Кралят на тръните

21.

— Ще си ми по-полезен, ако останеш тук, Макин.

— Изобщо не трябва да отиваш там — отвърна Макин.

— Нали точно затова дойдохме — казах аз.

— Да, обаче междувременно събрахме нова информация и тя сочи, че е лудост да припарваме до него.

— Тук сме, защото Йорг има слабост към малкото чудовище — каза Роу от прага. Не го бяхме канили да се включи в разговора. Нито него, нито другите. Но когато си на пътя, спорът на висок глас винаги се тълкува като покана за участие в представлението. Макар че, строго погледнато, сега не бяхме на пътя, а в стаи за гости в една по-малка постройка недалеч от голямата зала на дук Маладон.

— А бе направо го обича — добави Райк с гадна усмивка и се приведе да мине през вратата. Откакто бях взел медната кутия, той, изглежда, беше решил, че има разрешително да казва каквото мисли.

Обърнах се към вратата.

— Добре ще е да запомните две неща, братя.

Физиономиите на Грамло, Сим и Кент цъфнаха на различна височина иззад туловището на Райк.

— Първо, ако още веднъж изтърсите някоя простотия по въпроса, кълна се във всички попове, дето горят в ада, че няма да излезете живи оттук. Второ, сигурно ще си спомните, че немного отдавна вие и нашите скоропочивши братя имахте интересна среща със смъртта пред стените на Призрачния. И докато пешаците на граф Ренар ви избиваха… убиваха Елбан, Лъжеца и Бърло Дебелака… Гог сам-самичък задържаше цялата лична охрана на графа, повече от седемдесет първокласни войници. Някои беше опекъл в собствен сос, други така беше уплашил, че не смееха да мръднат. Седемгодишно дете. Тогава. Сега е по-голям, расте, и в какъв мъж ще се превърне и дали изобщо ще доживее да се превърне в мъж е въпрос, който ме интересува много повече от близкото или по-далечно бъдеще на вашата жалка сбирщина. Всъщност цял куп въпроси са ми много по-важни от твоето конкретно бъдеще, Райк, но този ми е най-важният.

— Ако ще ходиш там, по-добре и аз да дойда. Ще имаш нужда от мен — каза Макин. Пазеше ме от толкова години, че дългът се беше превърнал в навик… а бе, в дълг.

— Ако нещата тръгнат добре, няма да ми трябваш — казах аз. — А ако тръгнат зле, един меч в повече няма да помогне. Феракинд командва армия от тролове и може да подпалва хора само като си го помисли. Срещу такъв противник бройката на мечовете е без значение.

Зарязах Макин да спори, а другите да пристъпват от крак на крак с подвити опашки. Без Червения Кент де. Той имаше нова брадва. Не точно нова, но хубава, острието изковано в Далечния север и стигнало с кораб до пазарищата при Карлова вода. Кент вдигна брадвата си за поздрав, докато излизах, и кимна мълчаливо.

Горгот и Гог ме чакаха в складовете на дука, приготвили бяха една торба с провизии и руло промазани с восък одеяла, в случай че ни завали в планината.

Тръгнахме към Хаймски цеп в обятията на прекрасна пролетна утрин. Пешком. Свикнал бях с Барт и не исках да го оставям сам-самичък на разни вулканични склонове. Троловете едва ли питаеха предразсъдъци към конското месо. Самият аз обичам конско.

Синдри ни настигна след половин миля, плитките подскачаха на гърба му, конят му се беше запенил.

— Връщай се, Синдри. Този път отивам само с двамата хубавци — казах му.

— Ще ви придружа до края на гората, за всеки случай.

— Гората ли? Прекосихме я без проблеми предния път.

— Защото ви следях от разстояние — ухили се той. — Ако се бяхте отклонили, щях да ви върна на правия път. Но вие извадихте късмет.

— И от какво да ме е страх в гората? — попитах. — От зелени тролове? Гоблини? От самия Грендел? Вие, данците, имате повече таласъми от цялата останала империя взета заедно.

— От боряните — каза той.

— Добре ли горят? — попитах.

Синдри се разсмя, но после пак стана сериозен.

— В гората има нещо, което източва кръвта на хората и я заменя с борова смола. Това не ги убива, но ги променя. — Посочи очите си. — Бялото става зелено. Не им тече кръв. Не се плашат от брадви.

