Кенилуърт

ГЛАВА ВТОРА

След кратка пауза мистър Голдтред по настойчивата подкана на ханджията, подкрепена от веселите гости, достави наслада на цялата компания със следната песничка:

— Да, тук се долавя известна атмосфера, приятели — каза Майкъл, когато търговецът на тъкани завърши песента си. — В душите ви все още е останала малко добринка. Вие обаче ми изредихте цял поменик на стари другари и към всяко име прикачихте по един зловещ девиз. Значи, юначагата Уил от Уолингфорд е предал богу дух?

— Умря също като тлъст елен — отвърна един от гостите. — Застреля го с лък старият Тачъм, якият пазач на херцога в парка на замъка Донингтън.

— Да, да, той обичаше да си похапва еленово месо и да го полее с чашка бордо — добави Майкъл. — Вдигам чаша в негова памет. Да го почетем, господа!

Когато паметта на покойния герой бе почетена както се следва, Ламборн започна да разпитва за Пране от Падуърт.

— И Пране отиде на оня свят — рече търговецът. — Има вече десет години, откакто го обезсмъртиха. И, ей богу, как точно е станало това, сър, най-добре знаят Оксфордският замък, мистър Тонг и десетпенсовото въже.

— Как, значи, обесиха нещастния Пране? И то само за това, че обичаше да се разхожда при лунна светлина? Да вдигнем чаши в негова памет, господа! Всички весели момчета обичат лунната светлина. А какво стана с Хел Перото — оня, дето живееше близо до Ятендън и носеше дълго перо? Забравил съм му името.

— Кой, Хел Хампсиид ли? — отвърна търговецът. — Е, ти сигурно помниш, че той беше малко нещо джентълмен и все си пъхаше носа в държавните работи; после — има вече две-три години — се забърка в някаква каша по делото на херцог Норфък14, избяга през граница, подгониха го по петите със заповед за арестуване и оттогава никой не го чу, нито го видя повече.

— Хм, ясно е, че след тия страховити истории, които чух — каза Майкъл Ламборн, — не си струва да питам за Тони Фос-тър. Щом е имало такова изобилие от заповеди за арестуване, арбалети, въжета и тем подобни приспособления, Тони едва ли е успял да им се изплъзне.

— За кой Тони Фостър говориш? — попита ханджията.

— За оня, дето го наричаха Тони Паликлада, защото поднесе огън да се запали кладата около Латимър и Ридли, когато вятърът угаси факлата на Джек Тонг и никой друг за нищо на света не пожела да му я запали.

— Тони Фостър си е здрав и читав — отвърна ханджията, — но чуй, родственико, не те съветвам да го наричаш Тони Паликлада, ако не искаш да те намушкат в гърба.

— Какво? Нима е започнал да се срамува от прякора си?

— възкликна Ламборн. — А по-рано имаше навика да се хвали с него и да казва, че му е толкова приятно да види печен еретик, колкото и печен бик.

— Да, родственико — отговори ханджията, — но ти говориш за времето на кралица Мери, когато бащата на Тони беше управител на имението на абата от Абингдън. После обаче Тони се ожени за една чистокръвна прецизианка15 и, повярвай ми, стана най-върл протестант.

— И сега се държи важно, вири нос и презира старите си приятели — допълни търговецът.

— Това означава, че работите му са тръгнали на добре — каза Ламборн. — Щом в джоба на човек задрънкат собствени парици, веднага започва да се държи по-надалеч от ония, чиито доходи зависят от имуществото на други хора.

— Тръгнали са, ама не чак толкова на добре — рече търговецът. — Помниш ли Къмнър хол, стария замък край гробището?

— Как да не помня — три пъти съм обирал овощната градина. И какво от това? Там живееше старият абат, когато в Абингдън имаше чума или друга някаква болест.

— Да — потвърди ханджията, — но това беше много отдавна. Сега там се разпорежда Антъни Фостър. Живее в замъка с благосклонното позволение на един знатен благородник, който е получил църковните земи от кралицата. Живее си той там и хич не ще и да знае за бедняците от Къмнър, сякаш него самия са посветили в рицарство.

