Кралят на тръните

49.

Воинът язди черен жребец. Димен покров е затиснал руините на замъка зад него, вятърът открива тук-там прозири към задавеното с трупове, раздрано гърло на крепостната стена. Същият вятър развява дълга черна коса по раменете му, като знаме, играе си с парцаливите останки на плаща му. Вляво и вдясно от него още конници изникват от мъглите на войната, всичките бойци, броните им огънати, разкъсани, омазани със сажди и кръв. Воин гигант в очукана ризница носи щандарта — анкратския черен глиган върху червеното поле на Ренар. Изникват по един и по двама, движат се бавно, сякаш огромното разстояние, от което се виждат, обезсмисля бързането. Всяко копито среща земята без звук, но окончателно, като врата на гробница, която се затръшва. Мъжете се полюляват на седлата с ритъма на бавния тръс, но всяко движение е разтеглено и трае цяла епоха.

Там, където спечената мръсотия се люпи и пада от бронята на воина, металът грейва с цветовете на дъгата, онази особена окраска, която стоманата придобива, когато е излъскана и намаслена добре. До него язди рицар, и той тъмнокос, но малко по-стар, с лека усмивка на пълните си устни, черни къдрици са полепнали по челото му, на кръглия му щит има орлова глава от червена мед, огнен бронз и сребро, на кръста му виси меч с широко острие, на седлото му — черно желязно млатило. Вляво от тях — друг мъж с броня и на бял жребец, първокласен ездач, слял се с животното си както стар морски вълк се слива с палубата на кораба. Бронята му е в готическия стил на Конски бряг, плащът му е син да напомня за морето, на щита му са изобразени белият кораб и черното слънце на дом Утрен.

Зад тях — свещеник, кацнал нервно на гърба на изнервено муле. Вятърът развява проскубани сиви кичури около навъсеното му лице.

Мъжът в центъра, мъжът начело на тази изникваща армия, гледа право напред. Вълчи череп виси от лъка на седлото му. Череп на вълк или на голямо куче. Лицето на мъжа е белязано, лявата половина е разкривена и грапава, сякаш скулпторът е чул камбанката за края на работния ден и е зарязал творението си недовършено. Пред едното му око, прикрепен с железни нитове към шлема, виси сребърен пръстен, достатъчно голям да покрива окото заедно с част от веждата и скулата. Ако знаете, че по външната обиколка на пръстена има вдлъбнатини, сигурно бихте ги видели, но това би било само плод на въображението ви, защото вдлъбнатините, като всички други дребни детайли от картината, са жертва на разстоянието между нас, разстояние от хиляда метра.

Омръзна ми да се гледам и вдигнах пръстена, за да обхвана пейзажа със собствените си очи.

Намерили ме гол, всичко по мен било станало на пепел, освен меча, по чието острие още танцували пламъци. Онзи огън горял с часове и дори сега ми се струва, че виждам отражението му по острието. Дадох име на меча си, за пръв път. Нарекох го Гог, макар да мисля, че в стоманата се е запазило само ехо от него, като ехото от Фекслър Брюс, мъж, който преди време, много отдавна, се застрелял в стазисна камера с Колт 45. Светът се бил завъртял, каза той. И го оставил зад себе си.

Когато Макин ме увил в плаща си, съм отворил очи. Раната на гърдите ми изглеждала съвсем нормално — лъскава розова тъкан с бели ръбове. Огънят бил изгорил некромантското в мен без следа, а накрая, точно преди да капитулира, смъртта угасила Гог. Чувствах отсъствието и на двамата, като дупки в света. Гог го няма. Повече няма да го видя.

Огънят ме беше напуснал, защото винаги е бил на Гог, а не мой, некромантството — също. Сега имам дрехи и броня, но иначе съм гол и незащитен пред света, нищичко си нямам освен острия ум, още по-острия език и острието на Анкратите.

Мисля, че ако не се бяха дърлили за мен — Феракинд и Мъртвия крал, — ако само един от тях беше на линия, когато се отворих за владенията им и ги пуснах да се излеят така безразсъдно и безусловно в мен, нямаше да удържа. Сила от такъв мащаб не може да бъде поставена под контрол, не и без да платиш висока цена, а по всичко личи, че тази цена включва отказ от самите причини, накарали ме да се стремя към тяхната сила. И нека ви кажа, че дори пред тази жертва не бих се поколебал и за миг. Защото в крайна сметка, братя мои, няма цена, която не бих платил, за да спечеля играта. Никоя саможертва не е толкова непосилна, че да отстъпя. Не ще позволя никой да наложи волята си върху моята, никога и за нищо на света.

