Кралят на тръните

17.

Минахме по моста при Ремажен пешком, повели конете, защото на места металната плетка под краката ни беше надупчена, някои дупки бяха малки, но други можеха да погълнат човек. Сребристият метал не беше разяден от ръжда, а кой или какво беше направило дупките — никой не знаеше. Сетих се за селяка в неговата колиба от надгробни камъни в Перлашез, който живее обграден от възпоменания, но не може да прочете нито едно от тях. Иронията ми е била неуместна, дадох си сметка сега. Всички ние живеем в свят, съграден от надгробните камъни на Строителите, разчитаме несъществена част от техните послания и още по-малко разбираме.

Напуснахме Ремажен без проблеми и пришпорихме конете по Северния път, така че проблемите да не ни застигнат, ако тръгнат след нас. Ферми, гори и села, недокоснати от войната, хубав път и слънце, което напичаше гърбовете ни. Сетих се за Анкрат, за тръстиковите покриви на спретнатите къщи, за цъфналите овощни градини… все неща крехки, неща, които да заличиш с един удар.

— Благодаря ти, че не опожари целия цирк, Гог — казах.

— Съжалявам за огъня, Йорг — каза иззад рамото ми момчето.

— Този път не стана голяма беля — отвърнах. — А и слуховете ще докарат още хора да гледат представленията.

— Видя ли малките човечета? — попита Гог.

— Гномите?

Ноктите му се впиха в кръста ми.

— Не, моите малки човечета, пламъчетата.

— Видях ги. Стори ми се, че искат да те завлекат в огъня.

— Горгот ги спря — каза Гог. Не можах да преценя дали го казва с облекчение, или със съжаление.

— Не трябва да отиваш там. Още не знаеш достатъчно. Първо трябва да се научиш как да опазиш себе си. Как да се върнеш. Точно затова отиваме при Феракинд. Той може да те научи на тези неща.

— Мисля, че съм го виждал — каза Гог. Реших, че не съм го чул добре през тропота на копитата. — Мога да погледна в един огън и да видя през друг — продължи Гог. — И виждам разни неща, всякакви. — Изкиска се и за миг ми прозвуча съвсем като Уилям, онази сутрин, когато се качихме в каретата.

— А той видя ли те? — попитах.

Усетих как кимва зад гърба ми.

— По-добре да не се бавим тогава — казах. — Вече и да искаме, не можем да те скрием от него. Да видим какво има да каже той по въпроса.

Заваля. Типичен пролетен дъжд, студен, който започва внезапно, спира внезапно и освежава света.

Хаймски цеп се намира в Данско. Пътят от крайречните земи дотам не е лек. Яздихме здраво и в крак с пролетта, на гребена на вълната, сякаш самият май яздеше с нас и събуждаше света.

Горгот тичаше до мен неуморен, тежките му стъпала биеха пътя почти като конски копита. Проговаряше много рядко и проговореше ли, аз наострях уши да чуя пестеливите му думи, които той трупаше на склад и така несъзнателно повишаваше стойността им. Горгот беше мислител посвоему, макар че никога не беше отварял книга, нито бе слушал лекциите на учител.

— Защо вечно задаваш въпроси? — попита ме той веднъж. Тичаше и ръцете му се движеха ритмично напред-назад като буталата на голямата машина в Йорк.

— Неизученият живот не си струва да се живее — казах аз.

— Сократ?

— Това пък откъде го знаеш? — попитах невярващо.

— От Джейн — отвърна той.

Изсумтях. Онова дете, Джейн, умееше да излиза от тъмните подземни зали на левкротите, без дори да прекрачва прага към външния свят. Самият аз бях крачил по някои от нейните пътеки и знаех, че пътеките на ума могат да те заведат навсякъде.

— Тя… каква ти беше? На теб?

— Най-голямата ми сестра — отвърна Горгот. — От децата на майка ми само ние оцеляхме, двамата. Другите… — погледна към Гог. — Бяха твърде силни.

— И тя ли беше заклета в огъня? — Помнех призрачния огън, който танцуваше в ореол около нея.

