Кралят на тръните

40.

В голямо пристанище като Барлона пристават стотици кораби. Повечето са търговски и плават в крайбрежни води, натоварени със стоки, които са евтини в началната точка на курса и достатъчно скъпи в крайната. Простичко уравнение, което носи висока печалба на теория, но е съпроводено със сериозни рискове на практика. Има и бойни кораби, които на теория са собственост на барлонския принц и служат на общото благо. На практика, отново, нещата стоят по̀ иначе. На практика най-богатите търговци решават кого да сложат на трона, а основното предназначение на бойните кораби е да охраняват собствените им търговски маршрути.

Сред търговските гемии и бойните кораби на принца тук-там се виждаха чуждоземни съдове за презокеанско плаване с по три и повече мачти, корпусите им бяха високи, строени за дълбоки води. Имаше дори един огромен кораб от болно дърво, два пъти по-голям от най-големите си събратя, сивите дъски на корпуса му враснали една в друга и все още наполовина живи въпреки трионите и брадвите на дървосекачите. Ракообразни с размерите на супена чиния лепнеха по корпуса му дори над ватерлинията, мъже с бакърена кожа щъкаха по палубите, заети с дребни ремонти.

Часове наред зяпах големите кораби от далечни брегове и техните екипажи — жълти мъже от Дълбокия изток, черни мъже от многобройните кралства на Африк, мургави моряци с тюрбани и къдрави бради, крачещи по дъхавите палуби над трюмове, пълни с подправки. Спомних си думите на принц Орин. За това колко малък бил моят свят и колко голямо невежеството ми. Може и така да беше, но моряците и техните капитани, тези истински пътешественици, до един знаеха за империята, нищо че тя отдавна се беше разпаднала на съставните си части. Следователно имахме нещо общо, от което да започнем.

Знаех, че Макин и другите ме следват, видял ги бях почти веднага. Макин бе проявил благоразумието да остави Райк, вероятно в някой от бардаците. Райк трудно ще остане незабелязан дори в навалицата на барлонските улици. Добре се беше сетил да остави Райк, но щеше да е още по-добре, ако сам беше останал в някой бардак с все Кент Червения. Грамло можеше и да не видя. Той умее да се слива с пейзажа.

По-малките и по-невзрачни търговски гемии бяха хвърлили котва по краищата на голямото пристанище. Поклащаха се край паянтови кейове в близост до запуснати складове, разделени от опасни улички, където вонята на развалена риба беше толкова силна, че ми се насълзиха очите. Тръгнах след двама гологърди мъже, които мъкнеха буре по подвижното мостче на „Морска коза“.

— Ей, ти! Разкарай се от кораба ми. — Мъжът, който ми извика, беше по-дребен и по-мърляв от другите на палубата, но достатъчно креслив, за да е капитанът.

— Кораб, викаш? — Огледах се. — Е, предполагам, че ако туриш платно на рибарска лодка, може и да я повишиш в кораб. Но ако питаш мен, трябвало е да ѝ запазиш греблата.

— Смятах да ти дам възможност за избор от коя страна да слезеш — по мостчето или през борда. Но това предложение вече не е в сила — уведоми ме дребосъкът. Гривата черни къдрици около лицето му приличаше на перука, но защо някой би носил на главата си пет кила чужда мазна коса в тая жега, беше загадка за мен.

Измагьосах сребърна монета в шепата си, анкратски роял с главата на баща ми, и казах лаконично:

— Клиент.

Дебелакът, който вървеше решително към моя милост, спря. Изглеждаше облекчен.

— Искам да стигна до Конски бряг — казах аз. — Някъде около ухото ще ми свърши работа.