Свих устни.

— Добре де, преведи ни през гората. Днес си имам достатъчно работа. Ако толкова много ме искат, твоите боряни ще трябва да дойдат в моята планина и да се наредят на опашка.

И така, продължихме пешком, Синдри водеше коня си за юздата и подбираше безопасни пътечки, а ние гледахме дърветата изпод вежди.

По обяд гората се разреди и отстъпи пред стръмен пущинак. Газехме през поляни от папрат, висока до кръста и прошарена с бодлив прещип, който не пропускаше случай да закачи дрехите ни, земята беше обрасла с пирен, който ни спъваше на всяка крачка и вдигаше облаци от семена.

Не се наложи да връщам Синдри.

— Ще ви изчакам тук — каза той и си отъпка местенце в папратта на един слънчев склон. — Късмет с Феракинд. Ако го убиете, ще имате поне един приятел в Севера. Хиляди всъщност!

— Не съм дошъл да го убивам — казах аз.

— Може би така е най-добре — отвърна Синдри.

Свъсих вежди. Ако мои трима братя бяха загинали в Хаймски цеп, определено щях да имам сметки за уреждане с човека, който се разпорежда там. Данците обаче май не правеха разлика между Феракинд и вулканите. За тях да търсиш отмъщение срещу Феракинд беше като да млатиш скала с чук, задето приятелят ти е паднал от нея.

Поведох левкротите към Халрада, по същите пътеки и баири, които бях изкатерил първия път. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-силен и студен ставаше вятърът. Слънцето грееше жизнерадостно и не предвещаваше буря. Ако това се окажеше последният ден от живота ни, поне щеше да е хубав.

Влачехме се по дълга клисура, поръсена с черна пепел и нашарена от застинали потоци лава, древните реки още се различаваха в твърдата скала. Далеч над нас самотна овчарска колиба се гушеше миниатюрна във великанската прегръдка на планината. Сигурно бе построена по времето, когато тревата е намирала сили да пусне корени тук. Облак премина невидим в синьото небе, закри за миг слънцето и сянката му се плисна на вълнички по безкрайната шир от огряна скала. Горгот изръмжа гърлено. Ето затова обичах да пътувам с него. Той складираше думите си, трупаше ги като скъперник и не споделяше мислите си, но никога не пропускаше нищо, дори онези редки моменти, когато безчетните парченца на нашия мръсен, изхабен свят се подреждат в мимолетни картини, така пропити с красота, че от силата ѝ те заболяват очите.

За разлика от Горгот, Гог по принцип дрънкаше като за двама. Обикновено не го слушах. Децата са такива, бърборят непрекъснато. Това им е в природата, а в моята е да пропускам брътвежа им покрай ушите си. Докато катерехме за втори път склоновете на Халрада обаче Гог не обелваше и дума. След като седмици наред ме беше обстрелвал с въпроси от сорта на: „Защо конете имат четири крака, брат Йорг?“, „От какво е направен зеленият цвят, брат Йорг?“ или „Защо това дърво е по-високо от онова, брат Йорг?“, човек да си помисли, че мълчанието му би било балсам за изстрадалите ми уши, но не. В действителност мълчанието му ме дразнеше повече от неспирните въпроси.

— Нищо ли няма да попиташ днес, Гог? — подкачих го.

— Нищо. — Стрелна ме с поглед, после отклони очи.

— Нищо?

Катерехме се в мълчание. Знаех, че Гог мълчи не само от страх. Всяко дете рано или късно открива, че близките му не са всесилни, и това го изпълва с ужас. Разбира, че майка му не може да го опази, че учителят му допуска грешки, че понякога трябва да тръгнем по грешния път, защото възрастните нямат силата да поемат по правилния… всичко това краде от детството ни, всеки миг на горчиво откровение е удар, който убива частица от детето в нас и разкрива частица от мъжа, от онова странно и непознато същество, което е по-кораво от детето, кораво, но закалено с горчивина и разочарование.

Гог не ми задаваше въпроси, защото не искаше да чува как го лъжа.

Стигнахме до пещерите, чиито отвори не бях видял преди, сбърчихме носове от вонята на троловете и влязохме в мрака.

— Малко светлина, ако обичаш, Гог — казах аз.

