Кралят на тръните

9.

Отдалечавахме се от опожарения чифлик, от селяните — Мартен и Сара, чиито имена бях запомнил като никога, — и от тяхното мъртво момиченце Джейни, което беше издъхнало една нощ на прага на пролетта преди ние да сме изминали и двайсет мили по пътя. Придържахме се към граничните земи, където разбойници с лопата да ги ринеш и възможности — безкрай. Колкото по-навътре в едно кралство вилнеят разбойнически банди, без да срещнат сериозна съпротива, толкова по-слабо е то. Туртан открай време е слабо по границите си, а тресавищата Кен — още повече. Анкрат обаче е друго нещо. Костелив орех, в който да си счупиш зъбите.

— Защо спряхме? — поинтересува се Макин.

Пътят се разклоняваше. Неотбелязано на картите разклонение, черен път през голи възвишения, където се събираха границите на Анкрат, Тресавищата и Ренарските планини. Вятърът скланяше високата трева на вълни. Всяка местност, където се допират три владения, дава богата реколта, ако има кой да засее. Кръвта обогатява почвата.

— Имаме два варианта. Може да тръгнем по този, който не води към Анкрат — каза той.

Затворих очи.

— Чуваш ли това, Макин?

— Кое?

— Чуй — казах аз.

— Кое да чуя? — Той кривна глава. — Птиците ли?

— Не бе, вслушай се внимателно.

— Комарите? — попита Макин, смръщил вежди.

— Гог го чува — рекох. — Нали, момко?

Усетих го да се раздвижва зад мен.

— Камбана?

— Камбаната в Йесоп, където блатните течения изхвърлят труповете. Гласът ѝ е толкова дълбок, че пълзи с мили по повърхността на тресавището — казах аз.

Веднъж вече тази камбана ме беше призовала към дома. Благодарение на тази камбана бях научил, че имам нов брат, който дебне в корема на чужда жена, сглобен парче по парче под рокля, достойна за кралица. Под коприна и дантели. А сега ми напомни за казаното от принца на Стрела. Той беше казал много неща, но после ме фрасна по главата и почти бях забравил едно от тях. Че малкото ми братче се е появило на белия свят и вместо бебешки играчки татко му е дал правото на престолонаследник. Моето право.

— Ще тръгнем по този — казах и насочих коня си към по-трудния път.

— Хаймски цеп е натам — каза Макин и за по-ясно посочи. — Не че споря. Просто не ща някой да каже, че не съм го споменал, когато всички изпопадаме на земята и почнем да берем душа. Сещаш се.

Че спореше, спореше, но имаше известно основание, затова не го спрях.

Яздихме близо час и вонята на тресавищата остана зад гърба ни. Пролетта галопира из Анкрат преди да се закатери към моите планини. Стигнахме до гора, която вече се разлистваше енергично, сякаш с един удар на зеления си чук пролетта беше подсетила пъпките да се разпукат. Зарязахме пътя и хванахме пътечки през гората. Ако не искаш да срещнеш никого, хващаш гората, особено горите на Анкрат, след като аз свих Горски страж изпод носа на баща си.

Пролетната топлинка, лъскавото зелено на новородените листа, песните на дроздове и чучулиги, богатият аромат, който лъхаше от гората с всеки повей на кроткия вятър… Анкрат притежава чар, какъвто Ренарските планини не познават, но аз се бях научил да ценя суровата хубост на новото си кралство, голите скали, непостижимите върхове, дори неспирния вятър, който препускаше от изток на запад и обратно.

Грамло се пресегна и измъкна нещо от косата на Младия Сим.

— Кърлеж. — Смачка го между ноктите си. Какво пък, нали и в Рая са имали проблем със змиите.

Пътеките се стесняваха и количката за глави се закачаше в храсти и паднали дървета. Райк ругаеше все по-често и все по-речовито, най-вече клоните, които го шамаросваха в лицето.

— Това е щото конят ти е много висок, Малчо Райчо — казах му.

