Кенилуърт

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Старинното имение Лидкоут хол се намираше близо до селцето Лидкоут и граничеше с обширната, гъста и пълна с дивеч Ексмурска гора, където в съгласие с някакви стари права на семейство Робсарт сър Хю можеше да се отдава на воля на любимото си забавление — лова. Самият замък — ниско здание с твърде старинен вид — заемаше обширно пространство, опасано с дълбок ров. Пътят към него и подвижният мост се охраняваха от зидана осмоъгълна кула, така гъсто обвита с бръшлян и други пълзящи растения, че беше трудно да се разбере от какъв материал е построена. Ъглите на голямата кула бяха украсени с малки, доста своеобразни кулички, различни една от друга по форма и големина и следователно крайно различни и от скучните, еднообразни каменни кулички, които се използуват за същите цели в съвременната готическа архитектура. На една от тези кулички с четириъгълна форма имаше часовник. Сега обаче той не работеше и това много учуди Тресилиан, защото той знаеше, че сред другите безобидни чудатости на добродушния стар рицар беше и придирчивата му грижа за точното отмерване на времето — нещо много характерно за хората, които имат на разположение голямо количество от това благо и изпитват усещането, че то лежи като огромно бреме на плещите им. Също както понякога търговците например се заемат старателно да пресмятат стоките си тъкмо когато те най-малко се търсят.

В двора на стария замък се влизаше през арка, над която се издигаше споменатата по-горе кула. Подвижният мост беше спуснат, а едно от крилата на обкованата с железни гвоздеи врата стоеше небрежно открехнато. Тресилиан бързо премина през моста, влезе в двора и високо започна да вика слугите по име. Отначало му отговаряха само ехото и лаят на ловджийските кучета, чиито колиби бяха разположени близо до зданието, откъм вътрешната страна на рова. Най-после се появи старият Уил Баджър, любимият слуга на рицаря, който изпълняваше същевременно и длъжността на негов оръженосец и уредник на ловните му занимания. Като позна Тресилиан, якият и закален от слънце и вятър ловец силно се зарадва.

— Бог да ви поживи, мистър Едмънд! — извика той. — Нима сте вие? Дано успеете да помогнете с нещо на сър Хю, защото на нас, тоест на мене, свещеника, и мистър Мъмблейзън, вече не ни стига умът какво да правим с него.

— Нима състоянието на сър Хю се е влошило след моето заминаване, Уил? — попита Тресилиан.

— Не, здравето му не се е влошило, дори се подобри малко — отговори слугата, — но както и преди не е на себе си. Яде и пие — по навик, но не спи, или по-точно, не се събужда, сякаш е онесвестен от някаква упойка — нито е заспал, нито е буден. Мисис Суайнфорд смята, че е нещо като паралич, но не, казвам й аз — не, драга, това е сърцето, сърцето.

— Не можахте ли да го оживите с някакви забавления? — попита Тресилиан.

— Хич и на ум не му идва за ловуване — въздъхна Уил Баджър. — Не се е докоснал ни до табла, ни до шъвълборд, нито пък е надникнал е мистър Мъмблейзън в голямата книга за хералдиката. Нарочно оставих часовника да спре, надявах се, че като не чува биенето му, ще се съживи. Вие най-добре знаете, мистър Едмънд, колко старателно броеше часовете. Той обаче не каза нито дума, така че ще курдисам старата камбана отново да почне да си бие. Веднъж се осмелих дори да настъпя Бънги по опашката. Знаете какво хокане би ме сполетяло за такова нещо по-рано, но този път той обърна на воя на бедното куче толкова внимание, колкото и на крясъка на совата в комина. Ясно е, че аз вече нищо не мога да направя.

— Вътре ще ми доразкажеш останалото, Уил. Преди това заведи този човек в трапезарията и нареди да му окажат нужното внимание. Той е лечител.

— С церове ли, с магии ли умее да лекува, кой го знай — промърмори Уил Баджър, — но бих искал да ни даде лек, който ще ни помогне. Ей, Том, погрижи се за лечителя! И гледай да не ти отмъкне лъжиците, момче — прибави шепнешком той на слугата, който се показа от един прозорец на първия етаж. — Познавам и други юначаги с честни мутри, а умението си влагаха тъкмо в тия работи.