Момчето отвори ръка и в шепата му разцъфна пламък, сякаш го беше стискало в юмрука си през цялото време.

Поведох ги през залата при входа, по стръмния проход в планинската снага и до катедралната зала, почти сферична по форма, с надупчен под и огладени стени.

Този път троловете се появиха веднага — половин дузина се материализираха сякаш от въздуха в сенките около пламъка на Гог. Горгот раздвижи мишци, готов да изпробва силата си, ако сред новите има кандидати за двубой. Но троловете, и нови, и стари, клечаха и ни гледаха, гледаха Горгот и не показваха признаци на агресия.

— Защо дойдохме тук? — най-сетне попита Горгот. Вече се чудех дали изобщо ще попита.

— Защото този терен си избрах — отвърнах. — Ако ще се срещаш с лъв, не го прави в бърлогата му.

— Избрал си? От кое? Други терени не си огледал — каза Горгот.

— Така е. И нямаше нужда, защото тук намерих онова, което ми трябва.

— И какво е то? — попита той.

— Смътна надежда. — Ухилих се и клекнах, за да съм на едно ниво с Гог. — Трябва да се срещнем с него, Гог. Знаеш, че имаш проблем, нали? Твоите огньове рано или късно ще те погълнат, а аз с нищо не мога да ти помогна, нито аз, нито Горгот, и всеки път ще става по-зле. — Не го излъгах. Той не искаше да чува лъжи от мен.

Сълза се отрони по бузата му, после кипна и се изпари. Хванах ръката му, мъничка в моята, притиснах в дланта му откраднатото камъче с руната и затворих пръстите му около него.

— Ти и аз, Гог, с теб сме еднакви. Бойци. Братя. Заедно ще влезем там и заедно ще излезем. — Всички лъжи настрана, наистина бяхме еднакви. В дълбокото, под неговата доброта и под моята лошотия, аз и Гог имахме връзка. За мен беше важно детето да победи, да оцелее. Подбудите ми не бяха алтруистични, не се лъжете. Знаех, че ако Гог може да надмогне онова, което го изяжда отвътре навън, значи и за мен има надежда. Нали не мислите, че бях прекосил половин империя, за да спася едно кльощаво дете? Не, за бога. Направих го, за да спася себе си.

— Ще повикаме Феракинд при нас — казах и погледнах към троловете. Зяпаха ме с влажните си черни очи и дори не мигнаха, когато споменах името на огнения маг. — Разбират ли изобщо какво казвам?

— Не — отговори Горгот. — Чудят се дали месото ти е вкусно.

— Попитай ги дали има и други проходи, които извеждат по-високо в планината.

Пауза. Напрегнах се да чуя размяната на реплики, но не чух нищо освен тихото пращене от пламъка на Гог.

— Могат да ни заведат до такъв проход — каза накрая Горгот.

— Кажи им, че Феракинд ще дойде. Кажи им да се скрият наблизо. Задачата им е, настъпи ли моментът, да ни заведат до въпросния проход.

Винаги познавах, когато мислите на Горгот го застигнат в гръб. В момента спринтираха към него, раззинали черни усти в мълчалив рев, черните им езици провиснали връз криви зъби. Изчезнаха по-бързо, отколкото се появиха, потънаха в мрака.

— Точно така, ще повикаме Феракинд. Ще се опитам да го спечеля за нашата кауза. — Обърнах Гог с лице към мен. — Ако стане напечено, искам да направиш онзи номер, който ни показа в залата на дука. Ако Феракинд се опита да ни подпали, искам да вземеш огъня му и да го преместиш там, където ти кажа.

— Ще се опитам — отвърна Гог.

— Разчитам на теб, момко. — Цял живот ме бе мъчил страх от изгаряне, още от онова с машата, а може би и от по-рано, не знам. Спомних си как Верен гореше окован. Чух воя му. Кисела жлъчка опари гърлото ми. Можех да зарежа всичко това и да си тръгна. Да си тръгна жив и здрав.

— Как ще го накараме да дойде тук, брат Йорг? — Първият въпрос на Гог за деня.

Още се виждах как вървя надолу по планинския склон. Вървя, свиркам си под пролетното слънце и се усмихвам. Пот се стичаше от подмишниците ми, изстиваше по ребрата. Ако беше тук, Макин щеше да каже, че има лошо предчувствие. И щеше да е прав.

