Кралят на тръните

44.

Отидох да посетя баба си в покоите ѝ. Вуйчо Робърт ме беше предупредил, че на нея годините ѝ тежат повече, отколкото на дядо.

— Вече не е същата като преди — каза ми той. — Но понякога умът ѝ се избистря.

Кимнах и понечих да тръгна. Той ме хвана за рамото и каза:

— Бъди добър с майка ми.

Дори сега ме мислеха за чудовище. Имаше време, когато се опитвах да създам легенда, да внуша страх на онези, които можеха да застанат срещу мен. Сега бях довлякъл тази легенда в дома на майка си.

Една слугиня ме заведе в стаята и ме настани на удобен стол срещу този на баба.

От всичките ми роднини в замък Утрен баба имаше най-силна прилика с майка ми. Нещо в линията на скулите и формата на черепа. Седеше прегърбена, на коленете ѝ беше преметнато одеяло, макар денят да беше горещ. Изглеждаше по-дребна, отколкото я помнех, и не само защото аз бях пораснал от първата ни среща. Изглежда, се беше затворила в себе си след смъртта на дъщеря си, сякаш да се скрие от очите на един свят, който внезапно е станал враждебен.

— Помня те като малко момче. Мъжът, който седи пред мен сега, не познавам — каза баба. Погледът ѝ се местеше по мен, сякаш търсеше нещо познато.

— И аз чувствам същото, като се видя в огледалото, бабо. — А кутийката на кръста ми, прибрана в кадифена кесия, тежеше ужасно. „Изобщо не се познавам.“

Поседяхме в тишина.

— Опитах се да я спася. — Можех да кажа и повече, но думите не идваха.

— Знам, Йорг.

И тогава разстоянието помежду ни се стопи, разговорихме се за минали години, за по-щастливи времена. Прозорецът към света, който бях забравил, се отвори и видяното беше добро.

Мина време, аз седях на пода в краката ѝ, прибрал колене към гърдите си и обхванал ги с ръце, а старата жена изпя песните, които мама бе свирила преди години в музикалната стая на Висок замък, по черните клавиши и белите. Баба сложи думи към музиката, която помнех, но не можех да чуя, седяхме си, а сенките се издължаваха и слънцето изпадна от небето.

По-късно, когато уютното мълчание се проточи и аз реших, че баба е заспала, станах тихичко и тръгнах към вратата. Стъпвах на пръсти да не я събудя, но щом докоснах дръжката, баба проговори зад мен:

— Разкажи ми за Уилям.

Обърнах се и я видях да ме гледа с по-бистър поглед отпреди, сякаш случаен вятър е раздухал воалите на старостта и е разкрил, макар и само за миг, предишния ѝ образ, образ на силна и умна жена.

— Той умря. — Само това успях да кажа.

— Уилям беше изключително дете. — Тя сви набръчканите си устни, гледаше ме, чакаше.

— Те го убиха.

— Ти беше много малък, когато дойдохме да ви видим във Висок замък, може и да не помниш. — Загледа се в огнището, сякаш пламъците бяха запечатали някакъв спомен. — Уилям. Имаше нещо свирепо в това дете. Има го и в теб, Йорг, но в по-малка степен. Замесени сте от едно тесто, едновременно корави и умни. Държах го в скута си и разбрах, че ако си позволи да обикне някого, мен или друг, ще го обича до гроб. А ако някой го ядоса… никога няма да му прости. Може би е било неизбежно да сте такива. Може би това е неизбежният резултат, когато мъж и жена, всеки силен посвоему, но коренно различен от другия, се съберат и създадат деца.

— Когато го убиха… — Светкавиците ми бяха показали три бързи последователни образа. Носеха го. При първата светкавица той гледаше към тръните, към шипката. Към мен. Нямаше страх в очите му. При втората го държаха за краката. При третата разбиха главата му в километричен камък, алени парчета череп сред русите къдрици. „Моят малък император“, така го наричаше мама. Русата нишка на императорската кръв в един двор, пълен с тъмнокоси Анкрати.

— Кого, казваш, са убили, миличък?

— Уилям — подсетих я аз, но годините я бяха затиснали отново и тя ме виждаше през призмата на твърде много дни.

— Ти не си Уилям — каза тя. — Навремето познавах едно момче с това име, но не си ти.

— Не съм, бабо. — Приближих се, целунах я по челото и си тръгнах. Миришеше като мама, същия парфюм. Нещо в уханието опари очите ми, така ги опари, че едвам намерих вратата в полумрака.