Той въведе Тресилиан в една просторна приемна зала и отиде по негова молба да разбере в какво състояние се намира господарят му, та да не би внезапното завръщане на обичния му възпитаник и предполагаем зет да му се отрази зле. Баджър се върна веднага и каза, че сър Хю дремел в креслото си, но щом се пробудел, мистър Мъмблейзън щял да съобщи на мистър Тресилиан.

— Голямо щастие ще бъде, ако ви познае — каза ловецът.

— Забравил е дори имената на кучетата от сюрията. Преди една седмица например си помислих, че е тръгнал към оправяне. „Утре ми оседлай стария дорест кон — неочаквано ми каза той, след като пресуши голямата си сребърна чаша, както прави обикновено, преди да си легне — и отведи кучетата при Хейзълхърсткия хълм.“ Всички се зарадвахме и на сутринта потеглихме с него. Той препусна към гората като всеки друг път, без обаче да каже нито дума повече, освен че вятърът духал от юг и че дирята щяла да се загуби. Но преди още да отвържем кучетата, взе да се оглежда наоколо като човек, който внезапно се е пробудил от сън, обърна коня си и препусна към замъка, като ни остави сами да ловуваме на воля, стига да желаем.

— Тъжни неща разказваш, Уил — каза Тресилиан. — Но дано бог ни помогне, защото от хората помощ вече не можем да очакваме.

— Значи, не ни носите никакви новини за младата господарка? Но защо ли ви питам — всичко е изписано на челото ви. Все вярвах, че ако изобщо някой може и поиска да я намери, това ще бъдете вие. Сега всичко е свършено, никакви надежди не останаха. Ех, ако този Варни ми се мерне някога на един лък разстояние, ще му забия стрелата, кълна се в хляба и солта!

Докато Баджър говореше, вратата се отвори и влезе мистър Мъмблейзън — сух, слаб възрастен джентълмен с бузи като зимни ябълки и със сиви коси, прибрани в малка конусовидна шапчица или по-скоро в нещо подобно на кошничка за ягоди, като ония, дето лондонските търговци на плодове излагат на витрините си. Той беше прекалено скъп на думи, за да ги пилее за обикновен поздрав, затова само кимна на Тресилиан, ръкува се с него и му даде знак да го последва в просторната зала, където обикновено седеше сър Хю. Уил Баджър тръгна подире им без покана, загрижен да разбере дали господарят му ще се пробуди от своята апатия, като види Тресилиан.

В дълга зала с нисък таван, окичена с всевъзможни ловни принадлежности и горски трофеи, до масивна каменна камина, над която бяха окачени малко потъмнели от небрежно поддържане меч и бойни доспехи, седеше сър Хю Робсарт от Лидкоут — едър мъж, чиято пълнота се задържаше в известни граници само благодарение на навика му да бъде в непрекъснато движение. На Тресилиан му се стори, че летаргията, от която беше обзет старият му приятел, още повече е увеличила пълнотата му през време на неговото няколкоседмично отсъствие; във всеки случай беше се отразила на живостта на погледа му, който отначало бавно проследи мистър Мъмблейзън до едно дъбово писалище, върху което лежеше отворен грамаден том, а после се спря някак колебливо на влезлия непознат. Енорийският свещеник, посивял старец, бивш изповедник от времето на кралица Мери, седеше с книга в ръка в другия ъгъл на залата. Той също кимна печално на Тресилиан и остави книгата си настрана, за да види какво впечатление ще направи неговото пристигане на болния старец.

Докато Тресилиан, чиито очи се напълниха със сълзи, се приближаваше все повече до бащата на своята годеница, съзнанието на сър Хю сякаш започна да се възвръща. Той въздъхна тежко, като човек, пробуждащ се от някакво вцепенение. По лицето му премина лека тръпка, той мълчаливо отвори ръце и когато Тресилиан се хвърли към него, силно го притисна към гърдите си. Има все още нещо, заради което си струва да се живее — бяха първите му думи, след което чувствата му се изляха в неудържим горестен плач. Сълзите потекоха бързо една след друга по загорелите му бузи и по дългата бяла брада.