Макин ме настигна; след него яздеха Кент и Роу и се хилеха на някаква шега.

— Скоро май ще слезем от конете, като гледам — каза Макин и се наведе под един нисък клон.

Спрях при един поток, прехвърлен от паянтово мостче, което сигурно е било старо още когато Христос се е учел да ходи. Помнех мостчето — то беше най-отдалечената точка, до която бях стигал, преди да напусна Висок замък завинаги.

— Ще оставим конете тук — казах. — А ти ще останеш да ги пазиш, Грамло, защото днес явно си човекът с най-острия поглед в нашата дружина.

И не само погледът му беше остър. С тоя ужасен мустак изглеждаше тъп, но опреше ли до ножове, умът му сечеше като бръснач, а ножове у него — дал бог.

Замислих се дали да не оставя Гог и Горгот с него. Особено Горгот — той трудно можеше да остане незабелязан. Когато го вкарах за пръв път в Призрачния, след като ден-два бях търкал трона със задника си, появата му предизвика голямо вълнение. Макар и окуцял от стрелите, които го бяха надупчили, докато ми държеше решетката на портата, Горгот пак си беше чудовище от главата до петите, и страшно. Накарал бях Кодин да го доведе през западния двор в пазарен ден. Такава врява се вдигна, все едно са хвърлили в двора гнездо на стършели. Някаква бабичка писна, хвана се за гърдите и падна на земята. Това ме разсмя. А когато по-късно ми казаха, че така и не станала… ами, в онзи момент и това ми се стори смешно. Сигурно остарявам, защото вече не ми се струва чак такъв майтап. Онази бабичка обаче… наистина падна много смешно.

Накрая ги взех и двамата. Горгот е полезен в нужда, а Гог… ами, с него паленето на лагерен огън е лесна работа.

Да се придвижваш през гора, без хората да те видят, е сравнително лесно, особено ако познаваш пътечките и не броиш въглищарите за хора. Те са самотна порода и нямат навика да клюкарстват. Затова не се налагаше Райк да ги убива.

И така, ние се врязахме без затруднения в Анкрат по пътечки, отъпкани от сърни и друг едър дивеч. Дори коравите кралства си имат слаби места.

— Много лесно ми се види — отбеляза Макин. — По мое време не беше така. Кодин и неговите момчета не позволяваха на разни бандити да се мотаят на воля в кралските гори — завърши той и поклати глава. Представа нямах защо е решил да се оплаква точно от това.

— Армията на баща ти е станала по-слаба? — попита Горгот. Шубраците пукаха, хрущяха и плащаха тежък данък при всяка негова стъпка.

Вдигнах рамене.

— Голяма част от войската му е плъзнала из тресавището да патрулира. Друга е разквартирувана в казармите и гарнизоните покрай блатата. В последно време калта там бълва мъртъвци. И баща ми не е единственият, който се сблъсква с този проблем. В замъка дойде един търговец и от него чух, че Удавените острови са паднали пред Мъртвия крал. Всичките до един. И вече са владение на трупове, блатни таласъми, некроманти и немъртви.

Макин се прекръсти мълчаливо и ускори крачка.

Пътувахме с малко багаж, нощувахме на закътани места, ловувахме в движение. Младия Сим беше хванал цаката на зайците, а аз мятах камъни по катерици и диви гълъби с нелош успех. През пролетта животните са лесна плячка, опиянени са от новата топлинка, вниманието им е насочено към новите възможности, а не към вероятността някой да ги замеря с камъни откъм сенките.

