Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА

„Трябва да поговоря с вас.“ В тези думи нямаше нищо особено, но лорд Лестър бе в такова напрегнато и трескаво състояние на духа, при което и най-обикновените явления изглеждат изпълнени със страшен смисъл. Той бързо се обърна, за да види кой му говори. Външността на този човек не беше забележителна с нищо. Той носеше черна копринена горна дреха и къс плащ, а лицето му бе скрито от черна маска. Той явно бе влязъл в залата заедно с маските от обкръжението на Мерлин, но не беше облечен така фантастично като по-голямата част от тях.

— Кой сте вие и какво желаете от мен? — попита Лестър и с това, без да иска, издаде объркването си.

— Нищо лошо, милорд — отвърна маската. — Ако разберете правилно моите намерения, ще видите, че аз ви желая само доброто, но все пак бих предпочел да разговаряме на по-тихо място.

— Не мога да разговарям с непознати — каза троснато Лестър, без сам да може да разбере защо се страхува от искането на непознатия. — Тези, които познавам, биха могли да изберат по-подходящо време за разговор с мен. — Той искаше да си тръгне веднага, но маската го задържа.

— Тези, които говорят за неща, засягащи честта ви, имат право да разполагат с част от вашето време. С каквото и да сте зает, вие сте длъжен да ги изслушате.

— Какво? Моята чест? Кой се осмелява да я поставя под съмнение? — извика Лестър.

— Единствено вашето поведение може да даде повод за такова съмнение и тъкмо затова аз искам да поговоря с вас.

— Вие сте нахалник и злоупотребявате със законите на гостоприемството, които не ми позволяват да ви накажа. Настоявам да кажете името си!

— Едмънд Тресилиан от Корнуол — отвърна маската. — Аз бях обвързан с обещание да мълча в продължение на двайсет и четири часа. Този срок изтече, вече мога да говоря и аз считам за свой дълг да се обърна най-напред към вас.

Лестър трепна от изненада, като чу омразното име на човека, когото той считаше виновник за тежкото оскърбление, което му бе нанесено. Той сякаш се вцепени, но в следващия миг го обзе такава бясна жажда за отмъщение, каквато може да изпитва само пътникът в пустинята при мисълта за планински поток. Разумът и самообладанието все пак надделяха и той успя да се въздържи да не прониже веднага сърцето на този нахалник, който — след като му бе причинил толкова страдания — бе дръзнал да се обърне към него с такава нагла и твърда увереност. Решил да потисне възбудата си, за да вникне в същината на намеренията на Тресилиан и да подготви по-сигурно отмъщението си, Лестър отвърна с неузнаваем от едва сдържания гняв глас:

— Какво иска от мен мистър Едмънд Тресилиан?

— Правосъдие, милорд — отвърна спокойно, но твърдо Тресилиан.

— Всеки има право на правосъдие — каза Лестър — и особено вие, мистър Тресилиан, затова бъдете сигурен, че ще го получите.

— Аз не съм и очаквал нещо друго от ваша светлост — каза Тресилиан, — но времето не чака и аз още тази вечер трябва да поговоря с вас. Мога ли да дойда във вашата стая?

— Не! — отвърна остро Лестър. — Не под покрив, още по-малко под моя покрив! Ще се срещнем на открито.

— Вие нямате настроение или пък сте недоволен от нещо, милорд — каза Тресилиан. — Уверявам ви обаче, че нямате никакво основание да се сърдите. За мен мястото е без никакво значение, стига да разполагаме с половин час за обяснение.

— Надявам се, че няма да ни е нужно толкова време — подхвърли заплашително Лестър. — Ще се срещнем в градината веднага щом кралицата се оттегли в покоите си.

— Разбрано — отвърна Тресилиан и се оттегли, а Лестър в миг бе обзет от дива радост.

