Кралят на тръните

6.

Ако Призрачния ви прилича на череп, а аз определено намирам силна прилика между двете, то схлупеното градче пред портите му може да мине за засъхналата повърня на предсмъртния му гърч. Кожарска работилница тук, скотобойна там, всичките неизбежни и смрадливи злини на модерния живот, прогонени отвъд стените, където да ги проветрява вятърът. Тъкмо бяхме подминали последните коптори, когато Макин ни настигна.

— Какво, вече ти липсвам?

— От Горски страж докладваха, че идва компания — каза Макин задъхано.

— Наистина трябва да прекръстим Стража — рекох аз. Ренарските планини бяха от скалистия вид и гората присъстваше само с рехави дъбрави, сгушени в дълбоки долчинки, нещастните дръвчета — разкривени и прегърбени от вятъра.

— Петдесетина рицари — каза Макин. — Под знамето на Стрела.

— Стрела? — Намръщих се. — Отдалече идват. — Въпросната провинция се намираше в края на картата, която бяхме навили на руло, преди да тръгнем.

— По думите на патрула не изглеждали уморени.

— Мисля да ги срещна на пътя — рекох аз. — Неофициално и инкогнито. Току-виж се разприказвали. — Истината бе, че нямах желание отново да навличам коприните и да се занимавам с аудиенции. Тези мъже със сигурност бяха тръгнали към замъка. Никой не изпраща петдесет рицари в броня на тайна мисия.

— Ще дойда с теб — каза Макин. Явно беше решил да се инати.

— Само ще ни развалиш камуфлажа — казах аз. — Приличаш на актьор, който е обърнал сандъка със сценичните костюми за най-хубавите рицарски гиздила.

— Да го овъргаляме във фъшкии — предложи Райк. — Така ще е по-убедителен.

Тъкмо минавахме край конюшните на Джеринг и току до пътя се издигаше купчина оборски тор. Посочих я.

— Не е много по-различно от живота в кралския двор. — Макин направи физиономия и метна робата си в количката за главите. Маикал по навик я беше прикачил към сивушкото.

Когато реших, че капитанът на гвардията ми прилича на странстващ рицар с адски лош късмет, дадох знак да продължим. Гог яздеше зад мен, стиснал ме здраво през кръста. Горгот подтичваше отстрани — никой кон не можеше да го издържи и не само заради тежестта му. Нещо в него плашеше добичетата.

— Ходил ли си в Стрела, Макин? — попитах и пришпорих коня си срещу вятъра.

— Не — отвърна той. — Малка провинция, доколкото знам. Но съм чувал, че мъжете там са корави. Непрекъснато тормозели комшиите си.

Известно време яздихме мълчаливо, само тропотът на копита и скърцането на количката за главите нарушаваха планинската тишина. Пътят — или пътеката по-скоро, защото Строителите не бяха стигали дотук с магията си, — лъкатушеше надолу, виеше се като змия да обере стръмнините. Скоро си дадох сметка, че в ниското пролетта сигурно вече е дошла. Дори тук тревата на места зеленееше свежа и конете душеха подозрително въздуха.

Час по-късно видяхме съгледвача на рицарите, основната колона се мержелееше на миля по-надолу. Роу понечи да свърне от пътеката.

— Аз ще кажа кога да отбием от пътеката и да извадим оръжията, брат Роу, ако нямаш нищо против. — Изгледах го. Братята бяха започнали да забравят стария Йорг. Твърде дълго се бях глезотил в Призрачния, твърде дълго бях оставил подлата им природа без надзор.

— Много са, брат Йорг — каза Младия Сим. Беше по-голям от мен, разбира се, но рядко му се налагаше да хваща бръснач, освен за да реже гърла.

— Само крайно невъзпитани хора убиват без причина, когато са на път към кралски замък — казах аз. — Дори ако потенциалните им жертви са съмнителни типове като нас.

Продължих напред. Останалите ме последваха след кратко колебание.

На билото на следващото възвишение ги видяхме от по-близо — яздеха в колона по двама, в бавен тръс, ренарският вятър плющеше в две тесни знамена. Определено не бяха сбирщина, а истински придворни рицари от кралски двор, с лъскави оръжия и брони, за каквито моята гвардия можеше само да си мечтае.

— Лоша идея е това — каза Макин. Вонеше на конски фъшкии.

— Спреш ли да го повтаряш, ще знам, че е станало време да се тревожа — казах аз.