— В огъня, в светлината, в ума. — Горгот ме гледаше с присвити очи. Джейн беше загинала заради мен, заради действията ми, защото по онова време не давах пукната пара̀ ще живее ли, или не. Връх Хонас беше погребал и нея, и некромантката. Но за разлика от Джейн, некромантката оцеля. Де да беше обратното. Чела тепърва щеше да ми плати за Нубанеца и другите братя, които умряха в подземията, но дори моята жажда за мъст щеше да почака. Плановете ми за обозримото бъдеще не включваха разходка до изпепелените руини на Гелет.

— Мама му стара! — Изведнъж се сетих, че е трябвало да питам Тапрут за Мъртвия крал. Вълненията на цирка бяха изтикали това от ума ми. Петнайсетина отрязани глави ми бяха прошепнали името на Мъртвия крал, а аз бях забравил да попитам — какво по-ярко доказателство за силата на стърготините и театралния грим?

Горгот обърна глава към мен, но не попита.

— Кой е Мъртвия крал? — попитах го. Горгот имаше богат опит с некромантите, а кой по-добре от тях би знаел за онзи, що говори с устите на мъртвите.

— Кой е — не знам — отвърна той в ритъма на бързите си стъпки. — Мога да ти кажа нещичко за това какво е.

— Да?

— Нова сила, появила се в сухите места отвъд воала, в мъртвите земи. Говори на онези, които черпят силата си оттам.

— На Чела тоест? — попитах аз.

— На всички некроманти — отвърна Горгот. — Отначало те не искаха да го слушат, но той ги принуди.

— Как? — Чела не ми приличаше на жена, която ще принудиш лесно.

— Със страх.

Изправих гръб на седлото, замислен върху последното. Горгот тичаше мълчаливо до мен, в крак с жребеца ми. Реших, че повече нищо няма да каже, но той ме опроверга:

— Мъртвия крал говори на онези, които се протягат отвъд смъртта.

— И какво да направя, когато проговори на мен?

— Бягай.

Преди време сестрата на Горгот ми беше дала същия съвет. Реших този път да се вслушам в него.

Придвижвахме се бързо и всяка вечер се упражнявах с Макин. Всяка вечер научавах по нещо ново за боя с меч, случваше се и Макин да научи нещо от мен. Като си помислиш, научил бе нещо от мен още в деня на първата ни среща, когато обучаваше скуайъри във Висок замък. Оттогава отношенията ни търпяха странни промени. Уж татко го беше пратил да ме спасява, но от мой спасител Макин бързо се превърна в мой последовател; уж ме следваше, а бързо се превърна в мой учител. Учеше ме не с книги и чертежи като учителя Лундист, а по заобиколния и непряк метод на Нубанеца, метод, който ти влиза под кожата и бавно те променя чрез силата на личния пример.

На четири дни път от Ремажен, насред гола равнина, ни настигна силна буря с леден вятър, сякаш зимата беше решила да се развихри за последно на изпроводяк. Подгизнали от студения дъжд, стигнахме някак по разкаляните пътища до Крайно.

Някой дребен лорд несъмнено наричаше градчето свое, но който и да вардеше Крайно, тази нощ, изглежда, вардеше нещо друго. Изгромолихме, без някой да ни спре, по калдъръма на главната улица и спряхме пред една конюшня — самотен фенер се бореше с мрака зад пелената от дъжд, изливаща се от стрехите на постройката. Конярят се съгласи Гог и Горгот да останат при конете. И слава богу — почтените граждани на Крайно едва ли щяха да посрещнат двамцата с отворени обятия.

— Зазори ли се, тръгваме — казах на коняря, кльощав мъж с надупчено от шарка лице, но само от едната страна, сякаш болестта не е успяла да се прехвърли отдясно на носа му. — Ако заваря зяпачи да се пулят на моите чудовища, ще накарам по-голямото да ти откъсне краката. Ясно?

Ясно му било.

Смъкнахме подгизналите си наметки в някаква безименна кръчма, седнахме пред студено огнище и зачакахме слугинчето да ни донесе бира. Кръчмата беше пълна с мокри хора, повечето дървосекачи, някои пияни като свине, други само смърдящи като свине. Нашата групичка привличаше погледите, доста от тях враждебни, но не толкова, че да не омекнат, отвърнехме ли със същото.

Сим си беше донесъл лирата — поочукан, но иначе качествен инструмент, откраднат преди години от богаташки дом. Извадил я беше от дисагите си и я беше развил с вниманието, което иначе отделяше единствено на оръжията. Бирата ни пристигна и той засвири. Бързопръст беше нашият Сим, и музикален, нотите се търкаляха от лирата на вълни.