Дадоха ми стая в източната кула, с изглед към морето. Луната скицираше с отблясъци всяка вълна, а аз седях до късно и слушах въздишките им.

Пак си мислех за пианото на мама, за музиката, която помнех в образи, но не можех да чуя. Виждах ясно пръстите ѝ по клавишите, сянката, която хвърляха ръцете ѝ, мекото движение на раменете. И за пръв път, откакто се бяхме качили в онази карета, немите ноти на маминото пиано стигнаха до мен. По-тихи и по-недоловими от песента на меча, но по-живи и по-важни.

Минаха два дни, преди граф Ханса да ме повика в тронната си зала, просторно помещение на гърба на замъка, където гигантски кръгъл прозорец от строителско стъкло предлага Средното море на длан, да го гледаш и да се дивиш на менливите му отсенки. Изправих се с лице към стареца и с гръб към далечните вълни, поруменели под ласката на залязващото слънце; плисъкът на прибоя подчертаваше човешките мълчания.

— Стоим в дълг пред теб, Йорг — каза дядо.

Всъщност стоеше вуйчо ми, отдясно на баща си, а старецът седеше на трона си от китова кост.

— Семейство сме. — Свих рамене.

— И какво може твоето семейство да направи за теб? — Граф Ханса беше баща на майка ми, вярно, но беше и достатъчно умен да знае, че младите мъже не прекосяват половин континент само за да навестят старите си роднини.

— Вие за мен и аз за вас. В трудни времена военната подкрепа може да наклони решително везните, да те спаси от сигурна гибел. Не е изключено този Ибн Фейд да се окаже по-голяма заплаха от очакваното и един ден мъже от Ренарските планини да се сражават срещу него рамо до рамо с дом Утрен. А може моите земи да се окажат под угроза и тогава войски на дядо ми да подадат ръка за помощ.

— Сега под угроза ли си? — попита дядо.

— Не — отвърнах. — Не съм дошъл тук отчаян, да моля. Търся стратегически съюз. Нещо дългосрочно.

— Голямо разстояние дели земите ни — каза той.

— Засега. — Позволих си лека усмивка. Имах планове за растеж.

— Види ми се странно, че си дошъл толкова далеч, а не си отишъл при баща си, чиито войски са само на няколко дни път от твоите порти. — Графът прокара език по зъбите си, сякаш е усетил вкуса на нещо гнило.

— Баща ми е враг, с когото ще се срещна на бойното поле, когато му дойде времето — казах аз.

Графът се плесна по бедрото.

— Е, това вече е съюз, в който мога да се включа! — Загледа се в мен и смехът му угасна. — Ти си син на баща си, Йорг. Няма да те лъжа. Не ми е лесно да ти повярвам. Още по-трудно ще ми е да пратя свои хора да се сражават и умират в чужда земя за момчето на Олидан.

— Ще го заболи, ако те чуе да ме наричаш така — казах аз.

Лорд Робърт се наведе да прошепне нещо в ухото на баща си.

— Ако ще обвързваш съдбата си с моята, Йорг, ще са ни нужни по-здрави връзки. Лейди Агат ни е скъпа, на мен и на баба ти. Синът ѝ управлява в Уенит и има две дъщери. Още са малки, но скоро ще стават за женитба. В деня, когато се венчаеш за някоя от тях, моите войници ще бъдат готови да се бият за каузата ти — каза графът и се облегна назад с широка усмивка.

— Какво ще кажеш, Йорг? — попита вуйчо Робърт, и той усмихнат.

Разперих ръце.

— Имам ли избор?

Робърт кимна на един рицар при вратата, той я отвори и каза нещо на слугата, който чакаше отвън. Челюстите на капана щракнаха и ме затвориха. В двата дни, откакто Каласади беше изчезнал, явно бяха летели птици. И карети. Натам и обратно.

— Калам Дийн, лорд на Уенит, трети с това име! — оповести с ясен глас херолдът, запотен в коприните си. — И лейди Миана.

Набит мъж, нисък и с рядка сива коса, влезе наперено в залата. Стар почти колкото дядо. Беше облечен със семпла бяла роба и направо можеше да мине за монах, ако не беше тежката златна верига на врата му. На веригата висеше рубин, по-голям от гълъбово яйце. Лейди Миана вървеше след него, осемгодишна, натруфена с кринолин и плюш, ококорена, зачервена от жегата, стиснала с две ръце парцалена кукла.

