Кралят на тръните

25.

Никой от мъжете, които изнесоха Кодин нагоре, не обели и дума на протест. Нямаха дъх да протестират, но и да имаха, пак щяха да мълчат. Кодин водеше хората чрез силата на личния пример. Не знам как, но събуждаше у тях желание да свършат работата си по най-добрия начин.

— Обичам те, Йорг, като свой крал, но също и както баща трябва да обича сина си.

Има неща, които двама мъже си казват само когато около тях валят стрели и единият лежи смъртно ранен в импровизиран окоп сред нападали камъни, а хилядна вражеска войска настъпва неумолимо. Дори и тогава обаче изричат думите със смут.

Изнесохме Кодин, капитан Лор Кодин, до неотдавна от Анкрат, сега върховен шамбелан на Ренарските планини. Изнесохме го, преследвани от гневна стрелянска армия, пришпорвана от жажда за мъст заради хилядите, които бяхме смазали със свлачищата. Стрелците от Стража удържаха всяка височина до последния възможен миг, пускаха стрели по прииждащите войници, принуждаваха ги да се катерят по купове мъртъвци. Колкото и уморени да бяха хората ми, дори онези, които носеха Кодин, факт е, че не загубихме преднината си пред вражеската войска, даже я увеличихме с малко.

Пратил бях напред мъже и те бяха намерили подходяща кухина между две големи канари, катурнати от тазсутрешната каменна лавина. Разширили бяха кухината, а по краищата ѝ бяха наредили камъни, с които да затворят и маскират скривалището.

Докато стигнем до импровизираната пещера, мъжете, които носеха Кодин, бяха поаленели от кръвта му, а той стенеше при всяка тяхна стъпка. Капитани Капен и Харолд струпаха хората си в две точки по склона и изстреляха последните си стрели, за да ангажират вниманието на враговете. И да ги убиват.

Тясното гърло на клисурата се мержелееше пред нас, снегът сияеше по високото, вятърът се усилваше и крадеше топлината ни със сръчни ледени пръсти, мъжете на Стрела изяждаха задъхани последните неколкостотин метра, които ни деляха, а аз лежах по корем на камъните и говорех през една цепнатина с умиращия мъж в скалния гроб.

— Затваряй си плювалника, старче — рекох.

— Няма. Ако искаш да млъкна, изрови ме — каза през стон той. — Или се махни. А като гледам, май не бързаш да побегнеш. — Закашля се и се опита да скрие поредния стон. — Имаш нужда да чуваш такива думи, Йорг. Да знаеш, че някой те обича. Не е вярно, че всички само се страхуват от теб. Трябва да знаеш тези неща, това ще облекчи отровата, която те изяжда отвътре.

— Недей.

— Трябва да ги чуеш. — Нов пристъп на кашлица.

— Приключим ли с това, ще дойда да те измъкна, Кодин. Затова не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш, защото непременно ще използвам казаното срещу теб, обещавам.

— Не знам защо те обичам, Йорг. Нямам синове, но ако имах, не бих искал да приличат на теб. Ти си гадно копеленце дори когато си в добро настроение.

— Внимавай, старче. Иначе току-виж съм пъхнал меча си през пролуката и съм сложил край на мъките си.

Войник от Стража изкрещя и падна вляво от мен, стрела го беше пронизала в шията. Изкрещя точно като Маикал, само по-силно. Друга стрела удари скалата зад мен и се строши.

— Не зная защо те обичам — повтори Кодин. Гласът му отслабваше.

Чувах тропот на ботуши. Трясък на стомана в стомана. Викове.

— … но те обичам от сърце.

Вдигнах очи, примигнах, примижах. Надолу по склона Макин се счепка с първия в надбягването. Майстор на меча срещу обикновен войник, изтощен при това. Никаква интрига. Поне докато съотношението в числеността не се променеше драстично.

— И направи нещо за онова момиче — чух гласа на Кодин, малко по-силен отпреди.

— Миана? — попитах аз. Миана би трябвало да е на сигурно място в замъка. Засега поне.

— Катерин от Скорон. — Закашля се пак. — Когато си млад, тези неща изглеждат дяволски важни. Нещата на сърцето и слабините. Когато си на осемнайсет, те изпълват целия ти свят. Но… повярвай ми, Йорг. Когато си прехвърлил четирийсетте и миналото се крие в мъгла… тогава са още по-важни. Направи нещо. Преследват те много призраци. Знам го, макар ти да го криеш добре.

Мъжете от Стража се бяха струпали пред нашата позиция, сражаваха се вкупом срещу първите трийсетина войници, чието число се множеше от миг на миг. Познаваха лъка интимно, както се познават любовници, но и в близък бой бяха добри. Боят с меч на стръмен каменист склон не е умение, което да усвояваш в разгара на битка, но мъжете от моя Страж бяха учили това изкуство с години и засега удържаха фронта.

— Пропуснеш ли шанс като този с Катерин, той ще те преследва по-дълго и по-жестоко от всеки призрак, който си отглеждаш сега — каза Кодин.

Още една стрела удари, по-близо отпреди.

— Бегом! — извиках аз.

Каквито и други мъдрости да ми беше складирал Кодин, щяха да почакат. Има си време за сантиментални приказки, но не на планински склон, докато те стрелят.

— Бегом! — извиках отново, но не вдигнах цикламената панделка на лъка, защото си имах план, а той не включваше стрели в царствената ми снага.