Кралят на тръните

13.

Първият човек, когото убих, откакто бях навършил осемнайсет, свърши повечето работа вместо мен. Да изминеш на бегом двеста метра каменист баир с тежка ризница на гърба не е лесно. Войникът си беше полумъртъв от изтощение, на ръба на припадъка, като онази старица на пазара, която така и не се вдигна, след като видя Горгот за пръв и последен път. Вдигнах меча си и той се наниза на него, точка.

Вторият си замина по подобен начин, с малко повече помощ от моя страна — не благоволи да се наниже сам, затова се наложи аз да го мушна. В битка мушкането носи много по-чиста смърт от рязането. Освен ако не те мушнат в корема, разбира се, тогава ти предстои неприятно изчакване, докато червата ти загният хубаво и смъртта те отнесе в агония няколко дни по-късно.

Третият, висок и брадат, прие двата трупа в краката ми като намек и намали за двубой. Още по-разумно би било да изчака другарите си, които пъхтяха по баира, но вместо това той ме нападна ожесточено с големия си меч, нищо че едва си поемаше дъх от усилието. Отстъпих назад да избегна съсичащата дъга, после замахнах на свой ред и му резнах гърлото. Той се завъртя, опръска с артериална кръв другарите, които така и не беше изчакал, спъна се и падна на камънака. Ако не сте го виждали с очите си, няма да повярвате колко надалеч пръска кръвта, ако сте срязали артерията където трябва. Чудо е, че не усещаме това гигантско налягане в телата си, чудо е, че не експлодираме от напъна.

В този момент трябваше да се обърна и да избягам. Такъв беше планът в края на краищата. Собственият ми план. А и мъжете от Стража вече бяха преминали в отстъпление, следвайки моите заповеди. Вместо това аз настъпих, промуших се бързо между двама опръскани с кръв войници, които отскочиха от фонтана на брадаткото. Описах осморка с меча си, първо наляво, после надясно, и двамата паднаха със срязани ризници, натрошена ключица отдясно, дълбока порезна рана на гърдите отляво. Атаката не би трябвало да повали и двамата, но ето че се получи — явно четирите години усилни тренировки с меча не бяха отишли съвсем напразно.

Двамцата още се гърчеха на земята и крещяха от болка, когато повалих шестия си — още един задъхан смелчага, който бързаше да влезе в бой след усилното изкачване. След като приключих с него, се обърнах и хукнах назад. Бързо се откъснах от преследвачите си и напрегнах мускули да настигна своите.

Мъжете от Стрела нямаха шанс да ни надбягат, но не можеха да зарежат преследването — направеха ли го, ние пак щяхме да ги засипем със стрели, затова тичаха упорито след нас. Капитаните им постъпваха правилно предвид обстоятелствата. Но по-правилно би било да върнат хората си при ядрото на армията и да оставят големите решения на главнокомандващия, който, ако не беше съвсем неопитен във военната стратегия, щеше да премести стрелците си и да оформи с тях защитен фронт. От друга страна, принцът на Стрела може би виждаше нещата по различен начин, може би нямаше нищо против да прати няколко хиляди войници по баира, а основните си сили да съсредоточи върху Призрачния.

След няколко минути настигнах Макин, като изпреварих окъснели мъже от Стража, чиито крака не споделяха ентусиазма на моите. Хобс, командирът на Стража, тичаше редом с Макин, там бяха и капитаните му — Харолд, Стод и старият Кепен, който преди години съвсем благоразумно беше отказал да изпълни заповедта на предишния си командир и да скочи във водопада Рало. Казах, че командирът на Стража „тичаше“, но ще е по-точно, ако кажа, че ходеше бързо.

— Прати четири отделения на онези била — казах аз. — Да отстреляме още няколко стреляни.

— И когато армията ги настигне? — попита Хобс.

— Ами, ще си плюят отново на петите.

— Те поне ше си починат — рече Кепен и изплю гъста храчка на камънаците в краката си.

— И ти ще си починеш, старче — ухилих се аз. — Щото мисля да оставя точно твоите отделения.

— Да бех скочил — измърмори той, поклати глава и вдигна високо лъка си. Вятърът изплющя в червената маркировъчна панделка. Мъжете от отделенията му се събраха бързо и хукнаха след него към билата.

— Убаво тичаме — чух го да казва в крачка, — ама накрая ше ни свърши планината и не знам накъде ше тичаме тогава. Некъде отвъд Ренар.

