Кралят на тръните

48.

Не знам какво да правя. Орин обича брат си и се дразни, ако някой проговори срещу него. Виждала съм го. Винаги намира ъгъл, от който действията на Еган изглеждат простими.

Никога с нищо не съм насърчавала тази страст, тази мания в Еган. От самото начало предпочитах Орин. Ако бях искала дивак, щях да избера Йорг от Анкрат. Не ми се мисли що за живот бих водила тогава.

Орин трябва да отпрати Еган, да му даде някой замък в размирен район, някаква война, която да ангажира мислите му. Еган едва ли е чак толкова незаменим, че да го държи постоянно до себе си. Един меч не може да обърне битката, та ако ще да е най-умелият на света.

18 юли, година 102 от Междуцарствието

Търсих Еган в сънния пейзаж, но той все още е скрит за мен. Посланията, които изпращам, не носят отговор. Дори не знам дали куриерите ми стигат до армията на Орин. Говори се, че е повел хората си към Ренарските планини. Чудя се дали Сагеус не е инструмент в ръцете на Йорг Анкрат. Дали Йорг не е насъскал бащиния си питомец срещу моя съпруг?

28 октомври, година 102 от Междуцарствието

Открих сънищата на Еган, но те са тъмни и недостъпни за мен. Долових почерка на езичника и се тревожа какво е намислил. Ударил е на камък с Орин може би? Открил е, че не може да го насочва? Еган би бил по-лесен, като бик — размахваш му парче плат в муцуната и той се мята накъдето поискаш. Влудява ме, че съм затворена в този дворец, а важните неща се случват на триста мили от мен.

29 октомври, година 102 от Междуцарствието

Все още няма вест нито от Орин, нито от Еган, но се говори, че многохилядна армия е тръгнала в поход към Ренарските планини, а Йорг Анкрат се крие в нещастния си замък с още по-нещастната си и малобройна войска.

И въпреки това се тревожа. За Орин, макар да е умен, силен, търпелив и мъдър. Дори за Еган, макар да е майстор на меча и в жилите му да тече огън. Тревожа се, защото помня Йорг от Анкрат, помня очите му, белезите, които носи, и ехото от делата му, които още тресат сънния пейзаж. Помня го и бих се тревожила дори ако Орин имаше стохилядна войска, а Йорг стоеше сам-самичък срещу него.

1 ноември, година 102 от Междуцарствието

Направих сън, тъкан от светлини и сенки, и го пуснах да танцува в главата на Маркус Гохал, капитана на дворцовата стража. Сънят го направи отстъпчив и той се съгласи да ми даде въоръжен ескорт, за да се присъединя към съпруга си. Изобщо не се сети да спори с мен. Вместо това кимна, тракна с токове, както го правят стреляните, и събра четиристотин пиконосци, които да ме ескортират на юг.

Тръгнахме рано, преди зората да е откраднала сенките на небето, яздехме кротко, дъхът на конете се къдреше бял, листата на дърветата грейнаха в златно и алено, когато първите слънчеви лъчи ги погалиха.

А аз се чувствах наблюдавана, сякаш някой ме следеше зорко и отвисоко.

Липсва ми брат Гог. Няма нищо по-досадно от детското бърборене и нищо по-тъжно от тишината, която остава след края му.

— Това е лудост, Йорг. Принцът на Стрела е роден с меч в ръка. Всички така казват. Хване ли меча, не е като другите хора. Става нещо повече от тях. — Макин стоеше пред трона, сякаш се канеше да ме спре с тялото си.

— И ще се окаже, че е роден да умре с меч в ръка, ще видиш — казах аз.

— Виждал съм го как се бие. — Макин поклати глава. — Надявам се, че имаш някой скрит коз в ръкава си, Йорг.

— Имам, естествено.

Макин отпусна рамене поуспокоен. Вуйчо Робърт се усмихна.

— Най-добрата ръка за меч в историята, това имам в ръкава си — казах.

Възраженията заваляха моментално, в хор, сякаш тронната ми зала изневиделица се беше напълнила с ядосани гъски.

— Господа! — Станах. — Проявявате недоверие в способностите ми, което ме дразни. А да ме дразните не е препоръчително, уверявам ви. Ако принцът на Стрела приеме предизвикателството ми, ще се срещна с него лице в лице и ще извоювам победа.

Избутах Макин от пътя си.

— Ти! — Посочих един рицар, първия, който ми попадна пред погледа. — Докарай тук херолда ми. — Бях почти сигурен, че имам херолд. Глашатай, по народному. Обърнах се и погледнах Макин в очите. — Споменавал съм ти, че се бих с майстора на меча Шимон, нали?

— Хиляда пъти. — Въздъхна и погледна към лорд Робърт.

— Шимон каза, че си добър, Йорг — каза вуйчо ми. — Един от най-добрите, които е виждал за последните четирийсет години.

— Видя ли! — извиках аз. — Видя ли?

— Но две години след това се срещна с Орин от Стрела и след като кръстосаха мечове, каза, че той е по-добър от теб. А ако се вярва на мълвата, брат му Еган е още по-добър, много по-добър от Орин дори.

— Тогава бях на четиринайсет! Сега съм мъж. Пораснал мъж. Мога да надвия нашия Макин и с крак от стол. Доверете ми се. Принцът на Стрела ще кърви в краката ми, без дори да види кога съм замахнал с меча.