„Най-сетне небето се показа милостиво към мен и ми даде в ръцете негодника, който ме опозори и ми причини жестоки страдания. Вече няма да обвинявам съдбата, защото сега ми се предостави възможност да науча какви други подлости е подготвял той срещу мен и веднага след това да го осъдя и да го накажа за престъпленията му. На работа! На работа! Сега няма да ми бъде трудно да се преструвам. До полунощ остава малко, часът на отмъщението ми е близък и аз няма да го пропусна!“

Докато тези мисли се блъскаха в главата на Лестър, тълпата угоднически и почтително се отдръпваше, за да му стори път, и той най-сетне зае отново Мястото си до кралицата, предизвиквайки всеобща завист и възхищение. Но ако пред хората, изпълнили сега прекрасната зала, можеше да се разкрие душата на човека, станал предмет на тази завист и на това възхищение, душата, в която като духове в магически кръг, начертан от зъл магьосник, се сблъскваха най-различни страсти — престъпно честолюбие, разбита любов, жажда за отмъщение и обмислена жестокост, — кой от тях, от най-видния придворен до най-нищожния слуга, обслужващ трапезата, би пожелал да си смени мястото с фаворита на Елизабет, с господаря на Кенилуърт?

Нови мъчения го очакваха, когато се върна при Елизабет.

— Идвате тъкмо навреме, милорд — каза тя, — за да разрешите един спор между нас, дамите. Сър Ричард Варни помоли за нашето разрешение да напусне замъка заедно с болната си жена. Каза ни, че е получил съгласието ви, тъй че нямаше причини да му отказваме нашето. Естествено ние нямаме ни най-малко желание да го откъсваме от грижите за тази нещастна млада личност, но трябва да знаете, че днес сър Ричард Варни бе толкова пленен от някои наши дами, че — както мисли графиня Рътланд — той няма да отведе бедната си побъркана жена по-далеч от езерото. Там ще я хвърли във вълните, ще я настани в кристалния дворец, за който ни разказваше омагьосаната нимфа, и ще се върне тук като весел вдовец, за да пресуши сълзите си и да потърси утеха при нашите дами. Какво ще кажете за това, милорд? Варни ни се представя вече в два-три образа, а вие сигурно най-добре знаете какъв е той всъщност. Мислите ли, че е способен да изиграе на своята жена такъв долен номер?

Лестър се смути, но положението беше крайно опасно и той трябваше на всяка цена да отговори.

— Вашите дами — отвърна той — имат прекалено лошо мнение за една от представителките на своя пол, щом допускат, че тя може да заслужи такава участ, или пък са прекалено несправедливи към нас, мъжете, след като ни считат способни да погубим една невинна жена.

— Чуйте го, дами! — каза Елизабет. — Като всички мъже и той е склонен да оправдае тяхната жестокост и да обвини нас в непостоянство.

— Не казвайте „нас“, ваше величество — защити се Лестър, — тъй като става дума за далеч по-скромни жени. Малките небесни светила могат да се отклоняват от своя път, но кой би могъл да обвини в непостоянство слънцето или Елизабет?

След този отговор разговорът тръгна в по-безопасна посока и Лестър живо го поддържаше, макар че това му струваше мъчително напрежение на волята. Явно беше, че този разговор доставя голямо удоволствие на Елизабет — тя се оттегли в покоите си едва когато часовникът на кулата удари полунощ, и това направи силно впечатление на всички, тъй като кралицата водеше обикновено отмерен и строг живот. Нейното излизане послужи като знак за цялото общество. Скоро гостите се прибраха по стаите си, където всеки си припомняше събитията през изминалия ден или мислеше за утрешните забавления.

Само нещастният господар на замъка и инициатор на този великолепен празник бе завладян от съвсем други мисли. Той нареди на прислужника си веднага да му изпрати Варни. След няколко минути слугата се върна и съобщи, че сър Ричард Варни преди един час напуснал замъка през задната вратичка заедно с други три лица, едно от които е било в носилка.

— Как е успял да напусне замъка, когато стражата беше вече на мястото си? — попита Лестър. — Аз мислех, че ще замине на разсъмване.

— Сигурно е изложил пред стражите някакви солидни причини — отвърна слугата. — Чух, че бил показал пръстена на ваша светлост.

— Да, да — каза Лестър. — Въпреки това е избързал малко. Останал ли е тук някой от неговите хора?

— Майкъл Ламборн, милорд — отговори слугата. — Не успели да го намерят никъде, когато сър Ричард Варни заминавал, и той бил много разгневен. Току-що видях, че Ламборн си оседлава коня, за да догони господаря си.

— Извикай го веднага тук! — заповяда Лестър. — Искам да му предам едно поръчение до господаря му.

Слугата се оттегли, а Лестър се разхожда известно време из стаята си, потънал дълбоко в мислите си.

