Кралят на тръните

29.

Потеглихме на шестия ден. Седях на гърба на Барт, схванат целият, лицето ме болеше, раните сълзяха.

— Още не си оздравял — каза Макин до мен.

— Знам, но ми писна да седя в онзи стол и да ви гледам как се тъпчете, сякаш единствената ви амбиция е да станете кръгли — отвърнах.

Дукът излезе при портите на крепостта заедно със стотина от воините си да ни изпрати. Синдри стоеше от дясната му страна, Елин — от лявата. Аларик даде знак за овации. Три пъти северняците нададоха рев и размахаха брадви над главите си. Бая страшнички изглеждат, когато казват довиждане на приятели. Не ми се мисли какво ще е, ако изпращат враг.

Дукът се отдели от хората си и дойде при мен.

— Ти направи магия тук, Йорг. Това няма да се забрави.

Кимнах и казах:

— Оставете Хаймски цеп на мира, дук Маладон. Халрада и синовете му спят. Не ги закачайте.

— А ти имаш приятел там, при тях — усмихна се Аларик.

— Той не ми е приятел — казах. Искаше ми се да е обратното. Харесвах Горгот. За жалост той умееше добре да преценява хората.

— Приятен път. — Синдри застана до баща си, ухилен както винаги.

— Върни се при нас през зимата, крал Йорг — добави Елин.

— Не ти трябва пак да виждаш грозното ми лице. — Наблюдавах светлите ѝ очи.

— Белезите на един мъж са неговата писана история. Твоята история ми харесва — каза тя.

Усмихнах се, макар от усмивката да ме заболя.

— Ха! — възкликнах, обърнах Барт и поведох братята на юг.

Докато пътувахме, се мажех редовно с тъмния мехлем на Екатри и скоро лицето ми започна да оздравява, изпеченото месо се покри с грозна и грапава тъкан. Погледнеш ли ме отдясно, получаваш Йорг Анкрат красавеца, погледнеш ли ме отляво, виждаш нещо чудовищно. Или истинската ми природа, както биха казали някои. Болката намаля, но чувствах страната си неприятно опъната и още по-неприятно парене дълбоко в костите. Поне вече можех да се храня. Колкото по-далеч зад нас оставаха вкусотиите от трапезата на дука, толкова по-силен глад ме мъчеше. Но така е, когато си на път. Тръгнеш ли по пътищата на империята, кръстосваш ли ги ден след ден на конски гръб без друга храна освен онази, която носиш в дисагите си или успееш да откраднеш, задължително откриваш, че на празен стомах всичко ти се струва вкусно. Ако погледнеш буца плесенясало сирене и устата ти не се напълни със слюнка, значи не си достатъчно гладен.

Докато бяхме в Призрачния, готвачите приготвяха печен дивеч с мед и розмарин само и само да изкушат небцето ми. След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда — това условие не е задължително обаче — и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.

През първата ни вечер на път седяхме умърлушени около лагерния огън, отсъствието на най-малкия ни спътник незнайно защо ни потискаше повече от отсъствието на най-големия. Зяпах пламъците и си въобразявах, че усещам съпричастен гъдел в костите на челюстта си, което едва ли беше възможно предвид обезболяващия ефект на мехлема.

— Мъникът ми липсва — изненада ме Грамло.

— Мда — добави Сим и плю.

Кент вдигна поглед от брадвата си, която лъскаше любовно.

— Той добре ли се представи, Йорг?

— Спаси и мен, и Горгот — отговорих. — А преди да умре, видя сметката на огнения маг.

— Браво на момчето — каза Роу. — Безбожно копеленце беше нашият Гог, но имаше огън в него, имаше.

— Макин — рекох аз.

Той вдигна глава и пламъците се отразиха в очите му.

— Понеже Кодин остана у дома, а… — Млъкнах, осъзнал, че за пръв път наричам Призрачния „дом“. — Понеже Кодин е у дома, а Нубанеца не е с нас…

— Да? — подкани ме той.