— Което, като си помислиш — каза задъхан Макин, — звучи доста разумно, да не кажа най-разумното предвид обстоятелствата. — От всички той изглеждаше най-зле. И как иначе, като от години разчиташе конят му да тича вместо него. Покатери се на един голям камък, изправи се и се загледа назад към долината. — Като гледам, поне три хиляди ни гонят. Ако не и четири.

— Принцът обича да играе на сигурно, като гледам — отбеляза Хобс и се почеса по главата. Косата му оредяваше, а сивото настъпваше. — Надявам се, че планът ви е адски добър, крал Йорг.

И аз така се надявах. Ако не беше Норлес и Гелет, мъжете от Стража отдавна да ме бяха зарязали. Фактите бързо се превръщат в художествена измислица, а когато художествената измислица прерасне в легенда, хората охотно приемат легендата за неоспорима истина. Невероятно, но факт. А може би с право ми вярваха, защото аз наистина превърнах в прах лорда на Гелет, якия му замък и славната му войска. Може би те бяха прави, а аз грешах — може би наистина бях скътал някакъв велик номер в малката медна кутия. Представа нямах.

Вярвате или не, само нея си имах, кутийката. Затова я притиснах силно към челото си, сякаш можех да избутам през костта спомена, който ми трябваше. Усещането е… все едно дълго и безуспешно си се мъчил да си спомниш нечие име, било е на върха на езика ти, а после изведнъж и без предупреждение името цъфва пред вътрешния ти взор. Само дето не е една дума, а много, заедно с плеяда от образи и сетивни усещания. Парченце от собствения ти живот, което временно си забравил.

Споменът ме изпълни изведнъж, отнесе ме далеч от студения баир, назад в годините. Изчезна Стражът, изчезнаха виковете на битката.

Хвърлих се към поредния захват, изтласках тялото си след ръката и пуснах последната си опора, преди пръстите ми да са се впили в следващата, преди да съм изгубил инерция. Катеренето е като религия, като искрена вяра, която не познава задръжките и не оставя нищо в резерв. Пръстите ми се забиха в пукнатината, острият ръб ме захапа, краката ми драпаха по грапавата скала, започнах да се плъзгам надолу, после меката кожа на обувките ми зацепи.

Има една скална кула в Матераците, която сочи към небето като показалеца на Господ Бог. Как се е появила, кой я е изсякъл в яката планинска снага, не знам. Имам една книга, която говори за вятъра, реките и леда, които оформили релефа на света в далечното минало, но на мен това ми звучи като детска приказка, скучна детска приказка. По-добре да говорим за демони на вятъра, речни богове и ледени гиганти, изпълзели от Йотенхайм. Тази приказка би била далеч по-интересна и също толкова правдоподобна.

Ръцете ме боляха, краката ми се схващаха, тялото ми беше извито в неудобна поза върху напукания камък, поемах си жадно дъх, крадях по някоя глътка от студения вятър. Казват да не поглеждаш надолу, но аз обичам да го правя. Обичам да гледам как отронените камъчета падат и изчезват в бездната. Мускулите ми горяха, вятърът крадеше топлинката ми. Имах чувството, че съм уловен в капан между огън и лед.

Кулата израства от широк хребет, където един от големите корени на планината стърчи между две дълбоки долини. От свлачищните склонове в основата на кулата до плоския ѝ връх, широк колкото да побере селяшка колиба, има повече от сто метра напукана скала, вертикална в по-голямата си част, на места издадена навън.

На трийсетина метра под себе си виждах корниза, където се бях срещнал с козата. Височините, до които една планинска коза е готова да се изкатери заради щипка зелена трева, не спират да ме удивяват. Сигурно имат някаква своя магия тези животинки, която компенсира липсата на пръсти. Изтеглил се бях през корниза и се озовах лице в лице с животинчето, дългата му муцуна обрамчена от два завити рога. Има нещо по-особено в очите на козата, което не можеш да видиш в очите на куче, на кон или на птица. Правоъгълните зеници. Сякаш козите не са от нашия свят, а са изпълзели от ада или са паднали от луната. Двамата поседяхме заедно, разглеждайки се с взаимно недоверие, докато аз чаках дишането ми да се успокои и животът да се върне в изтерзаните ми крайници.

Открих скалната кула още в първата си година като крал на Ренар и за цялото ми време на трона именно тази каменна игла беше най-амбициозният ми враг с най-големи шансове да ме затрие. Седем пъти се опитвах да я изкатеря и тя седем пъти ме победи, а аз не се отказвам лесно от плановете си.