„Варни е прекалено старателен — мислеше той — и крайно настойчив. Той очевидно ме обича, но преследва и свои собствени цели и не би се спрял пред нищо, за да ги постигне. Издигна ли се аз, ще се издигне и той и затова ми се струва, че прекалено страстно се стреми да премахне пречката, която според него стои между мен и короната. И все пак аз не бива да се унижавам с такава позорна стъпка. Тя ще бъде наказана, но трябва да направя това по-обмислено. Още отсега предчувствувам, че тази изключителна привързаност ще запали в душата ми адски огън. Не, не, засега е достатъчна само една жертва и тази жертва вече ме чака.“

Той взе перо и бързо написа следното:

Тъкмо Лестър бе завършил и запечатал писмото, когато в стаята влезе Майкъл Ламборн, с високи ботуши, с пътна дреха, препасана с широк колан, и с плъстена куриерска шапка.

— Каква служба изпълняваш? — попита графът.

— Аз съм щалмайстор на щалмайстора на ваша светлост — отвърна Ламборн с присъщото си нахалство.

— Дръж си езика — сряза го Лестър. — Шегите, които могат да се правят пред сър Ричард Варни, са недопустими в мое присъствие. Можеш ли да настигнеш бързо господаря си?

— За около час ще го настигна, милорд, стига конникът и конят да издържат — отвърна Ламборн, преминал мигновено от фамилиарния си тон към най-дълбока почтителност. Графът го огледа внимателно от главата до краката.

— Слушал съм за теб — каза Лестър. — Казват, че си сръчен и находчив, но прекалено много обичаш пиенето и скандалите, за да може да се разчита на теб при някоя по-важна работа.

— Милорд, аз бях войник, моряк, пътешественик и търсач на приключения, а онзи, който се е занимавал с тия работи, живее с това, което му предлага днешният ден, защото не е сигурен в утрешния. И все пак дори и да съм злоупотребявал понякога в свободното си време, аз никога не съм пренебрегвал задълженията си към моя господар.

— Гледай да бъде така и този път — каза Лестър — и няма да съжаляваш. Предай колкото е възможно по-бързо това писмо лично в ръцете на сър Ричард Варни!

— Само това ли се иска от мен? — попита Ламборн.

— Да — отвърна Лестър, — но за мен е извънредно важно поръчението ми да бъде изпълнено бързо и точно.

— Няма да пожаля нито своите сили, нито хълбоците на коня — каза Ламборн и излезе.

„Ама че кратка излезе тайната аудиенция! — мърмореше под носа си той, докато се спускаше по задната стълба. — Пък аз очаквах кой знае какво. Мислех си, дявол да го вземе, че графът търси услугите ми за някаква по-особена история, а цялата работа била да предам едно писмо! Е, ще изпълня желанието му, пък може наистина да не съжалявам за това, както каза негова светлост. Преди да се научи да ходи, детето пълзи. С това сигурно трябва да започне и начинаещият придворен. Все пак аз ще погледна това писъмце-, което той е залепил толкова небрежно.“ Ламборн изпълни намерението си и от радост започна да пляска с ръце.

— Графинята! Графинята! — възкликна той. — В ръцете си държа тайна, която може да ме направи щастлив или да ме погуби! Напред, жребче! — извика той, като изведе коня си от конюшнята.

— Сега твоите хълбоци ще се запознаят с шпорите ми!

Ламборн се метна на седлото и напусна замъка през задната вратичка, където го пропуснаха веднага, тъй като сър Ричард Варни им бе дал такова нареждане.

Щом Ламборн и слугата си отидоха, Лестър облече една съвсем проста дреха, наметна плаща си, взе в ръката си фенер и като мина по един таен коридор, излезе на двора на замъка близо до входа на градината. Сега той разсъждаваше по-спокойно, мислите му бяха по-ясни от преди и той дори започна да гледа на себе си като на човек, комуто са сторили повече зло, отколкото е сторил сам той.

