Кралят на тръните

8.

Събудих се в затъмнена стая. Бръмчеше муха. Някъде някой повръщаше. Светлина се процеждаше в пролуките на напуканата мазилка. Не, не беше мазилка, а кал върху плет. През изметнатите капаци на прозорците също влизаше светлина. Селска колиба. Повръщането спря и се смени с тих плач. Дете.

Седнах в леглото. Тънко одеяло се свлече на пода. Сламеникът боцкаше. Главоболието ми беше изчезнало. Зъбът ме болеше ужасно, но не можеше да се сравнява с ада, вилнял доскоро в главата ми. Потърсих меча си и не го намерих.

Има нещо вълшебно в изчезналото главоболие. Срамота е, че след време чистата радост от липсата на болка избледнява и човек спира да си дава сметка колко ценен е всеки миг от живота без главоболие. Е, последната криза не беше от обичайните, разбира се. Старият Йорг си беше поомачкал мозъка. Виждал го бях и преди. Когато брат Гейнс падна от коня и си удари лошо главата, близо два дни беше по-зле и от Маикал. „От коня ли съм паднал?“ — питаше постоянно и ту плачеше, ту се смееше. Крехко нещо сме ние, хората.

Успях да стана, макар краката ми да се подгъваха. Вратата се отвори и ослепителна светлина нахлу през прага около женски силует.

— Нося ти супа — каза жената.

Взех паницата и седнах.

— Хубаво мирише. — Самата истина. Стомахът ми изръмжа.

— Онзи твой приятел, Макин, донесе два заека да ги туря в тенджерата — каза тя. — Не бяхме яли месо, откакто ни откраднаха прасетата.

Вдигнах паницата към устните си — тук не използваха лъжици. Жената си тръгна, когато започнах да сърбам. Супата беше гореща и ми пареше на устните, но какво от това? Дълго време сърбах и зяпах танца на прашинките в тънките снопове светлина, които се промушваха през прозоречните капаци. Дъвчех парченцата заешко, осмуквах хрущялите, гълтах тлъстината. Приятно е да се храниш и да не мислиш за нищо.

Опразних паницата и се изправих. Този път краката ми не се подгънаха. Плъзнах ръце по тялото си. Кинжалът беше в канията на кръста ми, а в кесията на колана напипах някаква буца — карамфила на Макин. Огледах се още веднъж за меча си и тръгнах към вратата.

Денят ми се стори малко прекалено ярък, вятърът беше студен, хапеше и вонеше на стар пожар. Протегнах се примижал. Ако не броим колибата, от която бях излязъл и която най-вероятно е била обор, преди да смени предназначението си, всичко друго беше в руини. Две къщи със сринати стени и почернели трегери, няколко потрошени огради, кошари, премазани сякаш от тежък кон. Видях жената — клечеше в отломките на по-близката къща с гръб към мен.

Изведнъж страшно ми се допика. Застанах до стената на колибата. Дългата гореща струя сякаш нямаше край.

— Ису! Цяла седмица ли съм спал?

Някой мъдрец казал навремето: „Не сери там, където ядеш.“ Сигурно е бил Аристотел. Когато си на пътя, това правило го спазват всички. Облекчаваш се на воля, където ти хареса. Сетне продължаваш по пътя си, а лайната — от всякакъв вид — остават зад теб. В замъка си имам тоалетна. Която, да си го признаем, е дупка в пода. Когато си в замък, сереш, където ядеш, и по-често се замисляш кои лайна си струва да разбъркаш. Ето това научих за трите си месеца на трона.

Приключих най-накрая. Сигурно бях събирал пикнята цяла седмица, ако се съдеше по количеството.

Стана ми по-добре. Супер. Прозинах се до откат. Земята се простираше равна на север, Матераците насичаха хоризонта на юг. Напуснали бяхме Ренарските планини, или скоро щяхме да ги напуснем. Протегнах се и тръгнах с бавна крачка към жената.

— Моите хора ли направиха това? — попитах я и огледах намръщен разрушението. — И къде са се дянали, проклети да са?

Тя се обърна да ме погледне. Лицето ѝ беше изпито, с хлътнали тъжни очи.

— Направиха го анкратски войници. — Държеше дете, бледо и вяло, момиченце на шест или седем години.

— Анкратски? — Вдигнах вежда. Не можех да откъсна поглед от детето. — Значи сме близо до границата?

— На пет мили — каза тя. — Рекоха, че не можело да живеем тук. Че земята била анексирана. И започнаха да палят.

Анексирана. Това ми прозвуча познато. Имаше някакъв спор за границата. Според най-старите карти владенията на лорд Носар се простираха дотук.

Надушвах миризмата на повръщано, кисело в свежия утринен въздух. Имаше малко по косата на момичето, чернееше като кръв.