— Казвам само, че ако тръгна по пътека, която е… твърде опасна, да речем… Ще ми кажеш, нали?

Макин нацупи възпълните си устни, после всмука въздух през зъби.

— Ще се опитам. — Опитваше се от години, знаех го, но сега му бях дал официално разрешение да го прави.

Една седмица заобикаляхме села и градчета и избирахме най-безопасния маршрут през кралствата по пътя си. Стигнахме до Рей, който беше твърде голям за село, но твърде нов и пръснат, за да се нарече град. На идване бяхме спрели тук да купим провизии, сега, отново с празни дисаги, смятахме да направим същото. Още ми е странно да плащам за разни неща, но не е лошо да си създадеш този навик, ако имаш излишни пари. Разбира се, от време на време трябва да откраднеш по нещо, да го вземеш насила заради единия кеф, как иначе ще си поддържаш формата? Извън това обаче е препоръчително да се плаща, особено ако си крал и джобовете ти са пълни със злато.

Главният площад на Рей не се отличава с особено голяма площ, следователно е главен по някакъв друг показател, а в градчето има други пазарища и разчистени пространства, които не му отстъпват по размери. Райк тъкмо беше натоварил последния чувал овес на великанския си впрегатен кон, а Макин се опитваше да закопчае дисагите си, издути от четири неодрани изкормени заека, когато навалицата около нас се раздели като Червено море пред един старец. Стоях, облегнат на Барт. Беше ми премаляло нещо. Лятото беше решило да ни поздрави преждевременно и слънцето напичаше от ниско небе. Лицето ме болеше ужасно, пристъп на треска пращаше тръпки по тялото ми.

— Принцът на тръните! — викна старчокът, когато ме наближи, и то достатъчно силно, та хората наоколо да се обърнат.

— Нека е крал, щом ще се титулуваме — измърморих. — А и да има Тръни на картата, не съм ги виждал.

Старецът спря на метър от мен и се изправи в пълния си ръст. Кльощав беше, изпосталял като сушена слива, рехави бели кичури се вееха около плешивото му кубе. Очите му бяха млечни, но не като от перде, а някак перлени с намек за разноцветна дъга.

— Принцът на тръните! — викна той още по-силно и около нас започна да се събира тълпа.

— Махай се. — Използвах тихия си глас, онзи, който ти препоръчва да се вслушаш в казаното.

— Златната порта ще се отвори за принца на Стрела. — Нещо изпука във въздуха около нас и рехавата коса на старчока настръхна като ореол. — Ти можеш само да…

Има си чалъм как да изтеглиш мълниеносно меча си. Стига каишката на ножницата ти да е разкопчана, а аз никога не закопчавам моята, можеш да изхвърлиш острието на няколко стъпки във въздуха. Достатъчно е да провреш ръка под едната страна на кръстачката и буквално да изтласкаш меча нагоре. Ако уцелиш точно момента и завъртиш тяло под определен ъгъл, хващаш дръжката в най-високата точка на полета, а после използваш инерцията за мълниеносен замах към досадника.

Погледнах през рамо. Очите на старчока още лъщяха като мляко, но вещанията му бяха пресекнали. Отстъпих встрани и изтеглих острието на меча си от гърдите му. Той погледна надолу към червената рана, но не благоволи да падне.

Изчаках миг, после още един. Тълпата мълчеше, а старецът продължаваше да стои и да разглежда кръвта, която се стичаше по корема му.

— Хей — казах аз.

Той вдигна глава, което помогна. Брадичката му вече не ми пречеше. Отсякох му главата с чист удар. Не обичам да се хваля, но е трудно да обезглавиш човек с един замах. Виждал съм опитни палачи да замахват цели три пъти с брадвата, при това на публична екзекуция, където вратовете на жертвите им са удобно положени върху специално пригоден дръвник.

Вещателят бе така добър да се срине след главата си. Обаче продължи да ме гледа с перлените си очи. Няма магия в това — отсечените глави понякога те гледат близо минута, ако им позволиш, но казват, че е на лош късмет, ако си последното нещо, което видят.