Яздим към Стрела. Мисля, че ми дължат поне един замък, минимум. И дворец става. Колкото до всичките мъртви ясновидци и предсказатели — сега сме приятели с тях. Защото аз съм принцът на Стрела. Питайте отец Гомст. Той беше там и гледаше, за разлика от Бог, който не ни гледа. Еган ме осинови в семейството. А сега е мъртъв. При това не от моята ръка, а стъпкан от собствените си хора. С други думи, аз съм принцът на Стрела и си отивам у дома, обречен по право и предначертание да стана император и да седна на позлатения трон отвъд Златната порта.

Яздим към Стрела, лавина, която се спуска с трясък от Ренарските планини. Светът ще се преклони и ще приеме властта ми. Кутията е отворена, спомените са на свобода, а с тях старо зло и стари грехове. А аз не съм онова диво недорасло момче, което е напълнило кутията. То е в миналото ми, годините ще ни отдалечават и то скоро ще пропадне отвъд заобления хоризонт. Аз не съм онова момче и неговите престъпления не са мои. Аз яздя към Стрела. Ако потрябва, ще газя до раменете в кръв, толкова дълбока, че и най-бурната река да не ме очисти, нищо че със силата си цепи планини. Сънищата са си само мои, тъмни и ясни. Ако ти стиска да узнаеш за тях, братко, застани на пътя ми.

Казах на Сагеус, че греховете ми крещят за още. Възнамерявам да им осигуря компания. Ще паля и ще убивам и земите на Орин, окървавеното наследство на Еган, ще ми паднат в ръчичките. Ще бъда крал на Стрела, на Нормарди, на Конот, на Белпан, на тресавищата Кен, на Орлант и на Ренарските планини. Ще взема тези земи и ще превърна хората им в оръжие. С огън и кръв ще ги пречупя пред волята си, защото в тази игра правила няма и аз ще я спечеля с цената на всичко. След мен и потоп.

Пиша това, докато лагеруваме след дълъг ден усилна езда. Пиша грозно и нечетливо по хартия толкова бяла, колкото може да се купи със злато. Сигурно страниците са били орисани за по-ценни мисли, но ще изтърпят и моите. Сагеус беше изписал своите по кожата си и това го отслаби. Баща ми ги крие в себе си и това го прави бездушен. Аз пиша своите тук, сякаш мастилото и хартията могат да отнемат част от вината ми. Лекарите пускат кръв на своите пациенти, за да източат заразата. Може би вместо това трябва да им дават перо и отровата сама да се излее черно на бяло, а кръвта да си стои там, където ѝ е мястото.

До моите листа са тези на Катерин, намерени и спасени от преизподнята под Ригденова скала. Видях я как гори. Видях я сред пламъците, чух писъците на коня ѝ. Или е било сън, част от последвалия мрак? Така или иначе, вятърът беше разпръснал думите ѝ по мъртвите и аз ги последвах до трупа на едно товарно муле. Веднъж вече имах повод да кажа, че тези чувства са твърде силни, за да изтраят. Че могат само да изгорят. И изгаряйки, да превърнат и нас в пепел. Изгоряхме, и двамата… а аз още я искам. Макар че ако беше тук сега, Катерин щеше да ме мрази, а моята гордост щеше да ѝ отвърне с думи отровни.

Гордостта открай време е моята слабост и моята сила, но има само три неща, с които се гордея. Първото — че изкатерих Божия пръст, изправих се сам на онова високо място и видях света от нов ъгъл. Второ — че отидох в планината с Гог, макар че не можех да го спася от неговия огън, така както никой не може да спаси мен от моя. Трето — че се бих с майстор Шимон, че песента на меча звучеше в главите ни и заедно сътворихме нещо красиво.

Тепърва ще има гордост, толкова много, че да се удавя в нея, но не вярвам да ми се случат още неща, с които да се гордея.

Иде време на страх. Тъмно време. Гробовете все така се отварят, а Мъртвия крал разпъва платна. Но в света има и по-страшно от мъртвите. Иде тъмно време.

Моето време.

Ако това не ви се нрави…

Спрете ме.