„Аз съм оскърбен дълбоко — убеждаваше сам себе си той, — но все пак се въздържах от незабавно отмъщение, на каквото имах право, и се ограничих само с най-човечни и благородни мерки. Но нима съюзът, опетнен вече от коварството на тази лъжлива жена, ще продължи да свързва и занапред ръцете ми и ще ми пречи да постигна величието, което ми е отредено от съдбата? Не, аз ще намеря начин да разкъсам тези вериги, без да посягам на живота. Тя наруши своята клетва и пред бота аз вече не съм свързан с нея. Ще ни разделят цели кралства, океани ще легнат-между нас и техните вълни, погълнали цели флоти, ще погълнат и нашата ужасна тайна.“

В такова настроение отмъстителният й тщеславен граф влеЗе в своята прекрасна градина, осветена от пълната луна. Нейната жълта светлина заливаше всичко и се отразяваше от белите камъни на стъпалата, на балюстрадите и на архитектурните украшения. В небесната синева нямаше нито едно облаче и бе толкова светло, сякаш слънцето току-що се беше скрило зад хоризонта. Многобройните мраморни статуи проблясваха на бледата светлина и приличаха на загърнати с бели наметала призраци, излезли току-що от гробовете си. Прозрачните струи на фонтаните излитаха нагоре във въздуха, сякаш се стремяха да погълнат лунните лъчи, преди отново да паднат в басейна като искрящ сребърен порой. Изминалият ден бе доста горещ и полъхът на нежния нощен ветрец над терасата на градината раздвижваше въздуха не по-силно от ветрилото в ръката на млада красавица. Многобройните певци на лятната нощ, свили гнезда в парка, сами се възнаграждаваха за мълчанието си през деня и техните несравними ту радостни, ту тъжни трели се преплитаха или се свиваха в строен хор, за да изразят сякаш възторга им от спокойната и безгрижна прелест на нощта.

Потънал в мисли, които нямаха нищо общо с ромона на водата, с лунната светлина и с песните на славеите, Лестър крачеше бавно по терасата, загърнат с плаща си и стиснал дръжката на шпагата си, но не виждаше наоколо никакво подобие на човешка фигура.

„Измамен съм поради собственото си великодушие — мислеше той. — Дадох възможност на този негодник да се изплъзне от ръцете ми и сега той сигурно се е втурнал на помощ на изменницата, която пътува почти без охрана.“

Той се обърна назад и подозренията му се стопиха веднага — към него бавно се приближаваше човек, чиято сянка падаше поред върху предметите, край които минаваше.

„Дали да го пронижа, преди да чуя отново този омразен глас?

— помисли си Лестър и стисна дръжката на шпагата си. — Не, преди това ще науча всичките му подли намерения. Ще погледам как тази отвратителна змия ще пълзи и ще се гърчи, а сетне ще употребя сила и ще я смажа.“

Той свали ръката си от дръжката на шпагата и като призова на помощ цялото си хладнокръвие, бавно тръгна срещу Тресилиан.

Тресилиан се поклони ниско, а графът само кимна надменно с глава и каза:

— Сър, вие искахте да се срещнете насаме с мен; аз съм тук и ви слушам.

— Милорд — започна Тресилиан, — това, което трябва да ви кажа, е толкова важно, а желанието ми да намеря във ваше лице не само търпелив, но и благосклонен слушател е така голямо, че аз ще се опитам да премахна предубеждението, което ваша светлост може би изпитва към мен. Вие ме смятате за свой враг, нали?

— Нима нямам достатъчно причини за това? — отвърна с въпрос Лестър.

— Вие не сте справедлив към мен, милорд. Аз съм приятел, но не съм нито подчинен, нито привърженик на граф Съсекс, когото придворните наричат ваш съперник. Доста време измина, откак престанах да се интересувам от придворния живот и от придворните интриги, тъй като те не отговарят на моя характер и на склонностите на моя ум.

— Да, сър — подхвърли Лестър, — вие очевидно сте зает с други занимания, по-достойни за учения, за какъвто минава мистър Тресилиан — например любовни интриги, които не отстъпват на придворните.

— Аз виждам, милорд — отвърна Тресилиан, — че вие придавате прекалено голямо значение на моята някогашна привързаност към нещастната млада личност, за която искам да ви говоря. Нима мислите, че аз защищавам нейните интереси поради ревност, а не от чувство на справедливост?

— Това, което мисля аз, не ви засяга, сър — каза графът. — Продължавайте. Досега говорихте само за себе си; това без съмнение е важна и достойна тема, но трябва да призная, че тя не ме интересува до такава степен, че да пожертвувам почивката си за подобен разговор. Спестете ми по-нататъшните въведения, сър, и кажете направо какво искате от мен. Като свършите, аз също ще ви кажа нещо.