— Не съм мислил, че ще дойде ден да благодаря на бога за това, че господарят ми плаче — каза Уил Баджър. — Ето че и това стана, и аз едва се сдържам да не заплача заедно с него.

— Няма да те питам нищо — промълви старият рицар, — нищо. Едмънд. Ти или не си я намерил, или си я намерил в такова положение, че за нас вече да е все едно като умряла.

Не намирайки у себе си сили да изрече какъвто и да било отговор, Тресилиан само закри лицето си с ръце.

— Достатъчно, достатъчно! Не плачи за нея, Едмънд. Аз имам причини да плача, защото беше моя дъщеря. Ти трябва само да се радваш, че не стана твоя жена. Милостиви боже, ти най-добре знаеш кое е добро за нас. Всяка вечер се молех да видя Еми омъжена за Едмънд. Ако това се беше сбъднало, сега към мъката ми щеше да се прибави и ярост.

— Успокойте се, приятелю — обади се свещеникът, като се обърна към сър Хю, — не е възможно детето на нашите надежди и нашата любов да бъде такова нечестиво и долно създание, каквото вие искате да го представите.

— Да, да — отвърна нетърпеливо сър Хю, — нямам право да я нарека открито развратница, каквато тя в действителност е станала. Зная, че в двора това сега се нарича другояче. Каква по-голяма чест за дъщерята на стария девънширски селяндур от тази да стане любовница на един блестящ придворен — любовница на Варни, на същия този Варни, чийто дядо бе подпомогнат от баща ми, когато се разори след битката… след битката… при която бе убит Ричард… Излезе ми от ума! И съм сигурен, че никой от вас няма да ми помогне…

— Битката при Бозуърт — обади се мистър Мъмблейзън, — между Ричард Гърбавия и Хенри Тюдър, дядото на сегашната ни кралица, primo Henrici Septimi77, през хиляда четиристотин осемдесет и петата година post Christum natum78.

— Да, точно така — потвърди старият рицар, — това го знае всяко дете. Моята нещастна глава обаче забравя всичко, което трябва да помни, и помни само онова, което би било по-добре да забрави. Почти веднага след твоето заминаване, Тресилиан, мозъкът ми нещо се повреди, а и сега още не е съвсем в ред.

— Сър — обади се добродушният свещеник, — по-добре е да се оттеглите в покоите си и да се опитате да поспите малко. Лекарят ви остави успокояващо лекарство, а нашият Велик Лечител ни е заповядал да се ползуваме от земните средства, за да имаме сили да понасяме твърдо изпитанията, които той ни праща.

— Наистина, стари приятелю, наистина — каза сър Хю, — и ние ще понесем мъжествено нашите изпитания. Изгубили сме само една жена. Погледни, Тресилиан — той измъкна от пазвата си дълга къдрица лъскава коса, — погледни този кичур! Същата нощ, Едмънд, през която изчезна, тя дойде както обикновено при мен да ми пожелае лека нощ, обви ръце около шията ми и ме милва по-дълго от всякога. А аз, старият глупак, я хванах за този кичур и не я пусках, докато накрая тя взе ножиците, отряза го и той остана в ръката ми — ето това е всичко, което ще имам от нея!

Тресилиан беше безсилен да отговори, защото много добре разбираше какви противоречиви чувства са разкъсвали душата на нещастницата през оная трагична нощ. Свещеникът се канеше да каже нещо, но сър Хю го прекъсна:

— Знам какво искате да кажете, отче, но в края на краищата това е само кичур женски коси, а нали именно жената е била първопричината в безгрешния свят да дойдат позорът, грехът и смъртта? Нашият учен, мистър Мъмблейзън, също би могъл да каже някои мъдри думи за нищожеството на жените.

— C’est l’homme — каза мистър Мъмблейзън, — qui se bast, et qui conseille79.

— Точно така — потвърди сър Хю, — и затова ние ще се държим като мъже, носещи в себе си и сърцатост, и мъдрост. Тресилиан, приветствам те с добре дошъл — все едно, че си ни донесъл най-добри новини. Говорихме май доста дълго и устата ни пресъхнаха. Еми, налей по една чаша вино на Едмънд и на мен.