Стреляните яздеха спокойно по пътя си. Чувахме тропота на копита по камък. Прииска ми се да преградя пътеката и да им поискам такса за преминаване. От това би станало страхотна история, но твърде кратка най-вероятно. Вместо това спрях край пътя и зачаках. Стрелнах с поглед собствения си отряд. Грозници от първия до последния, но левкротите нямаха конкуренция за призовото място.

— Я се скрий зад добичето на Райк, Горгот — казах аз. — Сигурен бях, че все ще има някаква полза от него.

Извадих ножа от колана си и взех да си чистя мръсотията под ноктите. Когато първите рицари се изравниха с нас, Гог впи своите под нагръдника ми.

Те яздеха бавно, неколцина завъртяха глави да ни погледнат, но повечето изобщо не ни обърнаха внимание; лицата им бяха скрити зад забралата. Двама мъже в средата на колоната привличаха погледа, или поне броните им го привличаха — излъскани до блясък, с издължени линии в тевтонски стил, преливащи се в цветовете на дъгата там, където намасленият метал пречупваше светлината. Хрътка тичаше между конете им, късокосместа, с голям гръден кош и издължена муцуна. Единият, този отляво, вдигна ръка и колоната спря, дори мъжете отпред, макар че не стана ясно как са видели сигнала.

— Виж ти — каза той с ясно, прецизно произношение.

Свали си шлема, което беше тъпо, защото нямаше гаранция, че арбалети не го дебнат из засада, и тръсна глава. Русата му коса беше залепнала за потното му чело.

— Добър ви ден, сър рицарю — казах аз и кимнах почтително.

Той ме огледа с кротките си сини очи. Приличаше малко на сър Гален, придворния рицар на Катерин.

— Колко остава до замъка на Ренар, момче?

Сигурен бях, че този тип знае точно колко път остава до замъка, така както гарванът лети, а сакатият пълзи.

— Замъкът на крал Йорг е на десетина мили път, ако не и повече. — Посочих с ножа си към пътеката. — Горе, на високото.

— Крал значи? — Усмихна се. Красавец беше, пак като Гален, с русата коса и четвъртитата челюст, които така се харесват на момичетата. — Старият Ренар не се слагаше в кралската графа. Граф му беше достатъчно.

Вече го мразех. И не само заради хубавата игра на думи.

— Граф Ренар държеше само планините. Крал Йорг е наследник на Анкрат и Гелет. Толкова земя стига за крал, поне по тези места.

Зажумях и проточих врат, уж се взирам в нагръдника му. Там имаше дракони, ецвани с червен емайл, изправени на задните си крака и стиснали по една голяма стрела, по-висока от самите тях. Добра изработка.

— Вие сте от Стрела, милорд? — попитах. Не изчаках да отговори, а се обърнах към Макин. — Знаеш ли защо викат на онази земя Стрела, Макин?

Той поклати глава, забил поглед в седлото си. Устните му се сгърчиха, сякаш ги сърбеше да изрекат поредното прорицателство по темата за лошите идеи.

— Чувал съм, че я наричали Стрела, защото като опънеш лъка си на северния бряг, стрелата стигала до южния — казах. — Със същия успех са можели да я нарекат Кихавица. Чудя се как ли викат на човека, който управлява там.

— Доста знаеш за хералдиката, момче. — Очите на русия още бяха спокойни. Мъжът до него посегна към меча си, ръкавицата му изтрака в дръжката.

— Викат ми принца на Стрела. — Усмихна се. — Но ти можеш да ми викаш принц Орин.

Виждаше ми се безразсъдно да се появиш в чуждо кралство с петдесет мъже, пък били те и петдесет като тези. По причини, които бях посочил на Макин и Кодин, преди сам да поема на път.

— И не се ли страхувате, че крал Йорг ще се възползва от случая да намали участниците във Войната на Стоте? — попитах.

— Ако бяхме съседи, може би — отвърна принцът. — Но не сме, и ако ме убие или задържи, за да ме предаде срещу откуп на моите противници, само ще отслаби собствените си позиции и ще даде претекст на съседите си да го атакуват. Чувал съм, че кралят има добър усет за премерения риск. А и ние няма да се дадем лесно.

— Останах с впечатлението, че сте дошли да търсите граф, но явно знаете доста за крал Йорг и неговия добър усет — казах аз. Този тип определено си беше написал домашното.

Принцът вдигна рамене. Жестът го подмлади. Едва ли беше на повече от двайсет и няколко.

— Красив меч — каза той. — Може ли да го видя?

