Кенилуърт

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

През кратката пауза между завършването на аудиенцията и заседанието на Тайния съвет Лестър има време да си даде ясна сметка, че тази сутрин сам бе решил съдбата си.

„След като днес, в присъствието на най-почетните хора на Англия — разсъждаваше той, — потвърдих чрез клетва (макар и с една малко неопределена фраза) казаното от Варни, вече не мога да го опровергая или отрека, без това да ме изложи на опасността не само да загубя кариерата си в двора, но и да си навлека страшния гняв на измамената кралица и възмущението и презрението на моя съперник, както и на всички останали придворни.“

Тези мисли преминаха стремително през ума му и той си представи ясно всички затруднения, които неизбежно щяха да се пораждат, ако продължаваше и занапред да пази тази тайна, от която зависеше неговата безопасност, неговото могъщество и неговата чест. Той приличаше на човек, който върви по лед. Ледът можеше всеки миг да се пропука под него, затова единственото спасение беше да се движи напред с твърда и непоколебима крачка. Благосклонността на кралицата, която бе извоювал с толкова жертви, трябваше да се пази с всякакви средства! и с всякакви рискове. Това беше единствената греда, за която Можеше да се залови по време на буря. Ето защо задачата му сега! беше не само да запази, но и да засили още повече благоразположението на кралицата. Той или трябваше да остане любимец на Елизабет, или да претърпи корабокрушение — да загуби напълно и богатство, и почит. Всякакви други съображения трябваше да бъдат пренебрегнати в момента. Той отблъскваше натрапчивите мисли, напомнящи му за Еми, като сам се успокояваше, че в бъдеще ще има достатъчно време да помисли как в последна сметка да се измъкне от това объркано положение. И кой кормчия, видял пред носа на кораба си Сцила, се тревожи в този миг от мисълта за по-далечната заплаха на Харибда?

В това настроение зае граф Лестър креслото си край съвещателната маса на Елизабет; в същото това настроение беше и когато времето за заседание изтече и той зае почетното място до нея в баржата за разходката по Темза. И никога досега неговите способности на отличен държавник и изискан придворен не бяха се проявявали така блестящо, както през този ден.

На заседанието на Съвета бе подложен на разискване и въпросът за злочестата Мери, която вече седма година; преживяваше безрадостно затворничеството си в Англия. Изказаха се и мнения в полза на онеправданата кралица, и Съсекс, заедно с неколцина други, позовавайки се на международното право и нарушаването на законите на гостоприемството, ги подкрепи много по-пламенно — макар и в омекотена форма и с известни уговорки, — отколкото би могло да бъде приятно на кралицата. Лестър застана на противното мнение, като разпалено и красноречиво изтъкна необходимостта шотландската кралица и занапред да бъде най-строго надзиравана, считайки това като особено важна мярка за осигуряване безопасността на кралството и най-вече — на свещената личност на Елизабет. Той подчерта, че дори един-единствен косъм от нейната глава трябвало да представлява за лордовете повод за по-голяма грижа и тревога, отколкото животът и съдбата на нейната съперница, която след напразните си и неоснователни домогвания за английския трон се е превърнала в надежда и насърчение за всички врагове на Елизабет в Англия и чужбина. Накрая той помоли лордовете да го извинят, ако в ораторския си порив е засегнал някой от присъстващите, но безопасността на кралицата била за него тема, която винаги можела да го накара да наруши обичайната си сдържаност в спора.

Елизабет го смъмри леко, загдето отдава прекалено голямо значение на нейните лични интереси, но все пак се съгласи, че щом на бога е угодно да събира в едно цяло нейните интереси и интересите на поданиците й, тя само ще изпълни дълга си, като вземе налаганите й от обстоятелствата мерки за самозащита. Затова, ако съветът сметне за благоразумно да се продължат строгите мерки по отношение на нейната нещастна шотландска сестра, то тя би могла, като се надява, че никой няма да я упрекне за това, да помоли графиня Шрусбъри да се отнася към Мери дотолкова любезно, доколкото това е съвместимо с една строга охрана. След това внушение съветът бе разпуснат.

Никога по-рано не бе правен път на „милорд Лестър“ с такава готовност и угодливост, както сега, когато минаваше през изпълнените с хора преддверия, за да отиде до реката и да съпроводи нейно величество до баржата й. Никога по-рано церемониалмайсторите не бяха се провиквали така гръмко: „Път, дайте път на благородния граф!“ Никога тези разпоредби не бяха изпълнявани по-бързо и по-почтително. Никога толкова много очи не бяха се насочвали към него, изпълнени с надеждата да получат благосклонен поглед или поне да бъдат разпознати; а сърцата на по-низшите му привърженици туптяха ускорено, раздвоени между желанието да му поднесат своите поздравления и страха да не се натрапват на вниманието на оня, който стоеше тъй несравнимо по-високо от тях. Целият двор считаше края на очакваната с такова вълнение и тревога аудиенция за решително тържество на Лестър, и всички бяха убедени, че ако не е напълно затъмнена от неговия блясък, звездата на съперника му най-малкото ще трябва отсега нататък да се върти в по-тъмни и по-далечни сфери. Такова беше мнението на двора — и на висшите и на низшите придворни — и от това се определяше поведението им.

От своя страна и Лестър никога не бе отговарял с по-голяма готовност и с по-снизходителна любезност на всеобщите поздравления и никога не се бе старал така внимателно да изслушва (според думите на един, който е стоял недалеч от него по това време) „ценните мнения на хората“.