Демонстративното ми лекомислие си беше демонстративно, за шоуто. Щях да се бия с принца. Да спечеля или да загубя, да извадя добър късмет или лош. Лудостта, в която ме беше насадил Сагеус, вече я нямаше, беше изгоряла, и аз щях да си пробвам късмета въпреки нищожния шанс за победа, макар че… бях убил брат си. Огънят не може да погълне тази вина. Щях да я отнеса със себе си на бойното поле и може би щяха да я погребат с мен.

Намериха Кент затрупан под обгорените трупове на хората, дошли с лорд Джост. Когато чух, че са го открили, наредих да го донесат при мен в тронната зала.

— Изглеждал си и по-добре, сър Кент — казах му.

Той кимна. Бяха го внесли двама стражи, вързан за стол, за да не падне.

— Бил съм и по-добре, братко. — Гласът му беше хрипливият шепот на опърлени дробове.

Дори сега, когато никой от нас не знаеше дали ще живее, или ще умре, Кент не смееше да вдигне очи, смутен сред лордовете и рицарите, нищо че го бях издигнал до техния ранг. Охотно би се хвърлил в зъбите на армия, но тронна зала, пълна с мъже, свикнали да носят коприни вместо кожа, го плашеше до смърт.

Слязох от подиума и клекнах до Кент.

— Бих ти дал нещо за болката, брат Кент, но искам от теб да се бориш. Искам да се бориш с изгарянията. И да спечелиш. От мен условия за капитулация няма да чуеш. — Собствената ми рана от изгаряне още болеше. Несъмнено бледнееше пред болката на Кент и на другите, които огнената вълна беше обгорила в двора, но все пак ме глождеше постоянно, пулсираше в скулата и окото ми.

Нещо привлече вниманието ми, нещо в периферното зрение, и аз обърнах глава към трона. От двете страни на подиума имаше маслени лампи, красиви сфери в черно и червено върху стойки от ковано желязо. Пламъците, които танцуваха под стъклените им похлупаци, изглеждаха странно, бяха твърде ярки, твърде оранжеви, рисуваха твърде много форми едновременно. Протегнах ръка над стъклото и не усетих топлина, само пулсираща жизнена сила, която се разля по ръката ми до рамото така внезапно, че едва не извиках.

„Никога не отваряй кутията.“

— Ваше величество, херолдът се върна.

Дръпнах рязко ръката си, незнайно защо изпълнен с чувство на вина. Херолдът стоеше на прага между двама от придворните ми рицари. Наистина приличаше на херолд — красив и висок в ливреята си от кадифе и тъкано злато.

— Как прие принцът на Стрела моето предложение? — попитах аз.

Херолдът изчака миг-два, стар трик за привличане на вниманието, макар че ние и без това го чакахме със затаен дъх.

— Принцът ще се срещне с вас на бойното поле, за да решите в двубой изхода от тази битка — каза младежът.

Видях как Макин поклати глава.

— Чудесно — заявих. — А назова ли друго място, или приема поканата ми да дуелираме на Бегалото?

— Принцът смята, че на Бегалото има повече тролове, отколкото скали, затова избра един равен терен близо до Ригденова скала, по средата между замъка и авангарда на неговата армия. Ще доведе петима секунданти, които да наблюдават дуела от двайсет метра разстояние, и очаква вие да направите същото.

— Кажи му, че приемам неговия избор и ще го чакам на уреченото място след час — казах.

Херолдът се поклони и излезе да предаде думите ми.

— Макин, ти ще дойдеш с мен. Но най-напред ми намери Олвин Грийн, а ако е мъртъв, намери ми друг, който се оправя с рани от стрели. Нека вземе шестима яки мъже и да отидат при Кодин. Ако е жив, нека се погрижи за раната му на място и после да го смъкнат насам веднага щом се закрепи.

Макин кимна и излезе от тронната зала. Не каза нищо, само пътьом сложи ръка върху рамото на Кент.

— Искам да дойдат също лорд Робърт, Райк, капитан Кепен и отец Гомст.

Вуйчо Робърт сведе глава в знак на съгласие, после се качи на подиума и се наведе да ми прошепне:

— Защо ти е свещеник? Ако се боиш от предателство, бързите мечове ще ти помогнат повече.

— Принцът на Стрела ще доведе пет бързи меча. Аз водя три, плюс един стрелец, ако онова копеле си плюе на петите, и свещеник, за да разкаже след време истината за станалото.

Оставих ги да ме натикат в бронята — сребриста стомана, майсторски изработена и без никаква украса. Не носех нито герб, нито емблема някаква. Украсите са за мирни времена, за хора, които играят игрички, без да разбират значението им.

Войната на Стоте, както знаете, е игра. И за да я спечелиш, трябва да разиграеш фигурите си. Тайната е да знаеш, че играта е само една и единствените правила са твоите. Кутийката за спомени вече я нямаше и аз имах достъп до всичките си планове и замисли. Номерът беше да не мисля за тях, да не отпусна и крайче, което Сагеус да улови. Една погрешна крачка и играта щеше да свърши.

Докато пажовете стягаха каишки, закопчаваха капси и се потяха, аз вдигнах строителския пръстен пред едното си око. За миг зърнах през него Миана в другия край на залата и се зачудих дали би могла да мушне ръката си в пръстена и да го носи като гривна на тънката си китка. А после образът се оформи. Целият свят грейна пред мен като бижу в синьо и бяло. Платно, което да побере цялата империя, че и отгоре.

Преместих едва доловимо пръсти по неравния ръб на пръстена и полезрението ми се стесни, полетя към земята по-бързо от стрела. По-бързо от куршум дори. О, да, знам аз за куршумите.