Спомняйки си изведнъж, че се обръща към човек, който не може да го чуе, той поклати глава и каза на свещеника:

— За моя помътен мозък тази скръб е нещо като църквата в Лидкоут — за нашия парк. Можем да се загубим за малко из трънаците и гъсталаците, но от края на всяка пътека винаги виждаме старата сива камбанария и гробовете на моите предци. Бих искал утре да се отправя по този път.

И Тресилиан, и свещеникът упорито настояха изтощеният старец да отиде да си почине и най-сетне успяха да го убедят. Тресилиан остана до леглото му, докато видя, че сънят притваря очите на стареца, после се върна, за да се посъветва със свещеника какви стъпки да се предприемат по-нататък при тези злощастни обстоятелства.

Обсъждането на въпроса не можеше да мине без участието на мистър Майкъл Мъмблейзън и те го поканиха с готовност, защото освен надеждите, които възлагаха на проницателния му ум, знаеха, че е голям приятел на мълчанието, и бяха сигурни, че ще запази всякаква тайна. Мъмблейзън беше стар ерген от добро, но обедняло семейство, свързано чрез далечни роднински връзки с рода Робсарт. По силата на тези връзки той от двадесет години вече удостояваше с постоянното си присъствие замъка Лидкоут. Неговата компания беше приятна на сър Хю преди всичко заради обстоятелството, че мистър Мъмблейзън притежаваше големи знания, и макар те да се изчерпваха само с хералдика и генеалогия и с някои откъслечни данни по история, свързани с тези две теми, бяха напълно достатъчни, за да очароват простодушния стар рицар. За него беше голямо удобство и това, да има постоянно край себе си приятел, към когото да се обърне в случаите — доста чести впрочем, — когато собствената му памет се оказваше слаба и му изневеряваше по отношение на разни имена и дати. И всички тези непълноти мистър Мъмблейзън запълваше спокойно и скромно още начаса. Справедливостта изисква да се каже, че и по отношение на въпроси от съвременния живот той често даваше полезни и разумни съвети, макар и да ги изразяваше понякога е мъгляви фрази из областта на хералдиката. Или, както казваше Уил Баджър, той вече гонеше дивеча, докато другите още се криеха, из храстите.

— Трудни дни преживяхме тук с добрия рицар, мистър Едмънд — каза свещеникът. — Не съм страдал така от времето, когато бях откъснат от любимото си паство и бях принуден да го изоставя в ръцете на католическите вълци.

— Това беше през tertio Mariae80 — уточни мистър Мъмблейзън.

— Кажете ни, в името на бога, успяхте ли да свършите нещо по-полезно от нас през това време? — попита свещеникът. — Научихте ли нещо за нещастното момиче, което толкова дълги години беше най-голямата радост в този порутен и занемарен дом, а сега го потопи в такава голяма скръб. Не открихте ли поне къде се намира?

— Да, открих — отвърна Тресилиан. — Знаете ли замъка Къмнър, близо до Оксфорд?

— Разбира се — отговори свещеникът, — там живееха монасите от Абингдън.

— А гербът им — обади се мистър Майкъл — може да се види над камината в голямата зала — митра с кръст между четири птици без крака.

— Сега това злочесто момиче живее там, при този негодник Варни — каза Тресилиан, — и само една нещастна случайност попречи на моя меч да се стовари върху жалката му глава, за да отмъсти за нанесените оскърбления както по отношение на нас, така и на бедната Еми.

— Да се благодарим на бога, че е възпрял ръката ви от кръвопролитие, млади човече! — отвърна му свещеникът. — Всевишният е казал: „Отмъщението е в мои ръце и аз ще го въздам!“

По-добре да размислим как да я освободим от мрежите на позора, в които я е оплел този негодник.

— В хералдиката те се наричат laquei amoris или lacs d’amour81 — уточни Мъмблейзън.

— Тъкмо за тази цел ми е необходима и вашата помощ, приятели — каза Тресилиан. — Решил съм да обвиня пред самия трон този негодник в измама, прелъстяване и нарушаване на законите на гостоприемството. Кралицата ще ме изслуша дори ако покровителят на негодника, граф Лестър, стои от дясната й страна.