Когато след няколко часа излязох от кръчмата и се отправих към леглото си в един хан през улицата, бурята беше отминала. Сим, Макин и половината местни ревяха с цяло гърло „Десетимата крале“. Високият звънлив глас на Сим и ентусиазираният баритон на Макин ме последваха през прага. Акорди от „Глупавата дама“ долетяха през прозореца, докато се пъхах под налазените завивки, нарушавайки спокойствието на бълхи, дървеници и друга гад. Поне бях на сухо. Заспах под тихите звуци на „Мерикански пай“. По-бездарни стихове тури му пепел.

Събудих се много по-късно, в мъртвешките часове на нощта. Песента още звучеше в главата ми, макар всичко друго да тънеше в тишина, ако не броим хъркането на братята.

„В шевито шавай, но в кенефа не давай.“

Тъпотии.

Лунният светлик огря стаята и ми разкри двамина на прага: единият придържаше другия. Макин се извърна да затвори вратата след себе си. Сим вървеше едва-едва, накуцваше сякаш.

— Неприятности? — Надигнах се. Главата ми още се въртеше от бирата.

„Вай, вай, мисамерикан пай.“

Нямах представа защо съзирам неприятности в появата на двама подпийнали братя, но знаех, че неприятностите са факт.

Макин се обърна и свали качулката на фенера, който държеше.

— Намерих го на улицата — каза той. — Преди час го оставих в кръчмата с петима от местните. Други нямаше.

Сим вдигна очи. Пребили го бяха — сцепени и отекли устни, счупен зъб, едното око кървясало. Ако се съдеше по походката му, поне седмица щеше да пикае кръв. Всъщност походката му говореше и за други поражения.

— Взеха ми лирата, братко. — Показа ми празните си ръце. Не помнех откога Сим не ми беше казвал „братко“. Зачудих се какво друго са му взели освен лирата.

Сритах Райк в главата.

— Ставай! — Кент и Грамло вече се надигаха от пода. — Ставайте — повторих.

— Проблеми? — попита Кент като ехо на собствения ми въпрос. Седеше неподвижно в мрака, лунната светлина превръщаше очите му в черни ями. Кент Червения винаги беше готов за неприятности, макар че рядко проявяваше инициатива в намирането им.

Грамло посегна да хване ръката на Сим. Той се дръпна, но Грамло го стисна решително и го заведе до прозореца.

— Дай фенера, Макин. Ще трябва да турнем няколко шева, кат’ гледам.

— Петима значи? — попитах.

Сим кимна мълчаливо.

— Не мога да оставя това така — казах аз.

Макин се обърна рязко и фенерът пропадна педя надолу, сякаш изведнъж беше натежал в ръката му.

— Йорг…

— Взели са лирата — казах. — Това е обида срещу братството. — Реших да впиша гордостта на братството в графата с жертвата. Сим щеше да се засрами, ако го направехме заради него. Макин сви рамене.

— Сим е порязал поне един. На улицата има кървава следа.

— Въоръжени ли са били? — попитах. Познай врага си.

Макин поклати глава.

— Ножове. Подозирам, че вече са се въоръжили и с брадви. А, да, онзи ниският имаше лък. Рече, че обичал да ловува от време на време.

„Вай, вай.“

Метнах сгънатите си одеяла към Райк и тръгнах към вратата.

— Да се захващаме тогава. Ти също ела, брат Сим, ще ти е интересно да гледаш.

Оставих Райк пръв да излезе на улицата, сетне го последвах, като оглеждах тъмните прозорци и линията на покривите. Макин откри дирята от кървави капки, черни под студената светлина на луната, и тръгнахме по нея — покрай църквата, покрай кладенеца, по уличката между кожарската работилница и конюшнята. Хъркането на Горгот долиташе през затворената врата на конюшнята по-силно и от конското пръхтене. Дирята ни отведе покрай някакъв склад, оттам покрай нисък зид и накрая на пасище между градчето и гората. Събрахме се с гръб към някаква плевня на границата с дърветата. Не беше нужно да обяснявам — щом врагът ти има лък, заставаш с гръб към някоя сграда и внимаваш светлината да не улови силуета ти.

— В гората са — каза Грамло.

— Но не са влезли много навътре. — Макин остави фенера настрани. Светлината му се криеше под плътната качулка.