— Убили са мъжа ти? — попитах и сам се изненадах, че съм попитал. Не ми пука за такива неща и не си хабя дъха да разпитвам. Виновен беше ударът по главата.

— Убиха момченцето ни — каза тя, вперила поглед покрай черните греди, покрай мен, покрай небето. — Дейви изскочи, пищеше и се давеше, ослепял беше от дима. Налетя на един войник. Онзи замахна с меча, ей така, все едно сече коноп, и го разпори. Червата му… — Примигна и сведе поглед към момичето. — Дейви продължи да вика. Не спираше. Друг войник го прониза със стрела в шията.

— А мъжът ти? — Не я бях попитал за момчето. Не бях искал да ми разказва историята си. А момичето продължаваше да ме гледа, безразлично, без надежда.

— Не знам. — Гласът ѝ беше сив. Както посивяват гласовете, когато чувствата се прегорели. — Той не отиде при Дейви, не го гушна, беше го страх, че войниците ще убият и него. — Момичето се разкашля, влажно, с храчки. — Сега по цял ден плаче или гледа в земята.

— А детето? — попитах и проклех празната си глава. Не знаех какво ми става днес — само да си помисля нещо и то изскача от устата ми.

— Болна е — каза жената. — В стомаха. Но може и да е в кръвта вече. Боя се, че е лошата болест. — Притисна момичето към гърдите си. — Боли ли те, Джейни?

— Да. — Гласчето на детето прозвуча като сух шепот.

— Малко или много?

— Много. — Все същият шепот.

Защо да задаваш такива въпроси, щом не можеш да помогнеш с нищо?

— Постъпил е правилно — казах. — Мъжът ти. Понякога трябва да се сдържиш. Да изчакаш. — Тръните ме бяха държали здраво, взели бяха решението вместо мен. — Постъпил е правилно. — Думите, които бяха звучали толкова вярно, преди да падна от коня, сега кънтяха празни край опожарения дом на тези нещастници. Удар по тиквата може здраво да разхлопа дъските на здравия ти разум.

Видях ездачи в другия край на поляната. Двама мъже и три коня. Макин и Райк яздеха, без да бързат.

— Браво, Йорг, станал си най-после — викна Макин и ме удостои с широката си усмивка. Райк само се навъси. — Виждам, че госпожа Сара и господин Мартен са се грижили за теб. — Такъв си беше Макин, бързо се сприятеляваше, помнеше имената на хората, сееше радост.

— Сара значи? — рекох. Като си помислиш, тези хора бяха мои поданици май. — И малката Джейни. — И изведнъж се спомних за друга Джейн, смазана под тонове скала, светликът ѝ — угасващ. Онази Джейн ми беше казала, че имам нужда от по-добри причини. По-добри причини, ако искам да спечеля, а защо не и по-добри причини за всичко.

— Внеси я вътре — казах аз. — Тук е много студено. — Стана ми съвестно, че съм се изпикал върху една от единствените четири стени, които им бяха останали.

Сара стана и внесе детето в колибата.

— Значи си ме зарязал да умра сам, а, Макин? — попитах. — Другите къде са?

— Лагеруват на една миля по пътя. — Кимна на север. — Вардят за други отряди.

Трудно ми беше да си представя, че зад набезите стои веселият стар Носар. Тази мисъл вгорчаваше сладки спомени. Помнех го в банкетната му зала, надвиснал над голямата маса, покрита с избелели карти. Носар, седнал на дъбовия си стол в Елмски форт, със сивата си брада и топлите очи. Бяхме играли в онази зала, двамата с Уил, малки момченца, по-малки и от детето, което Сара беше внесла в колибата. Носар и линиите, начертани върху картата. Шегичките му как „неговите момчета“ си играели на криеница с момчетата на Ренар.

— Ще можеш ли да яздиш? — попита Макин.

— Скоро и това ще стане. — Отидох при коня си. Главният коняр на Призрачния го беше нарекъл Барт и аз не бях сметнал за нужно да му променям името. Хубав кон беше, но не можеше да се сравнява с Герод, който загина под планината, която сринах върху Гелет. Взех няколко неща от дисагите си и тръгнах към колибата.

На излизане ме беше заслепила светлината. На влизане ме заслепи сумракът. Оборът вонеше. Не бях забелязал вонята преди, но сега тя ме удари право в носа. Смрад на старо повръщано, на пот, на животински изпражнения. Когато принцът на Стрела ми каза, че ще защити своя народ и ще му донесе мир, аз му повярвах. Повярвал бях и на Джейн, че трябвало да си намеря по-добри причини за даровете, които искам от съдбата. Повярвах на всичко това. Не повярвах само, че то има някакъв смисъл за мен.

Коленичих до жената. Как ѝ беше името? А, да. Сара.

— Значи новият крал не ви е защитил?