— Не — възрази търговецът, — причината не е само в гордостта на Тони. Има и една красива лейди, която той крие дори слънцето да не я съзре.

— Как? — възкликна Тресилиан, който сега за първи път се намеси в разговора им. — Нали казахте, че Фостър е женен, и то за прецизианка?

— Беше женен, и то за най-върла прецизианка — от ония, гдето наистина не вкусват месо през великите пости. Живеели с Тони — така поне разправят — като котка с куче. Но тя умря, мир на праха й, и остави Тони с една дъщеричка. Та сега хората мислят, че той се кани да се жени за тази непозната, за която тук се вдига толкова шум.

— А защо? Искам да кажа — защо се вдига толкова шум за нея? — попита Тресилиан.

— Отде да знам — отговори ханджията. — Хората говорят, че била красива като ангел, но никой не знае откъде е дошла и всекиму се иска да разбере защо така строго я пазят. Самият аз не съм я виждал, но ти, мистър Голдтред, струва ми се, я беше видял веднъж.

— Да, да, видях я, старче — потвърди търговецът. — Слушайте да ви разкажа. Връщах се от Абингдън… Минах под източните еркерни прозорци на стария замък, където са изрисувани всички светии, всякакви предания и тем подобни. Не тръгнах по обикновения път, а през парка. Задната врата беше заключена и аз реших, че с правото на стар приятел мога да пресека през гората, където е по-сенчесто — денят беше доста горещ, — пък няма и толкова прах. Носех жакет с прасковен цвят, украсен със златен фестон.

— И с тези одежди си искал да блеснеш пред красивата дама — прекъсна го Майкъл Ламборн. — Ах, ти, подлецо такъв, не се отказваш от старите си номера!

— Не, не беше така, не беше така — възрази търговецът, ухилен самодоволно. — Съвсем не беше така. Завладя ме любопитство, знаете, пък и чувство на състрадание към… нещастната млада лейди, която от сутрин до вечер не вижда никого друг освен Тони Фостър с неговите смръщени черни вежди, бича глава и криви крака.

— Затова реши да й представиш наконтената си с копринен жакет фигура, късите си кокоши краченца, обути в ботуши от щавена кожа, и ухилената си кръгла мутра, която сякаш пита: „От какво се нуждаете, моля?“, увенчана с кадифена барета с перо от пуйка и позлатена брошка. Така ли? Ех, ти, ненагледни мой търговецо! Който си има добра стока, обича да я излага на показ. Хайде, джентълмени, размърдайте чашите, да пием за дългите шпори, късите ботуши, пълните шапки и празните тикви!

— Аха, ето че ми завиждаш, Майк — каза Голдтред. — А такова щастие може да се падне и на теб, и на всеки друг!

— Върви по дяволите с твоето нахалство — отвърна грубо Ламборн — и не смей да сравняваш своята тъпа и мазна мутра и лигави маниери с един джентълмен и войник!

— Извинете, драги господине — намеси се Тресилиан, — но ще ви помоля да не прекъсвате любезния гражданин. Той разказва така хубаво, че, струва ми се, бих бил готов да го слушам до полунощ.

— Вие величаете повече, отколкото трябва, моите достойнства — отговори мистър Голдтред. — Но щом ви доставям удоволствие, достопочтени мистър Тресилиан, ще продължа своя разказ, без да обръщам внимание на подигравките и свадливите забележки на този сърцат воин, който сигурно е спечелил в Нидерландия повече юмруци, отколкото крони. И така, сър, когато минавах под големия изрисуван прозорец — бях отпуснал поводите върху шията на моя жребец, за да ми бъде по-удобно, пък и да мога да се огледам по-спокойно наоколо, — изведнъж чух, че се отваря решетъчният капак й на прозореца — ей богу, няма да ми повярвате, сър — се появи красавица, каквато не бях виждал през живота си. Пък аз съм виждал не малко хубавички момичета и умея да съдя за тях не по-зле от другите.

— Мога ли да ви помоля опишете външността й, сър? — каза Тресилиан.