Хванах главата за рехавите кичури и я вдигнах пред очите си.

— Сериозно? Можеш да ми кажеш на какво ще седя или няма да седя след години, но не видя какво очаква самия теб след броени секунди? — Говорех високо, за да ме чуе тълпата. — Този шарлатанин години наред е живял от нещастието на такива като вас.

И с тих глас, само за вещателя и за онези, които ме гледаха през очите му, за всички, които гледаха насам през шир от години, изгубени във времето още преди да се родя, казах:

— Бъдещето си е мое. Само защото си мъртъв, не значи, че си прав. Всички умират.

Устните се усмихнаха. Сгърчиха се.

— Мъртвия крал — казаха те без звук, а в пръстите си, там където докосваха кожата му, усетих иглички, гъдел, сякаш държах паяк в шепата си.

Пуснах главата и я ритнах към навалицата. Казах, че съм я ритнал, но в действителност е лоша идея да риташ глави. Научил бях това преди години, урок, който ми струва два счупени пръста на десния крак. Номерът е да подритнеш главата странично. Тя със сигурност ще се търкулне, така че не е нужно да прилагаш голяма сила. Проблемът с отрязаните глави е следният — собствениците им вече не проявяват интерес към смекчаване на съприкосновението с твоя ботуш, не са и в състояние да положат усилия в тази насока. Когато риташ някого в главата, както се случва от време на време, и въпросната глава още е на раменете на досадника, въпросният досадник е склонен активно да се отстрани от пътя на ритника ти, което отнема от силата на сблъсъка. Отрязаната глава е мъртва тежест дори ако те гледа право в очите.

С това познанията ми относно ритането на отрязани глави се изчерпват. Вярно, че повечето хора не знаят и наполовина колкото мен по въпроса, макар че в далечната древност е имало маи, които са били истински експерти в този занимателен спорт. Онова, разбира се, е било друга игра с топка, различна от моята.

Макин най-сетне закопча дисагите си и пристъпи към мен.

— Рече да ти кажа, ако прекалиш. Е, казвам ти.

— Разкарай се — отвърнах.

После махнах на братята.

— Яхвайте конете.

Стотина мили се движихме по същия маршрут като на идване, следвайки Северния път през графства Паркат и Бавар, където повечето пътници са добре дошли, стига да не се застояват, и дори нашего брата не среща отпор, стига да не слиза от коня.

Град Ханвер ни посрещна накичен. Заобиколен от мирни селца с тръстикови покриви, които ми бяха направили впечатление още на идване, Ханвер клечеше кротко, недокоснат от война, насред идилична картина от спретнати нивички.

— Май имат религиозен празник. — Кент се изправи на стремената да види по-добре. Беше си гадно копеле, убиец и прочие, но си имаше и набожна страна, при това от хубавата набожност, или поне от по-хубавата.

— Отврат. — Райк обичаше по-шумните празненства, по-дивите и по възможност такива, които завършват с масов бой.

— Ще има хорали — каза Сим. Той пък си падаше по музиката.

И така, без никой да се интересува особено, че аз съм кралят на Ренар, а те в крайна сметка са прости селяндури от първия до последния, братята влязоха в Ханвер и аз след тях. Яздехме по главната улица сред множеството, местните се разхождаха с умити лица и нагиздени с най-хубавите си парцали, децата размахваха панделки на пръчка, някои дори стискаха захаросани ябълки от миналогодишната реколта. Братята се разделиха — Сим тръгна към църквата, Грамло към ковачницата, Райк връчи юздите си на едно момче пред първата кръчма. Роу, като по-претенциозен, спря пред втората, а Кент тръгна към една конюшня да потърси експертно мнение за десния преден крак на своята Хелакс.

— Май не ще да са само хорали — каза Макин и кимна към главния площад. Там беше издигната дървена платформа, трупите — прясно отрязани, с незасъхнали капки смола. Широка сцена с бесилка и три примки, които се люлееха на вятъра.

