Кралят на тръните

15.

Лош сън споходи Гог в сухите каньони на Кентроуските възвишения. Толкова лош, че се изнесохме по тревога, измъкнахме се сънени от подпалените си одеяла и побягнахме от беснеещите огньове. Докато търсехме конете в тъмното и се спъвахме в камъни и трънаци, ждрелото грееше в червено.

— Като се върнеме там, ше завариме едно добре препечено дребно чудовище — каза Райк. Светлината на огъня играеше по лицето му в демонични отсенки.

— Досега не се е горил — отбеляза Грамло, дребен като джудже до великанската снага на Райк.

Далеч пред нас, по-близо до огъня, отколкото ние бихме се приближили, по-близо, отколкото бихме могли да се приближим без риск за живота си, Горгот чакаше пожарът да утихне. Силуетът му на огнения фон обезпокоително напомняше за паяк, оголените му ребра стърчаха като краката на насекомо.

Младия Сим се върна; водеше Барт и собствената си кранта.

— Ако пътувахме през зимата, поне щехме да имаме някаква полза от него. — Кимна към пламъците, вдигна рамене и отведе конете настрани. Сим имаше усет за конете. Някога, в далечното минало, бил конярче при някакъв лорд. Като дете пък изкарал известно време в бордей, където заработвал толкова, колкото и харчел.

Направихме си нов бивак и зачакахме да видим какво е останало от стария.

Когато се върнах там с Горгот, небето тъкмо започваше да просветлява в перлено. Скалите изстиваха и припукваха, а аз усещах нагорещените камънаци дори през подметките на ботушите си. Маикал дойде с нас. Той, изглежда, харесваше момчето.

Заварихме Гог да спи спокойно в почернял кръг, който приличаше на угаснал лагерен огън. Вдигнах единствения фенер, който бяхме успели да спасим от пожара, и момчето стисна очи, преди да се обърне на другата страна.

— Прощавай, че те притеснявам — казах и седнах, но бързо-бързо скочих на крака с опърлен задник.

— Променя се — каза Горгот.

И аз го бях забелязал. Червено-черните ивици на кожата му бяха изсветлели до алено и сиво, цветове едновременно по-светли и по-наситени, формата им също се беше променила и наподобяваше пламъци. Сякаш огънят беше застинал някак върху кожата на детето.

Легнахме да поспим още няколко часа, ние — в новия лагер, Горгот и Гог — в руините на стария. На сутринта дойдоха при нас и Гог хукна към лагерния огън със закуската, сякаш той беше за него нещо ново, което вижда за пръв път. Когато се приближи, пламъците лумнаха алени и водата в тенджерите завря, макар Роу току-що да я беше донесъл от потока.

— Не ги ли виждаш? — попита Гог, когато Горгот го дръпна назад.

— Не — казах аз, докато излизахме от лагера. — И ще е най-добре, ако и ти не ги виждаш. Скоро ще се срещнем с човек, който знае всичко за тези неща. А дотогава ти… карай по-кротко, става ли?

Седнах с тях по-надолу в каньона. Поиграхме на камъчета и пръчки. Когато си на осем, бързо се отърсваш от всичко, в краткосрочен план поне. Гог се смееше, когато печелеше, и се усмихваше, когато губеше. Самият аз още от дете играех с див хъс за победа, но не се сърдех на Гог, че избира лесния начин. Когато амбицията впие зъбите си в теб, губиш способността да се радваш на простичките неща от живота.

— Добро момче. — Маикал подаде на Гог пръчките, които беше успял да извади, без да размърда другите в купчинката, бяха само няколко в мазолестата му ръка. — Лоши сънища.

Това ме накара да се намръщя. Горгот изсумтя.

— Събудихме се със закъснение, всичките… — казах. — Можеше да свърши зле. — Помнех силната топлина, миризмата на опърлено и усилията, с които се откъснах от собствения си кошмар.

Двамата с Горгот открихме отговора едновременно, но той пръв го изрече на глас:

— Сагеус.

Кимнах бавно. Не беше за вярване, че съм бил толкова глупав и че го осъзнавам чак сега. Оказваше се, че Кодин е бил прав, че мнозина ще се опитат да използват оръжие като Гог. Вече два пъти сънният вещер беше обръщал силата на момчето срещу мен. Не успяваше да ме убие в собствените ми сънища и явно се надяваше да го направи чрез сънищата на Гог.

— Значи трябва да побързаме. — Можех да добавя онова за стомната с вода, която се чупела на третия път, но няма смисъл да изкушаваш съдбата. Освен ако нямаш достатъчно голям нож да убиеш и нея.

Закусихме и продължихме. Вече наближавахме Ремажен. Пътниците, които идват откъм Кентроуските възвишения, минават покрай един малък форт на височинка недалеч от реката, нещо като преден пост с изглед към пътя, преди той да завие към града. Вече виждахме светлата панделка на Райм отвъд форта, различавахме и кулите на моста.

