Кралят на тръните

31.

Скочих толкова бързо, че дори изпреварих Макин, който на свой ред скочи от люлеещия се стол.

— Благодаря ви, дами, но трябва да си тръгваме.

— Ние? — попита майката от прага на кухнята, алена наполовина като дъщеря си, но отляво, а не отдясно, сякаш ако ги събереш, ще получиш една здрава жена и една попарена.

— Само ти си, Йорг — каза Рут. Попарената половина на лицето ѝ започваше да сълзи, мехури избиваха през наранената плът. — За нас винаги си бил само ти. — Изплю два зъба, резци, един отдолу и един отгоре, което не се отрази добре на усмивката ѝ.

Макин се изниза покрай мен и излезе в мъглата навън. Последвах го заднишком, стиснал меча да се вардя от жените. Зазяпал се бях в усмивката на Рут и съвсем забравих за детето. То се вкопчи в крака ми, кожата му се свличаше като мокра хартия.

— Кой си ти? Кой си ти, господине?

— Само ти, Йорг — каза майката, главата ѝ вече бе плешива, ако не броим някой и друг самотен фъндък бяла коса. — Откакто дойде слънцето. — Вдигна ръка към прозореца.

Мъглата припламна в жълтеникаво, после отстъпи назад през блатото като покривка, която си издърпал толкова бързо, че чашите и чиниите си остават на масата.

Някъде в другия край на блатото изгря второ слънце, толкова страшно и ярко, че не смееш да го погледнеш, и толкова ужасно, че не можеш да отлепиш погледа си от него. Строителско слънце.

Двете жени се разпищяха едновременно. Косата на Рут избухна в пламъци, кожата по черепа на майка ѝ се стопи. Отърсих се от Джейми, той се удари в стената, парчета от кожата му останаха полепнали по панталона ми. Измъкнах се на заден ход от къщата. Познавах тези писъци. Същите звуци бях издавал аз, когато Гог ме изгори. Верен пищеше така, когато баща ми го подпали.

Преди време сигурно бих сметнал, че две горящи жени, които търчат в ужас, са безплатно шоу. Райк и сега би бил на същото мнение, гледката несъмнено би провокирала кашлящия му смях. Роу би се обзаложил коя ще падне първа. Напоследък обаче старите ми вкусове се бяха сдобили с горчива жилка. Познал бях този вид болка от личен опит. Не знам кой ми беше спретнал това представление, но Рут и другите изглеждаха съвсем истински. Истински и добри. Беше постановка, беше лъжа, но лъжа с доза истина — и това никак не ми харесваше.

Навън слънцето печеше, зяпаше ни от предобедния си ъгъл, а писъците бързо заглъхваха.

— К’во ста’а бе? — Кент въртеше глава. — Къде се дяна мъглата?

— Да му се не знае и чудото — каза Роу и плю.

Рядка кал се стичаше по къщите. Бяха напълно изгнили. Покривите им ги нямаше.

— Ти какво видя в къщата, Макин? — попитах, без да свалям поглед от вратата. Нямаше огън. Нямаше дим. Само тъмнина. Сякаш слънцето не проникваше между стените, макар покрива да го нямаше.

Той поклати глава.

— Потъват — каза Райк.

И сам виждах. Всички къщи потъваха бавно в смрадливата кал. Специфичният звук ме наведе на мисли за секс, макар че сексът беше последното, което можеше да ангажира вниманието ми в момента.

— Връщат се там, откъдето са дошли — каза Сим и се дръпна по-далеч от стените.

Добре казано. Сега, когато мъглата се беше махнала и виждахме ясно, по всичко личеше, че къщите са потънали отдавна, а после нещо е накарало тресавището да ги повърне в наша чест.

— Какво стана? — попита Макин, макар че, ако се съдеше по лицето му, предпочиташе да не знае.

— Бяха призраци — казах аз. — Призовани заради мен. — Някой беше направил грозна възстановка на катастрофата в Гелет. Хора, които бяха умрели заради мен. — Не могат да ни наранят.