Лордът на Уенит тръгна право към мен без предисловия, кривеше врат да ме огледа от глава до пети и обратно, сякаш оглеждаше кон със съмнителни качества. Устоях на желанието да му покажа зъбите си за оглед. Човекът може да беше стар, побелял и закръглен, но нещо в него подсказваше, че си разбира от работата, че има точна преценка за хората и че идеята да пусне детето си в моето брачно ложе му допада точно толкова, колкото и на мен. Наклони се напред да ми сподели някаква тайна или заплаха, предназначени единствено за моите уши. Рубинът се залюля на веригата си и улови лъчите на умиращото слънце. Улови ги и ги задържа, огън пламна в ядрото му и рубинената светлина събуди нещо в моята кръв. Заля ме жега, ръцете ми напираха да посегнат към скъпоценния камък.

— Чуй ме добре, Анкрат — каза Калам Дийн от Уенит, а рубинът се люшна назад към гърдите му и сложи край на разговора. Лорд Калам извика от болка и отскочи. Обгорен кръг бял плат димеше под камъка.

Докато стражите се суетяха около Уенит, а дядо ми пращаше да извикат слуги, детето пристъпи към мен и каза:

— Крал Йорг?

— Лейди Миана? — Смъкнах се на едно коляно, за да я гледам в очите, и обърнах глава така, че да не я уплаша с грозния си белег.

— Как се казва кукличката ти? — Имах нищожен опит с децата, но тази тема ми се стори безопасна като за начало. Момичето погледна изненадано куклата, сякаш изобщо не знаеше, че я държи.

— О. Не е моя. Аз съм голяма. На сестра ми е, Лоли. — Лъжеше. Устата ѝ се изкриви, сякаш е вкусила нещо кисело. За пръв път говорех с нея, а вече я бях превърнал в лъжкиня. Макар че ако изобщо се венчаехме някога, това щеше да е най-малкото ми престъпление спрямо нея. Аз щях да съм нейната гибел, гибелта за това малко момиче и неговата парцалена кукла. Ако имаше и капка разум в главата, то щеше да избяга с писъци. Ако аз имах и капка достойнство в сърцето си, щях лично да я прогоня. Вместо това щях да излъжа баща ѝ, да се усмихвам, да съм мъжът, който му трябваше, пък било то и за кратко, и всичко това срещу обещанието за тежка конница, за петстотин кавалеристи върху най-силните коне на Конски бряг.

Свещеник от дворцовия параклис изведе лорд Уенит от тронната зала; помагаше му и един от стражите. Миана тръгна след тях. Спря, обърна се и каза:

— Запомни ме.

— О, непременно — отвърнах, все още коленичил на пода. Хубав ден като днешния би останал завинаги отпечатан в спомените ми, ако му позволях. Дарих я с усмивка. — Няма да изгубя спомена за теб, Миана. Имам къде да го прибера, на място хубаво и сигурно.

На следващия ден двамата с Калам Дийн довършихме преговорите си. Лордът на Уенит не носеше рубина си, но обеща да го включи в зестрата на Миана. Същата вечер хванах цаката на нещо важно — как да изстискам нежелан спомен от главата си и да го прибера в медната кутийка на Лунтар. От Миана запазих само няколко неща — името ѝ, че ще се оженя за нея и че един ден петстотин кавалеристи ще се отзоват на повика ми.

Остатъкът от престоя ми в замък Утрен и обратният път към Ренарските планини са истории, които мисля да запазя за друг ден. Преди да си тръгна от Конски бряг обаче, всъщност в деня след годежа си, се върнах в стаята под винената изба, този път с позволение.

Вуйчо ми я нарече „стаята на мърморкото“. Според него машината имала само три предназначения. Първото било да захранва светещите мехури в най-старите части на замъка. Второто — да изпомпва морска вода, да я превръща в прясна и да поддържа налягането на фонтаните в двора. И последно — да осигурява на мърморкото Фекслър Брюс странното му половинчато съществуване, което той използвал, за да обяснява на живите колко са невежи и да мрънка за нещата, които бил оставил недовършени приживе.

— Махай се.

Фекслър се появи веднага щом влязох в подземното помещение и ме поздрави по познатия начин.

— Накарай ме — включих се в играта.

— А, младокът с въпросите — каза Фекслър. — Навремето и аз бях младок с въпроси, между другото.