Анкрат те омагьосва и никъде магията му не е толкова силна, колкото в зелената гора, където денят се сипва бавно като мед, а слънцето напира златно през шарената сянка. Вървяхме в колона под акомпанимента на дроздове и лястовици, сред аромата на глог и див лук. Вървях като в сън наяве сред меката топлинка, а носът ми ме върна години назад към спомени за Уилям. Помнех една нощ… брат ми лежеше много болен, мама плачеше тихичко, а придворните рицари избягваха да ме поглеждат. Помнех какви молитви бях промълвил в тъмния параклис много след като свещениците се бяха оттеглили в леглата си, помнех дадените обещания. По онова време не отправях заплахи. Дори не се сещах да се пазаря с Всевишния. После се промъкнах в замъка и се мушнах в леглото до Уилям. Свещеникът му беше дал горчиви отвари и му беше срязал крака да изтече лошата кръв. Мама беше наложила гърдите му с лапа от мед и кълцан лук. И изглежда, това му помагаше да диша малко по-лесно. Лежахме и слушахме нощните звуци — свирещите гърди на Уил, кучето ни Верен, което скимтеше тихичко пред вратата, слугинята в коридора отпред, която плетеше и шишовете ѝ потракваха приспивно, писукането на плъхове, така тъничко, че на моменти убягваше от слуха ни, докато малките зверчета търчаха из Висок замък в безлунната нощ.

— Давам пени да ми кажеш за какво мислиш — обади се Макин.

Стреснах се и едва не се спънах в собствените си крака.

— Много даваш. — Бил съм глупаво дете.

Понякога си мечтаех да изрежа някак старите си спомени и вятърът да ги отнесе. Ако имаше остър нож, който да изреже от мен слабостта на онези дни, щях да го забия дълбоко и да режа, докато не останат само уроците. Трудните, житейските.

Придвижвахме се без проблем, докато не ни свърши гората. Земята около Висок замък е разчистена отдавна, дърветата са изсечени и на тяхно място има чифлици, които да хранят краля и да му показват навреме враговете.

Облегнах се на ствола на голям червен бук, едно от последните гигантски дървета преди гората да отстъпи пред двуакрово поле обработваема земя, позеленяла от кълнове — зеле май, или моркови, представа нямах. Други ниви и градини се редяха вляво и вдясно, навсякъде. Едно самотно плашило ни наблюдаваше.

— Ще ида сам — казах и започнах да си развързвам нагръдника.

— Къде ще идеш? — попита Макин. — Не можеш да влезеш там, Йорг. Никой не може. И за какво ти е да ходиш?

— Човек има право да навестява от време на време семейството си, брат Макин — отвърнах аз.

Свалих нагръдника и предпазителите за ръцете, накрая и този за гърлото. Обичам да усещам желязо на шията си и то неведнъж е спасявало гърлото ми от неприятни срещи с друго желязо, наточено, но там, където отивах, бронята нямаше да ми помогне.

Свалих ножницата от колана си.

— Кент, оставям го на твоите грижи.

Той се ококори, сякаш не знаеше, че това е начинът един водач да обвърже хората си — чрез доверие.

— Ама меч като този… по-добре сър Макин да…

— Поверявам го на теб — прекъснах го аз.

— Требе ти меч, Йорг — каза Маикал, тотално объркан, горкият. Младия Сим ме гледаше иззад него, мълчеше и си развиваше лирата. Разбрал беше, че ще има да чакат, и вече правеше планове как да запълни времето.

Измагьосах в ръка стария си нож, трик, който бях научил от Грамло.

— За онова, дето съм го намислил, и ножката ще ми свърши работа, брат Маикал — казах му, после се обърнах към всички: — Дайте ми два дни. Ако не се върна дотогава, пратете Райк да превземе замъка с щурм.

Сгънах се в поклон и ги оставих да гледат как растат морковите. Или зелето.

Тръгнах покрай гората към Римския път. Казват, че стъпиш ли на този път, можеш да стигнеш право до папския дворец, без да се отклониш и за миг. Аз обаче си бях наумил да тръгна в другата посока.