За миг-два образът се размаза заради скоростта, после се фокусира отново. Колкото и голям да беше небесният телескоп, по-голямо приближение от това не можеше да докара — образ с диаметър от няколко мили, в чийто център Призрачния се различаваше като структура и очертания, но детайлите се губеха. Армията на принца беше като тъмно разлято петно на планинския склон. Виждах силуетите на по-големите обсадни машини, хората около тях бяха като прашинки. Преместих отново пръсти и образът почерня. Последваха кратки примигвания, четири на брой, докато устройството прескачаше от око на око — очи, съградени навремето от Строителите, но отдавна ослепели. После, притиснал пръст в последната вдлъбнатина по външния периметър на пръстена, видях нова сцена. Виждах армията и димящите отломки на моите крепостни стени от нова перспектива, все едно стоя на планински връх недалеч от центъра на събитията. С още няколко миниатюрни движения на пръстите върху металната повърхност приближих образа и го фокусирах върху терена около Ригденова скала.

На повечето места строителският пръстен вижда отвисоко, от птичи поглед, както вече имах повод да обясня, но понякога, в една пета от случаите, явно има други очи, през които да погледне. По метода на пробата и грешката и с помощта на сложни изчисления и триангулации бях открил местоположението на окото, което използвах в момента. То се намира на един висок хребет в Матераците и когато спи, е изцяло скрито от поглед. Повикам ли го, лъскава стоманена шахта се издига от черни врати, вкопани в скалната твърд, и повдига във въздуха купол от черен кристал. Неведнъж съм стоял под този купол и съм се вслушвал в тихото жужене и шепот, които звучат, когато сменям образите в пръстена. Изглежда, в купола има някакво механично око, което изпълнява желанията ми. Решил бях да не го закачам, макар да имах известни колебания. Тези очи, високо в небето и тук долу, сред нас, закопани в живата скала, са дело на гении. И все пак се питах що за хора са били, щом са изпитвали нужда да наблюдават всичко и всички, постоянно. Сигурно точно това ги е довело до лудост. Аз не бих искал някой да ни шпионира. Аз бих ослепил такива очи.

Фекслър Брюс полудял. Четиринайсет години след като ехото му било уловено и складирано в онази машина, той взел пистолет и се прострелял. Колт четирийсет и пети, така наричали въпросното оръжие, макар че то прилича на кол толкова, колкото Конски бряг прилича на кон. Открих Фекслър, но не беше лесно. Открих го по дългия си и лъкатушен път обратно към Ренарските планини, открих го с цената на болка и изгубен живот. Живот на хора, които ценях. А това е рядка стока в моя инвентар. Фекслър се прострелял с куршум в главата, но дори тогава машината не го оставила да си отиде. Държаха го в капан между частиците на секунда. Избутах спомена, отпратих образа на пистолета в застиналата му ръка, рубинените капчици кръв във въздуха около изходната рана. Заключих мисълта за стазисната камера… преди Сагеус да е зърнал спомена.

Казват, че Бог ни наблюдава постоянно. Но аз мисля, че има моменти, има неща, от които той извръща поглед.

— Какво виждаш, Йорг? — попита Миана. Не бях усетил кога е застанала до мен.

— Виждам, че теренът за убийство е чист. — Свалих пръстена от окото си.

— Можеш ли да спечелиш, Йорг? — попита тя. — Срещу този принц? Казват, че е много добър.

Усетих Сагеус. Подушвах го как ръчка по краищата на мислите ми, опитва се да измъкне тайните ми.

— Много е добър. А аз… аз съм много лош. Да видим какво ще излезе от това, а? — Издигнах въображението си като висок зид, не позволявах на мислите си да докоснат предстоящото. Ръцете ми знаеха какво да правят, нямаше нужда и аз да мисля за това.

В основата на трона ми има вграден сейф. Преди да ми сложат шлема, коленичих пред трона и пъхнах тежкия ключ в ключалката. Смъкнах предния капак, бръкнах с дясната си ръка, пъхнах я в каишките на малкия железен щит и го извадих. Сключих пръсти около странната дръжка на предмета, скрит под малкия щит, и се усмихнах. А Фекслър Брюс си мислеше, че ще се примиря с отрицателен отговор. Оставих сейфа отворен, станах и слязох от подиума, та пажовете да стегнат шлема на главата ми.

— Завърти колана с меча ми, Кевен — казах.

Момчето се намръщи и примигна. Приличаше на дете. На години не изглеждаше по-голямо от Миана.

— Господарю?

Кимнах мълчаливо и момчето разкопча послушно колана, завъртя го около кръста ми и отново го пристегна. Сега мечът се падаше от дясната ми страна.

Някои мъже дават имена на мечовете си. Винаги съм смятал подобна привързаност за странна. Ако аз трябваше да нарека някак меча си, сигурно бих го нарекъл Остър, но цялата тази история с кръщаването ми се вижда нелепа, все едно да дам име на шлема си, или на вилицата, която ми сервират с вечерята.

Тръгнах към вратата на тронната зала. Вървях бавно. Всички ме гледаха.

— Червен Йорг — прошепна Кент, когато минах покрай него.

— Червеното би било супер, Кент. Уви, боя се, че моят цвят е по-тъмен.

„Когато отворих онази кутия, получих спомените си, но получих и още нещо.“

Факлите край входа припламнаха, когато минах покрай тях, и ме заразиха с чудата страст. Чувствах се наблюдаван, но не само от хората в тронната зала, не само от Сагеус и другите играчи, които се надпреварват да местят Стоте по шахматната дъска. Гог ме наблюдаваше. От огъня.

Погледнах назад само веднъж. Миана стоеше до трона ми.