Кент и Маикал яздеха от двете ми страни в челото на бандата. Наближихме форта в тръс. Гог седеше зад мен, хванал ме през кръста, а Горгот подтичваше отстрани. Макин и Райк яздеха зад нас и се смееха на нещо. Наумеше ли си да го направи, Макин можеше да разсмее дори Райк. След тях яздеше Грамло, после — Сим и Роу. Сигурно Горгот беше изплашил войниците от форта, макар че от това разстояние едва ли го виждаха добре. Така или иначе, седлото на сивушкото от лявата ми страна изведнъж се опразни.

Дръпнах юздите на Барт и той описа малък кръг, а аз скочих в движение от гърба му доста преди другите от бандата да дойдат на себе си. Късметлийски изстрел, реших. При това разстояние между нас и стените на форта дори добър стрелец с дълъг лък трудно би успял да уцели и къща. Но късметлийска или не, стрелата беше факт — опереният ѝ край стърчеше забит във врата на Маикал от едната страна, острият се подаваш на трийсетина сантиметра от другата и от него капеше кръв. Клекнах до Маикал и той ме погледна с нетипична бистрота в очите.

— Време е за умирачка, брат Маикал. — Не исках да го лъжа. Стиснах ръката му.

Той не сваляше поглед от мен. Другите викаха и обикаляха около нас с конете си.

— Крал Йорг — каза той, но без звук, защото от устата му бликаше кръв. Изглеждаше странно с килнатия си шлем и неочакваната светлина в погледа, сякаш дъските, които бяха хлопали цял живот в главата му, изведнъж се бях наместили. Сякаш е било достатъчно просто да падне от коня. Никога не ме беше наричал „крал“, мислех, че „брат“ е най-сложното понятие, с което може да се справи.

— Брат Маикал — казах аз. Губил бях много братя, но малцина бях гледал в очите, докато умират. Силата се отцеди от ръката му. Маикал се закашля, кръв шурна от устата му, после всичко свърши.

— Какво стана, по дяволите? — извика Макин и скочи от коня си.

Не можех да откъсна поглед от стрелата. Капка кръв висеше тежко от върха ѝ и в нея виждах разкривеното отражение на бебешко лице. Виждах червен нож и Катерин, която върви между гробовете.

„Здравей, Йорг“ — беше казала тя.

— Умрял е. — Кент клекна до мен. — Как? — Стрелата във врата на Маикал явно не отговаряше на въпроса му.

Станах, минах покрай коня на Макин и взех щита от дисагите му. Студ пълзеше в мен, щипеше бузите ми. Взех арбалета на Нубанеца от мястото му на гърба на Барт и проверих двойния заряд.

— Йорг? — Кент се изправи.

— Влизам — казах аз. — И никой няма да излезе жив оттам. Вие оставате тук. Последва ли ме някой, ще го убия. Разбрано? — Не изчаках за отговор.

Изминах стотина метра, преди да излети следващата стрела. Заби се далече вляво от мен. Стрелата, която бе убила Маикал, явно бе изстреляна напосоки, ей така, за всеки случай. Преметнах през рамо арбалета на Нубанеца. Тънки каишки държаха стрелите в жлебовете им.

Различавах четирима мъже на бойниците. След още петдесет метра те стреляха заедно, в залп. Вдигнах щита. Една от стрелите се заби в него, другите изтропаха по камъните.

Фортът не беше голям, беше по-скоро наблюдателница. Трийсет мъже биха се настъпвали по краката вътре, а и по всичко личеше, че гарнизонът не е бил в пълния си състав от години.

Когато навлязох в обсега на лъковете, мъжете във форта най-после събраха кураж. Един се приближи със спокойна крачка към четиримата на стената, момче на не повече от шестнайсет години. Още трима излязоха на бойниците, но не бяха военни — нямаха униформа, просто сбирщина някаква, цивилна. Имаше и други като тях, надничаха през отворите в стената.

— Значи няма да ме пуснете при вас? — извиках им.

— Как е приятелчето ти? — извика един дебелак от стената. Другите взеха да се смеят.

— Добре е — казах. — Конят му се подплаши и го хвърли. Понатъртил се е, но скоро ще стане. — Надникнах над щита си и издърпах забилата се в него стрела. — Това иска ли си го някой? — Чувствах се абсолютно спокоен, ведър дори, и в същото време знаех, че буря лети към мен, препуска насам под сбиращи се черни облаци.

— Ми да. — Половин дузина мъже се бяха струпали зад портата, единият изсумтя и взе да върти колелото. Решетката се вдигаше педя по педя, веригата дрънчеше в жлеба си. Яки мускули се издуваха светли под мръсотията.

Видях как двамина на стената се споглеждат. Изглежда, смятаха да ми вземат и друго, не само стрелата. Тръгнах напред, така че да стигна до портата точно когато решетката се вдигне достатъчно, за да мина под нея, без да се навеждам.

Блъсна ме воня, от която очите ми се насълзиха. Животът на открито разглезва сетивата.

Бурята, която беше препускала към мен през някаква незнайна пустош в главата ми, ме удари щом прекрачих прага на форта. Протегнах стрелата към човека най-близо до мен — слабичък такъв, но с тежка секира в ръка. Човечецът посегна да я вземе и аз му я забих в окото.