Оставихме добичетата си при коневръза и Макин хвърли един медник на момчето, което наглеждаше животните.

— Църковна екзекуция — каза Макин. Бяло знаме с кръста и светия граал се вееше в единия ъгъл на платформата.

— Хммм — изхъмках. На пътя Рим разпространяваше отровата си безнаказано, но не и във Висок замък. Това май е единственото лошо влияние, което ме е подминало благодарение на баща ми.

Взехме си шишчета с овнешко от един продавач с табла и застанахме сред навалицата под топлото слънце. Момче продаваше арак в калаени халби, тъмна и горчива местна бира, по-силна от виното. Изчака да изпием бирата и да му върнем халбите, после продължи през навалицата. Може и да нямах интерес към църковните дела, но това не пречеше да се насладя на една добра екзекуция, нали така? Преди години, когато обесиха брат Мерон, Роу каза, че добрата екзекуция нямала нужда от добра причина. Което си е вярно.

Най-напред чухме пеенето — четири момчета от църковния хор. Гласчетата им бяха тънки, но не като на кастрати. Отначало не видяхме нищо интересно освен сребърен кръст на дълъг прът, после тълпата се раздели и момчетата от хора се появиха, в бели роби и с извисени гласове. Зърнах Сим зад тях. Сим не знаеше латински, но това не му пречеше да припява.

После свещениците — две черни врани с цикламени нагръдници, които размахваха кадила. На възраст бяха долу-горе колкото Макин и си приличаха като братя — с еднакви мутри, грозни и сплескани. На каруца зад тях, с вързани крака и ръце и с побелели от ужас лица, се возеха осъдените — майка и двете ѝ дъщери, момичета на десетина-дванайсет години. Последен вървеше главният свещеник, червена коприна се виждаше под черното му расо, беше суров мъж с красиви черти и посребряла, пригладена назад коса.

— Пие ми се свястна бира — каза Макин и плю. — От тоя арак ми горчи в устата.

Добрата екзекуция може и да няма нужда от добра причина, но ако питаха мен, никоя екзекуция, организирана и проведена от църквата, не може да е добра. През по-голямата част от живота си бях презирал отец Гомст, колкото заради слабостта му, толкова и заради лъжите, които изричаше. Онази нощ на буря и тръни беше разкрила лъжите му толкова ясно, сякаш светкавица ги е намерила в тъмна стая. Но дори без онази нощ лъжите му рано или късно щяха да лъснат. В интерес на истината глуповатият оптимизъм на отец Гомст и приказките му за божията любов нямаха много общо с доктрината на Рим. Татко не би допуснал папско влияние в двора си.

Когато качиха майката и момичетата ѝ на платформата, сред тълпата се чуха рехави одобрителни възгласи. Мнозина сред публиката обаче мълчаха и лицата им бяха напрегнати и сериозни.

— Знаеш ли какво е общото между Римската църква и църквата преди нея, онази по времето на Строителите и във вековете преди тях? — попитах Макин.

Той поклати глава.

— Не знам.

— И ти, и никой друг — рекох. — Папа Антиций наредил да складират в дълбоки подземия всички библии, които оцелели след Хилядата слънца, целия архив на Ватикана. Всичко. Може и да ги е изгорил. Или да следва буквално доктрината им, с все точките и запетайките. Учените глави не ти казват нищо, освен че не ти е позволено да знаеш.

Един от свещениците крачеше наперено по ръба на платформата и подгряваше разпенено тълпата с приказки за подлост и вещерство. Слънцето улавяше пръските слюнка, които хвърчаха от устата му над главите на селяните от първите редове.

— Не знаех, че се интересуваш от теология, Йорг. — Макин ми обърна гръб. — Идваш ли да намерим бира, или не?

Гледах как палачите връзват първото момиче за ко̀ла. Значи нямаше просто да ги обесят. Пак щяха да ги обесят, но след подобаваща доза изтезания. Детето не приемаше покорно съдбата си, напротив. Палачите видяха зор, докато го вържат.