Бях увил дръжката със стара кожа и я бях омазал с кал. Ножницата беше по-стара от мен и доста протрита. Не знам какъв е бил мечът на чичо преди, но сега определено не беше красив. Докато не го изтеглех от старата ножница. Замислих се дали да не метна ножа си. Сладкият блондин едва ли щеше да вижда толкова добре с нож в окото. Току-виж имал някое братче у дома, което с радост ще приеме тежестта на управлението и следователно ще ми дължи услуга. Представях си го цветно. Красивият принц се гърчи с моя нож в окото, а ние препускаме като бесни.

Мразя да съжалявам за нещо, което е можело да направя, но не съм.

Така или иначе, прибрах кинжала и изтеглих меча на чичо от ножницата — неговия фамилен меч, изкован от строителска стомана, с лъскаво острие, което попи светлината на деня и я излъчи порязана.

— Виж ти — каза отново принц Орин. — Имаш необикновен меч, момко. От кого го открадна?

Планинският вятър духаше резлив и не пропускаше нито една пролука в бронята ми. Стана ми студено въпреки топлината, която се излъчваше от Гог зад гърба ми.

— Чудя се защо принцът на Стрела е дошъл чак в Ренарските планини с оскъден ескорт от петдесетина рицари. — Скочих от коня. Принцът се опули, като видя Гог на седлото, полугол и с кожа на ивици.

Качих се на един от големите камъни край пътя и застанах там — спешен, в знак че нямам намерение да бягам.

— Каквито и да са причините, едва ли очакваш да ги споделя с недорасъл разбойник, който стиска откраднат меч — каза той, все така влудяващо спокоен.

Мечът си беше откраднат, така че реших да се засегна заради онова с недораслия разбойник.

— По тези места на четиринайсет вече си мъж, а меча го въртя по-добре от всеки, който го е въртял преди мен.

Принцът са засмя, с лекота и от сърце. И да беше изучавал по книга изкуството да ме вбеси, пак нямаше да се справи по-добре. Гордостта открай време е слабото ми място, макар че се случва да я превръщам и в страшно оръжие.

— Щом е така, прощавай, момко. — Мъжът до него беше със спуснато забрало, но въпреки това го видях как се намръщи. — Пътувам, за да видя земите, които ще управлявам като император, да опозная хората и градовете. Да говоря с благородниците, бароните, графовете… и дори с кралете, които ще ми служат, когато седна на императорския трон. Бих предпочел да спечеля верността им с мъдрост, думи и взаимна изгода, отколкото с огън и меч.

Речта му си беше помпозна, но иначе принцът умееше да говори, да подбира думите. А как ги изричаше само! Това неговото си беше магия от нов вид. По-неусетна от хитроумните капани на Сагеус — дори езическият вещер със сънните примки би му завидял за умението да убеждава. Вече разбирах защо принцът беше свалил шлема си. Магията не беше единствено в думите, а в лицето и погледа му, целия те облъчваше с честност и доверие, сякаш всеки, чул думите му, е достоен да му стане приятел. Талант, който да държиш под око, сила, която можеше да се окаже по-голяма от силата на Корион, нищо че Корион ме беше разигравал из цялата империя и беше дърпал конците на чичо ми.

Хрътката клекна и провеси език. Изглеждаше достатъчно голяма да глътне новородено агне.

— И защо мислиш, че ще те чуят, принце на Стрела? — попитах аз. Чух дребното заяждане в гласа си и се сритах мислено отзад.

— Войната на Стоте трябва да свърши — каза той. — И ще свърши. Но колцина ще се удавят в кръв, преди да дойде мирът? Някой трябва да седне на императорския трон. Ако това съм аз, благородниците ще запазят замъците си, ще управляват земите си, ще събират дължимите данъци. Никой нищо няма да загуби. Нищо няма да свърши, освен войната.

И ето пак. Магията. Слушах го и му вярвах. И без да го казва изрично, аз знаех, че наистина се стреми към мир, че ще управлява справедливо, че искрено го е грижа за хората. Че ще остави фермерите да си гледат чифлиците, търговците да си въртят търговията, учените да търсят тайните на мирозданието.

— Ако ти предложат императорския трон — каза той, гледаше ме право в очите, — ще го вземеш ли?

— Да. — Макар че предпочитах да го взема, без някой да ми го предлага.

— Защо? — попита той. — Защо ти е?