За няколко минути къщите потънаха напълно и без следа. Огледах бавно хоризонта. Нищо, само безкрайна шир от вонящи локви. Оттеглилата се мъгла беше прояснила зрението ми, но не само него. И друг воал се беше смъкнал. Една по-невидима мъгла, която ни бе следвала от мига, когато надушихме блатото. Некромантството се размърда в мен. Стояхме на повърхността на океан, а мъртвите плуваха под краката ни. Нещо обезсилваше способностите ми, заслепяваше ме. Нещо или някой.

— Покажи се, Чела! — извиках.

Осезаемата тежест на некромантското ѝ изкуство притегли погледа ми към мястото, където тя се появи миг по-късно. Появи се бавно, на части, черна слуз се стичаше по голото ѝ тяло, косата лепнеше по раменете ѝ, по гърдите. Десет метра тъмна, коварна кал стояха помежду ни. Лъкът на Роу беше зад гърба му, арбалетът на Нубанеца — привързан за седлото на Барт. Виж, Грамло стискаше нож в ръка. По един във всяка по-точно. Но не ми изглеждаше изкушен да метне който и да било от тях. Може би предпочиташе да не привлича вниманието на Чела към себе си.

Никой от нас не отвори уста да проговори. Нито един не посегна към лъка си. Магията на некромантката въздействаше и на живите, не само на мъртвите. Или на живите мъже най-малко. Тресавището беше оцветило плътта, която помнех толкова добре, направило я беше по-тъмна, но бе все така стегната. Мазнотията, която се стичаше по нея, лепнеше и криволичеше по кожата ѝ, сякаш насочваше погледите ни, позлатяваше всяка тъмна извивка и ни зовеше.

— Здравей, Йорг — каза тя.

Думите на Катерин от гробището. Може би изреченото в гробища винаги стига до ушите на онези, които са се венчали за Смъртта.

— Помниш ме. — Чудех се от колко ли време ме води за носа, откога насочва стъпките ми насам, към тресавището. Вече не се съмнявах, че именно тя е отговорна за съборения мост, по който се бяхме надявали да минем.

— Помня те — каза тя. — Блатото също те помни. Блатата имат дълга памет, Йорг. Всмукват тайни и ги пазят усърдно, но накрая, рано или късно, всичко изплува на повърхността.

Сетих се за кутийката на кръста си и за спомените в нея.

— Сигурно си дошла да ми кажеш, че не трябва да заставам на пътя на Стрела?

— Защо? Мислиш, че държа принца на къса каишка?

Поклатих глава.

— Щях да го надуша, ако беше така.

— Ти дори мен не надуши, а това място вони на смърт — каза тя. Движеше се постоянно, бавно и сластно, приковаваше погледа.

— Вони и на много други неща.

— Принцът на Стрела си има достатъчно защитници и достатъчно поборници, няма нужда от мен. Не бива да вярваш на всичко, което прочетеш, а колкото по-стара е книгата, толкова по-малко надеждно е написаното в нея.

Значи има и писани пророчества? Ядосах се, идеше ми да се озъбя като бясно куче. Сякаш не стигаше, че всяко хвърляне на карти таро и всяко гадаене по руни слагаше Стрела на трона. А сега и книгите, моите най-стари приятели, се оказваха предатели.

— Тогава защо сме тук? — попитах аз. Знаех, но за всеки случай реших да попитам.

— Аз съм тук за теб, Йорг — рече тя, дрезгаво и съблазнително.

— Ами ела да ме вземеш, Чела — казах аз. Не вдигнах меча си, но завъртях леко острието, така че отразената светлина да падне върху лицето ѝ. Не я попитах какво иска от мен. Отмъщението няма нужда от аргументация. — И как изобщо си се озовала ти тук? — Бях стоварил цяла планина отгоре ѝ в Гелет, погребал я бях под тонове скала.

Чела навъси чело за миг.

— Мъртвия крал дойде за мен — Мога да се закълна, че потрепери, макар и само за миг.

— Мъртвия крал. — Това беше ново. Мислел бях, че разбирам какво я води, че търси отмъщение, а отмъщението е стимул, който уважавам. Така де, бях стоварил връх Хонас отгоре ѝ. — Той ли те праща?

— И без него щях да дойда, Йорг. С теб имаме недовършена работа. — И отново ни облъчи със съблазън, която вкамени братята. А тъкмо бяха започнали да се отърсват.

— И кой ме иска повече, Чела? Ти или онзи твой крал?