Лорд Робърт тръгна след мен. Капитан Кепен и Райк ни настигнаха отвън.

— Време е да скочим във водопада, старче — казах на Кепен, когато той застана до мен. А той се ухили широко, сякаш усещаше, че моментът е дошъл, и нямаше търпение да свърши своето.

Поведох ги през коридорите на чичо си. Дегран вече не ме дебнеше от сенките, вината не се стоварваше отгоре ми под съпровода на пълно умопомрачение, но аз въпреки това знаех какъв грях съм извършил. Смъртта ме чакаше на планинския склон, по един начин, или по друг. Нямах нищо против смъртта. Смърт от ръката на принца, смърт от мечовете на неговите хиляди, или онази, от която Фекслър ме беше спасил, когато затвори в кутийката на Лунтар бесовете на некромантството и огъня. Бесове, които бяха забили ноктите си дълбоко в мен и драпаха в противоположни посоки.

Което ми напомни нещо. Извадих за последно празната кутийка да я изхвърля. В кутията на Пандора е имало и надежда, последна след всичките беди, които тя пуснала по белия свят заради едното любопитство. Надеждата може и да бе излетяла от кутията на Пандора, но не беше полетяла в моята посока. Въпреки това погледнах още веднъж в кутийката с откъснатия капак, вдигнал ръка да я метна на пода. И там, върху полираната медна вътрешност — петънце. Един последен спомен? Крил се там до последния възможен момент? Сложих пръст върху спомена и мракът му се просмука през кожата ми. От петното не остана и помен, само лъскава мед.

Този спомен не ме сграбчи, не ме откъсна от настоящето, а се слегна в главата ми като разказ, докато вървях по коридорите на Призрачния. Спомен за последния ми разговор с Фекслър в замъка на дядо. Държах образния пръстен пред кутийката, а Фекслър я наблюдаваше през него.

— Сагеус? — промълви той. Едва го чух през тихото жужене на пръстена.

— Сагеус? Той ли ми е направил това, онзи мръсен крадец на сънища? Той ли е сложил лудостта в главата ми?

— Сагеус е направил нещо много по-лошо, Йорг. Той те е сложил в тръните. — Фекслър замълча, сякаш си спомняше нещо. — А какво те е задържало там е друг въпрос.

Белезите от тръните по тялото ми пламнаха до един.

— Защо? — попитах. — Защо му е било да го прави?

— Скритите ръце, които движат фигурките във вашата империя, си имат пророчества, за които обичат да говорят. Обичат да пускат слухове за принца на Стрела и неговото златно бъдеще. Ала имат и други пророчества, за които не обичат да говорят, още по-малко да пускат слухове за тях сред хората. Скритите ръце вярват, че двама Анкрати в съюз ще сложат край на цялата им власт и сила. Ще сложат край на играта.

— Двама? — изсмях се аз. — Е, значи нищо не ги заплашва!

— Ти не е трябвало да оцелееш, но си оцелял, и така си се превърнал в ценен актив — каза Фекслър.

И тогава изстинах, кръвта се смрази в жилите ми, най-сетне разбрал как играчите са се опитали да предотвратят съюза между двама Анкрати. Просто са решили да убият и двамата синове на Олидан. А когато единият оцелял, са го използвали като пионка в играта си, точно както са използвали и скъпия ми татко. Защо са ме оставили жив обаче — защото са знаели, че никога няма да се съюзя с него за някаква обща цел? Или този вариант е бил премислен отдавна и клинът между баща и син е бил забит с външна помощ, а не само по наша си воля?

— Ще намеря поганеца и ще го убия — обещах на Фекслър.

— Сагеус е просто дивак, който използва суеверия, за да разтяга тъканта на истината. Дори в сънищата е аматьор.

— Може и така да е, но винаги успява да ми избяга — казах аз.

— О, нека махне се, о, ужас — отвърна Фекслър, напевно някак.

— Какво?

— Едно старо стихотворение. Древно, ако щеш. Сетих се за него покрай Сагеус. „По стълбите се качвах днес и мъж видях несъществуващ; пак го нямаше нощес, о, нека махне се, о, ужас.“ Това е Сагеус за теб — мъжът, който не е там, мъжът несъществуващ. Трябва просто да обърнеш смисъла. „О, нека тук стои във ужас.“

— Какво? — Започвах да се чудя дали и духовете не страдат от старческо оглупяване.

Фекслър се беше приближил и държеше прозирната си ръка над кутията.

— Ала всичко това не ще ти е от полза, докато загадката на тази кутия стои, докато този Гордиев възел не бъде разсечен. Затова ще го сложа в кутията.

— Не! — извиках с цяло гърло. Не исках да ми отнема този спомен.

— Не какво? — попита Фекслър.

— Ами… забравих — казах аз.

— Не? — попита Макин до мен. Вървяхме по коридорите на Призрачния, а принцът на Стрела ме чакаше отвън с меча си и с хиляди други мечове на разположение.

Поклатих глава. Ръката ми стискаше празната кутия, смачкана в хватката ми, омазана с кръв от старите белези, които се бяха отворили след толкова години. Белезите от шипката. Кутията падна и аз я ритнах към стената.

— Не — казах. — Просто не.

Отец Гомст ни чакаше в двора. Бяха разчистили пътека сред мъртвите. Трупове лежаха на купчини от двете страни, сякаш това беше пътят към ада. А каква воня се носеше, братя! Стомахът ми се обърна от нея. И още по-лошо, докато вървях по пътеката между труповете, обгорени и натрупани, те помръдваха. Опечени червени ръце се свиваха, когато минавах край тях, препечена кожа се лющеше от пръстите им. Глави се люшкаха, мъртви очи ме намираха. Мъжете с мен мислеха за предстоящия дуел и не ги виждаха, но аз виждах, усещах ги всичките, неспокойни в новия си сън, докато Мъртвия крал ме гледаше през очите им.