Конски бряг не е кръстен на жребците, с които се слави, а защото крайбрежната му линия уж наподобявала конска глава. Разглеждал съм нееднократно картите в бащината си библиотека и мога да се закълна, че Конски бряг прилича на конска глава толкова, колкото тролските камъни приличат на тролове, или съзвездието Орион прилича на гигант с пояс, който държи сопа. Със същото основание са можели да го кръстят Брега на щастливото прасе или Брега на кривия палец. Все пак е редно да се отбележи, че от времето на Строежа насам морето е покачило нивото си значително, колкото височината на Висок замък, умножена по две, и древните карти са променяни многократно. Въпреки това съм готов да заложа торба злато, че очертанията на Конски бряг никога не са напомняли дори бегло формата на конска глава.

Остана ми доста време за лениви размишления, докато дребният капитан ме измерваше с кисел поглед и си дъвчеше долната устна. Можех да избера всеки кораб. Всеки по-малък съд, който качваше товар в трюма си, скоро щеше да отплава към пристанища нагоре или надолу покрай брега. По-рано през деня бях черпил един моряк две-три бири. Човекът беше изхарчил платата си от последното плаване, но не бързаше да се цани за ново, отлагаше го до последния възможен момент. В замяна на почерпката, която щеше да отдалечи с още няколко часа момента на изтрезняването, той ми направи списък на най-добрите варианти за плаване на юг. Аз си харесах името на „Морска коза“. Кой ще иска да плава с „Мария“ или „Божия милост“, когато може да яхне „Морска коза“?

— Два сребърника и ще дърпаш въжето, като ти кажа — рече той.

— Един и ще се храня с екипажа — отвърнах и тръгнах назад към подвижното мостче. Можех да се кача и на „Мария“. Всъщност името ми звучеше все по-добре.

— Става — каза той.

И така, аз отплавах с „Морска коза“ и капитан Нелис.

Преди „Морска коза“ да вдигне платната се разходих за последно по брега и спрях в канцеларията на пристанищния управител, колкото да оставя щедър подкуп, толкова щедър, че златният ми резерв олекна значително. В най-добрия случай братята щяха да се озоват, умело подведени, на кораб, който отплава северно от Барлона, и да бъдат свалени на някое малко пристанище. Макин, зает да повръща, едва ли щеше да обърне внимание от коя страна на кораба се пада брегът. Ако този план не сработеше, уговорката бе да арестуват Макин и да го задържат за седмица-две, колкото моята диря да изстине съвсем, а той да се сети, че когато кралят ти каже да направиш нещо, трябва да се подчиниш.

Морето ми хареса. Макар да се люлее постоянно и брегът да се вижда на десетина мили отдясно, то пак ми напомня за планини в движение. Моряшкият език също ми хареса. Ляво на борд, дясно на борд, реи, такелажи и така нататък. Ако Лундист е бил прав и всички ние се прераждаме, искам в следващия си живот да бъда пират. Морето ми действа адски ободряващо. Всичко в него — и мирисът, и вкусът му, крясъците на чайките. Бог е натикал някаква магийка в гърлата на чайките. Нищо чудно, че враните налитат да ги убиват, а гарваните ги мразят.

Капитан Нелис не ме иска на квартердека, или така поне казва, но аз си стоя там, провесил крака през перилата, а той държи руля зад мен. Рулят е голямо колело с дръжки, капитанът — дребен човек, още по-дребен, когато застане зад него. Не че корабът има нужда от постоянно насочване — Нелис спокойно би могъл да застопори руля и да не се занимава с него, но изглежда му е приятно да го държи, докато навиква моряците си. Викаше им много, но ако питате мен, те, също като кораба, се справяха и без неговите указания. Мисля, че изобщо не чуваха ругатните му.

— Някой ден ще си купя кораб — казах аз.

— Да бе. — Капитан Нелис изплю на палубата нещо гъсто и гадно. Без хора като него и Роу палубите не биха имали нужда от миене.

— Голям при това. Не лодка като твоята. Нещо, което пори вълните, а не се плацика в тях.

— Млад наемник като теб трябва да има по-големи амбиции — изсумтя саркастично Нелис. — Защо да се задоволяваш с един кораб? Купи си цяла флотилия.