Веднъж Кодин ме попита защо се катеря и аз отклоних въпроса с някаква витиевата лъжа. Истината — за днес поне — беше, че когато бях малък, мама ни свиреше, на мен и Уилям. Свиреше ни на един инструмент под куполите на високата кула. Пиано. Вълшебство с клавиши в черно и бяло. Трябва да знаете, че с Уилям бяхме ужасни деца. Биехме се, заговорничехме, измисляхме всякакви щуротии и пакости. Но когато мама свиреше, млъквахме и слушахме омаяни. Помня всеки миг, помня дългите ѝ пръсти, които препускаха по клавишите толкова бързо, че се сливаха, помня как тялото ѝ се полюляваше в плен на музиката, косата ѝ се спускаше на дълга плитка по гърба, помня как светлината галеше дървената снага на инструмента. Но не мога да я чуя. Тя свири зад стъкло, затворена зад преградата на твърде много години, изгубих я, когато си тръгнах от всичко — от нея, от онази проклета карета и тръните.

Виждам, но не мога да чуя.

Когато се катеря, само тогава, увиснал на ръба на всичкото, хващам по някоя отделна нота. Като думи, така далечни и тихи, че ги чуваш, но не различаваш значението им… музиката стига до мен, почти. А за това съм готов да щурмувам и най-високия връх.

Осмата си атака на Колоната предприех в началото на лятото, малко преди принцът на Стрела да пресече границите ми, натоварен с плячка от завоеванията си в Нормарди и Орлант. Плячка и нови войски, между другото, защото лордовете на онези земи не се ползваха с обичта на народа си и принцът беше спечелил сърцата на обикновените хора още преди мъртвите им да бъдат положени в земята.

Тайната на катеренето е да се отдадеш докрай. По снагата на Колоната има места, които са толкова стръмни, че няма как да стигнеш до следващия захват, без да пуснеш предишния, а понякога трябва буквално да се хвърлиш през гладък участък от скалата. В такива моменти падаш, макар и нагоре, и ако пръстите ти пропуснат следващия захват, ще пропаднеш надолу, към камънака в основата на Колоната. В такова катерене няма половинчати мерки — залагаш всичко от себе си, цялото си бъдеще, при всяко решение. Човек може да изживее целия си живот по този начин, но лично аз не го препоръчвам. От друга страна, накрая всички умираме, но не всички сме живели. А катерачът, дори да умре млад, със сигурност е живял.

При дългото изкачване винаги идва момент, когато разбираш, че трябва или да се предадеш, или да умреш. Средно положение няма, пощада — също. Висях долепен до студения камък на двайсетина метра под върха слаб като дете, гладен като вълк, с разранени ръце и схванати мускули. За да оцелееш в планината, трябва да знаеш кога да биеш отбой. За да стигнеш върха, трябва да знаеш кога да не го правиш.

— Ако умра тук — прошепнах на скалата. — Ако падна и умра, поне ще съм живял, може би не добре, но пълнокръвно. Смъртта ми няма да влезе в летописите, но въпреки това ще съм загинал в битка. — Призовах силата си и поех отново нагоре.

И също като при шотландския крал и неговия пословичен паяк — онзи, дето се обезкуражил след тежко поражение, но после се поучил от упоритостта на един паяк и свикал отново знамената, — на осмия път успях.

Раздиран от напъни за повръщане, олигавен, изпълзях през последния ръб и най-сетне излязох на равна скала. Лежах треперещ, задъхан, разплакан почти, отвъд края на силите си.

Когато се катериш, вземаш само най-необходимото и нищо друго. Това е добър урок и планината ти го дава безплатно. Казват, че времето е най-добрият учител, но за жалост убива всичките си ученици. Планината също е добър учител и нещо повече — от време на време се смилява над някой особено способен ученик.

Планината те учи да си готов за промяна. Високо горе, сред върховете, времето може да се промени за секунди. Уж се катериш по лесен скат, а само след миг вече го прегръщаш отчаяно, докато източният вятър се пъне да издуха вледенения ти труп.

Докато щурмувах Божия пръст, научих много за това какво е да висиш на косъм. Когато най-сетне се проснах изтощен и треперещ на върха, вече знаех, че през целия си живот съм висял на косъм.

Претърколих се по гръб. Лежах на скалата и нищо не ме делеше от безмилостното синьо небе. Взел бях само най-необходимото и нищо, което да ми натежи. На тесния връх нямаше място за друг, за призраци дори, за Катерин, за Уилям, за майка ми и баща ми. Всички те бяха останали в ниското, толкова далече, че не ги чувах. Нямаше място нито за сянката на дете, нито за мътния блясък на медна кутийка. Не опасността и предизвикателството ме карат да се катеря, правя го заради чистотата и бистрия ум. Когато само петсекундно падане те дели от смърт във вид на мазно петно и натрошени кости, когато си поверил цялата си тежест на осем пръста, после на седем, после на пет, тогава решенията ти са в черно и бяло и ти избираш по инстинкт, без друг багаж, който да ти пречи.