— Защо? — попита Грамло, като местеше поглед по черната линия на дърветата.

— Лунната светлина не стига там. Гората не е място, където да ходиш слепешката. — Повиших глас, за да ме чуят мъжете в гората: — Защо не излезете? Само ще поговорим.

Стрела се заби в стената на плевнята на метър над главата ми, последва я смях.

— Пратете приятелката си при нас, ако ѝ се иска още от същото.

Грамло направи крачка напред, но не беше толкова глупав да направи още една. Райк обаче направи две и щеше да направи още, ако не го бях спрял. Именно неговият брат, Прайс, беше измъкнал Сим от белпанския бордей преди години. Защо беше избрал да спаси едно дете, а да заколи всички други, заедно с курвите и техния господар, беше повод за догадки между братята, но Райк, изглежда, се гордееше с решението на брат си и държеше на момчето. И ако ви трябва доказателство, ето го — доказателство, че макар Бог да ни излива в различни калъпи, да прави едни здрави, други силни, трети красиви, отвътре ние си се правим сами, изграждаме се от глупави неща, чупливи, крехки неща — тръните, онова куче, надеждата, че Катерин ще види нещо ценно в мен. Дори елементарните и кървави щения на Райк са се родили от загуби, които той едва ли помни съзнателно, а само в сънищата си. Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина опуска и удря на свой ред. Тогава разбираме, че сме по-близо до Бог, отколкото сме си давали сметка. Върнал бях Райк, но трудно удържах себе си.

— Ще трябва да изчакаме до сутринта — каза Макин.

За жалост беше прав. И сигурно щях да се вслушам в съвета му, ако не беше Горгот, който идваше по уличката край плевнята. Странен екземпляр е Горгот, едновременно мъдър и много глупав. Луната светеше зад гърба му, превръщайки го в отлична мишена, че и голяма на всичкото отгоре. Изсъска стрела и Горгот изпъшка.

— Тук, идиот такъв! — извиках му и той докуцука при мен. Гог подтичваше в краката му. Макин вдигна фенера, но аз го спрях, преди да е вдигнал качулката. — Не е мъртъв. Може да почака.

— От една стрела нищо нема да му стане — измърмори Райк.

Светлина все пак се появи и видяхме стрелата — стърчеше от рамото на Горгот, забита само на два-три сантиметра, все едно плътта на левкротата беше твърда като дъб.

— Макин! Казах ти да не…

Но не беше Макин. Светлината се лееше от очите на Гог, гореща и жълта.

Можех да спра момчето, да го завлека зад някой ъгъл и да отложа отмъщението за сутринта, но огънят, който беше пламнал в Гог при вида на ранения Горгот, беше като отражение на друг, по-студен огън, разгорял се в мен, когато видях Сим да влиза куцукайки през прага на странноприемницата. Уморил се бях да отлагам, да отказвам. Затова хванах Гог за ръката, макар по кожата му да танцуваха призрачни пламъци.

Момчето ме погледна, очите му бяха ярки като звезди.

— Нека горят — казах му.

Нещо горещо се изля през мен, нагоре по ръката ми, през мозъка на костите ми, горещо като обещание, втечнена ярост.

— К’во ще готвите? — Шегичката звънна откъм дърветата, някъде отвъд стара паянтова кошара.

Двамата с Гог тръгнахме към гласа, вървяхме бавно, мократа трева съскаше при допира на босите крака на детето.

Гласове се надигнаха тревожно в тъмната гора. Стрела прониза мрака и падна далече от нас. Светещото дете беше трудна мишена, лъжеше окото.

Не бяхме изминали и десет метра, когато чухме съскането, като от хиляди змии, които съскат в мрака… или беше пара, която излизаше под налягане през кората на дърветата, чиито сокове възвираха. Смях заклокочи и в мен, по подобен начин, заклокочи и възвря, за да избяга от жегата. Гневът, който носех, се възпламени, стана твърде голям за тялото ми, отдели се от мъжете, които бяха наранили Сим, и се превърна в самоцел, самодостатъчна и всепоглъщаща, изригна в незабравим, великолепен екстаз.