Любимец на кралицата, той се стараеше да удостои всички с поклон или поне с усмивка, а от време на време — и с по някоя добра дума. Повечето от тези жестове на внимание бяха отправени към придворни, чиито имена отдавна са потънали в забвение, но имаше и имена, които звучат странно за нашия слух, когато се свързват с най-банални събития от ежедневието, над което ги е извисило признанието на поколенията. Ето някои примери от разговорите на Лестър:

— Добро утро, Пойнингс! Как са вашата съпруга и красивата ви дъщеря? Защо не се появяват в двора?

— Вашето искане е отхвърлено, Адамс. Кралицата няма да дава повече разрешения за монополи, но аз бих могъл да ви помогна в нещо друго.

— Драги олдърмен105 Ейлфорд, прошението на града относно Куинхайд ще бъде уважено, ако скромното ми влияние може да изиграе някаква роля.

— Мистър Едмънд Спенсър, от любов към музите аз с удоволствие бих ви помогнал във връзка с вашия ирландски иск, но вие сте обидили кралския ковчежник.

— Милорд — отвърна поетът, — ако ми позволите да ви обясня…

— Елате при мен, Едмънд — каза графът, — не утре или в други ден, но все пак скоро. Охо, Уил Шекспир, пламенният Уил! Ти си доставил на моя племенник Филип Сидни любовен еликсир. Той вече не може да си легне, без да сложи под възглавницата твоята поема „Венера и Адонис“! Ще накараме да те обесят като най-големия магьосник в Европа. Но чуй, безумни шегобиецо, аз не съм забравил онази твоя работа за патента и мечките.

Актьорът се поклони, а графът кимна леко и отмина нататък — така биха разказали тази случка в ония времена. Днес би могло да се каже, че безсмъртният е почел смъртния. Следващият, към когото лорд Лестър се обърна, бе един от най-ревностните му привърженици.

— Е, сър Френсис Денинг — прошепна му графът в отговор на неговото възторжено приветствие, — тази усмивка е скъсила лицето ви с една трета в сравнение със сутринта. Ах, мистър Бойър, криете се отзад и мислите, че храня лошо чувство към вас! Та вие само изпълнявахте своя дълг тази сутрин и ако някога си спомня за случилото се между нас, то ще бъде единствено във ваша полза.

После към графа се приближи, като му се поклони ниско няколко пъти, човек, облечен в необикновен жакет от черно кадифе с разцепени ръкави, подплатени отдолу с пурпурен атлаз. Дългото перо от петел на кадифената му барета, която той държеше в ръка, огромната испанска яка, колосана до крайния предел на тогавашната нелепа мода, както и жизнерадостният и самонадеян израз на лицето му, издаваха едно суетно, лекомислено и не особено умно конте. Жезълът в ръката му и престорената важност идваха да покажат значението, което той придаваше на своята длъжност, а това намаляваше до известна степен вродената му бъбривост. Червенината, избила много повече по острия му нос, отколкото по мършавите му бузи, говореше по-скоро за „весел живот“, както се казва, вместо за стеснителност; и начинът, по който се обърна към графа, потвърждаваше това впечатление.

— Добър ден, мастър Робърт Лейнъм — каза Лестър, който очевидно искаше да отмине нататък без повече приказки.

— Имам една молба към ваша светлост — рече въпросната личност, следвайки нахално графа.

— И каква е тя, драги мастър Пазител на вратата на заседателната зала?

— Чиновник при вратата на заседателната зала — отговори натъртено мастър Робърт Лейнъм, поправяйки графа.

— Добре, добре, драги, наричай службата си както желаеш — каза графът. — Какво по-точно искаш от мен?

— Нещо съвсем дребно, ваша светлост — отговори Лейнъм, — да бъдете така милостив към мен, както сте били винаги, и да ми издействувате разрешение да участвам в лятната разходка до вашия прекрасен и несравним замък Кенилуърт.

— А защо ти е нужно това, драги мастър Лейнъм? — попита графът. — Нали знаеш, че се очаква да имам много гости?

— Не чак толкова много — отвърна просителят, — че ваша светлост да не може да отдели на своя стар слуга едно местенце и парче хляб. Помислете, милорд, каква работа върши жезълът ми, като сплашва шпионите, които иначе биха играли на криеница с достопочтения съвет и биха надничали през ключалките и пролуките на вратите на залата: толкова е необходим той тогава, колкото е необходима и шляпалката за мухи в месарницата.

— Струва ми се, че употребихте едно доста оплюто от мухи сравнение за почтения Съвет, мастър Лейнъм — рече графът. — Но не търси да се оправдаваш. Ела в Кенилуърт, щом желаеш; освен теб там ще има още сума шутове, така че няма да се чувстваш неудобно.

— Е, щом ще има шутове, милорд — весело отвърна Лейнъм, — сигурен съм, че ще си устроя добър лов с тях. Никоя хрътка не обича да гони зайци така, както аз обичам да откривам и да правя хайка на шутове. Имам обаче още една, и то малко необичайна молба към ваша милост.

— Казвай я и ме пусни да вървя — каза графът. — Струва ми се, че кралицата вече всеки момент ще излезе.

— Благородни лорде, много ми се иска да взема със себе си и моята другарка по легло.

— Какво каза, неблагочестиви негоднико? — изумен попита графът.

— Но, моля ви, милорд, това, което казах, е в пълно съгласие с догмите на църквата — отговори неизчервяващият се или, поточно, постоянно зачервеният молител. — Аз имам жена толкова любопитна, колкото прабаба й, която изяде ябълката. Да я взема със себе си, не мога, защото нейно величество е издала най-строга заповед дворцовите служители да не водят съпругите си на обиколката и да не обременяват по този начин свитата й с женоря. Затова искам да помоля ваша милост да я включите в някоя пантомима или в някоя хубава жива картина — предрешена както се следва, разбира се. Така никой няма да знае, че ми е жена, и няма да има никакво нарушение на заповедта.