„Никога не отваряй кутията.“

Смърт и огън бяха забили нокти в мен. До костите. И започваха да дърпат.

— Мястото ми е тук, ваше величество. Трябва да се погрижа за умиращите — каза отец Гомст. Каза го високо, за да надвика писъците откъм кръглата галерия, където бяха отнесли тежко ранените.

— Умиращите ще се погрижат сами за себе си — казах аз. Знаех, че отец Гомст не би ми донесъл утеха, ако беше при мен, докато умирах в Хаймски цеп. Видях Грамло при вратата на кулата, криеше се в сенките. Повиках го с жест. — Дай милост на умиращите, Грамло — казах му. Той кимна и тръгна.

Знаех, че в Хаймски цеп бих предпочел бързата милост на Грамло пред бавната смърт в компанията на отец Гомст и неговите дрънканици.

Вървяхме по пътеката — труповете бяха изместени настрана, но нищо не можеше да се направи за мазнотията от изгоряла плът, парчетата кожа, овъглените човешки силуети, отпечатали се върху каменните плочи на двора. Мълчахме; дори Райк изглеждаше мрачен. Но във всичко това имаше някаква поетическа правдивост. Чичо ми, графът на Ренар, обичаше да гори хора. Позорната му слава се ширеше надлъж и шир. Самият аз бях дошъл да му потърся сметка и с помощта на Гог бях превърнал двора на замъка му в крематориум. Принцът на Стрела беше прав, като наричаше Анкратите най-тъмния клон от фамилното дърво на Стюардите. Дълго се бях питал дали ще се изправя пред Орин от Стрела, когато той застане на прага ми. Той беше най-светлият плод от императорското дърво. Четири години бяха минали, откакто превзех Призрачния. За това време попътувах из империята, прибрах се да потуша въстанието на братовчеда Ярко в западните краища на Ренарските планини, сетне се борих с по-неуловими врагове — болестта и бедността, които тормозеха народа ми. За същото това време принцът на Стрела беше умножил силите си и беше превзел пет трона. Подозирам, че единствено упоритият натиск на разни пишман мъдреци, които ми шепнеха да му отстъпя трона, бяха затвърдили решението ми да застана на пътя му към Златната порта. Мразя да ми нареждат каквото и да било.

Сега обаче, когато бях отворил медната кутийка и знаех всичките си спомени и грехове, чувствах, че освен тях съм си върнал и друго, сякаш преди това съм бил сянка на себе си — пак съм си бил аз, но почти, без някаква жизненоважна част, която е била така здраво обвързана с престъпленията ми, че Лунтар не е имал друг избор, освен да заключи и нея в кутията. Можеше и да не доживея залеза на този кървав ден, но оцелеех ли, нямаше да пропилея следващите четири години, както бях пропилял последните. Имах цел да гоня.

Минахме през руините на паянтовото градче пред портите, размазано от горящите отломки на крепостната стена. Нямаше и помен от конюшнята, където преди време Макин се беше отъркалял в торта, за да се приведе в подходящ вид.

Още не беше късно да сложа край. Принцът щеше да приеме мир — и него го чакаха задачи, по-важни от зрелищния дуел с един дребен крал. А и защо той да е по-лош император от мен? Можех да платя най-лошите му престъпления и лесно да вдигна залога до тавана. В това принцът не ми беше конкуренция.

Неведнъж, най-вече под ясното небе високо в планината, си бях мислил да отстъпя, да освободя пътя му към трона. Но нещата се променят. Сега към мястото за дуел вървяха един различен Йорг и един различен принц на Стрела. Днешният ден, сватбеният ми ден, беше излял Йорг Анкрат в друг калъп, по-стар калъп. Усетил бях старата жажда. Днес щеше да се лее кръв.

Чух музика, тиха отпървом. Мелодия, която мама свиреше на пианото. Рядък инструмент, сложна конструкция от струни, клавиши и чукчета, и много стар, ала нотите, които мама ситнеше с дясната си ръка, бяха високи и ясни, чисти като звездици на фона на тъмната, плътна мелодия в лявата. Случваше се някой единичен тон, чист като лед, да ти спре дъха в дробовете, сетне друг, извън темпото, извлечен от нищото и захвърлен пак там, да те смрази в захлас, докато тръпки лазят по кожата ти. Пръстите литват стремително по клавишите и те пренасят някъде, където и да е, чувстваш се новороден, или изневиделица те затискат години, толкова тежки, че ти е трудно да дишаш.

Вървяхме през каменни отломки и обгорели греди. Мелодията пулсираше под пукота на огньовете, лявата ръка си играеше с най-ниските тонове. Райк стърчеше над мен от едната ми страна, вуйчо ми вървеше от другата. Усетих, че идва бързият пасаж с дясна ръка. Видях ръката на мама, видях я как се стрелва към най-високите ноти, по черните клавиши, онези, които раждаха болка в гърдите ми като крясъци на чайки над бурно море. След като години бях гледал ръцете ѝ да свирят беззвучна мелодия, сега най-сетне я чувах. Чувах музиката ѝ.

Надолу по планинския склон, надолу към стегнатите редици на стрелянската армия. Още чувах музиката, дълбоката бавна мелодия с лява, високия акцентиран контрапункт с дясна, сякаш самата планина се беше превърнала в партитура, сякаш величието на скрити пещери и тайни върхове се е сляло с древната магия на океана и е родило нашата музика, на всички нас, на живота ни, музика, излязла изпод пръстите на една жена, без паузи и без милост, музика, която бърка в сърцето, стяга стомаха на възел, оголва до кокал.