— Не, не си бил. Ти си ехо на човек, който е бил. Може да си бил нов, но никога не си бил млад.

— И какъв е въпросът ти? — попита той намусено.

— Можеш ли да сложиш край на съществуването си?

— Не всички търсят край, момче.

— Мислиш, че аз търся края си?

— Всички младоци флиртуват със смъртта.

— Щях да съм здравата хлътнал по нея, ако бях прекарал хиляда години в мазе.

— Не ми беше лесно — призна той.

— Позволено ли ти е изобщо да се стремиш към края си?

— Ти си вманиачен на тема смърт, дете.

— Не отговори на въпроса ми — казах аз.

— Не ми е позволено да отговоря на този въпрос.

— Виж ти! — Отстъпих назад и седнах на последното стъпало. — Добре. Какво можеш да направиш за мен?

— Мога да ти дам право на три въпроса.

— Като златната рибка — казах аз.

— Златната рибка изпълнява желания. Остават ти два.

— Това беше наблюдение, а не въпрос! — викнах аз.

Прехапах устна.

— Заклеваш ли се, че ще ми дадеш пълни и честни отговори?

— Не. Остават ти два.

По дяволите.

— Кажи ми за оръжията — рекох аз.

— Не. Остава ти един.

— Посочи ми най-полезната и най-лесно преносимата строителска магийка в тази стая — казах аз.

Фекслър сви рамене, после посочи някаква част на машината, нещо като клапа. Отидох да я разгледам. Не беше клапа. Беше пръстен в жлеб.

— Това не ми се вижда лесно преносимо.

— Завърти го — каза той.

Изтрих джаджата с ръкава си. Сребърен пръстен с диаметър десетина сантиметра на върха на къс цилиндър. По външната му обиколка имаше плитки вдлъбнатини за по-лесно захващане. Опитах се да го завъртя. Отначало пръстенът не помръдна, но аз напънах още и успях да го завъртя с половин оборот.

Нищо.

Завъртях го още малко, вече без да се напъвам толкова. И още малко. Завъртях го няколко пъти около оста му и пръстенът падна в шепата ми.

— Яко — казах аз.

— Погледни през него — предложи Фекслър.

Вдигнах пръстена пред едното си око. В първия миг не видях нищо особено, после в полезрението ми се появи образ, сини кръгове, нашарени с белезникави вихри, всичко много ясно и детайлно. Сетих се за снежния глобус на Аларик.

— Прекрасно е — казах аз. — Какво представлява?

— Целият ти свят. Погледнат от двайсет хиляди мили над земята. Или малко повече.

— Много бе. А тези белите вихри? Какво са?

— Въздушни формации.

— Въздушни? — Тоест облаци, погледнати отгоре, вместо отдолу, и в мащаб, който разкриваше модела на движението им. — Откога са? От твоето време?

— От днес. От този момент.

— Значи това не е просто рисунка?

— Виждаш света такъв, какъвто е в момента. Това е твоят свят — каза Фекслър.

Преместих леко пръстена и се гмурнах, или такова беше усещането, полетях надолу и наляво, като орел, който се спуска към плячката. Малка къдрица по края на един облак изпълни полезрението ми, разсея се и аз видях земята отдолу, видях лъскава нишка да се вие между зеленото и кафявото. Залитнах, но стъпих здраво, преди да съм паднал на пода.

— Виждам река! — Включи се стар инстинкт. Подозрението свали пръстена и образите му от окото ми. — Защо?

— Защо? — попита той.

Завъртях устройството между пръстите си.

— Пази се от призраци, които ти носят дарове, казват хората.

— Всъщност поговорката гласи да се пазиш от гърци, но иначе смисълът се е запазил. — Фекслър се намръщи. — Ти носиш нещо, което ме интересува. А и в теб има повече, отколкото се вижда с просто око. Не всеки ден бойно поле слиза по стълбите ми.

— Бойно поле?

— Ти си възел, където се срещат две противоположни форми на енергия, младежо — една тъмна и една светла. Има си научни термини за тях, но тъмна и светла също стават. Ако някой не направи нещо по въпроса, скоро те ще те разкъсат. Буквално. Това е експоненциален процес, краят ще бъде внезапен и страшен.

— И ти знаеш това, защото?… — Погледът ми се върна към пръстена.

— Приеми го като житейски урок, Йорг. Погледнеш ли в нещо, и то поглежда в теб. Пръстенът сканира мозъка ти до най-малките подробности.