Огнен слой се вдигна от Гог, заля ме като топла вълна. Дърво изригна в гората пред нас, първото от много, отломките летяха във всички посоки и избухваха в ярки пламъци. Пламъци облизаха стволовете, издигнаха се към младия пролетен листак, танцуваха с хиляди сенки. Всяко листо хвърляше сянка за миг, преди огънят да го погълне. Още няколко дървета изригнаха, после още и още, и скоро взривовете се превърнаха в постоянен рев от блестящи детонации. Кошарата се подпали, макар от най-близкия огън да я деляха двайсетина метра. Едната ѝ страна лумна изведнъж, сякаш я заля течен огън. Видях самотен стрелец да тича по края на гората с подпалени дрехи. По-навътре между дърветата горящи хора залитаха и падаха.

Тази сила, братя, е като опиат. Дарява ти радост по-яростна от радостта на мака и по-бързо от него те изяжда. Ако Горгот не ме беше блъснал настрани и не беше грабнал Гог, двамцата нямаше да спрем, преди да сме изгорили и последното дърво, последната греда и покрив в Крайно. А може би и тогава нямаше да спрем…

Зората ни завари във влажната трева зад плевнята, в гората пред нас имаше димяща дупка с площ няколко акра. Гог отиде да разрови жаравата и се върна с лирата на Сим — дървената част беше изгоряла напълно, останали бяха само струните, споени и изкривени. Сим ги взе с малко особена усмивка, крива заради отоците от побоя.

— Благодаря ти, Гог. — Вдигна струните и ги тръсна. Чу се нестроен звук. — Простичка песен, но все пак сладка.

Песен безкрай в Крайно.

Видяхме дима дни преди да стигнем целта си, докато все още яздехме по границите на Тевтонските кралства. Сива колона се издигаше на мили в небето, висока като планина, че и по-висока, сякаш Сатаната се опитваше да опуши ангелите в рая.

Гледката разбуди любопитство у Кент Червения.

— Какво е това вулкан, Йорг?

— Вулканът е там, където земята кърви — отвърнах му. Сим и Грамло се приближиха да ни чуят. — Където кръвта ѝ извира нагоре. Стопена скала, като оловото, дето го топим при обсада. Излива се червена и течна от дълбините.

— Попитах те сериозно. — Кент обърна коня си и се отдалечи. Изглеждаше обиден.

След няколко дни вече надушвахме миризмата на сяра във въздуха. Фин слой черен прах покриваше новите листа, цели горички стърчаха мъртви, голи и сухи, чакаха някоя лятна искра да ги подпали.

Видиш ли тролските камъни, значи си навлязъл в Данско. Появяват се на кръстопътища, виждаш ги край потоци, в кръгове по хребетите. Големи каменни блокове със стари руни, руните на северните народи, които помнят мъртви богове, гръмотевичния чук и стария едноок, който виждал всичко, но казвал малко. Казват, че данците избирали за тролски камъни онези, в които съзирали очертанията на трол. Ако е така, значи троловете забележително приличат на големи камъни.

Вече бяхме видели няколко тролски камъка, когато един конник ни настигна на пътя. Дойде от юг, яздеше бързо, а когато се изравни с нас — забави.

— Добра стига — извика той, изправен на стремената. Местен беше, косата му сплетена на две плитки, всяка вързана в края с бронзово украшение във вид на змия. Имаше кръгъл шлем, също тънки мустачки, които преливаха в къса брада.

— Добра да е — отвърнах, когато мъжът се изравни с челото на нашата колона. Носеше на гърба си къс лък, от дисагите му стърчеше брадва с единично острие, в колана му беше затъкната кама с кокалена дръжка. Мъжът заобиколи Горгот отдалече и каза: — Трябва да дойдете с мен.

— Защо?

— Лордът на Маладон иска да ви види — обясни конникът. — А ще е най-лесно да дойдете с мен, нали? — Ухили се. — Аз съм Синдри, между другото.

— Води ни — казах. Нямаше да се учудя, ако в горичката наблизо войници чакаха в засада, а дори да не беше така, Синдри заслужаваше награда за храбростта си.

Следвахме го миля-две. Пътят ставаше все по-натоварен, хора пътуваха пеша, на коне и с каруци. От време на време чувахме далечен рев, почти като на лъва, който Тапрут беше затворил в клетка, но в пъти по-силен, и земята трепереше под краката ни.

Минахме покрай две сиви села и стигнахме до брега на тясно езеро. Когато планините ръмжаха, водата се къдреше от бряг до бряг. Крепостта в далечния тесен край на езерото изглеждаше направена от дърво и торф, само тук-там над основите белееха големи каменни блокове.

