Кралят на тръните

27.

„Пук“ и кутията се отваря. Споменът ме повлича назад към Ренатски лес и аз се озовавам сред надгробни камъни и полски цветя, всичко това огряно от пролетно слънце.

— Така или иначе, аз съм хвърлила око на един добър човек — казва Катерин.

— На кого? — питам аз.

— Принц Орин — казва тя. — Принцът на Стрела.

— Не — отвръщам. Иска ми се да замълча, но проговарям. Не искам да показвам интерес и следователно слабост, но нещата тук не се развиват по план, а именно в плановете аз съм най-добър.

— Не? — казва тя. — Имаш нещо против? Някакво друго предложение? Баща ти е мой настойник, върви и говори с него.

Изобщо не трябваше да става така. Никоя от другите не ми действаше по този начин. Нито Сера, която ме съблазни, когато бях още почти дете, нито Сали, купена и платена, нито слугинчетата на Ренар, нито придворните дами, отегчените съпруги на велможите, хубавките селски девойчета, нито онези, които братята крадяха на пътя и си деляха, никоя от тях.

— Искам те — казвам аз. Думите са корави, ъгловати, излизат от устата ми тромави и недооформени.

— Колко романтично — казва тя. Презрението ѝ ме прерязва. — Харесваш ме, защото ти радвам окото.

— Радваш повече от окото ми, мадам — казвам аз.

— Би ли убил Сарет? — пита тя. За миг си мисля, че ме моли да го направя. После си спомням, че тя не е като мен.

— Може би… Баща ми доволен ли е от нея? — Не питам дали я обича, той никога никого не е обичал. И не лъжа, между другото. Ако има вероятност баща ми да страда заради загубата ѝ, тогава — да, може би.

— Не. Мисля, че Олидан не харесва нищо и никого. Дори не се сещам какво би могло да го зарадва. Макар че когато ти уби Гален, доста се смя.

— Бих могъл да убия Сарет, в случай че ти грешиш за баща ми или ме лъжеш в опит да я защитиш — казвам. Не знам защо, но не мога да я излъжа. — Подозирам обаче, че ми казваш истината. Баща ми е вечно разочарован, от всичко почти.

Тя пристъпва към мен и макар да е по-близо, очите ѝ стават по-далечни. Долавям уханието ѝ — люляк и бял мускус.

— Ти ме удари, Йорг — казва тя.

— Защото ти се канеше да ме намушкаш.

— Удари ме с вазата на мама. — Гласът ѝ е замечтан. — И я счупи.

— Съжалявам. — Колкото и да е странно, наистина съжалявам.

— Не за това съм родена. — Посяга към нещо скрито в диплите на роклята си, кафеникавата рокля за езда. — Не съм родена да бъда награда, за която се състезават принцове, нито да бъда съсъд за отглеждане на бебета. По дяволите. Ти би ли искал да си символ, награда? Или единственото ти предназначение да е раждането на бебета и грижите за тях?

— Аз не съм жена — казвам. Казвам го разсеяно, колкото да запълня паузата. Умът ми е зает с друго, с нови въпроси или по-скоро с образите, които тези въпроси наслагват върху нея.

Виждам я да изважда скришом ножа от някакъв джоб в роклята си. Нож с дълго острие, като онези, с които мушкаш през пролуки в бронята повален противник, но по-крехък на вид. Нейният нож би се счупил, ако мъжът се извърти. Нейният нож може и да не стигне до сърцето. Не би трябвало да го видя. От мен се очаква да гледам жадно очите ѝ, устата ѝ, повдигането и спадането на гърдите, и аз ги гледам, но истината е, че често виждам повече, отколкото другите очакват да видя.

— Не може ли да искам нещо повече? — пита тя.

— За искане пари не вземат. — Не мога да откъсна очи от нея. Погледът ми забърсва ножа само от време на време. Тя не ме вижда. Мисля, че не знае какво правят ръцете ѝ — дясната стиска дръжката, лявата е върху корема ѝ, като нокти на граблива птица, сякаш иска да разкъса собствената си плът.

— Трябва ли да бъда чудовище? Трябва ли да бъда новата Червена кралица, за да…

Посяга да ме намушка и аз хващам китката ѝ. По-силна е, отколкото съм си представял. И двамата поглеждаме надолу към ръката ми, тъмна върху нейната бяла китка, и към тънкото острие на ножа, чийто връх трепти на сантиметри от слабините ми.

— Нисък удар — казвам и извивам ръката ѝ, но тя пуска ножа, преди болката да я е принудила.

— Какво? — Гледа ръцете ни, своята и моята, устата ѝ е отворена.

— Става ти навик да ми вадиш нож — казвам аз. Горчивината се надига в мен. Усещам вкуса ѝ.