Наближавахме равното пред сивкавата вис на Ригденова скала. Сега музиката се лееше по-бавно, лявата ръка почти не се обаждаше, само контрапунктът с дясната, в най-високата октава, тъжни звуци, колебливи, затихващи, неземни. Погледнах към Макин, спомнил си онзи първи ден, когато той ми връчи дървен меч за тренировката със скуайърите. Всичките сериозни малки момчета, готови да се учат от него, да научат правилата на тази нова игра. А аз им показах, че не е игра, че има само една цел и тя е да спечелиш независимо от цената. Не мисля, че ме разбраха обаче, дори когато най-добрият сред тях се сгърчи повален.

Голям требушет гореше до скалата. Сигурно се беше подпалил близо до замъка и войниците го бяха изтеглили насам с надеждата да го спасят. Зачудих се дали той е метнал големия камък, който проби стената на моята спалня. Пламъците ме наблюдаваха. Скланяха се към мен, стремяха се.

Принцът на Стрела ме чакаше. Драконите все още стискаха едноименните стрели върху тевтонската му броня, така излъскана, че отразяваше светлината в пъстра дъга. Петимата му рицари стояха на уговореното разстояние и аз оставих своите секунданти на същото. Комична групичка бяха — Райк стърчеше в средата и имаше вид на много лоша новина. На половин дузина много лоши новини. Макин и Робърт — край него. Старият Гомст стоеше отдясно, довлякъл всичките си свещени атрибути с надеждата никой да не забучи стрела в безценното му тяло. Старият Кепен — отляво, с възкисело изражение, сякаш се дразни, че му губят времето с глупости.

Тръгнах към принца.

— Отвори крепостта си за мен и може да приключим още сега. — Гласът на принца се чуваше приглушен иззад шлема, тъмните му очи ме гледаха втренчено.

— Убеден съм, че не това искаш дълбоко в сърцето си — казах аз. — По-добре да се бием. — Завъртях щита си да улови слънцето. — И стига си се преструвал на брат си. За него бих отворил крепостта си. Може би.

Принцът вдигна забралото на шлема си. Удостои ме със свирепа усмивка, после махна целия шлем и прокара ръка по косата си — гъста, къса и черна.

— Здрасти, Еган — казах аз.

— Омърлян от пътя ми харесваше повече — каза той. — Мръсотията ти отива.

Дим от горящия требушет пълзеше към нас. Чух Райк да кашля.

— Бронята ти ми харесва. Може да я взема за себе си, след като я свалят от трупа ти — рекох.

Той се намръщи, черните му вежди се събраха в една линия.

— Ти си десняк. Що за игра е това?

Сложих лявата си ръка върху дръжката на меча.

— Да, често се бия с дясната ръка, факт, който едва ли е убягнал от вниманието на твоите шпиони. Дано не си преценил уменията ми само по това. Истината е, че съм много по-добър с лявата.

Еган премести тежестта си върху петата на изтегления назад крак.

— С Орин се би с дясната…

— Вярно — съгласих се. — Чух, че си убил Орин. Жалко. Той беше по-добър мъж и от двама ни. Може би най-добрият от нашето поколение.

— Беше глупак — каза Еган и си сложи шлема.

— Е, твърде доверчив може би. Чух, че си го намушкал в гърба и си гледал как му изтича кръвта?

Еган вдигна рамене.

— Никога не би се съгласил на двубой. Вечно искаше да говорим. И да говорим. И да говорим. — Каза го небрежно, но споменът за извършеното го преследваше. В очите му го видях.

— И как прие Катерин новината на смъртта на Орин? — попитах.

Еган пребледня. Мъничко, но пребледня.

— Защитавай се — каза и изтегли меча си.

Изобщо не му обърнах внимание.

— Казах на Орин, че ще реша какво да правя с него в деня, когато дойде отново в моите планини — рекох. — Мисля, че бих го последвал и признал за император. Надявам се, че бих постъпил така. Трябвало е да изчакаш две седмици — тогава можеше да го убиеш, след като е прибавил и Ренарските планини към своите владения. По-добре щеше да ти се получи.

Еган плю.

— С теб сме двама братоубийци в дуел на живот и смърт. Готов ли си?

— Знаеш ли защо се упражнявах с меча всеки ден след последната ни среща? — попитах го.

— За да издържиш минутка-две повече, преди да те убия? — попита на свой ред Еган.

— А, не.

— Тогава защо?

— За да повярваш, че ще се изправя срещу теб в честен двубой — отвърнах.

Вдигнах дясната си ръка и насочих към него пистолета изпод малкия щит с размерите на супена чиния.

— Какво е това? — попита Еган. Отстъпи крачка назад.

— В метала има релефен надпис, който гласи КОЛТ. Не знам доколко полезна ще ти е тази информация. Приеми, че е нещо като арбалет, но много малък, събран в една тънка тръбичка. За него можеш да благодариш на едно ехо на име Фекслър Брюс — казах аз.

Прострелях Еган в корема. Куршумът проби малка дупка в бронята му. Бях изпробвал пистолета върху диня и знаех, че изходната дупка ще е много по-голяма.

— Копеле! — Еган залитна назад.

Понечих да го прострелям в крака, но пистолетът засече.

— Късмет, че не стана при първия изстрел, нали? — Изтеглих меча си с лявата ръка.