— Великата зала на Данския дук — каза Синдри. — Аларик Маладон, двайсет и седмият от рода си.

Райк изсумтя зад мен. Не си направих труда да му шъткам. Гласче говореше в тъмните кьошета на главата ми, чувах го, но не разбирах какво казва, стенеше сякаш — или беше тих вой? Каменно лице изплува пред вътрешния ми взор, лице на водоливник.

Мъже се бяха сбрали пред крепостта, някои работеха, други се готвеха да излязат на патрул, всичките въоръжени с брадва и копие и с голям кръгъл щит от боядисано дърво и обработена кожа. Конярчета притичаха да приберат конете ни. Както обикновено, Горгот и тук привлече погледите. Чух един мъж да мърмори: „Същински грендел.“ Сетих се, че като малък бях чел епичната поема за чудовището Грендел и юнака Беоулф.

Синдри ни поведе по стъпалата към входа. Цялата крепост изглеждаше занемарена и тъжна. Черният прах покриваше всичко. Гъделичкаше гърлото като с перце. Конете на патрула бяха кльощави и мръсни.

— Дукът не иска ли първо да се освежим и чак след това да се представим на вниманието му? — попитах, с надеждата да изкрънкам малко топла вода след толкова време на седлото. А и ми трябваше време да помисля. Да си спомня къде съм чувал името.

Синдри се усмихна широко. Въпреки брадата не беше много по-голям от мен.

— Дукът не държи на тези неща. Тук, в северните дворове, не припадаме от малко мръсотия под ноктите. Нашите лета са твърде кратки.

Свих рамене и го последвах по стълбите. Двама едри войници пазеха на вратата, отпуснали ръце върху дръжките на двуостри брадви, опрени на пода между краката им.

— Само двама да влязат — каза ми Синдри.

Няма лошо да си подсигуриш гърба с верен приятел, особено ако нямаш никакъв друг избор. Така че казах:

— Макин.

С Макин последвахме Синдри в димния сумрак на голямата зала. Отначало тя ми се стори празна: дълги маси върху дървени магарета от полирано тъмно дърво, празни маси, ако не броим една забравена чаша и оглозган кокал от свински бут. Ухание на пламтящо дърво и пиво се смесваше с миризмата на кучета и пот.

В дъното на залата, на дъбов стол с висока облегалка върху отрупан с меки кожи подиум чакаше някой. Синдри ни поведе натам. Плъзнах пръсти по ръба на дългата маса. Дървото беше толкова гладко, че почти очаквах пръстите ми да потънат в него.

— Йорг и Макин — уведоми Синдри господаря си. — Намерени да пътуват на север по вашия път, дук Аларик.

— Добре дошли в Данско — каза дукът.

Гледах го мълчаливо. Едър мъж с много светла коса и брада до гърдите.

Тишината се проточи.

— Водят и едно чудовище — добави притеснено Синдри. — Трол или грендел, достатъчно голям да удуши кон.

Един водоливник нададе вой в главата ми.

— Вие донесохте снежния купол — казах.

Дукът се намръщи.

— Познавам ли те, момче?

— Донесохте снежен купол, играчка на древните. А аз го счупих. — Снежният купол беше рядък дар, нямаше начин дукът да е забравил. Може би дори помнеше копнежа в очите на едно малко момче.

— Анкрат? — Дукът се намръщи още повече. — Йорг Анкрат?

— Същият. — Поклоних се.

— Много време мина, младежо. — Аларик удари с крак по пода и няколко войници влязоха в залата през една врата в дъното. — Чувал съм истории за теб. Благодаря ти, задето не си убил малоумния ми син. — И кимна към Синдри.

— Историите несъмнено са били преувеличени — казах. — Аз не съм лош човек.

Макин покри уж небрежно устата си при последното твърдение. Синдри се намръщи, местеше поглед от мен към Макин и оттам към дука.

— Е, какво те води в Данско, Йорг от Анкрат? — попита дукът. Явно нямаше да губим време с вино и дарове.

— Търся си приятели на север — отговорих. Това не влизаше в първоначалните ми планове, но все пак и на мен ми се случва да харесам някого от пръв поглед. Рядко, но се случва. Харесал бях Аларик Маладон и преди осем години, когато той донесе подарък на мама. Харесах го и сега. — Последните една-две реколти, изглежда, са били слаби по вашия край. Може би и вие се нуждаете от приятел на юг?