— Малко ти е рано за кръв, а, сър Макин? — подразних го, но репликата беше насочена колкото към него, толкова и към самия мен, към онова нещо в сърцето ми, или там някъде, което оставяше горчив вкус и в моята уста.

Макин изръмжа.

— Наречи ме мекушав, ако искаш, но такива неща не мога да гледам — изръмжа Макин. — Не и когато жертвите са деца.

Такъв си беше Макин, мекосърдечен, без значение дали жертвите са деца, или мъже. Макар че и той се беше подхлъзнал в мрака на братството, през онези първи години, когато вярваше, че е единствената ми защита.

— Но те са вещици. — И тази реплика беше насочена навътре. Сигурно наистина бяха вещици. Срещал бях вещици всякакви, а и за слепите беше видно, че все повече магия се просмуква в света, намира си път чрез този или онзи човек, сякаш са пукнатини в тъканта на дните ни. Не се съмнявах, че свещеникът би качил и мен на бесилката, ако знаеше, че мога да говоря с мъртвите, ако видеше черните вени, нашарили гърдите ми… ако имаше смелостта да се заяде с мен. Може и да бяха вещици, но също толкова вероятна бе друга простъпка — че жената е дръзнала да възрази или да изобрети нещо. Рим мрази много неща, но най-силно мрази изобретенията. Свещениците може и да те пратят на кладата, задето си се пробвал с някое заклинание, но измислиш ли начин да лееш по-здрава стомана, преоткриеш ли забравен алхимически трик на Строителите, не ти мърда едноседмична среща с църковен експерт по изтезанията.

Макин плю отново, поклати глава и тръгна нанякъде. С което осъждаше мен. Собствения си крал! Отхвърлих гнева — той беше бягство, убежище, в което да се скрия, но не Макин ме гневеше.

Нека хората си се молят на Господ, не ми пречат. Молитвите могат дори да са полезни, да родят някакво добро, ако доброто е от значение за вас. Ако искате, затворете Бог в църкви и го оплаквайте там, все ми е тая. Но Рим? Рим е оръжие, което използват срещу нас. Подсладена отрова, която дават на гладния народ.

Момичето пищеше, докато палачите го събличаха. Приближи се мъж с бастунче в ръка, цялото в метални шипове, лъскаво и хубавко.

— Заради епископа е, нали? — Чак сега видях, че Кент стои до мен. Ръката му легна върху моята, която незнайно защо и без разрешение се опитваше да изтегли меча ми. С помощта на Кент мечът ми си остана в ножницата.

— Марило — казах. Малцина са достатъчно дръзки да споменат пред мен името на епископ Марило. Още съжалявам за пироните. Бях ги забил в главата му бавно, но дори така копелето се отърва твърде бързо и твърде лесно.

— Черен ден — каза Кент. Не разбрах дали има предвид онзи ден, преди години, или днешния. Набожен или не, Кент Червения нито веднъж не ме бе укорил за племенника на папата.

Кимнах. Имах си и други причини да мразя Римската църква, някои дори по-основателни, но епископът се беше оказал в ролята на последната капка, която прелива чашата.

— Как е кобилката ти? Хелакс? — попитах.

— Ще се оправи. Сложиха ѝ компрес на крака — отвърна Кент.

Момичето виеше на умряло, макар че засега само му бяха показали бастунчето.

— Но ще можеш да я яздиш, нали? — попитах.

Кент ме изгледа изпод вежди.

— Йорг!

Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките — всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклонява от пътя.

— Хайде да погледнем по-отблизо. — Тръгнах през тълпата. Повечето хора сами ми правеха път, други се налагаше да избутвам. Кент вървеше плътно зад мен.