Гърлен звук долетя откъм Чела, нещо като ръмжене. Раздразнението подкопаваше магията ѝ и братята се размърдаха отново.

— Или той иска мен повече, отколкото иска теб? Това ли е? Твоят нов крал те е изровил само за да ме намериш? — Показах ѝ най-хубавата си усмивка. Уцелил бях право в десетката, ако се съдеше по силното ѝ раздразнение и факта, че не успя да го скрие. Лошо няма — най-добрият враг е ядосаният враг, но… нямах представа защо този Мъртъв крал ме е взел на мушката си.

— Ела и ме вземи — подканих я отново, махнах ѝ даже, с надеждата да я примамя в обсега си. С другата си ръка ръгнах Макин. — Знам, че сте заети да зяпате голата жена, но ако насочиш вниманието на братята в по-ползотворни посоки, току-виж сме оцелели сред срещата си с нейните приятелчета.

— Да дойда и да те взема, казваш? — Чела се усмихна, възвърнала самообладанието си. Изтри с ръка устата си и видях, че под калта устните ѝ са кървавочервени. — Че те искам, искам те. Няма да споря. Но не за каквото си мислиш, не за да те прекърша. Познавам сърцето ти, Йорг. Ела при мен. Можем да сме нещо повече от обикновена плът.

Създанието събуждаше болка в слабините ми, признавам, сякаш онази тънка граница между похотта и отвращението беше изчезнала заедно със селото. Част от мен настояваше да приема предизвикателството ѝ. „Прегърни страха си — бях казал на Гог, — нека страхът е плячката, а ти — ловецът.“ А нима смъртта не е най-големият страх, най-големият ни враг? Бях отхапал от студеното сърце на некромант. Може би трябваше да взема Чела, да хвана смъртта за гърлото, да я подчиня. Сетих се за жените, които горяха в къщата си.

— Ти си по-малко от плът — казах накрая.

— Жестоки думи — усмихна се тя. Пристъпи към мен. Изящното движение прикова погледа ми. Подрусването на гърдите, полюляването на ханша, червената ѝ уста. — Има магия между нас, Йорг. Сигурна съм, че и ти я усещаш. Не чувстваш ли ехото ѝ в гърдите си? Нима тя не тупти с всеки удар на сърцето ти, мили мой? Създадени сме един за друг. Мъртвия крал ми каза, че мога да те имам за себе си. Каза ми да те заведа при него. И аз ще го направя.

— Ще има дълго да ме чакаш в ада — казах аз. — Защото точно там смятам да те пратя, още сега. — Репликата не беше от най-витиеватите, но онова за Мъртвия крал наруши равновесието ми.

Тя се усмихна и ми прати въздушна целувка.

— Ядосан си, защото ти показах твоите призраци? Не аз съм ги създала, Йорг.

Това ми открадна увереността. Отново видях Рут и майка ѝ, попарени от горещата светлина на строителското слънце.

— Не знаех, че…

— Не си знаел, че слънцето ще ги изгори? Мислел си, че ще пуснеш облак отрова и той ще посее мор по земята? Така ли? Значи ако Рут, майка ѝ и детето ѝ не бяха изгорели, а се бяха задавили в собствените си вътрешности, ако бяха кървили от очите и ануса, ако писъците им бяха други, тогава всичко щеше да е наред? Само защото е щяло да бъде по план? — Чела пристъпи още крачка към мен. Неумолима.

Не можех да ѝ отговоря. Надявал се бях да отровя Червен замък, с пълното съзнание, че ще загинат не само войниците, а всичко живо там. А ако токсините се разпространяха извън крепостните стени? Нямах представа колко далече могат да стигнат. И не ми пукаше.

— Знаеш ли от какво най-много се страхуват хората, Чела? — попитах.

— Ти ми кажи. — Плъзна ръце по бедрата си и нагоре по корема, размазвайки тъмна кал по тъмна кожа.

Макин бутна арбалета на Нубанеца в ръката ми. Стиснах го. Беше толкова тежък, че едвам го удържах.

— Хората се страхуват от умирането. Не от смъртта. Искат да умрат бързо и чисто. Най-лошото нещо е рана, която те убива с дни. От която крееш. Нали така, Макин?