И обля със светлик тъмните ми кътчета, този принц от приказките със спокойните очи. Исках да спечеля. Колкото до трона, той беше просто символ, който да отбележи победата ми. А исках да спечеля, защото други хора бяха казали, че няма да мога. Исках да се бия, защото битките ми бяха в кръвта. А за хората ме беше грижа по-малко, отколкото за купчината тор, в която бяхме оваляли Макин.

— Защото е мой. — Само този отговор успях да измисля.

— Твой ли е? — попита той. — Твой ли е, Стюард?

И с един великолепен жест си разкри картите. Разкри и моя срам. Редно е да знаете, че мъжете, които участват във Войната на Стоте — а те са мъже всичките, освен Червената кралица, — са издънки на два клона от великото дърво. Кръвната линия на Стюардите, както ни наричат нашите врагове с пренебрежение, може да проследи най-ясно пътечката си до трона, ако не и до последния император. Всички ние сме потомци на Великия стюард, който служил на империята петдесет години, след като императорското семе излиняло. Вярно, седял пред трона, а не на него. И все пак безспорната претенция да си наследник на човека, служил като император във всичко, освен по име, е по-силен аргумент да вземеш трона, отколкото несигурната претенция, че си наследник на последния император. Поне така гледаме на положението ние, Стюардите. Но аз щях да искам трона дори ако баща ми беше незаконороден козар, а майка ми — най-долна курва. Генеалогията не ми е проблем — мога да я използвам, ако сметна, че работи в моя полза, или мога да отсека фамилното си дърво и да направя от него таран. Все ми е едно, стига да свърши работа.

Мнозина от кръвната линия на Стюардите сме излети в един калъп — високи, стройни, с тъмна коса и очи, с бърза мисъл. Дори враговете признават, че сме умни. Кръвната линия на императора е замърсена, изгубила се е в горящи библиотеки, белязали са я лудост и зверства. И мнозина нейни представители приличат на принц Орин — светли, едри, понякога истински гиганти като Райк, но иначе с приятни лица.

— Значи вече съм Стюард? — Завъртях китка и мечът ми се разтанцува. Хрътката се изправи, напрегна се като струна, но не издаде и звук.

— Прибери меча, Йорг — каза принцът. — Знам, че си ти. Приличаш на Анкратите. Най-тъмното разклонение от клона на Стюардите. Чух, че все още се избивате един-друг, вярно ли е?

— Ще ми викаш крал Йорг — казах аз, с пълното съзнание, че говоря като разглезено дете, но нищо не можех да направя по въпроса. Нещо в спокойната усмивка на Орин, в светлината, която излъчваше, хвърляше сянка върху мен.

— Крал? А, да, заради Анкрат и Гелет, вярно — каза той. — Чух обаче, че баща ти е назовал малкия принц Дегран като свой наследник. Така че… — Разпери ръце и се усмихна.

Усмивката я усетих като шамар през лицето. Значи татко е дал име на новия си син, роден му от скоронската курва? Дал му е и рожденото ми право?

— И ти мислиш да му поднесеш на тепсия Ренарските планини в добавка? — попитах. Удържах дивашката усмивка на лицето си, нищо че тя не проявяваше желание да стои там. — Редно е да те предупредя, че стотина от моя Страж стоят скрити сред скалите, готови да пуснат стрели през пролуките на хубавата ти броня, принце. — Можеше и да е вярно, впрочем. Чак стотина — едва ли, но поне един патрул на Горски страж следеше от разстояние рицарите.

— Двайсетина по-скоро — каза принц Орин. — Не са местни, нали? Планинци. От Анкрат ли ги доведе, Йорг, когато избяга от бащиния си замък? Добри са, но истинските планинци щяха да останат незабелязани.

Твърде много знаеше този принц. Започвах сериозно да се дразня. А както знаете, много се ядосвам, когато съм ядосан.

— Така или иначе — продължи той, все едно аз не къкрех вътрешно и не изгарях от силно желание да го ръгна с меча си, — няма да те убия по същите причини, по които няма да ме убиеш ти. Това би заменило две слаби кралства с едно по-силно. Когато пътят до императорския трон, до моя трон, ме доведе отново тук, предпочитам да заваря в замъка теб и твоите колоритни приятелчета как тормозите селяните и пиете от сутрин до вечер, отколкото баща ти или барон Кеник. Те биха били по-опасни противници. Искрено се надявам, че когато времето настъпи, ще те заваря поумнял, а не просто пораснал на ръст, и ти ще ме посрещнеш като свой император.