Можех да си тръгна. Просто да си тръгна.

Ако беше тук, Кодин щеше да каже, че рискът е прекомерен, а печалбата — неясна. Щеше да каже това, но щеше да има предвид друго — „Разкарай се оттук, Йорг“, — защото не би искал да изгоря.

А ако баща ми беше тук? Ако ме видеше как пристъпвам към светлината навън? Как поемам по лесния път? Щеше да каже тихо, нечуто почти: „Още един, Йорг. Още веднъж.“ И при всеки кръстопът оттук нататък аз щях да избирам по-лесния път… още веднъж. А накрая онова, което обичам, пак щеше да изгори.

— Направи огън, Гог — казах. — Направи най-големия огън на света.

Гог погледна Горгот и той кимна и отстъпи назад.

Отначало не се случи нищо. Поех си бавно дъх три пъти, четири, пет, а още нищо не се случваше. После, едва доловимо, червените пламъци по гърба на момчето се раздвижиха, затрепкаха. Цветът стана по-наситен. Червеното поаленя, пепелявосивото избледня. Заля ме жега и аз отстъпих крачка назад, после още няколко. Сенките в пещерата бяха избягали, но аз нямах време да се наслаждавам на осветената гледка. Гог пулсираше нажежен, както жарта в ковашка пещ пулсира с всяко натискане на духалото. Двамата с Горгот се оттеглихме в тунела от другата страна на пещерата. Жегата от огъня на Гог обливаше лицата ни, леденото течение сковаваше вратовете ни.

Пламъците дойдоха без звук и бушуващ огън изпълни пещерната катедрала. Залитнахме назад, пещерата се скри от погледа ни, но още усещахме непоносимата горещина на огнения ад. Дишах трудно, сякаш огънят беше изял нещо важно от въздуха.

— Как ще ни помогне това? — попита Горгот.

— Има само един огън. — Напълних дробовете си с нагорещен и безполезен въздух. Черни петна заплуваха пред очите ми. — И Феракинд вижда през него като през прозорец към целия свят.

Горгот ме хвана за рамото, преди да съм паднал. Той, изглежда, не срещаше трудности и това ме изпълни с негодувание, глупаво чувство, предвид че вече пропадах към някакво тъмно място, където ръката му не можеше да помогне. Не чувах нищо освен собственото си накъсано дишане и стърженето на петите си по пода, докато Горгот ме влачеше нагоре, по-далеч от огъня. Така се бях сгорещил, че не беше изключено да се самозапаля, но незнайно защо краката ми замръзваха.

Огънят, който беше дошъл без звук, изгасна с кратък бумтеж. Изгасна, преди да съм изгубил съзнание докрай, заля ме адски студ и аз се свестих с ругатня.

— К’во става, мамка му? — Лежах в поточе ледена вода. Допреди минути тунелът си беше съвсем сух, а сега по наклона му шуртеше поток с все камъчетата, ромоленето и всичко. Надигнах се на колене в ледената вода, после се подпрях на стената да се изправя. Горгот ме поведе назад. Беше живял дълго в мрака под връх Хонас и котешките му очи лесно намираха пътя. Вървеше сигурно напред, а аз се препъвах след него. Поточето ни изведе до катедралната пещера, където водата възвря за секунди върху нажежените камъни и се изпари.

Гог чакаше, където го бяхме оставили и все така нажежен, а Феракинд стоеше при устието на тунела към входната каверна.

Представял си бях, че ще намеря човек с огън в себе си. Но Феракинд беше по-скоро огън със следа от човешко. Формата му беше на мъж, но мъж, направен от стопено желязо, като онова, което изливат от големите пещи в Бароу и Гуангянг. Гореше целият, силуетът му трептеше при всяко движение. Когато насочи към мен очите си — нажежени до бяло звезди, — погледът му опърли кожата ми.

— Гог, ела! — Изглежда, и гърлото ми беше пострадало в някаква степен, защото ме заболя, когато извиках. Добре че беше парата от водата в краката ми да облекчи чувството на болезнена сухота.

— Детето е мое — обади се Феракинд сред припукването на пламъците си.

Гог хукна към нас. Феракинд го последва с бавна стъпка.