— О, сър — отвърна мистър Голдтред, — вярвайте ми, беше облечена като знатна дама с необичайно хубава дреха, която би задоволила дори самата кралица. Дрехата й беше с цвят на исиот, от атлазен плат, който според мен би трябвало да струва около трийсет шилинга ярда, подплатена с морава тафта и гарнирана с два реда дантела — сребърна и златна. А шапката й, сър, наистина беше най-красивото нещо от този род, което ми се е случвало да видя из тия краища — от тъмнокафява тафта, извезана със скорпиони от венецианско злато и по края гарнирана със златни ресни… Кълна се, сър, това беше ненадминато, възхитително изделие. Що се отнася до полите й, те бяха с внадена предница, по старата мода…

— Не ви питам за облеклото й, сър — прекъсна го Тресилиан, който по време на разказа проявяваше известни признаци на нетърпение, — а за външността й, цвета на косите, чертите на лицето…

— Що се отнася до външността й, там не съм много положителен — отговори търговецът. — Забелязах обаче, че дръжката на ветрилото й е от слонова кост, с необичайни инкрустации по нея. А пък косата й, каквато и да е на цвят, повярвайте — беше увенчана с мрежа от зелена коприна, обшита със злато.

— Чисто търговска памет — каза Ламборн. — Джентълменът го пита за красотата на дамата, а той дърдори за хубавите й дрехи.

— Нали ви казах, че нямах време да я разгледам — рече малко смутен търговецът. — Тъкмо се канех да й пожелая добро утро и нагласих лицето си за усмивка…

— Подобна на усмивката на маймуна, която се хили при вида на кестен — прекъсна го Майкъл Ламборн.

— Когато изневиделица — продължи Голдтред, без да обръща внимание на прекъсването се появи самият Тони Фостър с тояга в ръка…

— И, надявам се, ти пукна главата заради твоето нахалство — прекъсна го отново виновникът за пиршеството.

— Това е по-лесно да се каже, отколкото да се извърши — възрази Голдтред с негодувание. — Не, не, никакво пукане на глави нямаше. Той наистина замахна с тоягата, като ме заплаши, че ще ме удари, и попита защо не си вървя по правия път и тем подобни. Аз щях също да го перна здраво по тиквата заради дързостта му, ако не беше дамата, която сигурно би припаднала.

— Я стига си дрънкал, страхливецо такъв — сопна му се Ламборн. — Кой доблестен рицар обръща внимание на уплахата на дамата, когато трябва да убие великана, дракона или магьосника в нейно присъствие и за нейно избавление? Но защо съм седнал да ти говоря за дракони, когато ти си плюеш на петите, щом видиш най-обикновено водно конче! Жалко, изпуснал си рядък случай.

— Възползувай се от него сам, Майк, заядливецо такъв — отвърна Голдтред. — Ето ти ги там и омагьосания замък, и дракона, и дамата — всичко е на твое разположение, стига да ти стигне смелостта.

— Че какво, готов съм да го направя за кварта бяло вино — заяви войникът. — Или чакай, дявол да го вземе, останал съм без долни дрехи. Искаш ли да се обзаложим на парче ленено платно срещу ей тези пет златни монети, че утре ще отида в замъка и ще накарам Тони Фостър да ме представи на красивата си гостенка?

— Приемам облога — отвърна търговецът. — Убеден съм, че ще спечеля, макар да си по-нахален от самия дявол. Ханджията ще пази залозите ни — докато изпратя платното, аз също ще заложа злато.

— За такива глупости залози не пазя — възрази Гозлинг.

— Хайде, стига, племеннико, пий си спокойно виното и престани да се занимаваш с опасни неща. Повярвай ми, мистър Фостър би имал достатъчно основание да те натика в Оксфордския замък или да запознае краката ти с прангите на градския затвор.

— Това би означавало само да се поднови старата дружба, тъй като пищялките на Майк и прангите отдавна се познават — подхвърли търговецът. — Но той вече не може да се откаже от облога, освен ако не реши да заплати неустойка.

— Неустойка ли? — възкликна Ламборн. — Хайде де! Гневът на Фостър за мен не струва повече от празна грахова шушулка. Кълна се, че ще посетя неговата Линдабрида16, независимо дали той е съгласен, или не.