— Имаш право, капитане. Определено имаш право. Ако някой ден кралството ми се сдобие с излаз на море, непременно ще си купя флота. И непременно ще кръстя един от корабите „Плюещият Нелис“.

И така, през този ден и следващия „Морска коза“ газеше плитко и кротко недалеч от брега, спря в малко пристанище да разтовари огромен бакърен казан и да натовари на негово място някаква риба с червени перки, която се казваше… червеноперка. Нощта изкарах в хамак в трюма, нежно люлян в обятията на крайбрежните води и неспоходен от никакви сънища, нито един. Горещо ви препоръчвам хамаците, когато плавате по море. На сушата те са безпредметни. А ако има начин да спите на палубата — възползвайте се без колебание. Трюмовете не са най-проветривото място, а трюмът на „Морска коза“, освен със задължителните жега и задух, се отличаваше и с подобаващ животински мирис.

Замъкът на дядо ми се нарича Утрен. Виси над морето, кацнал толкова близо до ръба на високия скален откос, колкото би се приближило храбро дете — храбро, но не и лишено от чувство за самосъхранение. Има някакво изящество в Утрен, кулите му са високи и стройни, а многото покриви благоразумно са настлани с плочи — и нищо чудно, защото замъкът е водил много по-чести и продължителни битки с морските бури, отколкото с вражеска армия, дошла по суша.

Пристанище Арапа се намира само на две мили от замък Утрен и аз слязох там, като не пропуснах да притесня капитан Нелис, заливайки го с ентусиазирани благодарности за обслужването. Оставих екипажа да разтоварва червеноперките и да товари сандъци със седла, предназначени за град Уенит. Така и не разбрах защо рибарите в Арапа не си хващат червеноперките сами.

Добре поддържан черен път лъкатуши от пристанището до замъка Утрен. Вървях и се радвах на слънцето. Един въглищар предложи да ме откара с каруцата си, но аз му отказах.

— Нагоре става стръмно — рече той.

— Стръмното не ми пречи — отвърнах и човекът подкара мулето си нататък.

Исках да пристигна в Утрен инкогнито, исках го толкова много, че да хвърля Макин в килия само и само да не ми развали прикритието. Редно е да отбележим, че роднините, като концепция, ме изпълват със смесени чувства. Когато имаш баща като моя, предпазливостта се заражда от само себе си. Исках да видя тези свои нови роднини в истинския им, ежедневен облик, преди да разберат кой съм и какво искам.

Прибавете към тази сложнотия и факта, че дядо ми и вуйчо ми не криеха дълбоката си омраза към Олидан Анкрат, задето той беше продал толкова евтино опрощението си за смъртта на мама — сякаш пращайки хора да я убият, граф Ренар, моят чичо, просто му е причинил известно неудобство. Аз бях син на майка си, вярно, но бях и син на баща си, а дядо със сигурност беше чул това-онова за предишните ми подвизи. Предвид естеството им бе доста по-вероятно да види в мое лице копие на Олидан, а не на своята обична Роуен.

Изпотих се, докато стигна до портите на замъка, и поспрях да се охладя под ласката на морския бриз. Пристъпих към арката. Двойна решетка, яки бойници над стражевата кула, пролуки за стрелба с лък на ключови места — изобщо, замък, та дрънка. Трима стражари. Най-дребният пристъпи да ме спре.

— Търся си работа — казах аз.

— Нямаме нищо за теб, синко. — Не попита каква работа търся. Носех голям меч на кръста си, напечен от слънцето нагръдник върху кожените доспехи и шлем, вързан за колана.

— Малко вода поне? Идвам от брега, пътят е стръмен и ожаднях.

Стражът кимна към едно каменно корито за водопой на коне край пътя.

— Хммм. — Водата не изглеждаше много по-чиста от онази в кантанлонските блата.

— По-добре си хващай пътя, синко. Щото пътят надолу също е стръмен — каза стражът.