— Да ви вземе дяволът и двамата! — викна Лестър, неспособен да овладее гнева си при възпоминанието, което думите на Лейнъм предизвикаха. — Защо ме занимаваш с такива глупости?

Чиновникът при вратата на заседателната зала, изплашен и объркан от буйния гняв, който предизвика, без да иска, изпусна жезъла от ръката си и се вторачи глуповато в разярения граф с израз на почуда и страх върху лицето си. Това веднага накара Лестър да се опомни.

— Исках само да проверя дали притежаваш необходимата смелост за длъжността си — каза бързо той. — Ела в Кенилуърт и ако искаш, вземи със себе си дори и дявола.

— Моята жена, сър, вече е играла дявол в една мистерия по времето на кралица Мери. Ще ни е нужно обаче да получим някоя и друга пара, за да можем да купим театралните принадлежности.

— Ето ти една крона, вземай я и се махай — каза графът. — Вече бие голямата камбана.

Мистър Робърт Лейнъм остана още миг да се чуди на раздразнението, което беше причинил, но като се навеждаше да вземе падналия жезъл, си каза:

„Благородният граф днес е в ядовито настроение. Щом ни дават крони, значи, очакват от нас, хората с ум, да си затваряме очите пред налудничавите им изблици, но, ей богу, ако не ни плащаха, за да ни умилостивят, бихме им дали да се разберат!“

Лестър бързо продължи напред, забравил вече за любезностите, които така щедро раздаваше до преди малко и проправяйки си припряно път през тълпата от придворни, стигна до една малка приемна и се вмъкна в нея, за да се съвземе за миг насаме, не-наблюдаван от никого.

„Какво става с мен — помисли си той, — щом така силно могат да ме обезпокоят думите на един жалък и окаян глупак! О, съвест, ти си също като копой, който започва да ръмжи, все едно дали е дочул слабото шумолене на плъх или на мишка, или пък стъпките на лъв. Не мога ли все още да се избавя с един смел замах от това мъчително и недостойно положение? Защо да не падна на колене пред Елизабет и като й призная всичко, да предоставя съдбата си във властта на нейното милосърдие?“

Докато тези мисли се нижеха в ума му, вратата внезапно се отвори и в стаята се втурна Варни.

— Благодаря на бога, милорд, че ви намерих — възкликна той.

— Благодари на дявола, защото ти си негов помощник — отговори му графът.

— Благодарете на когото искате, милорд — рече Варни, — но побързайте, ако обичате, към брега. Кралицата е вече в баржата си и пита къде сте.

— Върви и й кажи, че неочаквано съм се разболял — отвърна Лестър, — защото, ей богу, вече не издържам на всичко това.

— Бих могъл да й го кажа — рече мрачно Варни, — след като вашето място в баржата на нейно величество, а също и моето — като ваш щалмайстор аз трябва да придружавам ваша светлост, — вече са заети. Тъкмо тръгвах да ви търся и новият любимец, Уолтър Роли и нашият стар познат, Тресилиан, бяха повикани да заемат местата ни.

— Ти си истински сатана, Варни — бързо каза Лестър. — В момента обаче ти държиш властта: ще те последвам.

Варни не отговори, излезе от стаята, прекоси останалата част от двореца и бързо тръгна към реката, а господарят му го следваше сякаш несъзнателно. Пътем, поглеждайки назад, Варни каза с тон, който прозвуча ако не заповеднически, то поне твърде фамилиарно:

— Какво е това, милорд? Плащът ви виси на една страна, панталоните ри са се измачкали! Позволете ми…

— Ти си глупак и негодник, Варни — каза Лестър, като го отблъсна и отказа помощта му. — Така сме добре, сър, а когато ни потрябва вашата помощ за обличане, ще ви повикаме. Сега не сте ни нужен.

Казвайки! това, графът си възвърна повелителния израз, а заедно с него и хладнокръвието си, раздърпа още повече дрехите си — сега те бяха вече в пълен безпорядък, — мина пред Варни с вид на властник и господар и на свой ред тръгна начело към реката.

Баржата на кралицата тъкмо се готвеше да отплува; определените за тях места — за Лестър на кърмата, а за щалмайстора му на носа — бяха вече заети. Приближаването на Лестър обаче накара гребците да изчакат малко, сякаш предвиждаха, че сред участниците в разходката могат да настъпят някакви размествания. Червени петна от гняв бяха избили по страните на кралицата, когато с хладния тон, зад който висшестоящите се стараят да прикрият вълнението си при разговор с ония, пред които им се струва унизително да го покажат, тя изрече ледените думи:

— Оставихте ни да чакаме, лорд Лестър!

— Ваше величество, милостива господарко — каза Лестър, — вие, която умеете да прощавате толкова много слабости, непознати на собственото ви сърце, можете най-искрено от всички да ми съчувствате за душевното вълнение, което за момент размъти главата ми и подкоси краката ми. Тази сутрин аз се явих пред вас в положението на измъчен от опасения обвиняем поданик, но вашата доброта разкъса облаците на клеветата и ми върна честта и онова, което ми е още по-скъпо — вашето благоразположение. Странно ли е, макар това да ми е крайно неприятно, че моят щалмайстор ме намери в такова състояние, което едва ми позволи да направя необходимото усилие, за да стигна дотук, където само един поглед на ваше величество (гневен поглед, уви!) е достатъчен, за да ми помогне така, както самият Ескулап не би могъл да го стори?

— Какво има? — бързо попита Елизабет, като погледна Варни. — Болен ли е милордът?

— Нещо като припадък, както ваше величество сама би могла да забележи по вида му в момента — отвърна съобразителният Варни. — Лордът така бързаше, че не ме остави да му помогна да оправи дори дрехите си.