Има един момент на затишие, когато се случи нещо такова, когато от нечие око стърчи стрела, а собственикът на окото още не е започнал да пищи. Мъжете, които се възползват докрай от такива затишия, обикновено живеят по-дълго. От неколцината зад портата само един се раздвижи преди писъка, но аз бях по-бърз. Той посегна към мен, а аз го улових за китката и забих щита на Макин в лакътната му става. Завъртях го около себе си, съборих още един тип с тялото му, после главата му се заби в стената. Бързаците често живеят по-дълго, но друг път се озовават първи на опашката.

Отстъпих назад, почти до решетката, която беше започнала да се спуска, тръснах рамо, тежкият арбалет на Нубанеца се залюля под ръката ми и аз го хванах точно под дъгата. Хванах го и стрелях, без да се целя. И двете стрели се забиха в един мъж, което беше прахосничество в известен смисъл, но пък от всичките този тип беше с най-тежката броня, а арбалетът на Нубанеца проби две големи дупки в нея.

Решетката зад мен се затвори с трясък. Усетих повея на движението ѝ с тила си. Четирима в непосредствения ми обсег. Мускулестият при колелото на решетката се оглеждаше трескаво за меча си, онзи, когото бях съборил, пълзеше на четири крака и се опитваше да стане. Другите двама си приличаха като братя, едри мъже с щръкнала коса и развалени зъби. Двамата се хвърлиха към мен, и правилно — когато числеността е в твоя полза, удари противника, преди той да си е извадил желязото.

Оттласнах се от решетката, за да набера по-голяма инерция. Двамцата ме превъзхождаха значително в тегло и маса, но ако набереш достатъчно скорост зад щита си и особено ако успееш да забиеш железния му край на подходящото място, в нечие гърло, да речем, можеш да си спечелиш известно предимство, без значение колко тежиш.

Страх не изпитвах, само нужда да убивам, чувствах как нещо пълзи вътре в мен и отвън, по кожата, нещо, което можех да отмия с достатъчно кръв.

Единият грозник се преви, кръв, слюнка и зъби опръскаха лицето ми. Другият надвисна над мен, докато вадех ножа на Грамло от ботуша си.

Ножовете са кървава работа, братя. Когато ръгаш с нож, го правиш отблизо и дълбоко, мушкаш до кокал и плуваш в онова, което избликне. Писъците кънтят в ухото ти, шокът от раната преминава безпрепятствено през късото острие и стига до ръката ти. Бих могъл да кажа, че помня всичко с подробности, но истината е, че помня малко. Изпълни ме ярост, обагри света в червено, аз крещях и убивах. Помня как си тръгнах от дворчето при портата и изтеглих меча си, чак сега, докато остатъкът от гарнизона търчеше надолу по някакви тесни стълбища вляво и вдясно от мен. Първият, който стъпи на равното, понечи да се върне, но другите го бутаха отзад.

Не заради Маикал убих тези хора, нито заради чистата радост на клането или за да налея вода в мелницата на легендата за крал Йорг. Също като Гог, и аз си имам своите тлеещи огньове и понякога една искра може да ги разпали неуправляемо. Може би именно затова бях прекосил половин дузина кралства и търсех огнен маг за своето питомно чудовище. Може би исках някой да ми каже, че такива пожари могат да се удържат. И да ми покаже как, преди огънят да е убил и двама ни.

Оцелях след онази своя глупост, за разлика от четиринайсетте си противника, и излязох през портите опиянен от изтощение. Братята се бяха пръснали в периметър около форта и като ме видяха да излизам жив и здрав, тръгнаха след мен към конете.

— Йорг — каза Макин.

Обърнах се и те спряха.

— Червен Йорг — каза Кент Червения и се плесна по гърдите.

— Червен Йорг — изсумтя Райк и взе да тропа с крака.

Горгот последва примера му и земята потрепна. Макин извади меча си и удари дръжката му в нагръдника си. Другите също се включиха в шумния ритъм. Сведох поглед и видях, че целият съм в кръв. Окъпан бях в кръвта на други хора, точно като Кент в деня, когато го открихме. Вече знаех защо Кент не иска да говори за това.

Отидох при Маикал и откачих брадвата му за глави от сбруята на сивушкото.

— Ще му направим могила от камъни — казах. — А главите на хората от форта ще подредим около нея да стоят на пост. — Метнах брадвата към Райк. Той я хвана и тръгна към форта, без да се оплаква. Мисля, че тогава за пръв и единствен път нашият Райк не мислеше за плячката.

Струпахме могилата. Горгот донесе камъни, толкова големи, че друг не би могъл да ги дотъркаля без помощ. Не знам дали Маикал би искал главите и дали изобщо би имал някакво мнение по въпроса, но въпреки това ние ги подредихме около могилата като негови почетни стражи. Не знам какво би искал Маикал. Така и не го бях опознал истински преди онзи кратък миг, когато той умираше. Не очаквах, че ще ми пука, и силно се изненадах, но фактът си е факт — пукаше ми.