилиан — каза графът. — Повикай го тука.

Когато се яви пред графа, Уейланд Смит твърдо и уверено повтори онова, което бе казал вече на Тресилиан.

— Не е изключено — рече графът — да си изпратен от ония, които са започнали това дело, за да го довършиш. Не забравяй обаче, че ако твоето лекарство ми причини вреда, ще отговаряш с живота си.

— Такова строго наказание ще бъде незаслужено — отговори Уейланд, — защото и действието на лекарството, и човешкият живот зависят преди всичко от волята на бога. Аз обаче съм готов да поема риска. Живял съм твърде дълго под земята, за да се страхувам от гроба.

— Добре — каза граф Съсекс, — щом си толкова уверен в себе си, аз също ще рискувам, тъй като учените специалисти вече не могат да ми помогнат. Кажи как се взема това лекарство.

— Веднага ще ви кажа — отвърна Уейланд, — но искам преди това да поставя едно условие: щом поемам цялата отговорност на това лечение, друг лекар да не се намесва в него.

— Добре, искането ти е справедливо — отсъди графът. — А сега приготви лекарството.

Уейланд се зае да изпълни искането на графа, а в това време, по нареждане на ковача, слугите съблякоха господаря си и го сложиха да си легне.

— Предупреждавам ви — заяви лечителят, — че първоначално лекарството ще предизвика дълбок сън и през това време в стаята трябва да има пълна тишина, за да не произлязат разни съдбоносни последици. Аз ще остана да бдя над графа заедно с някой от свитата му.

— Да излязат всички освен Стенли и този милостив човек — нареди графът.

— И освен мене — обади се Тресилиан. — Искам да видя въздействието на лекарството.

— Нека бъде така, приятелю — каза графът. — А сега да започваме нашия опит. Преди това обаче повикайте да дойдат тук секретарят ми и камердинерът.

Когато те влязоха в стаята, графът продължи:

— Бъдете свидетели, джентълмени, че нашият достоен приятел Тресилиан не носи никаква отговорност за въздействието, което това лекарство би могло да има върху мен. Аз го вземам по собствена воля и желание, защото вярвам, че то ми е изпратено най-неочаквано от бога, за да ме излекува от сегашната ми болест. Предайте поздрава ми на моята благородна и велика господарка и й кажете, че съм живял и умрял като неин верен слуга и че желая на всички онези, които окръжават трона, да й служат със същата вярност и готовност и с още по-голяма умелост, отколкото бе съдено на бедния Томас Радклиф.

Той скръсти ръце на гърдите си и минута-две се моли мълчаливо. После пое лекарството и впи в Уейланд поглед, който сякаш проникваше до самите дълбини на душата му. Ковачът обаче не се смути и върху лицето му не се изписа никакво вълнение.

— Няма от какво да се страхувам — каза Съсекс на Тресилиан и без повече да се колебае, погълна лекарството.

— Сега искам да помоля ваша светлост — рече Уейланд — да се разположите за почивка колкото се може по-удобно. А вие, джентълмени, бъдете така тихи и мълчаливи, сякаш бдите край смъртния одър на вашата майка.

Камердинерът и секретарят излязоха, като наредиха да се заключат всички врати и забраниха да се вдига шум из къщата. Няколко благородници пожелаха да им се позволи да стоят на пост в приемната, а в стаята останаха само личният слуга на графа, Стенли, ковачът и Тресилиан. Предвижданията на Уейланд Смит бързо се сбъднаха. Графът потъна в такъв дълбок и здрав сън, че бдящите над него започнаха да се тревожат да не би поради голямата си изнемощялост да умре, без да се събуди от летаргията.

Самият Уейланд Смит бе доста загрижен и от време на време опипваше леко слепоочията на графа и се вслушваше в бавното му и дълбоко дишане, което в същото време бе равномерно и спокойно.