— Това няма значение — каза Елизабет и внимателно се вгледа в благородните черти и осанка на Лестър, които сега й се струваха още по-привлекателни, заради силните и противоречиви чувства, които до преди малко бяха бушували в гърдите му. — Направете място на благородния лорд. Вашето място, мистър Варни, вече е заето и затова се прехвърлете в някоя друга баржа.

Варни се поклони и се оттегли.

— Вие също, млади рицарю на Плаща — допълни тя, като погледна Роли, — трябва да се прехвърлите в лодката на придворните дами. Колкото до Тресилиан, той и без това достатъчно е пострадал от женските капризи, за да има нужда да го огорчавам с отмяната на предишните си заповеди.

Лестър зае мястото си до кралицата, а Роли стана, за да се оттегли. Подтикван от една неуместна за случая любезност, Тресилиан се канеше да отстъпи мястото си на своя приятел, но по многозначителния поглед на Роли, който вече се чувствуваше в свои води, веднага разбра, че подобно неуважение към кралската милост би могло да се изтълкува зле. Той седна мълчаливо, а Роли с дълбок поклон и с израз на пълно чинопочитание понечи да напусне баржата.

Един от придворните, галантният лорд Уилоуби, прочете — както му се стори — върху лицето на кралицата нещо прилично на съжаление за действителната или въображаема обида, нанесена на Роли.

— Не подобава на нас, старите придворни — рече той, — да закриваме слънчевата светлина от младите. Ако ми позволи ваше величество, аз ще се лиша за един час от онова, което поданиците й ценят повече от всичко — насладата от нейното присъствие, — и ще се поразходя натъжен сред звездите, изоставяйки за кратко бляскавото сияние на Диана. Ще отида в лодката на придворните дами, за да предоставя на този млад кавалер един час от обещаното му блаженство.

Полу на шега, полусериозно, кралицата отвърна:

— Щом тъй много желаете да ни напуснете, милорд, на нас не ни остава нищо друго, освен да преглътнем оскърблението. Ще ни извините обаче — колкото стар и опитен да се считате, — че няма да ви поверим грижата за нашите млади придворни дами. Вашата почтена възраст, милорд — добави тя с усмивка, — ще подхожда повече на годините на кралския ковчежник, който ще ни следва в третата лодка. Струва ни се, че неговият жизнен опит би могъл да бъде полезен дори на лорд Уилоуби.

Лорд Уилоуби скри разочарованието си зад една смутена усмивка, после се поклони и напусна кралската баржа, за да заеме място в лодката на лорд Бърли. Лестър, който се стараеше да разсее мрачните си мисли, наблюдавайки това, което ставаше наоколо, не пропусна да отбележи и този епизод. Когато обаче баржата се отдели от брега, когато от съседната лодка се разнесоха звуците на музика, когато от брега долетяха виковете на тълпата и всичко това му напомни за положението, в което се намираше, той с огромно усилие на волята си забрани да мисли за каквото и да било друго, освен за необходимостта да запази благосклонността на своята господарка. Талантът му да очарова и пленява блесна с такава сила, че кралицата, възхитена от красноречието му, но и разтревожена за здравето му, най-сетне му заповяда шеговито да помълчи известно време, страхувайки се да не би това въодушевено настроение да го измори.

— Господа — каза тя, — след като постановихме на нашия скъп Лестър временно да пази мълчание, ние ви приканваме на съвет по един занимателен въпрос, който е по-уместно да разгледаме сега, в часовете на веселие и музика, отколкото по време на нашите сериозни дебати. Кой от вас, господа — допълни тя с усмивка, — знае нещо за прошението на Орсън Пинит, пазача, както сам се нарича, на нашите кралски мечки? Кой би искал да поеме защитата на неговата молба?

— С милостивото позволение на ваше величество, аз — обади се граф Съсекс. — Орсън Пинит беше храбър войник, преди да го осакатят кинжалите на ирландския клан Макдъноу, и аз се надявам, че ваше величество ще бъде, както винаги досега, добра господарка за своите добри и верни слуги.

— Разбира се — отвърна кралицата, — точно такова е стремлението ни, особено пък що се отнася до Нашите бедни войници и моряци, които рискуват живота си срещу едно нищожно възнаграждение. Ние сме готови по-скоро — добави тя с блеснал поглед — да им дадем този наш дворец за болница, отколкото да допуснем те да наричат своята кралица неблагодарница. В случая обаче не става въпрос за това — тук гласът й, в който за миг бяха прозвучали патриотични нотки, отново се върна към тона на веселия и непринуден разговор, — тъй като молбата на Орсън Пинит се касае до нещо съвсем друго. Той се оплаква, че поради голямото увлечение по театрите и по-специално — поради желанието да се гледат празните измислици на някой си Уил Шекспир — за когото, господа, струва ми се, всички сме чували по нещо, — благородното забавление — борба на кучета с мечки — постепенно западало. Хората се тълпели да гледат как тези измамници — актьорите се убиват на шега един друг, вместо да се наслаждават на истинските кървави схватки между нашите кралски кучета и мечки. Какво ще кажете за това, лорд Съсекс?

— Милостива господарко — отвърна Съсекс, — едва ли може да очаквате такъв стар войник като мен да гледа благосклонно на някакви устройвани за забавление боеве, когато се сравняват с истинските битки. Аз не искам да кажа нищо лошо за Уил Шекспир. Бил храбрец в боя с тояги и къси мечове, макар че, както са ми казвали, накуцвал леко. Разказват също, че здравата се бил с пазачите на стария сър Томас Луси от Чарлкоут, когато се вмъкнал в неговия резерват за елени и започнал да се целува с дъщерята на управителя…

— Имайте милост, лорд Съсекс! — възкликна Елизабет, като го прекъсна. — Случаят вече бе разгледан в Съвета и ние не бихме искали да се преувеличава вината на този човек. Никакви целувки не е имало и ответникът удостовери истината с факти. По-добре кажете какво мислите, милорд, за сегашните му прояви в театъра? В това е същността на въпроса, а не в предишните му прегрешения, като да речем бракониерство в парковете или разни други лудории, за които говорите.