— Имаме крал? — попита вяло тя, без интерес. Явно искаше да изляза и да я оставя на мира.

— Здравей, Джейни — казах аз, решил да изпробвам чара си върху детето. — Видя ли какъв човек съм ти довел да го видиш? Най-големият и най-грозният мъж на света.

Нещо като усмивка раздвижи лицето ѝ.

— А ти какво искаш, Джейни? — попитах. Представа нямах какво правя тук и защо клеча в смрадливия обор на тези селяци. Може би просто исках да бия в нещо принца на Стрела. Или беше някакъв страничен ефект от удара по главата. Дали пък Маикал не са го ударили по главата, като е бил малък, и страничните ефекти да го държат до ден-днешен?

— Искам Дейви. — Беше неестествено неподвижна. Само устата ѝ се движеше. И очите.

— Каква искаш да станеш? Какво искаш да правиш? — Мислех за собственото си детство. Исках да бъда крилата смърт. За да разчупя костилката на света и да си взема, което е мое.

— Принцеса — каза Джейни. Замълча, после добави: — Или русалка.

— Разказвам ѝ приказки, сър — обади се майката. Все още изпитваше страх, дадох си сметка аз, нищо че беше изгубила дома си и едното си дете, нищо, че се клатушкаше на ръба на пълното отчаяние. — Баба ми можеше да чете. А ние предаваме приказките нататък. — Погали Джейни по косата. — Разказвам ѝ ги, когато я боли. Да не мисли за болката. Пълня ѝ главата с глупости. Тя дори не знае какво точно е русалката.

И тогава си прехапах езика. Три неизпълними молби, изречени в рамките на три секунди. Последвал бях Сара в колибата с неясното желание да се държа като крал. С мисълта за короната и трона си, за армиите си, за златото и крепостните стени.

Детето искаше брат си, искаше да стане принцеса, искаше да стане русалка. А лошата болест скоро щеше да я отнесе, щеше да я откъсне от майчините обятия и да я захвърли в студената земя. И никой крал, с всичките си хора и цялото си злато, не можеше да промени това.

И тогава я докоснах, малката Джейни, лекичко, по челото. В телцето ѝ имаше достатъчно смърт и нямаше нужда да добавям от моята. Но въпреки това я докоснах с върха на пръстите си, просто за да усетя как смъртта пулсира под кожата ѝ, разяжда мозъка на костите ѝ. Болестта откликна на некромантското в мен и двете се свързаха. Усетих как пулсът на детето пърха ведно с моя.

— Ще можеш ли да яздиш, Йорг?

— Да. — Метнах се на седлото.

Потеглихме с бавна стъпка.

— Остана ли ти нещо от подправката, брат Йорг? — попита Макин.

— Ми не. Явно съм я изгълтал всичката да ми облекчи главоболието — казах и потупах кесията на колана си.

Макин завъртя очи. Погледна през рамо към опожарения чифлик.

— Ису Христе. Имаше достатъчно да…

Прекъсна го далечен звук на цимбали. Трясък на цимбали, бръмчене на механизъм, тропот и детски смях.

— Нещо друго да си оставил там, Йорг? — попита той.

— Кент беше прав — казах. — Онзи клоун е прокълнат. Зъл. Нека проклятието застигне селяните, а не нас, нали така?

Тук, в равното, вятърът е толкова силен, че ти се насълзяват очите.

Райк дръпна юздите на коня си и понечи да обърне.

— Недей — казах аз.

И той не се върна.

Онази нощ заспах трудно. Сигурно бях свикнал с удобства в Призрачния и сега земята ми се виждаше корава. Заспах трудно и ме навестиха трудни сънища, тежки, заляха ме, повлякоха ме.

Лежах в тъмна стая, въздухът киселееше от вонята на повръщано и животни, и не виждах нищо освен очите ѝ, детски очи. Чувах само тиктакането на часовника си и нейното накъсано дишане — трескаво, сухо, ускорено.

Дълго лежах така, с тиктакането, хъхренето и блясъка на очите ѝ.

Лежахме и топла река ни понесе, пропита с аромата на карамфил.

„Тик-хър-так-хър-тик-хър.“

После се събудих внезапно и с вик.

— Какво? — измърмори някой. Май беше Кент, увит в одеялата си.

— Нищо — рекох. Сънят още ме глождеше. — Стори ми се, че ми е спрял часовникът.

Но не беше часовникът.

В сивата зора Макин се надигна до мен и взе да се прозява, да плюе и да си разтрива гърба.

— Как съм се схванал, направо да не повярвам. — Погледна ме сънено. — Щипка карамфил и щях да съм като нов.

— Детето почина тази нощ — казах му. — По лесния начин.

Макин сви дебелите си устни и повече не повдигна въпроса. Сигурно си мислеше за своето дете, което беше изгубил преди години. Дори не попита откъде знам.