Край Римския път има едно гробище, наполовина превзето от гората и потънало в забрава. Обичах да се мотая тук като малък, да изследвам порутените гробници, задушени от бръшлян, полазени от мъх, напукани от нахалните издънки на настъпващата гора. Гробището е много голямо, простира се на площ от стотина акра, истински некрополис, изгубен за живите. В прашните книги го наричат „Першез“ или „Перлашез“. Надписите по надгробните плочи не ми говорят нищо: „Непрежалима, 1845“, „Ще те помним вечно, 1710“, „Сърцето ми лежи тук, 1908“. Надписи, които почти не се четат. Толкова са стари, че дори календарът им е загубил значение за нас.

Надгробните плочи са покрити с прозрачна смола, по-твърда от стъкло, която ги обвива в тънка кожица и ги предпазва. Минаха години, преди изобщо да забележа това покритие. Надгробните плочи и каменните гробници бяха платили тежък данък на стихиите, но отдавна, много отдавна. Сега дори удар с чук не можеше да ги нарани. Строителите явно бяха ценили високо тези мемориали и се бяха погрижили да ги запазят от разрушителната сила на столетията. Минах през съборени надгробни плочи близо до пътя, където теренът е разчистен от храсталаците. Много плочи липсват. Малко по̀ на запад има колиба, построена изцяло от надгробни плочи, обруленият гранит пази полузаличени надписи, съхранява спомена за мъртвите. Къща, построена от истории, обитавана от хора, които не могат да четат.

Намерих я досами пътя, косата ѝ порозовяла от опадали цветчета. Цикълът на сезоните беше огладил чертите на лицето ѝ. Но красотата си остава, изящните скули, плавните линии на дългите крайници, едва напъпилите детски гърди, лишеи тук-там. Историята ѝ няма нужда от надпис. Тук погребах детето си. Послание, което няма нужда от букви. Умряла е през зимата на незнайна година, дъщеря на богат човек, който би дал цялото си богатство, за да ѝ купи още една пролет.

За пръв път я видях една есен, когато опадалите листа бяха застлали дебел килим и криеха каменното куче, което момичето гонеше. Докато я гледах, други пътници минаваха забързано по пътя, приведени срещу режещия вятър. Някои се спираха и се чудеха какво ли гони каменното момиче, загръщаха се по-плътно с палтата си, примижаваха срещу дъжда. После продължаваха по пътя си. За разлика от мен. Може би се питаха какво гонят самите те.

Тя гони куче. Малък териер от камък, потънал онази късна есен в пряспа от влажни жълти листа. Хилядолетна гонитба, надживяла всички, които са обичали момичето, всички, които са знаели името на териера. Гонитба, надживяла края на всяка ръка, протягала се да докосне детето, края на всеки живот, споделял неговия свят.

Дошъл бях отново заедно със снега в първия ден на зимата, дошъл бях да видя своето момиче от камък. Своята първа любов може би. Гледах я, а снегът се сипеше на миниатюрни кристали, така съвършени, че сякаш чуваш тихия им звън, когато докоснат земята. Светлината на деня угасна рано, вятърът изведнъж подивя, въртеше снега и рисуваше млечни пътеки по Римския път, вледенените снежинки съскаха по камъка. Скреж обви с нежна дантела роклята ѝ и само аз бях там, за да видя.

Сезоните се въртят и ето ме пак тук, а тя още чака своята пролет.

Погребвали са благородни лордове и благородни дами тук. Поети и бардове. Сега погребват слуги. Гробището е достатъчно близо до Висок замък, за да не се преуморяват сантименталните дами, решат ли да посетят дойката си в последния ѝ сън, и достатъчно далеч, за да подхожда на слугинския статут на новите си обитатели. Погребват стари слуги, а понякога и верни кучета, около моето момиче, което чака пролетта. Мекосърдечни дами идват тук с парфюмираните си играчки, които са спрели да лаят. А преди години едно шестгодишно момче, подгизнало и премръзнало, довлече тук нещо, което приличаше на вълк.

— Здравей, Йорг.

Обърнах се и между старите гробове видях Катерин. Слънцето играеше в косата ѝ и твореше вълшебства.