— Искам да ви уверя, ваше величество — отвърна Съсекс, — както вече казах, че не желая нищо лошо на този весел и безразсъден младеж. Някои от развратните му стихчета — моля ваша милост да ме извини за този израз — винаги ми звучат като призив: „На конете!“ Но това са само празни приказки и щуротии, в които няма нито смисъл, нито сериозност, както ваша милост вече благоволи да отбележи правдиво. Какво представляват десетина безделници с ръждясали шпаги и изпочупени щитове, които разиграват някаква пародия на истинска битка, в сравнение с това чудесно забавление — борбата на кучета с мечки, — което сте удостоявали с присъствието си често и вие, ваше величество, както и всички ваши предшественици крале на великото ни кралство, прочуто из целия християнски свят с несравнимите си мастифи106 и храбри пазачи на мечки? Аз обаче не вярвам, че породата и на едните, и другите ще се заличи, макар хората да се тълпят в театрите, за да слушат как безделниците актьори с цялата сила на дробовете си бълват безсмислени, високопарни тиради, вместо да дават пенсовете си за поддържането на най-красивите и най-близки до истинската война зрелища, които могат да се видят в мирно време — борбите в мечешките арени. Там ще видите как мечката с кръвясалите си очи очаква в засада нападението на кучето като вещ военачалник, който изгражда защитата си така, че да примами нападателя да се приближи до неговия обсег. И ето че сър Мастиф се хвърля устремно напред със самочувствието на герой, за да захапе гърлото на противника. Сър Мечок обаче му дава добър урок, като показва какво може да се случи с оня, който в прекалената си храброст забравя тактиката на войната. Той го грабва в прегръдките си и го притиска до гърдите си като някакъв як борец, докато ребрата му не запукат едно след друго като пистолетни изстрели. И тогава се намесва друг мастиф — не по-малко смел от първия, но по-ловък и по-умен, — захапва мечока за долната устна и увисва на нея в мъртва хватка, а оня отчаяно върти глава, пръска кръв и слюнки и напразно се опитва да отърси от себе си кучето. И тук…

— Ей богу, милорд — прекъсна го кралицата със смях, — вие разказахте всичко това така картинно, че дори никога да не бяхме виждали борба между кучета и мечки — а ние сме виждали неведнъж, и се надяваме, ако е рекъл бог, да видим още много пъти, — по вашите красноречиви думи бихме могли да си представим напълно една меча арена. Кой би искал да каже още нещо по тоЗи повод? Лорд Лестър, вие какво мислите?

— Мога ли да считам, ваше величество, че ми е позволено вече да говоря свободно? — попита Лестър.

— Разбира се, милорд, стига да се чувствате достатъчно добре, за да вземете участие в нашия разговор — отговори, Елизабет. — Като си припомняме обаче вашия герб с мечка и чепата тояга, струва ни се, че е по-добре да чуем някой не толкова пристрастен оратор.

— Не, ваше величество, повярвайте ми — отвърна графът, — че макар ние с моят брат Амброуз Уорик да носим старинния герб, за който благоволихте да напомните, аз съм безпристрастен в отношението си към двете страни, или по-точно казано, държа на девиза: бий кучето, но бий и мечката! В защита на актьорите искам да кажа, че те са умни хора и че техните декламации и смехории отклоняват простолюдието от желанието да си пъха носа в държавните работи и да дава ухо на разни предателски изказвания, празни слухове и подли клевети. Когато хората захласнато гледат как Марлоу, Шекспир и останалите майстори в писането на пиеси разгръщат пред очите им своите хитроумно заплетени и сложни сюжети — както те ги наричат, — мисълта им се отвлича от постъпките на техните управници.

— Ние не бихме искали, милорд, мислите на нашите поданици да се отклоняват от вникването в нашите дела — отвърна Елизабет, — защото, колкото по-задълбочено разсъждават върху тях, толкова по-ясни ще им стават истинските подбуди, от които ние се ръководим.

— Аз обаче съм чувал, ваше величество — намеси се в разговора настоятелят на катедралата „Св. Асафий“, известен пуритан, — че тези актьори не само си разрешават да дават място в своите пиеси на разни безбожни и неприлични изрази, които поощряват греха и разврата, но също и да изричат на висок глас такива мисли за системата на управление, за неговия произход и цели, с които искат да предизвикат у поданиците недоволство и да разклатят здравите основи на обществения строй. И ако ми позволите да кажа, ваше величество, струва ми се, че никак не е безопасно да се разрешава на тези долни хулители да осмиват духовенството заради неговата смиреност и строгост, да богохулстват и да злословят срещу земните владетели и да не зачитат божествените й човешките закони.

— Ако можехме да приемем това за вярно, милорд — каза Елизабет, — бихме наказали най-строго извършителите на подобни престъпни деяния. Погрешно е обаче да се отрича стойността на едно дело само заради това, че с него се злоупотребява. Що се отнася до този Шекспир, ние смятаме, че в неговите пиеси има нещо, което струва повече от двайсет мечи арени, и че новите му пиеси-хроники, както той ги нарича, са напълно благоприлични и могат да забавляват, да развличат и да поучават не само нашите поданици, но и следващите поколения.