Този тип започваше да ме дразни. Кръстих го Бащицата, заради покровителствения тон и претенциите му за бащинство. Бръкнах под нагръдника си, като напразно се опитах да избегна допира до нагорещения метал. Пръстите ми напипаха ъгълчето, което търсех. Извадих запечатано писмо, увито в мърляв ленен парцал.

— Нося това за граф Ханса — казах и развих парцала.

— Тъй ли? — Бащицата посегна да вземе писмото и аз го дръпнах назад. — По-добре ми дай да го видя, синко — рече той.

— А ти по-добре виж името отгоре, преди да го оклепаш с мръсните си ръце, тате. — Дадох му го и избърсах потта от челото си с ленения парцал.

Бащицата държеше почтително писмото за крайчетата, признавам му го. И двамата знаехме, че не може да чете, но човекът изигра цяло представление, взирайки се в надписа над восъчния печат.

— Изчакай тук — каза ми и влезе в двора зад портите.

Усмихнах се на другите двама стражи, после седнах под една сянка наблизо и се предадох на мухите. Облегнах се на дървото. Маслина беше май. Досега не бях виждал такова дърво, но познавах плодовете му, а земята около мен беше покрита с костилки от маслини. Дървото изглеждаше старо. Може би по-старо от замъка дори.

Мина близо час преди Бащицата да се върне, час, през който конското корито ми се струваше все по-привлекателно. Доведе със себе си двамина от дворцовата стража. Тяхната униформа беше по-гиздава, носеха и плетени ризници, а не кожени доспехи като стражите при стените. Когато по цял ден висиш на жегата, металната ризница се превръща в истинско изтезание.

— Върви с тях — каза Бащицата. Мисля, че би дал еднодневната си плата да ме прати обратно по пътя, и още една да ми даде начална скорост с ритник.

Мраморен фонтан пръскаше свежест в двора. Водата се изстрелваше от множество дупчици в устата на риба и се събираше в широк кръгъл басейн. Виждал бях рисунки на фонтани в книгите на татко. Пак там пишеше, че налягането на водата се осигурявало чрез човешка тяга — тоест от хора, които задвижват помпите ръчно. Да ги ожалиш — потят се в някое задушно подземие само за да функционира това красиво устройство. От друга страна, хладните пръски бяха като мехлем за сгорещената ми глава.

Много прозорци гледаха към вътрешния двор; нямаха капаци, а каменни решетки, оформени с изключително майсторство и в сложен рисунък, в който въздухът преобладаваше пред камъка. Не виждах нищо в сенките зад тях, но имах чувството, че някой гледа мен.

Минахме по къс коридор, настлан с геометрична мозайка, и стигнахме до друг двор, по-малък. Там, на каменна скамейка под сянката на три портокалови дървета, седеше благородник със семпла дреха, но с широка златна гривна на ръката и твърде чист, за да е нещо друго. Не беше граф Ханса обаче — прекалено млад беше, за да е той, — но вероятно член на семейството му. На моето семейство. Аз приличах повече на баща си, отколкото на майка си, но в лицето на мъжа откривах отглас от собствените си черти — високите скули, тъмната коса, макар неговата да беше подстригана късо, бдителния поглед.

— Аз съм Робърт — каза той. Държеше в ръка отвореното писмо. — Писала го е сестра ми. Казва добри думи за теб.

Всъщност аз бях казал добри думи за себе си, когато седнах с перото над белия лист няколко месеца по-рано. Според писмото се казвах Уилям и се бях проявил като верен помощник на кралица Роуен, честен, храбър и умел в писането и смятането. Наклонът и формата на буквите копирах от едно старо писмо, омачкан лист, който бях пазил зорко с години. Писмо от мама.

— За мен е чест — казах и се поклоних дълбоко. — Надявам се, че препоръката на кралицата, бог да даде покой на душата ѝ, ще ми намери място във вашия дом.

Лорд Робърт ме гледаше, аз гледах него. Драго ми стана, че съм намерил близък роднина, който не събужда в мен желанието да убивам.