Макин си беше тръгнал, защото неговите противоречия му позволяваха да вземе компромисно решение. Моите не са толкова хрисими. Ако ме попитате, сигурно ще ви кажа, че омразата ме е качила на онази платформа. Омразата към Рим, към неговата доктрина на невежеството, към корумпираните му епископи и кардинали, а може би и от завист, че идеята за такава всесилна организация се е родила в чужда глава, а не в моята. Братята ми биха ви казали, че съм взел решението си от любов към противопоставянето и защото съм се вбесил, че не толкова въжетата, колкото страхът от свещениците и ревът на тълпата държат трите затворнички в капан. Действията ми със сигурност нямаха нищо общо с трите ми месеца на ренарския трон. Когато сложиха короната на главата ми, на теория тя символизираше както властта, така и отговорността ми към народа на моето кралство, но истината е, че аз така и не усетих тежестта на въпросната отговорност. Виж, короната определено ми тежеше и след първия месец спрях да я слагам.

Никой не се опита да ме спре, когато се изкатерих на платформата. Даже мога да се закълна, че ми помогнаха услужливо. Палачът тъкмо замахваше за първия удар, когато взех бастунчето от ръката му. Остри железни шипчета се редяха по цялата му дължина. Момичето, вързано голо за дървения кол, гледаше бастунчето с разширени очи, сякаш то беше единственото нещо в целия свят. Изглеждаше ми твърде чисто като за селянче. Сигурно свещениците го бяха изкъпали, за да не се загубят белезите от побоя в мръсотията.

Кървавото клане не беше изключено като вариант, а и ръцете ме сърбяха да извадя меча. Лесно щях да убия всички на платформата, без проблем. Ханвер не беше виждал война поне от двайсетина години, факт, който лесно можех да променя, и с охота. Все пак реших да заложа на разума, така де, на собствената си представа за разум. Три крачки и се озовах на метър от среброкосия свещеник. Люлеех небрежно бастунчето в ръка.

— Аз съм крал Йорг от Ренар. Убил съм повече свещеници, отколкото вещици си убил ти, и сега ти казвам, че ще пуснеш тези трите да си идат по живо, по здраво. Защото така искам. — Говорех ясно и достатъчно високо, за да ме чуе тълпата, която така се беше смълчала, че долавях плющенето на флагчетата под лекия повей на вятъра. — Или следващите ти думи ще гласят: „Да, ваше величество“, или лично ще се погрижа да изядеш тоя бастун. Избирай.

Свещеникът се поколеба за миг, после каза:

— Да, ваше величество. — Може и да не вярваше, че съм крал, но определено вярваше на кулинарните ми предсказания.

Въоръжени мъже се бяха смесили със селяните. Не бяха много, но достатъчно — биячи с шлемове и подплатени туники, които да пазят реда по заръка на местното лордче. Срещнах погледите им и помахах на тримца, които стояха в група до коритото с вода за конете. Те вдигнаха рамене и ми обърнаха гръб. Не мога да кажа, че останах доволен. Макин стоеше току зад тях. Явно и неговият компромис не е бил достатъчно силен да го пусне до някоя бирария в съседство.

— Кажете ми, че не мога да го направя! — Мечът ми напусна ножницата си толкова бързо, че се чу звън.

Виждах жажда за кръв по немалко лица в навалицата, виждах смут, че са им отнели планираното забавление. И аз го усещах. Като кихавица, която си преглътнал и която оставя чувство за липса, за вакуум. А вакуумът следва да бъде запълнен. Чаках и част от мен се надяваше тълпата да полудее, да се юрне към мен в гневна вълна.

— Кажете ми, че не мога! — Но те мълчаха.

Въжетата на затворничките паднаха под ласката на меча ми.

— Махайте се — казах им аз, ядосан, сякаш вината беше тяхна. Майката подбра момичетата си и закуцука към ръба на платформата. Макин им помогна да слязат.

По-късно се запитах дали това ще се окаже достатъчно да прогони моя призрак, дали това добро дело, без значение от подбудите, ще прогони мъртвото бебе от сънищата ми. Уви, то се върна заедно със сенките.

Останахме в Ханвер цял ден, тръгнахме си на следващата сутрин под лъчите на жизнерадостно слънце, дисагите ни — пълни, улиците — все така накичени с панделки и знаменца. Такава е красотата на местата, които войната е подминала. Такава е и причината да не оцелеят.