— Царуването на ваше величество не се нуждае от такава слаба помощ, за да се съхрани славата му за идните поколения — каза Лестър. — И все пак този Шекспир се е докоснал до някои събития от щастливото управление на ваше величество по начин, който напълно опровергава твърдението на негово преподобие, настоятеля на катедралата „Свети Асафий“. Има едни такива стихове например… Жалко, че го няма тук моя племенник Филип Сидни, тъй като те изобщо не слизат от устата му. В тях се говори за безумните приумици на феите, за любовни заклинания и бог знае още за какво. Чудесни стихове, макар че те, разбира се, съвсем не са на висотата на предмета, към който тъй дръзко са насочени, а Филип ги повтаря, струва ми се, даже и в съня си.

— Вие ни измъчвате с лъжливи надежди, милорд — каза кралицата. — Мастър Филип Сидни, както знаем, е любимец на музите и ние сме доволни от това. Доблестта сияе още по-ярко, когато е съчетана с истински вкус и любов към книжнината. Но сигурно сред по-младите придворни ще се намерят някои, които биха могли да си спомнят това, което ваша светлост е забравил заради по-важни дела. Мастър Тресилиан, говорили са ми за вас, че сте поклонник на Минерва. Не си ли спомняте тези стихове?

На Тресилиан му беше толкова тежко на душата поради безвъзвратно рухналите надежди, че нямаше никакво желание да се възползува от благоприятния случай, предложен му от кралицата да й се понрави. Той реши да предостави тази възможност на по-амбициозния си млад приятел. Като се извини с лошата си памет, той добави, че чудесните стихове, за които споменава лорд Лестър, несъмнено са известни на мистър Уолтър Роли.

Изпълнявайки желанието на кралицата, младият кавалер издекламира прочутото видение на Оберон така прочувствено и изразително, че още по-силно изпъкнаха изяществото на стиха и красотата на изображението:

При последните стихове гласът на Роли леко затрепера, сякаш не беше сигурен как ще посрещне кралицата посветеното на нея прекрасно славословие. Ако тази несигурност беше престорена, това беше ловък ход, но ако беше истинска, трябва да се каже, че бе лишена от всякакво основание. Стиховете навярно бяха вече известни на кралицата — и нима едно такова изтънчено ласкателство би могло да се забави да достигне до височайшия слух, за който е предназначено? — но в изпълнението на Роли те бяха приети много благосклонно. Възхитена от съдържанието, от изпълнението, от стройната фигура и от одухотвореното лице на красивия млад декламатор, Елизабет отмерваше с ръка ритъма на всеки стих. Когато той свърши, тя повтори последните стихове, сякаш бе забравила, че я слушат. Произнасяйки думите:

кралицата изпусна в Темза молбата на Орсън Пинит, пазача на кралските мечки, и тя отплава, за да търси по-добър прием в Шиърнес или там, където биха я отнесли вълните на прилива.

Успехът от изпълнението на младия кавалер импулсира Лестър — също както старият състезателен кон се оживява, когато край него мине буен жребец. Той започна да говори за театрални представления, за пиршества, за пищни тържества и за хората, които посещаваха тези забавни зрелища. Излагаше своите точни наблюдения с лека ирония, но с такова чувство за мярка, че оставаше еднакво далеч както от злобната клевета, така и от безвкусната похвала. Имитираше сполучливо и с голяма лекота маниерите на високомерните позьори и на недодяланите невежи и от това собствените му маниери изглеждаха двойно по-изящни, когато пак се връщаше към тях. Чуждите страни — обичаите и нравите им, придворният етикет, начинът на поведение и дори тоалетите на придворните дами — всичко това също влизаше в темата. И рядко пропускаше удобния случай да направи някой тънък и подходящ за момента комплимент на кралицата-девственица, на нейния двор и на нейното правителство. Така продължи разговорът до края на разходката, подкрепян от време на време и от останалите приближени на кралицата. Шеговитите забележки се редуваха с мнения за древните класици и за съвременните автори, с афоризми за политиката и за морала — изказвани най-често от страна на държавниците и на учените, които също седяха тук и вмъкваха мъдрите си фрази в лекомисления брътвеж на придворните дами.

Когато се връщаха в двореца, Елизабет прие или по-точно сама потърси ръката на Лестър, за да се опре на нея при преминаването по стълбата към вратата на двореца. На него му се стори дори — възможно е това да е било само плод на въображението му, — че тя се обляга на ръката му по-здраво, отколкото го изискваше хлъзгавината на пътя. Наистина в поведението и в думите й се чувствуваше такова силно благоразположение към него, на каквото той не беше се радвал дори и в дните на най-големите си успехи. Справедливостта изисква да се отбележи, че и неговият съперник бе удостояван на няколко пъти с вниманието на кралицата, това обаче не беше един спонтанен изблик на симпатия, а по-скоро признание на неговите лични заслуги. И по мнението на неколцина опитни придворни цялата благосклонност, която кралицата бе проявила към Съсекс, накрая сама я бе заличила с една-единствена фраза, прошепната на ухото на лейди Дарби:

— Сега виждам, че болестта е по-добър алхимик, отколкото съм мислила по-рано — тя е успяла да превърне бакърения нос на лорд Съсекс в златен.

Тази шега скоро се разпространи сред всички и граф Лестър Тържествуваше, защото той беше от хората, за които успехът в двора имаше по-голямо значение от всичко друго в живота. В опиянението си той дори забрави сложността на положението си и опасностите, които криеше то. Колкото и странно да изглежда това, в този момент той мислеше по-малко за възможните съдбоносни последици на своя таен брак, отколкото за знаците на внимание, с които Елизабет удостояваше от време на време младия Роли. Наистина те бяха краткотрайни, но бяха отправени към човек, надарен с ум, красота и вродено изящество, към човек начетен и доблестен. Вечерта се случи още нещо, което привлече отново вниманието на Лестър към тази личност.