— Добре, милорд, ще говоря без предварителни обяснения — отвърна Тресилиан. — Понеже това, което ще ви кажа, засяга вашата чест, сигурен съм, че няма да прецените като загубено времето, което ще ви бъде нужно, за да ме изслушате. Аз съм — принуден да поискам от ваша светлост обяснение за съдбата на нещастната Еми Робсарт, чиято история вие много добре знаете. Безкрайно много съжалявам, че не избрах веднага този път и не направих вас съдия между мен и негодника, който й причини толкова зло. Милорд, тя се е спасила с бягство от незаконно и Опасно за живота й заточение с надеждата, че нейният недостоен съпруг няма да остане безразличен към справедливия й протест, и изтръгна от мен обещание да не предприемам нищо в нейна защита, докато тя сама не използува всички възможни средства, за да получи признание на правата си.

— Аха! — промърмори Лестър. — А помните ли на кого говорите?

— Говоря за нейния недостоен съпруг, милорд — повтори Тресилиан, — и въпреки уважението си към вас не мога да намеря по-меки изрази. Аз изгубих следите на нещастната млада жена: навярно са я скрили в някоя изба в замъка, а може би са я преместили на друго място, където по-лесно биха осъществили злодейските си намерения. Това зло трябва да се поправи, милорд. Аз говоря от името на баща й и настоявам този злополучен брак да бъде признат и обявен в присъствието на кралицата, а Еми Робсарт да получи право и възможност да живее там, където пожелае. Ще си позволя само да добавя, че изпълнението на моите справедливи искания не засяга така непосредствено ничия друга чест, както честта на ваша светлост.

Графът стоеше като вкаменен. Порази го изключителното хладнокръвие на човека, който го бе оскърбил така дълбоко, а сега защищаваше престъпната си любовница, сякаш тя беше невинна жена, а той — неин безкористен адвокат. Той бе потресен и от настойчивостта на Тресилиан да извоюва за нея титлата и положението, опозорени вече от нея, както и всички предимства, които тя сигурно имаше намерение да сподели с любовника си, така безсрамно защищаващ правата й. Тресилиан бе млъкнал, но трябваше да мине доста време, докато графът дойде на себе си. Най-сетне той реши да даде воля на задушаващия го гняв.

— Изслушах ви, без да ви прекъсвам, мистър Тресилиан — каза той, — и искрено благодаря на бога, че никога досега не е допускал слухът ми да бъде оскърбяван от думите на такъв безчестен негодник. Би трябвало да те накаже бичът на палача, а не шпагата на благородник, но нека бъде и така! Защищавай се, подлецо!

С тия думи той хвърли на земята плаща си, удари силно Тресилиан с прибраната в ножницата шпага, а сетне я измъкна светкавично и се приготви за атака. Неговата бясна ярост в първия миг изуми Тресилиан така силно, както преди малко той бе изумил Лестър с думите си. Първоначалното чувство обаче бързо отстъпи място на възмущението, когато след незаслужените словесни обиди последва ударът, който изведнъж изби от главата му всички други мисли освен мисълта за съответен отговор. Тресилиан също извади шпагата си от ножницата и схватката започна. Макар да отстъпваше до известна степен на Лестър в майсторството, Тресилиан достатъчно добре владееше шпагата и се биеше смело. Освен това той бе далеч по-спокоен от своя противник, чиято ярост си обясняваше или с неочакван пристъп на безумие, или с някаква невероятна и страшна заблуда.

Битката продължаваше вече няколко минути, без нито един от противниците да бъде ранен, когато изведнъж откъм входа на терасата се дочуха гласове и бързи крачки на приближаващи се хора.

— Попречиха ни — каза Лестър на своя враг. — Вървете след мен!

В същия миг до ушите им стигна нечий глас:

— Момчето беше право — тук се бият.

Лестър бързо отведе Тресилиан до едно потайно място зад фонтаните, където те се скриха от погледите на шестима телохранители на кралицата, които минаха по главната алея на градината. Те чуха как един от тях каза:

— Къде ще ги намериш тука нощем сред тия пръскалки, клетки и дупки. Ще отидем до края на алеята и ако не ги срещнем, ще поставим един от нашите при входа и те ще останат в капана до сутринта.