Когато си се катерил усилно и накрая покориш невъзможния връх, виждаш света по нов начин, от друга перспектива. Не само ъгълът на гледката се променя. Самият ти се променяш. Казват, че връщане назад няма, и аз се бях убедил в това, когато се върнах във Висок замък след четири години на пътя. Вървях по същите коридори, срещах същите хора, но не се бях върнал назад — дошъл бях в един различен замък, виждах го с нови очи. Същото е, ако изкатериш някой много висок връх, само дето при катеренето не е нужно да отсъстваш с години от предишния си живот. Изкачи планински връх, погледни света от най-високата му точка и ще се спуснеш нов човек в един свят, който ще те боде с тънки различия.

Дори да оставим метафизиката настрана, от висотата на планинския връх се вижда много. Ако седнеш, провесил крака над най-големия пропад на света, вятърът развява косата ти, а сянката ти пада толкова надалеч, че може никога да не удари земята… забелязваш нови неща.

Когато сме на пътя, говорим по свой си начин. Казваме „сори“, ако ни хванат да бъркаме в чужди дисаги. Казваме, че „навестяваме местните“, ако някой брат се е отделил за тъмни дела след битка. Къде е брат Райк? Навестява местните. В Ренарските планини има един лаф, който чух, когато със сър Макин се изкатерихме до Чревца да разрешаваме поземления спор на селяните. „Он отиде да расоди камъка, ваш’величество.“ По онова време не обърнах внимание, сметнах го за местен колорит, един вид зелено стръкче в купчината тор. През годините след това го чувах често, винаги когато ставаше въпрос за някой, който се е спотаил да върши нещо тайно. Да разходи камък. Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно. Друг местен лаф е да кажеш, че някой си е „загубил стадото“. Тези лафчета ги чувах най-вече на площадката за военно обучение, от местните момчета, които бяхме мобилизирали във войската. „Оня тъпанар, Джон от Брин, ми е свил тетивата, докато съм бил на пост.“ „И сега ти какво ще правиш?“ „Нямай грижа, вече го напраих. Нашичкият Джон си загуби стадото.“

Когато застанеш на високо място, особено ако трудно си стигнал дотам, ти се открива нова перспектива. Като гледах отвисоко върховете, канарите и стръмнините, които смятах, че съм опознал, забелязах нещо ново. Издадоха го сенките — привличаха погледа към места, където теренът изглеждаше някак странен. Дълго седях на върха на Колоната, провесил крака през ръба, загледан в нищото, замислен, без да мисля за нищо конкретно, преди всичко да се слегне, също като снега в стъкления глобус, и да видя ясно пейзажа пред себе си, ясно и с нови детайли.

Високо по склоновете на повечето долини, буквално на всички, освен най-високите клисури, камънаците се събираха на плътни купчини, на високи купове. Ако не се вгледаш, окото ги подминава като естествена част от релефа. И как иначе — тези образувания би трябвало да са естествени. Кой би си направил труда да мести толкова камънаци и с каква цел?

Оказа се, че да разходиш камъка е нещо като национално хоби в Ренарските планини, толкова древно и едновременно с това толкова ежедневно, че никой не си правеше труда да обяснява традицията в детайли. Поколения наред всеки мъж, тръгнал по баирите да нагледа козите си, вземал по един камък и го носел нагоре, за да го прибави към същите купове, които баща му и дядо му струпвали от време оно.

Ако някой ренарец дръзне да отведе козите си на чужда поляна, има реален шанс внезапно да възникне каменно свлачище и въпросният смелчага да загуби стадото си. А ако неписаното правило се наруши от чужденец, то въпросният нахалник може да загуби нещо повече от стадо кози.

Трудно е да разплетеш заплела се нишка, когато тичаш, особено ако нишката е план и ти го измъкваш сантиметър по сантиметър от кутия със спомени, като едновременно с това търчиш по нанагорнище, а подире ти идат хиляди вражески войници. Но дори враговете наричат нас, анкратците, хитри. Аз бих избрал друга дума — умни. Затова издърпах още сантиметър от нишката и изведнъж видях баирите наоколо си по съвсем нов начин. Или по-точно по стар начин, за който бях временно забравил.