— Сър, с удоволствие ще платя половината от вашия залог — каза Тресилиан, — ако приемете да ви съпровождам в това приключение.

— Ас какво ще ви облагодетелства то, сър? — запита Ламборн.

— С нищо, сър — отговори Тресилиан. — Достатъчно ми е само да видя вашата сръчност и смелост. Аз съм пътешественик, който жадува за неочаквани схватки и необикновени приключения, както някогашните рицари са се стремили към рисковани похождения и бойни подвизи.

— Добре, щом ще ви е приятно да видите как се лови пъстърва с ръце — каза Ламборн, — все ми е едно колко ще бъдат свидетелите на моята ловкост. И тъй, пия за успеха на моето начинание, а оня, който не вдигне чаша, е негодник и аз ще му отсека краката до самите жартиери.

Чашата, която Майкъл Ламборн изпразни при тези думи, имаше толкова предшественички, че разумът му се размъти. Той отправи две-три несвързани проклятия по адрес на търговеца, който съвсем основателно отказа да вдигне тоста, съдържащ в себе си загубата на собствения му облог.

— С мен ли си седнал да спориш, негоднико! — извика Ламборн. — В тиквата ти няма повече мозък, отколкото в едно объркано гранче коприна. Кълна се в небето, ей сега ще те накълцам така, че от тебе да излязат петдесет ярда галон и дантела!

И Майкъл Ламборн се опита да измъкне меча си, за да изпълни юначното си намерение, но двамата прислужника го хванаха и го замъкнаха в определената за него стая, за да се наспи и изтрезнее.

Компанията се разтури и за радост на ханджията гостите започнаха да се разотиват, макар на някои от тях никак да не им се искаше да се разделят с чудесното вино, още повече, че ги гощаваха безплатно. Накрая все пак се видяха принудени да се оттеглят, оставяйки Гозлинг и Тресилиан сами в опразнената зала.

— Кълна се в честта си — каза ханджията, — не разбирам що за удоволствие намират знатните придворни в харченето на пари за развлечения и в играта на кръчмари, които не представят сметка. Аз рядко го правя, но — ей богу — сторя ли го, след това безкрайно ми дожалява. Всяка от тези празни кани, които моят племенник и неговите приятели-пияници излочиха, можеше да ми донесе печалба, а сега трябва направо да ги впиша като чиста загуба. Не проумявам какво приятно има в шума, в празните брътвежи, в пиянските прищевки и в пиянските кавги, в непристойните приказки и гаври и т.н., при които отгоре на всичко човек губи пари, вместо да ги печели. Какви големи имущества са били пропилени за поддържането на такъв безполезнен начин на живот, а това до голяма степен допринася за упадъка на кръчмите. Кой, по дяволите, мислите, ще иска да плати за пийване в „Черната мечка“, когато може да го получи безплатно при милорда или при скуайъра?

Тресилиан забеляза, че виното бе позамътило малко дори привикналата глава на ханджията; за това свидетелстваха главно неговите многословни нападки срещу пиянството. Тъй като той самият старателно бе отбягвал да вдигне чашата, реши да се възползува от момента на откровеност, в който бе изпаднал Гозлинг, и да измъкне от него някои допълнителни сведения за Антъни Фостър и дамата, която търговецът бе видял в неговия замък. Въпросите му обаче дадоха на ханджията нова тема за ораторстване — притворството на прекрасния пол, — при което в подкрепа на собственото си дълбокомислие Гозлинг приведе цялата мъдрост на Соломон. В заключение той насочи поученията си и язвителните си упреци към двамата прислужника, които бяха заети да приберат остатъците от пиршеството и да подреждат салона. Накрая, за да съчетае тези свои поучения с личен пример, той събори на пода един поднос с половин дузина чаши, опитвайки се да покаже как се поднасяло в „Трите жерава“ във Винтри, най-прочутия по това време хан в Лондон. Последната случка го усмири дотолкова, че той веднага отиде да си легне, наспа се хубаво и на сутринта се събуди като нов човек.