Еган почти успя да блокира първия ми замах. Много го биваше, признавам. Острието се заби в коляното му и той падна.

Петимата рицари, дошли с Еган, понечиха да нападнат. Аз се замотах с пистолета, фраснах го в дръжката на меча си. После го вдигнах отново и стрелях — веднъж, два пъти, три, четири, пет. Всичките се строполиха с червени дупки в лицата. С лявата ръка щях да пропусна.

— Копеле! — Еган се мъчеше да изпълзи към мен.

— Тази игра не е твоя! — креснах аз. Достатъчно силно да ме чуят стрелянските хиляди, но те не ме чуха, защото крещяха и тичаха към мен, жадни за кръвта ми. Вдигнах рамене. — Аз не играя по твоите правила.

Избих меча от ръката на Еган и махнах на своите секунданти.

— Доведете ми Гомст!

В пистолета не бяха останали куршуми, затова го захвърлих с все малкия щит и клекнах до Еган да му сваля шлема. Наложи се да срежа каишките с ножа си. Може и да съм го понарязал малко, не знам.

— Не е нужно да свършваш така, Еган. — Хванах го за врата. — В пръстите ми има смърт, между другото. Стана ми гадно, когато ме нарече братоубиец, но иначе си прав, вярно е. Убих горкия Дегран, без да искам. Усещаш ли я? В пръстите ми? Представяш ли си какво мога да направя, ако поискам? Ако наистина поискам да те нараня?

Той изкрещя отново, направо ми проглуши ушите.

— Виждаш ли? — успях да вмъкна в една пауза между крясъците му. — Не се гордея с начина, по който научих това, но така или иначе го мога. Мога да убия части от гръбнака ти и ще изпитваш същата болка като сега, докато си жив. С години може би. Или мога да те парализирам и да ти отнема речта, така че никой да не чуе как страдаш и никого да не помолиш за милостив край.

Войниците на принца прииждаха на бегом, но пък склонът помежду ни беше дълъг.

— Какво искаш? — попита той.

Вече бях убил връзката между мозъка и мускулите му и Еган знаеше, че не си измислям. За едно го бях излъгал обаче — че мога да съживя убитото, да възстановя повреденото.

— Да бъдем приятели, а? — казах аз. — Знам, че не бих могъл да ти имам доверие дори ако ме наречеш свой брат… но въпреки това го направи, става ли?

— Какво? — каза Еган.

— Йорг! Трябва да се махнем оттук! — Вуйчо Робърт сложи ръка на рамото ми.

Не му обърнах внимание. Вместо това усилих притока на болка в Еган.

— Наречи ме брат.

— Брат! БРАТ! Ти си мой брат — извика той, после изпищя, после захъхри.

— Отче Гомст, чу ли това? — попитах.

Старецът кимна.

— Нека го направим официално тогава — казах аз. — Осинови ме в своето семейство, братко.

Нараних го отново.

— Йорг! — Макин ми сочеше прииждащите хиляди, сякаш имаше шанс да не съм ги забелязал.

— Аз… осиновен си. Ти си мой брат — изхъхри Еган.

— Отлично. — Оставих го да падне. Станах и изтрих кръвта му от ръцете си в наметалото на Макин.

— Трябва да бягаме! — Макин направи няколко крачки към Призрачния с надежда, че ще го последвам.

— Не ставай глупав — казах аз. — Никога няма да стигнем дотам.

— Какъв е планът? — попита Макин.

— Надявах се, че ще се откажат. Така де, едва ли харесват особено тази торба с лайна. — Ритнах Еган в главата, но не много силно. Глупаво е да си изкълчиш глезена, когато може да ти потрябва за бягство. — Избих повече от половината армия. И двамата им принцове са мъртви. Защо просто не си идат по домовете, за бога! — Последното го извиках достатъчно силно, за да ме чуят първите, чиито лица вече различавах.

— Това ли е? — попита вуйчо Робърт. — Просто си се надявал?

Ухилих се и го погледнах.

— Последните десет години живея от намеци, облози, надежда и късмет.

Огънят танцуваше зад него, греди падаха от требушета. Пламъците бяха странни, също като другите в замъка, някак плоски и крехки. Алени стрии се издигнаха през тях, като пунктир…

— Дойдох да видя как умираш. — Сагеус стоеше вляво от мен, гол въпреки студа, ако не броим набедрената превръзка, целият нашарен с татуирани писмена.

Не очаквах да го видя тук, но се постарах да скрия изненадата си. Пристъпих към него.

— Не съм тук. Така и няма да се научиш, нали, Йорг от Анкрат?

Виждаше се, че ме мрази. Това само по себе си беше малка победа — че предизвиквам емоция в кротките му кравешки очи.

— Сериозно? — попитах аз.

Той погледна Еган, отпуснат и кървящ в лъскавата си броня.

— Можех да постигна велики неща с този. Знаеш ли колко време ми отне да намеря мъж толкова силен и едновременно с това толкова податлив на влияние? С Орин не можех да работя. Той беше по-труден и от баща ти, а Олидан беше много труден.

— Ти ли го накара да убие Орин? — попитах.

— Не беше трудно. Лек тласък в правилната посока, само толкова. Сладката Катерин е голямо изкушение, а Орин му стоеше на пътя. Мъже като Еган имат само един отговор за нещата, които им застават на пътя.

— Малки тласъци, казваш. Малки, но много на брой.

— Сигурно дори не помниш съня, който ти пусна мухата за Норлес в онзи далечен ден, нали, Йорг?