Придворните, придружавали кралицата в тази разходка, бяха поканени с кралска гостолюбивост на разкошен пир в една от залите на двореца. Самата кралица не удостои масата с присъствието си съобразно схващането си за скромност и достойнство кралицата-девственица в подобни случаи обикновено се задоволяваше с лека и скромна закуска в уединение или в обществото на две-три от най-обичаните придворни дами. След угощението придворните отново се събраха около своята кралица в прекрасните градини на кралския дворец. В един момент Елизабет неочаквано попита най-близкостоящата до нея придворна дама и нейна любимка къде е младият рицар Без Плащ.

Лейди Паджет отговори, че е видяла преди малко мистър Роли да стои до прозореца на малкия павилион, чиято фасада гледаше към Темза, и да пише нещо по стъклото с диаманта на пръстена си.

— Този пръстен му го дадох аз, като скромно обезщетение за похабения му плащ — каза кралицата. — Елате, Паджет, да видим как се е възползувал от него. Мисля, че вече го познавам достатъчно добре — той е изключително остроумен младеж.

Те тръгнаха към павилиона, недалече от който все още се скиташе младият кавалер като ловец на птици, дебнещ край поставената от него мрежа. Кралицата се приближи до прозореца, на чието стъкло Роли бе изписал с нейния подарък следния стих:

Елизабет се усмихна и два пъти прочете стиха — веднъж отмерено за лейди Паджет и веднъж за себе си.

— Добре започнато — каза тя, след като помисли миг-два, — но музата явно е изоставила младия остроумец още в началото на работата му. Да му направим ли добрината, лейди Паджет, и да го довършим вместо него? Хайде, опитайте поетическите си дарби.

Лейди Паджет, която беше прозаична до мозъка на костите си като всички придворни дами, решително заяви, че е неспособна да помогне на младия поет.

— В такъв случай, ние сами трябва да принесем жертва пред олтара на музите — рече Елизабет.

— Ничий друг тамян не би им бил по-приятен — угоднически каза лейди Паджет — и ваше величество ще окаже такава чест на парнаските дами…

— Млъкнете, Паджет — прекъсна я кралицата, — вие светотатствате спрямо деветте безсмъртни сестри. Впрочем те също са девственици и би трябвало да бъдат по-снизходителни към една девствена кралица. Но чакайте, какъв беше неговият стих?

Поради липса на по-добър може да се предложи и следният отговор:

Като чу това сполучливо допълнение, придворната дама възкликна от радост и учудване. Разбира се, и по-лоши стихове са се посрещали с възхита, дори когато са били дело на не толкова високопоставен автор.

Окуражена от похвалата, кралицата свали своя диамантен пръстен и каза:

— Ще накараме кавалера да се учуди, когато види стиха си завършен без негово участие.

И под стиха на Роли тя написа собствения си стих.

Кралицата излезе от павилиона и като се отдалечаваше бавно и често поглеждаше назад, видя младия кавалер да полита като птица към мястото, където я бе видял да стои преди малко.

— Исках да се уверя, че шегата ми е сполучила — каза кралицата.

Като се посмя с лейди Паджет по повод на тази случка, тя бавно се отправи към двореца. Когато се прибираха, Елизабет предупреди придружницаха си да не казва никому за услугата, която бе направила на младия поет, и лейди Паджет обеща да пази най-строго тайната, с мълчаливата уговорка обаче да направи изключение за Лестър, на когото нейно благородие побърза да разкаже за случилото се, без да подозира какво неудоволствие му доставя с това.

Междувременно Роли се промъкна до прозореца и с трепет прочете насърчителните думи, с които сама кралицата го приканваше да следва докрай дръзновения си път. После се върна при Съсекс и свитата му, които вече се канеха да отплават обратно нагоре по реката. Сърцето му туптеше развълнувано, препълнено от удовлетворена радост и от надежди за бъдеща прослава.

От уважение към графа никой не отвори дума за ласкавия прием на Роли в двореца, докато не слязоха от лодката и не се събраха в голямата зала на замъка Сей. Изтощен от доскорошната болест, както и от вълнението и тревогата през деня, лордът се оттегли в покоите си с нареждането веднага да му изпратят неговия способен лечител Уейланд. Не намериха обаче ковача никъде и докато една част от свитата продължаваше с присъщото си военно настървение да го търси и да го проклина, загдето го няма, останалата част се събра около Роли, за да го поздрави с изгледите за бъдещите му успехи в двора.

Роли беше достатъчно разумен и предвидлив, за да премълчи най-важното — случая със стиха, на който Елизабет бе благоволила да намери рима, — но от известните вече на всички останали обстоятелства беше ясно, че той до голяма степен е спечелил благосклонността на кралицата. Всички бързаха да го поздравят за щастливия поврат на съдбата му. Едни правеха това от искрено приятелство, други — може би с надеждата, че и те биха могли да се възползуват от неговото издигане; повечето обаче го поздравяваха, ръководени и от двете чувства, защото смятаха, че благосклонността, проявена към когото И да е от свитата на Съсекс, е общ успех за всички. Роли благодареше учтиво, но отговори с подобаваща скромност, че един благосклонен прием не означава още нищо, че една лястовица пролет не прави. Той обаче забеляза, че Блънт не се присъедини към всеобщите поздравления, и леко засегнат от това явно неуважение, открито го попита за причината. Блънт му отговори също тъй откровено:

— Драги ми Уолтър, аз ти желая доброто не по-малко от всички тези глупци, които гръмко крещят поздравления в ухото ти, защото ти си спечелил височайшето благоволение. Обаче се страхувам за тебе, Уолтър (тук той изтри честните си очи), страхувам се истински. Тези придворни ласкателства, тези преструвки и случайни проблясъци на благосклонност от страна на красиви жени са само машинации, хитри уловки, които са превърнали в жалки пенита не едно състояние и са довели не малко красиви и остроумни контета до близко познанство с тъпия дръвник и острите брадви.