Стиснах челюсти. Не ми харесваше да ме мерят и класифицират.

— Ясно. Но не си открил онова, което търсиш, нали? Открил си нещо неочаквано.

— Знаеш какво търся. — Фекслър се усмихна. — Ще бъдеш ли така добър да го покажеш на пръстена?

Извадих кутийката със спомените си. Имах чувството, че трепери в ръката ми. Пръстенът прилепна към нея като магнит. За миг образът на Фекслър запулсира с ярка светлина.

— Интересно — каза той. — Грубовато, но хитроумно. Забележително дори.

Кутийката и пръстенът се разделиха, явно бяха приключили каквото там са имали да свършат. Фекслър ме прониза с напрегнат поглед.

— Аз мога да ти помогна, момче. Огън и смърт са забили дълбоко куките си в теб. Наречи го магия. Не е магия, но ще ни е по-лесно, ако го наречем така. Раните ти, те са като котва за заклинанията. Две заклинания и всяко се опитва да те издърпа във владението, от което е дошло. Само по себе си всяко от тях е достатъчно силно да те потопи, да те промени, да те лиши от човешкия ти облик. Разбираш ли какво ти говоря?

Кимнах. Феракинд и Мъртвия крал ме чакаха, всеки в своя си ад.

Фекслър сведе поглед към кутийката, която стисках здраво.

— Спасява те единствено фактът, че тези две сили са в противоборство. Но рано или късно, по-скоро рано, това противоборство ще те разкъса.

Чакаше да проговоря, да го моля за помощ. Мълчах и го гледах.

— Мога да ти помогна — каза той накрая.

— Как?

Той се усмихна нервно.

— Всъщност вече го направих. Свързах и двете сили към тази твоя интересна кутийка. Тя е много по-силна от теб. Може да издържи безкрайно по-дълго. И докато държи, процесът би трябвало да прекъсне. Никоя от двете сили не ще пусне корените си по-надълбоко в теб, нито ще те привлече по-навътре във владението си.

— А ти какво искаш в замяна на този… дар?

Фекслър махна с ръка, сякаш намираше въпросът ми за дразнещ.

— Важно е да запомниш едно, Йорг от Анкрат. Не отваряй кутията. Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали. Отвориш ли я, край с теб.

Завъртях кутийката в ръка.

— Пандора е имала такава.

Вдигнах очи към Фекслър, знаех, че той ще схване шегата, но него го нямаше. Няколко минути минаха в тишина, аз стоях сам в мазето, претеглях в ръце кутийката и пръстена. Измъкнал бях доста повече от трите обещани отговора, но сега имах стотици нови въпроси, които да задам на призрака. Много повече, отколкото преди да сляза в мазето.

— Върни се — извиках като последния глупак.

Призракът не се върна.

Пъхнах пръстена в джоба си. Виждаше ми се странно, че мърморкото бе предпочел мен пред другите, които бяха идвали да го навестят. Явно ме намираше за по-интересен от тях. И така да е, пак ми се виждаше странно. Вуйчо Робърт не беше споменал да е получавал дарове от призрака, нито смислени отговори на въпросите си. Фекслър искаше нещо от мен. Нещо лично. Онази нервна усмивка, точно преди да изчезне, по нея бях познал, че иска нещо. Вярно, беше мъртъв от хиляда години, беше Строител, или историята на Строител, записана в машина от бурми и магия, но преди всичко беше човек, а човеците аз ги познавах. Искаше нещо… нещо, което не можеше да си вземе сам, и мислеше, че аз мога да му го дам.

Още се чудех дали смъртта все пак не мами и него, призрака. Не ни е писано да живеем вечно, нито да съществуваме в самота. Живот без промяна не е живот. Призракът под връх Хонас се беше съгласил с мен за това. Може би Фекслър Брюс не можеше да го изрече в прав текст, може би единственият достъпен за него начин да го признае беше този — да ми предложи дар. И да се надява, че аз ще му помогна на свой ред. Искаше нещо, това знаех със сигурност. Всички искат нещо.

Трябваше да помисля върху това. Фекслър беше творение на машината и зависим от нея. Дядо нямаше да ми благодари, ако съсипех източника му на прясна вода, нямаше да ми благодарят и нещастниците, които щяха да заемат мястото ѝ и да изпомпват на ръка водата за фонтаните. Фекслър може и да си беше отишъл, но двамата още не бяхме приключили един с друг.