— Какво? — Образи се надигнаха като мехури в главата ми. Панаирът в Норлес. Празненствата. Поискал бях да отидем. Подлудих мама с молбите си. Само дето не ги завлякох в каретата. — Бил си ти?

— Да. — Ухили се гадно. — Трябваше да платиш за греховете си — повтори моите думи, като ехо.

— Бил съм дете…

Сагеус сведе поглед към Еган.

— Трябва да платиш сега. Греховете ти крещят за разплата.

Студен огън се надигна в мен.

— Ще ти кажа за какво крещят греховете ми, поганецо. Крещят за още. Крещят за компания. — И пристъпих към него.

— Аз не съм тук, Йорг.

— О, напротив. Мисля, че си тук.

Усетих как се опитва да изкриви зрението ми, да се оттегли в съня. И тогава я видях. Дух, или призрак, но неин. Катерин, бяла от яростен гняв и още по-красива заради него. Призракът ѝ зад рамото му, там, където той се надяваше да избяга, като мираж над горещ пясък, устните ѝ се движеха без звук, напяваха нещо. Седеше на кон, заобиколена от същите рицари, които бе довела със себе си от двореца в Стрела. Някъде в тила на стрелянската армия Катерин яздеше коня си сляпа, очите ѝ оковани във видения, умът съсредоточен в заклинания, които сама си е измислила. И с всяка нечута дума, изригнала от изопнатите ѝ устни, Сагеус ставаше по-материален, по̀ тук.

Посегнах към него.

— Мъж видях несъществуващ… — Ръцете ми почти го докопаха, езичникът се разливаше през пръстите ми. Какво беше казал Фекслър? Че всичко е въпрос на воля. Махни черепите, пушека, заклинанията — и остава едното желание. — Пак го нямаше нощес. — Просто трябва да поискаш. — О, нека тук стои във ужас. — И ръцете ми го намериха. Каквото и да казват за горчилката, която отмъщението оставяло в устата ти, в мига на въздаването му то е по-сладко от кръв, братя мои.

Стиснах главата му и я откъснах от раменете, сякаш аз бях трол, а той — обикновен човек, защото Сагеус толкова дълго бе бродил в сънищата, че плътта му беше започнала да гние и се късаше като пергамент, изписан с гъсто черно мастило. Разврещя се без звук и се опита да умре. Но аз го държах. Заключих го в черепа му. Некромантството може да прави такива неща.

— На този свят няма болка, която да е достойна за теб. — И огънят, който гореше в костите ми, чието ехо усещах в кръвта си, се изля в ръцете ми и го подпали, подпали го жив, хванат в капан.

Хвърлих главата му към прииждащата армия. Тя подскочи огнена по камъните, плътта се надигаше на мехури, устните се гърчеха.

Огънят беше твърде добър за него.

Тръгнах към горящите отломки на требушета, огънят пламтеше по ръцете ми, нагоре към лактите.

— Йорг? — чух Макин. Каза го тихо, сякаш не беше съвсем сигурен дали иска да го чуя.

— По-добре бягайте — казах аз.

— Не можем да им избягаме — изръмжа Райк.

— Бягайте от мен — казах аз.

Огънят се разгоря, когато го наближих. Приличаше на стъкло, на прозорец. Чух как Макин и другите си плюха на петите. Разсмях се. Как да ви опиша радостта? Гладния рев, чистото щастие на унищожението? Затова пламъците танцуват. От радост.

— Има само един огън — казах. Знаех, че Гог ме гледа оттам.

Посегнах в пламъците и го намерих там, целия огън, нажежената му до бяло ръка в моята. Мъничките отломки от изгубеното му тяло още бяха в мен и ме пазеха. И в сърцевината ми, тази нова огнена магия — наречете го магия, или разбиране, или емпатия, ако щете — се срази с некромантстката зараза в кръвта ми.

Войските на принца вече подминаваха Ригденова скала, копие прелетя край главата ми.

— Ела при мен — казах аз. — Брат Гог.

— Наистина ли? — попита той. — Защото дойда ли, няма да има край… ще е като слънцето под планината.

Милион образи се завъртяха лудо в главата ми. Лица, мигове, места, братя различни. Умората на света. Огънят погълна всичко. Вече знаех как се е чувствал Феракинд.

— Нека всичко гори.

И Гог се преля в мен. Река от пламък, която изяде магията на смъртта и създаде нещо ново, по-тъмен огън, който течеше като отрова, разливаше се по крайниците ми.

Първите от армията на Еган стигнаха до мен и огън потече от ръцете ми. Мъжете се накъсаха, плътта се изпаряваше като морска пяна на вятъра, дори костите им пламваха. Тъмният огън течеше, прескачаше от човек на човек, войниците се опитваха да избягат, да се обърнат и да потърсят спасение назад, но другарите им напираха в плътна стена, все още в неведение за ставащото.

Вървях сред тях и смъртта вървеше с мен.

Смърт и огън. Феракинд ми крещеше от мястото, където живее огънят, пееше песен на унищожение, което унищожаваше и мен. Феракинд и всички други, загубили се в огъня, всички те в едно, слети, зовящи ме да ида и аз. А в сухата пуст, където падат мъртвите — други гласове, и те мамещи, и те неумолими. Мъртвия крал се пресегна за мен, използва пътеките, по които некромантството стигаше до сърцевината ми, изля се там, давеше ме. Феракинд и Мъртвия крал, всеки с многобройната си свита, дърлеха се за мен както кучета се дърлят за кокал. И докато те се сражаваха, смърт и огън вилнееха наоколо като в преизподня, хора умираха, десетки, стотици, хиляди, сгърчени, смърдящи, цвърчащи купчини.