— Нейно величество — рече свещеникът — дава на своите поданици забележителен пример за целомъдрие и сигурно ще отдаде заслужен — на този похитител, който така подло се отплати за оказаното му гостоприемство. Не е ли по-добре обаче да се обърнете първо към граф Лестър и да поискате от него да осъди своя слуга? Ако той се съгласи, ще избегнете опасността да си спечелите в негово лице един силен враг, а това сигурно ще стане, ако обвините направо пред кралицата неговия щалмайстор и любимец.

— Не ми допада вашият съвет — каза Тресилиан. — Аз не искам да се застъпвам за делото на моя благороден покровител, за делото на тази нещастна Еми пред никого другиго освен пред нашата справедлива владетелка. Казвате, че Лестър бил благороден. И така да е, той е само поданик като нас и аз не бих отнесъл оплакването си до него, след като имам по-добра възможност. Но все пак ще размисля върху това, което ме съветвате. На първо време обаче ми е необходимо вашето съдействие, за да убедя добрия сър Хю да ме направи свой пълномощник и свой довереник в тази работа, защото трябва да говоря от негово, а не от мое име. Щом тя се е променила толкова много, че е могла безумно да се влюби в този празен и безпътен придворен, единственото, което остава в негова власт, е да потърси справедливост.

— По-добре да беше умряла colebs82 и sine prole83 — намеси се с неприсъщо за него въодушевление Мъмблейзън, — отколкото да пресече с per pale84 благородния герб на Робсарт с герба на такъв злодей!

— Ще повторя пак — каза свещеникът, — че ако вашата цел — а в това не се съмнявам — е да спасите, доколкото все още е възможно, името на нещастната млада жена, трябва да се обърнете първо към граф Лестър. Той е също такъв абсолютен господар в дома си, каквато е кралицата в кралството, и ако наложи на Варни волята си, честта на Еми ще бъде спасена от публично поругаване.

— Имате право, имате пълно право! — рече развълнувано Тресилиан. — Благодаря ви, че ми обърнахте внимание върху нещо, за което не се досетих в прибързаността си. Никога не ми е минавало през ума, че един ден ще бъда принуден да търся милост от Лестър; сега обаче съм готов да падна на колене пред надменния Дъдли, ако с това ще залича сянката на позора от това злощастно момиче. Обещавате ли да ми помогнете да получа от сър Хю Робсарт нужните пълномощия?

Свещеникът го увери, че ще му окаже съдействие, а познавачът на хералдиката също кимна в знак на съгласие.

— В случай че ви призоват, трябва да бъдете готови да потвърдите какво сърдечно гостоприемство оказа сър Хю на тоя измамник и предател, както и старанията, които оня положи, за да прелъсти нещастната му дъщеря.

— Отначало ми се струваше, че неговото присъствие не й се нрави много — каза свещеникът, — но после често започнах да ги виждам заедно.

— Seiant85 в приемната и passant86 в градината — уточни Майкъл Мъмблейзън.

— Една пролетна вечер — каза свещеникът — случайно се натъкнах на тях в южната гора. Варни се бе загърнал с тъмнокафяв плащ и затова не можах да видя лицето му. Когато дочуха шумоленето на листата от стъпките ми, те бързо се разделиха, но аз я видях как се обърна и дълго гледа след него.

— Reguardant87 от тилна позиция — намеси се отново познавачът на хералдиката. — А в деня на бягството й, това беше в навечерието на Свети Остин, аз пък видях коняря на Варни, облечен в негова ливрея, да държи зад стената на черковния двор коня на господаря си и яздитната кобила на мис Еми, съответно натъкмени и оседлани.

— А сега стои затворена като в клетка в неговия усамотен таен дом — каза Тресилиан. — Мерзавецът е разкрит, обаче на мен ми се иска да се отрече от престъплението си, за да мога тогава да натикам доказателствата си право в лъжливата му уста. Но вече трябва да се готвя за път. Моля ви, приятели, склонете сър Хю да ми даде необходимите пълномощия, за да мога да действам от негово име.

С тези думи Тресилиан излезе от залата.

— Той е прекалено буен — каза свещеникът — и затова ще моля бога да го дари с кротост и търпение, та да се разправи достойно с Варни.