— И за какво ти е? — извиках. Ако направех и крачка напред, кожата ми щеше да се стопи.

— Големият огън поглъща малкия. Ще се съединим и силата ни ще порасне — каза Феракинд.

Имах чувството, че говори по спомени, че използва малкото човешки компоненти, които огънят още не е изпепелил.

— Точно от това дойдохме да го спасим — казах аз. — Не може ли да вземеш огъня от него и да ни оставиш момчето?

Горещите му очи се спряха върху мен, втренчиха се в мен, сякаш огненият маг чак сега ме виждаше наистина.

— Знам те.

Не знаех как да отговоря на това. Устните ми бяха твърде сухи за глупавите шегички, които вероятно бих измислил при други обстоятелства.

— Ти събуди един стар огън, който не беше горял от хиляда години — добави Феракинд.

— А, да — казах. — Онова значи.

— Ти съедини небето и земята. — Пращенето на огъня се смекчи, сякаш споменът за строителския огън изпълваше Феракинд със страхопочитание. Сенки пролазиха по огнения силует.

Гог стигна до нас. Огънят му беше загаснал, но не без да остави следи — оранжеви пламъчета по гърба, гърдите и ръцете.

— Е, можеш ли да го промениш? Можеш ли да извадиш огъня от него, ако не целия, то поне достатъчно, та момчето да оцелее? — попитах. Всеки дъх ми причиняваше болка, а изпаряващата се вода замъгляваше гледката. Някъде зад и над нас горещината на Гог и Феракинд топеше древния лед в сърцевината на Халрада.

Огънят на Феракинд изпращя и припламна, пламъци облизаха пода на пещерата. С известно закъснение осъзнах, че огненият маг се смее.

— Строителите се опитаха да строшат бариерите между мисълта и материята — каза той. — Искаха да променят света според желанията си и в голяма степен успяха. Те изтъниха стените между живота и смъртта, между огъня и неогъня, опитаха се да стопят разликите между това и онова, дори между тук и там.

Хрумна ми, че здравият разум на Феракинд е бил сред първите, които са изгорели в личната му преизподня.

— Можеш ли да помогнеш на момчето? — попитах пак и се закашлях.

— Написано е в него. Мислите му докосват огъня. Огънят докосва ума му. Той е заклет в огъня. Не можем да променим написаното в нас. — Феракинд пристъпи по-близо, пламъците му се разгоряха като крила на птица пред полет. — Дайте ми момчето и ще ви пусна да си идете.

— Много път изминах, за да приема отказ сега — рекох аз.

Огънят не е търпелив. Огънят не преговаря. Все неща, които би било редно да знам.

Феракинд протегна ръце към нас и от тях изригна колона бял пламък. Винаги съм се смятал за бърз, но Гог се оказа по-бърз от мислимото, разпери ръце и улови пламъка, тялото му преля от оранжево в бяло, но нищо от огъня не стигна до Горгот и мен.

— Зад нас! — изкрещях. — Прати го назад!

И Гог се подчини. Огънят протече от едната му ръка в другата и момчето го метна в прохода зад нас. Не виждах огнения маг, виждах само бялото кълбо от пламъци, които извираха навън, не виждах и тунела, само свирепо торнадо от бял пламък, който препускаше през него, устремен нагоре. Стояхме в какавида, обградени от пламъци и нечовешка горещина, и само едно малко момче стоеше между нас и мигновена смърт в огнената пещ.

Сякаш цяла вечност виждахме само ослепителна горещина и чувахме само рева на огъня. Очаквах всеки миг да настъпи краят, някакъв край, а вместо това пожарът набираше бяс. Гог грееше, отначало с оранжевото на желязо, което е готово за ковашкия чук, после с бялото на ковашката пещ, после с чистото бяло на звездната светлина. Виждах по-тъмните линии на костите му, все по-ясно очертани с всеки следващ миг, сякаш огънят гореше през него и черпеше енергия от мускулите, кожата, тъканите на детето. Едно крехко, изпепелено дете.

А после огънят и бесът внезапно секнаха и аз видях Феракинд — стопен и нажежен до бяло, и Гог — клекнал, избелял до пепеляво, неподвижен.