— Обичаш простите думи, така ли? — Усмивка раздвижи брадата му. — Къде са ви южняшките финтифлюшки, а? Без „ще ви замоля“? Без „дано ви заварвам в добро здраве“?

— Сигурно тия неща съм ги загубил някъде по пътя — отвърнах.

— Какво всъщност искаш, Йорг от Анкрат? — попита Аларик. — Не си изминал петстотин мили на конски гръб, за да научиш танца с брадви.

— Може би просто съм искал да се запозная с викингите — казах аз. — Но ще ви замоля да ми кажете какво подяжда доброто здраве на таз ваша земя.

Дукът се засмя с глас.

— Истинските викинги имат сол в брадите и лед в косите — каза той. — Наричат ни „фит-фирар“, което ще рече „хора на сушата“, и не ни обичат. Моите предци са дошли тук много отдавна, Йорг. Ще ми се да бяха останали при морето. Може да нямам сол в брадата, но солта е в кръвта ми. Знам, защото съм я опитвал. — Тропна отново и дебела жена с навита на тила плитка донесе бира, рог за дука и две халби за нас. — Когато ме погребат, синът ми ще трябва да купи дълга лодка, да плати да я докарат по море и после да я превозят с каруци от Ошейм. Съседът поръча неговата да я изработят местни занаятчии. Жалка работа — ако изобщо стигне до океана, ще потъне още преди да е излязла от пристанището.

Изпихме бирата. Беше горчива и възсолена, сякаш всичко трябваше да напомня на тези хора за тяхното изгубено море. Оставих халбата си на масата и земята се разтресе, по-силно отпреди, сякаш бе чакала специален знак от мен. Прах се посипа от таванските греди, сноповете светлина от високите прозорци я уловиха в капана си.

— Освен ако не знаеш как да укротяваш вулкани, Йорг, боя се, че няма с какво да помогнеш на Маладон — каза Аларик.

— Феракинд не може ли да ги приспи? — попитах. Чел бях, че вулканите заспивали и понякога спели стотици години, преди да се пробудят отново.

Аларик вдигна бухлата вежда. Синдри се изсмя.

— Точно Феракинд ги ръчка. Боговете да го убият.

— И вие още не сте му потърсили сметка? — попитах невярващо.

Дукът на Маладон погледна към камината, сякаш не беше изключено в жарта да клечи враг.

— Огнен маг не можеш уби, истински огнен маг. Той е като летен пожар в суха гора. Уж си стъпкал пламъците, а те пламват отново от нажежената пръст.

— Защо го прави? — Гаврътнах последните няколко глътки от солената бира и изкривих лице. Беше гадна почти колкото абсента.

— Такава му е природата — каза Аларик и сви рамене. — Когато човек гледа твърде дълго в огъня, и огънят го поглежда. И изгаря онова, което го прави човек. Мисля, че той говори с йотнаря зад пламъците. Иска да докара втори Рагнарок.

— И вие ще му позволите да го направи? — попитах. Малко ме интересуваха йотнарите и другите духове. Посегнеш ли твърде надълбоко в нещо, било то огън, небе или смърт дори, със сигурност ще намериш създанията, които винаги са живели там. Как ще ги наречеш е без значение. — Чувал съм, че няма проблем, който данците да не съсекат с брадва. — Опасно е да подлагаш на съмнение куража на един мъж в собствения му дом, особено ако мъжът е викинг, но това място определено имаше нужда някой да го разтърси.

— Първо го виж, преди да ни съдиш, Йорг — каза Аларик и отпи от рога.

Очаквал бях по-разгорещен отговор, гневен дори. Дукът изглеждаше уморен, сякаш и в него нещо бе догоряло.

— Всъщност точно с него дойдох да се срещна — казах.

— Аз ще те заведа — каза без колебание Синдри.

— Не — също толкова твърдо заяви баща му.

— Колко сина имаш, дук Маладон? — попитах аз.

— Колкото виждаш — отвърна той и кимна към Синдри. — Имах четирима. Тримата по-големи изгоряха в Хаймски цеп. По-добре си върви вкъщи, Йорг Анкрат. Нямаш работа в планината.