— Търпение и Варни — забеляза Мъмблейзън, — това е по-лоша хералдика, отколкото метал върху метал. Той е по-вероломен от сирена, по-хищен от лешояд, по-зъл от крилат змей и по-жесток от разлютен лъв.

— Съмнявам се все пак — каза свещеникът — дали имаме законно основание да искаме от сър Хю Робсарт, при сегашното му състояние, документ за прехвърляне на родителските му права над мис Еми върху когото и да било…

— Ваше преподобие — прекъсна го току-що влезлият в залата Уил Баджър, — няма за какво да се съмнявате. Готов съм да се закълна в живота си, че когато се събуди, сър Хю няма да бъде същият човек, който беше през последните трийсет дни.

— Така ли, Уил — каза свещеникът, — нима имаш толкова голяма вяра в лекарството на доктор Дидлиам?

— Ни най-малко, ваше преподобие — отвърна Уил. — Господарят не е вкусил и капка от него, видях как прислужничката го изля цялото. Тук обаче има един джентълмен, който дойде с мистър Тресилиан, и той даде на сър Хю такова лекарство, което струва повече от двайсет като онова другото. Аз го поразпитах малко, така издалече, и разбрах, че никога не съм срещал по-добър ковач и по-голям познавач на конските и кучешките болести, а такъв човек никога няма да причини вреда и на християнина.

— Какво каза? Ковач ли? Ах ти, дързък конярю! И кой му разреши да направи това, кой му даде право, питам те? — извика свещеникът, като се надигна от учудване и възмущение. — Кой ще гарантира за този нов лекар?

— Колкото до правото, ваше преподобие, аз му го дадох, а що се отнася до гаранцията, струва ми се, че щом съм служил двайсет и пет години в този дом, мога да гарантирам за едно лекарство — било за животно или за човек; та нали аз съм тук човекът, който знае да отмери необходимата доза сироп и да даде хапче, да пусне кръв и да постави вендузи — дори и на самия себе си, ако се наложи?

Съветниците на семейство Робсарт решиха незабавно да съобщят за случая на Тресилиан, а той от своя страна също незабавно извика Уейланд Смит и го попита (насаме обаче) как си е позволил да предписва лекарства на сър Хю Робсарт.

— Ако благоволите да си спомните, ваша милост — каза ковачът, — аз ви разказах, че успях да вникна в тайните на моя господар — говоря за учения доктор Дубуби — по-дълбоко, отколкото на него му се искаше. Омразата му към мен всъщност се дължеше не само на това, че съм разгадал тайните му, но и на обстоятелството, че някои по-умни и по-разбиращи личности — например една хубавичка млада вдовица от Абингдън — предпочитаха моите пред неговите лекарства.

— Я остави тези измислици, драги! — каза строго Тресилиан.

— Ако си решил да се шегуваш с нас или — още по-лошо — ако си навредил на здравето на сър Хю Робсарт, бъди сигурен, че ще намериш гроба си на дъното на някоя калаена мина.

— Аз съм твърде слабо запознат с великия Arcanum88, за да мога да превръщам рудата в злато — отговори спокойно Уейланд.

— Но независимо от това, успокойте страховете си, мистър Тресилиан. От онова, което ми разказа мистър Уилям Баджър, много добре разбрах каква е болестта на добрия старец и смятам, че познанията ми са достатъчни, за да предпиша една нищожна доза мандрагора; тя, заедно с предизвикания от нея сън, е точно онова, от което има нужда сър Хю Робсарт, за да се успокои разстроеният му ум.

— Надявам се, Уейланд, че се отнасяш честно към мен — каза Тресилиан.

— Най-честно и най-почтено, сър, както нещата сами ще покажат — увери го ковачът. — А каква полза бих имал да навредя на този нещастен старец, за когото вие сте така загрижен? Как мога да постъпя тъй, след като именно благодарение на вас Пиниуинкс не къса плътта ми с проклетите си клещи и не забива във всяка бенка на тялото ми острото си шило (чума да изяде ръцете, които са го изковали!), за да разбере дали не съм магьосник? Аз искам да стана един от скромните слуги във вашата свита и ви моля, сър, да съдите за моята преданост по резултата от съня на нашия добър рицар.