— Да — каза той. Макин рядко е толкова лаконичен, но не е лесно да се разлееш в словоохотливост, когато си под влиянието на некромантска магия.

— Да крееш — продължих. — Това е дума, която плаши братята. Довършете ме, за да не крея, така казват. И знаеш ли защо, Чела? Знаеш ли защо е толкова страшно да крееш? Страхливецът умира хиляда пъти, така ни казва Поетът. Ами ти? Ти си умряла само веднъж, но крееш хиляди пъти по-дълго от нормалното.

— Не се подигравай с мен, дете — каза Чела. Ребрата ѝ стърчаха, бузите ѝ бяха хлътнали. — Владея повече сила от…

— Можеш да ми покажеш моите призраци, Чела. Да ми показваш смъртта и разни мъртви неща, с надеждата че ще се уплаша и ще избера твоя път. Но аз си имам свой. Имам си свои призраци и ще се оправям с тях посвоему. А ти си изтъкана от разложение и страх и ще направиш добре, ако намериш гроб, който да те приеме.

Времето, когато нищо не можеше да ме уплаши, беше отминало. Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене. Може би още не боравех с пълния набор старческа страхливост, но призраците на Гелет и мисълта за хилядите мъртви неща, които плуваха под калта и се ослушваха за призива на некромантката, ме бяха смразили до костите. Чакаха ме куп неща — принц, когото да победя, Катерин, която евентуално да ухажвам, удобен трон, който да топля със задника си. Удавянето в лепкава кал не влизаше в плановете ми.

— Не само призраци доведох със себе си от Гелет, Йорг. — Чела вдигна лениво ръце.

Нови форми се заиздигаха от блатото, човешки форми.

Забих меча си в земята и вдигнах арбалета на Нубанеца.

— Направих си колекция — добави Чела.

Формата, която се издигаше пред нея, придоби познати очертания, силна снага с широки плещи, по-тъмна там, където калта лепнеше на тънък пласт. Дупка в гърдите.

— Мисля, че си иска арбалета — каза Чела.

Вляво от нея се беше оформил силуетът на разплут мъж, червата му бяха провиснали като черни наденици от разпорения корем. Имаше и други около нас, отърсваха се от калта, дращеха лицата си. Един стърчеше с глава и рамене над останалите, плътта висеше на парцали от скелета му.

— Вървях по стъпките ти, Йорг, взех онова, което ти се опита да изгориш, изрових погребаното от теб. Дори в сенките на собствените ти стени.

Познавах ги всичките. Нубанеца между Чела и моя арбалет… неговия арбалет. Дебелака Бърло вляво от нея. Гемт, чиято коса червенееше тук-там през калта, главата му пришита на раменете. Брат Гейнс, брат Йоб, брат Родат. Стария Елбан, който винаги се беше молил за спокоен гроб, Лъжеца, чието тяло така и не намерихме, макар да беше паднал в битката за Призрачния, и накрая брат Прайс, почти напълно изгнил след четири години в земята. И други, които се надигаха от дълбоката кал или изплуваха от застиналите вирове и драпаха към твърда земя.

Чела ме гледаше иззад рамото на Нубанеца, използваше го като щит. Поредното доказателство, че трябва да атакуваш без колебание.

— Ела с мен. — Гласът ѝ пърхаше от изгнили дробове. Очите ѝ лъщяха, потънали дълбоко в лицето, сякаш усилието да извади братята ми от калта ѝ е струвало скъпо. — Силата на брат ми тече в теб, неизползвана, отслабваща, пропиляна.

„Брат? Некромантът, когото убих, ѝ е бил брат?“

— Благодарско, милейди, но се преситих на некроманти. — Натиснах двойния спусък на арбалета. Едната стрела проби дупка в рамото на Нубанеца. Другата прониза Чела в шията, на косъм от гърлото.

Нубанеца, загубил за миг равновесие от силата на удара, се обърна отново с лице към мен. Безизразно лице. Чела сложи ръка на тила си и завъртя глава. Чу се звук като от изпукан хрущял.

— Ние сме едно семейство, Йорг. А семействата се карат. Но аз ти прощавам, а когато те отведа със себе си в блатото… когато се слеем в студените и дълбоки места… когато се прегърнем, както го правят хората от едно семейство… ти също ще ми простиш.