— Убих нашето дете, Йорг. — Смехът ѝ е твърде писклив, истеричен. — Убих го. Изпих горчивия хап на Сарем Уик. Тя живее тук. — Катерин върти трескаво глава, сякаш очаква да види вещицата сред дърветата.

Знам я Сарем Уик. Виждал съм я да събира билки и мъхове. Веднъж се бях промъкнал близо до колибата ѝ, но така и не надникнах. От колибата се носеше смрад на изгорено куче.

— Какви ги говориш? — питам аз. Толкова е красива. Проклина женското в себе си, а ето ме мен, забравил дори ножа, който лежи на земята между нас, ножа, който тя едва не заби в слабините ми, забравил го заради извивката на шията ѝ, заради трепета на устните ѝ. Желанието изпива мозъка на мъжете.

— Удари ме и после си ме взел. Сложил си семето си в мен — казва тя и ме заплюва. Мери се в лицето, но уцелва косата близо до ухото ми. — Но аз го махнах. С горчив хап и парещ мехлем.

Усмихва се широко и аз виждам омразата. А тя сякаш за пръв път ме вижда ясно — свела глава, лицето ѝ обрамчено от косата, очите тъмни. Усмивка като озъбване. Предизвиква ме.

Помня я как лежи на пода в сапфирената локва на дрехата си. В безсъзнание. После гласът на шипката, моят може би, или на Корион, или по малко и от двама ни, който ми нашепва да я убия. Същия съвет бих получил от баща си. Да тръгна по най-трудния път. Желанието изпива мозъка на мъжете. Но аз не я убих. Гласът ми нашепваше и друго — да я изнасиля. Да я взема, просто така. Но аз само докоснах косата ѝ. Онова, което исках, не можеше да бъде взето насила.

— Мълчиш, Йорг? — Заплюва ме отново. Този път право в лицето. Примигвам. Топлата слюнка изстива върху бузата ми. Катерин иска да ме ядоса. Не ѝ пука какво мога да направя. — Махнах бебето ти, изтече с малко кръв. Преди да е пораснало достатъчно, че да го види човек.

Не знам какво да кажа. Кои думи могат да ми послужат? Сам не бих си повярвал. На спомените си вярвам — били са ми отнемани в миналото, но никога притуряни, — но кой друг би се усъмнил в изначалната подлост на Йорг от Анкрат? Аз — не.

Извивам нежно ръката на Катерин зад гърба ѝ и я повеждам през гробището по пътя, по който съм дошъл. Има бели следи по ръката ѝ, там, където съм я стиснал. Толкова силно ли съм я стиснал? Във въображението си често бях виждал ръцете си върху нея, но сега имам чувството, че съм счупил нещо безценно и нося парченцата, с пълното съзнание, че не могат да се залепят.

— Пак ли ще го направиш? — Гневът ѝ се е оттекъл. Объркана е.

— Не — казвам аз.

Вървим. Осили полепват по полите на роклята ѝ. Ботушките ѝ за езда оставят следи от токчета, които и слепец може да проследи.

— Оставих коня си вързан за едно дърво — казва тя. Това не е жената, която оставих на пода в онзи ден. Онази Катерин беше бърза, умна; тази е замаяна, сякаш току-що се събужда.

— Ще се омъжа за принца на Стрела — казва тя и обръща глава да ме погледне през рамо.

— Нали уж не искаше да си ничия награда — казвам аз.

Тя отклонява поглед.

— Не винаги получаваме каквото искаме.

Имам нужда от нея. Чудя се дали мога да имам онова, от което имам нужда.

Вървим в мълчание, а после Кент Червения излиза от шубрака пред нас. Мечът ми е вързан на гърба му.

— Крал Йорг — кимва той. — Милейди.

— Заведи я при сър Макин — казвам аз и я пускам.

Кент кани с жест Катерин да тръгне по пътеката, която е охранявал.

— Нищо лошо не бива да я сполети, Кент. Дръж под око най-вече Роу и Райк. Кажи им, че имаш разрешението ми да отрежеш всяко нещо, с което я докоснат. И преместете лагера. Оставихме следа дотук. — Обръщам се.

— Къде отиваш? — пита тя.

Спирам да я погледна и изтривам плюнката от лицето си.

— Кой те намери?

— Какво?

— Кой те намери, след като те ударих? — питам. — Когато си дошла на себе си, при теб е имало мъж.

Тя смръщва вежди. Вдига пръсти към мястото, където я бях ударил с вазата.

— Брат Глен. — За пръв път ме поглежда със старите си очи, ясни, зелени и умни. — О!

Тръгвам си.

„Пук“ и след един удар на сърцето кутията се хлопва отново, затворена от безчувствените ми пръсти.

Отново съм в планината, затънал до колене в сняг. Глезенът ме боли. Спънал съм се в лопата.