Скочих от камъка и хрътката мълниеносно ми прегради пътя, все така без да издаде звук, но оголила всичките си олигавени зъби. Фиксирах я с поглед, което е добър подход, ако искаш да ти отхапят лицето, но моето намерение беше да ѝ взема страха. Хванал меча си за дръжката и острието, с плоската страна напред, пристъпих решително, а в гърлото ми къкреше дрезгав вой. Имах куче едно време, хубаво куче, което обичах, преди да ми бъдат отнети меки думи като обич и прочие, затова не ми се искаше да убивам това. Но щях да го направя.

— Назад — изръмжах, без да отлепям поглед от очите на животното.

И то, с прилепнали към черепа уши, изскимтя и хукна да се скрие между краката на конете. Мисля, че надуши смъртта в мен. Горчива хапка е некромантското сърце. И още една крачка встрани от света. Понякога ми се струва, че стоя на три крачки извън живота на другите хора. Една за сърцето. Една за бодливата шипка. А първата сигурно е била за онова куче, което навестява сънищата ми и до днес.

Наричам го мое, но то беше общо, мое и на Уилям. Вълча порода и много голямо, чудесен жребец за двама млади рицари като нас. Уилям го яздеше редовно, понеже беше само на четири, но метнех ли се и аз на гърба на кучето, то ни отърсваше и ме гризваше лекичко за крака. Виках му Верен.

— Впечатляващо — каза принц Орин, обаче не изглеждаше впечатлен ни най-малко. — Ако си приключил с кучето ми, мисля ние да си продължим по пътя. По план трябва да стигна до Орлант през Висок проход или през прохода на Синята луна, ако снегът се е стопил, и да посетя граф Самсар.

— Ще си продължиш по пътя, когато аз кажа — уведомих го. Адски много ми се искаше да… знам ли. Да го уплаша? Или да го респектирам поне? — И по маршрут, който аз ти посоча. — Този тип май познаваше релефа на собствената ми земя по-добре от мен и това никак не ми харесваше.

Той вдигна вежда и сдържа усмивката си, с което ме подразни повече, отколкото ако се беше усмихнал.

— И какво ще отсъдиш по въпроса, крал Йорг?

Сърбеше ме да го ударя, болеше ме направо. В устата на всеки друг думите биха звучали надуто и арогантно, но тук, на студения планински склон и от неговата уста, прозвучаха искрено и от сърце. Орин беше несъмнено по-добрият мъж от двама ни и аз го мразех за това. Улових погледа му и разбрах. Той ме съжаляваше.

— Кръстосай меча си с мен, брат Орин — рекох. — Харесва ми идеята ти за мир. Защо моите козари и твоите свинари да страдат в една война, за да се реши чий задник, моят или твоят, ще лъска императорския трон? Нека кръстосаме мечове и ако спечелиш, когато дойде времето да заявиш претенциите си към трона, аз няма да застана срещу теб. Хайде, извади меча си. Или, ако не искаш, нека твоят поборник си пробва късмета. — Кимнах към рицаря до него.

— А — рече Орин. — С него не ти трябва да се биеш. Това е брат ми Еган. Създаден е да върти меча. Понякога и аз се плаша от него! Пък и двамата си приличате. Еган смята, че всичките тези приказки са загуба на време. Ако зависеше от него, щеше да насъска нашите фермери срещу вашите пастири и да удави света в кръв, нали така, Еган? А аз имам една мечта, мечта за империята. За моята империя. Светла мечта. Боя се обаче, че всички мечти на Еган са в червено.

Еган изсумтя, сякаш разговорът го е отегчил до смърт.

Принцът слезе от коня си.

— Разчистете пътеката и никой да не се намесва.

— Това е…

— Знам, Макин — прекъснах го. — Това е лоша идея.

Макин се смъкна от коня си и застана до мен, докато хората на Орин се изтегляха.

— Може да е добър — каза той.

— Няма лошо да е добър — отвърнах. — Аз съм страхотен.

— Няма да споря, че си майстор в убиването, Йорг — изсъска Макин. — Но това ще е дуел, двубой.

— Тогава ще трябва да се дуелирам. — Принцът не беше попитал какво ще поискам от него, ако спечеля. Това не ми харесваше.

Изправихме се един срещу друг, двама от Стоте, кръвната линия на императора срещу кръвната линия на стюарда.

— Може да го направим и по умния начин, Йорг — каза Орин. Не спомена за „лесен начин“, значи ме беше преценил достатъчно добре. — Подкрепи претенцията ми. Новият император ще има нужда от нов стюард.

Изплюх се в прахта.