Порой от разтопен на вода лед бушуваше край нас, водата бе дълбока до кръста, бяла, ревяща, изливаше се в пещерата по тунел, който доскоро беше сух и песъчлив под краката ни. Водата се разделяше около Гог, а после и около Феракинд, сякаш ѝ беше невъзможно да се докосне до огън като техния. Двамата с Горгот стояхме на крачка зад момчето и водата почти не ни намокри.

Феракинд се изсмя отново, пламъците му се разгоряха.

— Какво, смятал си да ме угасиш ли, Йорг от Анкрат? С вода?

Свих рамене.

— Това е традиционният начин. Другият вариант е да гасиш огъня с огън, но този път май не се получи. — Водният порой около нас започваше да утихва.

— Цял океан ще ти трябва да ме угасиш! — каза Феракинд. Събра огън в шепи и го нажежи до бяло. — Детето приключи. Време е да умреш, Йорг от Анкрат.

Щом е време, така да е. Имах една смътна надеждица, но нищо повече. Поне нямаше да е бавен огън. Изтеглих меча си. Винаги съм си мислил, че ще го държа в ръка, когато ми дойде времето.

Чух рев, но не рев на пламъци, а някак по-дълбок и по-далечен.

„Ще ти трябва цял океан.“

— А езеро ще свърши ли работа? — попитах и изпънах меча си към горящия маг.

— Езеро? — повтори Феракинд.

И тогава водата удари, черна стена, юрнала се по петите на изтъняващия порой. Хвърлих се към Гог, вдигах го на ръце и хукнах настрани миг преди водата да изригне през устието на тунела. Момчето се строши, като да беше от стъкло. Счупи се като играчка, на хиляди остри блестящи парченца. Заля ме внезапна горещина. Огнени иглички пронизаха бузата, челюстта и слепоочието ми от едната страна, там, където бях притиснал Гог към себе си. Лежах сред искрящите отломки, сред останките на детето, лежах парализиран от невъзможна болка, свит на топка върху грапавия скален под, а само на метри от мен потоп с библейски мащаби нахлуваше през тунела.

Стотици хиляди тонове лед бяха лежали векове наред в кратера на Халрада. Ала преди това, някога в далечното минало, ледът е бил вода и е текъл. Как иначе щяха да се огладят тунелите? Откъде би се взела древната кал и стритите почти на прах отломки? И така характерните дупки в скалата, като онези, които водата образува по бреговете на речните легла? Много бавно и също толкова упорито ледът е пълзял надолу, където подземни потоци са дялкали скрити катедрали и дълги галерии, а Халрада е спал, задавен от лед и притихнал.

Безумно би било да се надявам, че нечий огън може да стопи достатъчно лед и водата да удави един огнен маг, още по-малко да го направи огънят на въпросния маг, докато той стои търпеливо под земята и чака собствената си водна смърт. Но имах надежда, смътна надеждица, че ако двата огъня се комбинират, на Феракинд и на Гог, топлината може да стопи проход през леда, да се излее нагоре по тунелите, нагоре към езерото.

През пролетта и лятото кратерът на Халрада се отличава със забележително син цвят. Синьото на метър вода върху стотици метри плътен лед. Езеро с площ двайсет акра и само метър дълбочина, а отдолу — лед, адски много лед.

Когато през въпросния лед горещината разтопи дупка, достатъчно широка да погълне фургон, изведнъж се оказва, че един метър, умножен по двайсет акра, прави адски много вода.

Дебела колона ледена вода удари Феракинд със скорост по-голяма от скоростта на най-бързия кон и го помете.

Мага го нямаше, последните искрици от останките на Гог угаснаха и в пещерата се възцари мрак. Болката и ревът на водата изпълваха целия ми свят. Мисълта, че предпочитам да се удавя, отколкото да изгоря, не ми беше интересна. Исках само едно — да умра бързо.

Незнайно как, в мрака и потопа, ме намериха ръце. Тролска смрад се смеси с вонята на опеченото ми месо и аз се замятах в хватката им. Ругаех ги, с единствената мисъл, че удължават агонията ми. Хрумна ми да се запитам дали все още се чудят за вкуса на месото ми. Може би предпочитаха храната си недопечена. По някое време ухапах един и мога да ви кажа, че на вкус троловете са дори по-гадни, отколкото на мирис. Друго не помня. Подозирам, че в стремежа си да избягат от пороя са фраснали главата ми в стена или нещо такова.