Уейланд Смит излезе прав в предсказанията си. Успокоителното лекарство, приготвено умело от ковача и дадено от болния благодарение доверието на Уил Баджър в него, предизвика най-благоприятни последици. Болният спа продължително и дълбоко. Когато най-сетне нещастният стар рицар се събуди, мислите му все още не бяха се напълно успокоили и физически се чувствуваше слаб, но съзнанието му беше далеч по-ясно от преди. Отначало той се възпротиви на предложението на своите приятели Тресилиан да отиде в двора и да се опита да върне обратно дъщеря му и — ако това все още е възможно — да поправи причиненото й зло.

— Оставете я — каза той. — Тя е като ястреб, носен от вятъра, й аз дори не бих подсвирнал, за да я върна.

Макар че упорствуваше известно време, като повтаряше този довод, накрая успяха да го убедят, че е негов дълг като баща да предприеме тази стъпка и да се съгласи Тресилиан да направи всичко, което все още е възможно, за да бъде спасена Еми. И той подписа пълномощното, което свещеникът, човек опитен в тия работи, бе съставил — в ония времена на прости нрави свещениците често са били съветници на своите енориаши не само по религиозни, но и по правни въпроси.

Само едно денонощие след завръщането си в Лидкоут хол Тресилиан бе готов да потегли отново на път. Той бе пропуснал обаче едно доста съществено обстоятелство, за което пръв му напомни мистър Мъмблейзън.

— Вие отивате в двора, мистър Тресилиан — каза той. — Позволете ми да ви припомня, че цветовете на вашия герб трябва да бъдат само argent89 и or90. Никакви други окраски там няма да бъдат взети под внимание.

Забележката му беше колкото правилна, толкова и затруднителна. За да подадеш прошение в двора, бяха необходими пари дори и през златния век на Елизабет, както и през който и да е следващ период, а обитателите на замъка Лидкоут почти не разполагаха с това благо. Тресилиан беше беден, а доходите на добрия сър Хю Робсарт бяха пропилени предварително поради неговото гостоприемство. В последна сметка познавачът на хералдиката, който повдигна този въпрос, сам намери и разрешението му. Мистър Майкъл Мъмблейзън измъкна отнякъде една кесия, в която имаше около триста фунта най-различни златни и сребърни монети, плод на двайсетгодишни спестявания. Без да каже нито дума, той даде парите на своя покровител, благодарение на чийто покрив и на чиято подкрепа бе имал възможност да натрупа това малко съкровище. Тресилиан ги прие, без нито миг да се колебае. Двамата само си стиснаха ръце, с което всеки изрази радостта си: единият — горд, че е пожертвувал всичко за една висока цел, а другият — щастлив, че така бързо и неочаквано бе премахната много важна пречка за успеха на предстоящото му пътуване.

Сутринта на следващия ден Тресилиан вече се готвеше да заминава, когато Уейланд Смит пожела да поговори с него. След като изказа надежда, че Тресилиан е доволен от въздействието на лекарството му върху здравето на сър Хю Робсарт, Уейланд прибави, че би желал да го придружи в кралския двор. Такава мисъл вече бе минавала през ума и на Тресилиан, защото качествата, които Уейланд бе проявил по време на съвместното им пътуване — остър ум, съобразителност, находчивост, — го караха да смята, че той би могъл да му е доста полезен. Съществуваше обаче опасност Уейланд да бъде заловен от закона и Тресилиан му го припомни, като не пропусна да спомене за клещите на Пиниуинкс и за заповедта на съдията Блиндас. Тези две имена накараха Уейланд да се усмихне презрително.

— Вижте какво, сър — рече той, — вече смених ковашките си одеяния с дрехи на слуга, но ако това не стига, тогава погледнете мустаците ми — сега те висят надолу, а аз ще ги завия да щръкнат нагоре-и ще ги боядисам с един разтвор, който знам, така че и дяволът няма да успее да ме познае.

Той подкрепи думите си със съответни действия и като зави нагоре мустаците си и приглади назад косите си, за по-малко от минута стана съвършено различен от човека, който преди малко беше влязъл в стаята. Тресилиан обаче все още не можеше да се реши да го вземе на служба и ковачът започна да го моли още по-настойчиво.