След тия думи Блънт стана и излезе от залата, а Роли продължи да гледа след него с такъв израз, който за миг хвърли сянка върху смелото му и одухотворено лице.

В това време в залата влезе Стенли и се обърна към Тресилиан:

— Лордът се нуждае от вашия Уейланд, а той току-що пристигна с някаква лодка и не иска да отиде при него, преди да се е видял с вас. Човекът, както ми се стори, изглежда разтревожен от нещо, затова е добре веднага да го видите.

Тресилиан незабавно излезе от залата и нареди да запалят светлините в една от съседните зали и да доведат Уейланд там. Като видя ковача, той остана поразен от развълнувания му вид.

— Какво се е случило с тебе, Смит? — попита Тресилиан. — Да не би да си срещнал дявола?

— По-лошо, сър, много по-лошо — отговори Уейланд. — Видях самия базилиск107. Благодаря на бога, че аз го видях пръв, а не той мене. Щом не ме забеляза, не е толкова опасен.

— Говори ясно, за бога — рече Тресилиан, — какво искаш да кажеш с това?

— Видях предишния си господар — отвърна Уейланд, — Снощи един приятел, с когото се сближих тука, ме заведе да видя дворцовия часовник, считайки, че се интересувам от такива произведения на изкуството. И там, на прозореца на една кула, до самия часовник, видях някогашния си господар.

— Сигурно си се припознал — каза Тресилиан.

— Не съм се припознал — отвърна Уейланд. — Оня, който веднъж е видял лицето му, ще го познае и сред хиляди други. Беше облечен в някакви странни дрехи, но благодарение на бога аз мога да го позная във всякакъв вид, а той мене — не може. Въпреки това не желая да предизвиквам съдбата, като се навъртам близо до бърлогата му. Дори актьорът Тарлтън не би могъл да се преправи така, че Дубуби рано или късно да не го познае. Още утре трябва да замина. При отношенията, които имаме, ако остана близо до него, ще се изложа на сигурна смърт.

— А какво ще стане с граф Съсекс? — попита Тресилиан.

— След като взе лекарството, не го заплашва вече никаква опасност. Ще продължава да взема всяка сутрин на гладно сърце малко орвиетан — колкото бобено зърно. Трябва обаче да се пази от повторно заболяване.

— А как да го предпазим от него? — попита Тресилиан.

— Чрез такива мерки все едно, че го пазите от самия дявол — отговори Уейланд. — Нека готвачът на лорда сам да коли животните, чието месо се поднася на масата, сам да готви всичко, а подправките да се вземат само от верни хора. Нека майордомът сам поднася блюдата, а икономът да се грижи готвачът и майордомът винаги да опитват храната, която единият готви, а другият поднася. Нека лордът не употребява други парфюми, мехлеми и брилянтини освен онези, приготвени от доверени хора. В никакъв случай не бива да пие с непознати и да яде с тях плодове — било за обед или по някакъв друг повод. Още по-старателно трябва да спазва тези предохранителни мерки, ако отиде в Кенилуърт. Болестта и предписаната му диета ще оправдаят пред хората необичайното му поведение.

— Ами ти какво смяташ да правиш? — попита Тресилиан.

— Ще търся убежище другаде — във Франция, в Испания или в Индия — било Западна, било Източна — все едно — отвърна Уейланд. — Остана ли близо до бърлогата на този Дубуби, Деметрий или както го наричат сега, аз рискувам живота си.

— Е, това идва доста навременно — каза Тресилиан. — Искам да ми свършиш една работа в Бъркшир — не в онази част, където те познават, а в противоположната. Преди още да беше възникнала причината, поради която търсиш да се укриеш, бях решил да те изпратя там с едно тайно поръчение.

Ковачът изказа готовността си да изпълни задачата и Тресилиан, като имаше пред вид, че той знае целта на пребиваването му в двора, откровено му разказа всички подробности. Осведоми го за споразумението си с Джайлс Гозлинг, каза му и за признанието на Варни през днешния ден в залата за аудиенции, потвърдено после и от самия Лестър.

— Сам виждаш — допълни той, — че при обстоятелствата, в които съм поставен, нужно ми е да следя най-внимателно всяка стъпка на тези безскрупулни хора — Варни и неговите съучастници Фостър и Ламборн, а също така и самия лорд Лестър, който, както подозирам, в цялата тази история е по-скоро измамник, отколкото измамен. Ето ти моя пръстен — той ще ти послужи за парола пред Джайлс Гозлинг. Ето ти и пари — сумата ще бъде утроена, ако ми служиш вярно. И тъй, тръгвай за Къмнър и разбери какво става там.

— Заминавам с двойно по-голяма готовност — отговори ковачът, — първо, защото служа на ваша милост, а вие винаги сте били добър към мене, и, второ, защото трябва да избягам от стария си господар, който, ако не е пълно въплъщение на дявола, то с намеренията си, с думите и постъпките си прилича най-малкото на демон-изкусител. И той обаче трябва да се пази от мен. Сега аз бягам от него както преди. Ако тази постоянна гонитба обаче ме разядоса, в гнева и омразата си аз ще подгоня него. Ще нареди ли ваша милост да оседлаят коня ми? Трябва само да оставя лекарството на лорда, разделено на съответните дози, и да му дам някои указания. Безопасността му сега ще зависи само от бдителността на неговите приятели и слуги. От миналото вече е спасен, но сега нека се пази от бъдещето.

Уейланд Смит направи прощалното си посещение при граф Съсекс, даде му напътствия за режима и диетата и без да дочака утрото, напусна замъка Сей.