— Ти не знаеш какво искаш, Йорг, нито защо го искаш — каза принцът. — Не си видял нищо от империята, която искаш за себе си. Ходил ли си на изток, преследвал ли си слънцето до стената на самото Дълбоко? Виждал ли си бреговете на черния Африк? Говорил ли си с благородните мъже, които напускат северните си крепости и излизат с платноходни кораби в морето, когато ледовете се разпукат? Ако се беше родил в Аралските пущинаци, то през всичките си години на странствания щеше да газиш само трева и нищо друго. С кораб, Йорг, с кораб. Това е начинът да видиш империята. Виждал ли си морето обаче?

Сивушкото избра точно този момент да пръдне доволно и звучно, с което ми спести необходимостта да отговоря. Обичам го този кон.

Обикаляхме се бавно в кръг. Като повечето неща в живота, и двубоят с мечове, особено с дълги мечове, зависи от правилния избор на момент. Първият замах е залог, нерядко на живот и смърт. Изчакваш и когато усетиш, че шансът е на твоя страна, залагаш живота си на това решение. Когато насреща ти има човек в броня, ударът трябва да е силен. Много силен. Толкова силен, че да го нараниш през метала и той да не скочи след теб, докато отстъпваш за следващата атака. Това важи, ако млатиш. Ако опиташ пронизващ удар обаче, нещата са по-тънки. Там всичко опира до прецизност. Да намериш и нацелиш някоя пролука в бронята, преди противникът ти да е намерил и нацелил твоята.

Замахнах — не да го ударя, а просто за да кръстосаме мечове. Неговият меч беше някак опушен на цвят, без блясък, сплав от строителска стомана и още нещо, по-тъмно. Трясъкът отекна сред възвишенията. Орин завъртя някак острието си в мига на сблъсъка и едва не изби моето от ръцете ми. Това никак не ми хареса. Притиснах го с къси удари, колкото да му създавам работа, да уморя ръцете му, да не им остане сила за номерца. Имах чувството, че млатя каменна колона: дланите ме заболяха, китките ми се схванаха.

— По-добър си, отколкото очаквах — каза той.

И атакува на свой ред, пронизващ удар, полузамах, пронизващ отново. Комбинации, които идваха по-бързо от мисълта.

Когато се учим на меча, учим мускулите си. Учим очите си да говорят на ръцете ни, прескачайки мозъка и бавния процес на решенията и преценките. То е като да учиш нотите на пиеса за лира. Първо ги изчиташ и запомняш — ла, до, до, ре… но след време пръстите ти вече знаят текста, а ти си забравил нотите.

Дясната ми ръка размахваше меча, без да се допитва до мен.

— Никак не е зле, наистина — каза той.

Но ако се опиташ да свириш пиеската в по-бързо темпо, после в още по-бързо и още, и още… в някакъв момент пръстите ти се сепват. Коя беше следващата нота, питат те. Какво следва?

Следва тежък метален лост по главата, това следва. Или аз така усетих съприкосновението си с плоската страна на противниковото острие. Изломотих нещо, което беше наполовина ругатня, наполовина стон и с много кръв за гарнитура, а после се сринах, сякаш Орин ми беше прерязал всичките конци.

— Предай се — чух го като от края на дълъг тунел.

— Забрави. — Още кръв, май и парченце от зъб.

— Последен шанс, Йорг — каза той. Усещах на шията си студения ръб на меча.

— Предава се — чух Макин откъм другия край на същия тунел. — Предава се.

— Предавам се друг път. — Разликата между небе и земя започна да ми се изяснява. Фокусирах погледа си върху някакво тъмно петно, което можеше и да е Орин.

— Предай се — каза отново той. Усетих влажна топлина по врата си — от плитката рана течеше кръв.

Успях да се изсмея.

— Ти вече каза, че няма да ме убиеш, принце на Стрела. Не е в твой интерес. Така че защо да се предавам? — Изплюх се отново. — Ако някога стигнеш с армия до границите ми, тогава ще решавам как да постъпя.

Той ми обърна гръб с отвращение.

— Висок проход — казах аз. — Разрешавам ти да минеш през Висок проход и да тормозиш с проповедите си графа. Толкова си заслужи. — Опитах се да стана и не успях. Макин ми помогна да се изправя.

Гледахме ги как си тръгват. Братът, принц Еган, ме стрелна със свиреп поглед на минаване. Орин дори не обърна глава.

Гледахме след тях, докато и последният кон не превали билото.

— Ще ни трябва по-голяма армия — рекох аз.