— Нечувано! — обади се друг. — Да се вадят шпаги в такава близост до кралицата — едва ли не в двореца й! Да ги вземат дяволите! Трябва да са някакви пияни кресльовци, които са се счепкали. Да ти е жал да ги търсиш — нали заради дуел отсичат дясната ръка? Тежко е да загубиш ръката си само защото си размахал парче стомана, което така те привлича да го грабнеш.

— Ти също си драка, Джордж — каза трети. — Пази се — наистина има такъв закон.

— Че има — има — отново взе думата първият, — но тук той не подхожда много: дворецът не е на кралицата, а на лорд Лестър.

— И какво от това? — упостваше вторият. — Наказанието ще бъде също така строго, защото, докато управлява нашата милостива кралица — нека бог продължи дните й, — лорд Лестър ще бъде крал.

— По-тихо, глупако! — сряза го шепнешком третият. — Откъде знаеш, че някой не ни слуша?

Те минаха край укритието, но очевидно се интересуваха повече от разговора си, отколкото от търсенето на виновниците за нощната тревога.

Щом те отминаха, Лестър даде знак на Тресилиан да го последва. Те тръгнаха безшумно в обратната посока и успяха да се измъкнат през входа на терасата. Лестър заведе Тресилиан до кулата Мървин, където той отново се бе настанил, и преди да се разделят, каза:

— Ако имате достатъчно смелост, за да продължим и да завършим прекъснатата схватка, постарайте се утре, когато придворните напуснат замъка, да бъдете наблизо до мен. Аз ще издебна подходящ момент и ще ви дам знак.

— Милорд — отвърна Тресилиан, — при други обстоятелства аз бих ви попитал за причината на вашата необяснима и бясна омраза към мен. Вие обаче оставихте на рамото ми клеймо, което може да бъде измито само с кръв. Дори и да се намирахте на онова високо място, към което ви тласка вашето честолюбие, аз пак бих изискал от вас удовлетворение за опетнената си чест.

Те се разделиха, но нощните приключения на Лестър не свършиха с това. Той трябваше да мине край кулата Сейнтлоу, за да стигне До тайния коридор, който водеше към неговата стая, но при входа на кулата срещна полуоблечения лорд Хънсдън с гола шпага в ръка.

— И вас ли ви събуди този шум, лорд Лестър? — попита старият воин. — Хубава работа! Кълна се, че във вашия замък и нощем се вдига същата врява както и през деня. Преди два часа ме събудиха писъците на тази нещастна побъркана жена, лейди Варни, която нейният мъж отведе насила. Повярвайте ми, че ако не бяха пълномощията, които му дадохте вие и кралицата, аз не бих се сдържал и бих тупнал по главата вашия Варни. Сега пък и този скандал в градината — така наричате, струва ми се, алеята с каменната тераса, на която са наредени разни украшения.

Първата част на словоизлиянието на стареца бодна като с нож сърцето на графа, а на втората той отговори, че сам е чул ударите на шпагите и е излязъл, за да постави на мястото им нахалните нарушители на спокойствието и почивката на кралицата.

— В такъв случай — каза Хъндсън — компанията на ваша светлост ще ми бъде много приятна.

Лестър бе принуден да се върне заедно с недодялания стар лорд в градината, където Хъндсън изслуша разказа на телохранителите, които бяха негови преки подчинени, за неуспешното търсене на смутителите на реда. Хънсдън изля върху тях истински водопад от проклятия, нарече ги мързеливи мошеници, слепи негодници и кучи синове. Лестър също намери за нужно да изрази недоволството си от обстоятелството, че не са открили нищо. Накрая той изрази пред Хънсдън предположението си, че шумът сигурно е вдигнат от някои глупави младежи, изпили по някоя и друга чаша в повече, и че сега те вече са набрали достатъчно страх от преследването. Хънсдън, който също обичаше приятелството с бутилката, се съгласи, че чаша вино в повече може да извини доста глупости.

— И все пак, милорд — допълни той, — ако не ограничите малко вашата щедрост и не намалите раздаването на бира и вино, които се леят в замъка като река, сигурно ще ми се наложи да изпращам моите юнаци в караулното, за да ги отрезвяват с бичове. Вече ви предупредих и сега мога да ви кажа лека нощ.

Зарадван, че най-сетне ще се отърве от него, Лестър се сбогува с Хънсдън при входа на кулата Сейнтлоу, влезе в тайния коридор, където намери оставения фенер, и при неговата гаснеща вече светлина се добра до стаите си.