— Благодарение на вас — каза той — останах не само жив, но и цял и невредим и затова бих искал да ви изплатя поне една част от дълга си, особено след като разбрах от Уил Баджър с каква опасна работа се наема ваша милост. Наистина не мога да твърдя, че съм безумен смелчага, че съм един от ония дръзки побойници, които с меч и щит отстояват споровете на своите господари. Не, аз по-скоро съм от хората, които предпочитат края на пиршеството пред началото на свадата. Убеден съм обаче, че три сегашната ви задача мога да бъда далеч по-полезен на ваша милост от който и да било такъв юначага и че моят ум струва повече от сто въоръжени ръце.

Тресилиан все още се колебаеше. Той знаеше твърде малко за този странен човек и не беше сигурен до каква степен би могъл да му се довери, за да го направи полезен помощник при сегашните сложни обстоятелства. Преди да беше взел каквото и да било решение, в двора се чу конски тропот и мистър Мъмблейзън и Уил Баджър се втурнаха в стаята, говорейки в надпревара.

— Пристигна един слуга с най-красивия сив кон, който някога съм виждал — пръв успя да изрече Уил Баджър.

— На ръкава му има сребърен герб: огнедишащ дракон с отломка от камък в устата под графска корона — каза мистър Мъмблейзън. — Донесе писмо, запечатано със същия герб.

Тресилиан взе писмото, върху което се четеше следният адрес: „До негова милост мистър Едмънд Тресилиан, наш верен роднина“. По-нататък следваше: „Препускай, препускай, препускай, колкото имаш сили, колкото имаш сили, колкото имаш сили!“

Той отвори писмото и прочете следния текст:

— Веднага доведи тук пратеника, Уил Баджър — каза Тресилиан. Когато пратеникът влезе, той възкликна: — Ти ли си, Стивънс? Как е милордът?

— Зле, мистър Тресилиан — отговори Стивънс — и затова с необходимо около него да има добри приятели.

— А каква е болестта на милорда? — попита Тресилиан. — Аз изобщо не съм чул, че е болен.

— Не знам каква е болестта му, сър — отговори пратеникът, — зная само, че е много болен. Лекарите вече недоумяват и мнозина от близките подозират, че причината е в някакъв зъл умисъл — магия или нещо по-лошо.

— Какви са симптомите? — попита Уейланд Смит, като пристъпи напред.

— Моля? — на свой ред попита пратеникът, защото не разбра въпроса.

— Искам да кажа — какво го боли? — поясни Уейланд. — Какви са му страданията?

Пратеникът погледна към Тресилиан, за да разбере дали трябва да отговаря на въпросите на непознатия, и като получи утвърдителен знак, започна бързо да изброява: постепенна загуба на силите, потене нощем, липса на апетит, прималяване и т.н.

— Придружени от парлива болка в стомаха — добави Уейланд — и лека треска.

— Точно така — каза учуден пратеникът.

— Известно ми е как възниква тази болест — рече ковачът.

— Знам и причината й. Вашият господар е погълнал от манната на свети Николай. Аз обаче знам и лекарството — бившият ми господар не би могъл да каже, че напразно съм се учил в неговата лаборатория.

— Какви глупости говориш? — рече сърдито Тресилиан. — Тук става дума за един от най-знатните благородници на Англия. Я ела на себе си, това не е предмет за шеги.

— Опазил ме бог от такива шеги, сър! — отвърна Уейланд.

— Казвам само, че познавам болестта му и мога да го излекувам. Спомнете си какво направих за сър Хю Робсарт.

— Веднага тръгваме на път — решително каза Тресилиан.

— Сам бог ни призовава.

Като изясни набързо този нов повод за незабавното си заминаване, без обаче да споменава нито за подозренията на Стивънс, нито за уверенията на Уейланд Смит, Тресилиан се сбогува сърдечно със сър Хю и с неговите близки в Лидкоут хол и изпроводен от техните напътствия и благословии, потегли с най-голяма бързина към Лондон, съпровождан от Уейланд и слугата на граф Съсекс.