Вечерта след визитата си в мазето на Фекслър говорих с вуйчо Робърт. Седяхме в кулата с обсерваторията, на масата имаше глинена стомна с вино, която изглеждаше толкова стара, че сигурно я бяха изровили от някоя фараонска гробница, и две сребърни чаши с релефни фигурки на коне. Хладен вятър въздишаше между арките, лъскав звезден прах посипваше черното небе.

— Майка ти обичаше да идва тук, когато бяхме малки — каза Робърт.

— Учеше ни как се наричат звездите — казах аз. — Макар че Уилям беше много малък. Така и не се научи да различава други освен най-голямата в Кучето и Полярната. — Помнех го как сочи небето, протегнал решително ръчичка към звездите, пръстът му се колебае, челцето му е навъсено от усилието да уцели.

— Сириус и Поларис. — Робърт отпи глътка вино. — Другите съм ги забравил. На Роуен тези неща ѝ идваха отвътре. Близнаци сме, но дарбите ни не бяха разпределени поравно. Тя беше умната и хубавата, аз… имах нюх към конете.

— А аз имам нюх към убиването. — Виното се разля по езика ми, ароматът му тъмен и многопластов.

— Едва ли това е единственият ти талант. — Робърт посочи едно съзвездие, което се виждаше под арката. — Онова кое е?

— Орион. — Станах и пристъпих към прозореца. — Бетелгейзе, Ригел, Белатрикс, Митака, Алнилам, Алнитак, Сииф — изредих частите на гиганта. — Усети ли, когато тя умря? Близнаците усещат ли?

— Не. — Гледаше втренчено в чашата си. — От друга страна… — Остави виното пред себе си. — Може би тя притежаваше усета, за който питаш. Отдавна беше, пролетният прилив ме хвана в капан при Рачешката скала. Щях да се удавя, ако Роуен не беше довела стражи с въжета да ме измъкнат. Бяхме деца, десетинагодишни, но тя незнайно как беше разбрала, че съм в беда и къде да ме намери. Още един талант, който не споделяхме.

Гледах го и ми беше криво, че е имал толкова много години с нея. Тя ми беше майка, но споменът ми за нея изтъняваше, изтичаше като пясък през пръстите ми. Не бих могъл да нарисувам лицето ѝ, нито да ви кажа точно какъв цвят бяха очите ѝ, помнех само отделни нещица, мигове, ъгъла на скулата, уханието и мекотата ѝ. Чувството за сигурност, което изпитвах край нея… и нощта, когато разбрах, че това чувство е измамно.

— Тази сутрин ходих в стаята на мърморкото — казах аз.

Строителският пръстен висеше на връв около врата ми под туниката, която ми бяха дали от гардеробната на Робърт. Замислих се дали да не му го покажа, но се въздържах. Навиците, придобити на пътя, умират трудно. Бях си го поискал, бях го получил и сега пръстенът беше мой. Нямаше причина да разкривам предимството си. Металът лежеше тежък на сърцето ми. Може би така се усеща вината.

— Минал си през прахоляка и паяците само за да те наругае един стар призрак. — Вуйчо отпи от виното си. — Преди слизах долу по няколко пъти в годината. Но мърморкото си е все същият, не се променя. Така че накрая се промених аз.

— Знаеш ли какво може да прави машината? — попитах.

— Кой знае на какви дивотии е способно онова дяволско нещо? Изпомпва вода, това го знам, но хората казват, че машините на Строителите по правило са с много функции. Баща ми не е слизал долу от шейсет години, неговият баща също не е закачал машината, също като неговия преди това. Онова нещо идва от свят, който е най-добре да забравим. Би трябвало да си научил този урок в Гелет.

Виното ми загорча. Светлината на онова строителско слънце ме намираше дори тук, в лятната нощ на Конски бряг. Вуйчо ми грешеше обаче. Строителите не си бяха отишли и ние не можехме да ги забравим. Призраците им ехтяха в машини, заровени в нашите подземия, очите им ни гледаха през облаците, а ние водехме дребните си войни в тяхната сянка. Не бих се учудил, ако именно те стояха зад дребните ни конфликти, колкото да ни създават работа, да държат вниманието ни фокусирано върху настоящето, за да не обърнем взор към миналото.

— Много неща научих в Гелет. Например, че сме деца в свят, който не контролираме и не разбираме. Че всеки е сам и че успехът и провалът ни зависят само от силата на личната ни воля. Това, както и докъде съм готов да стигна. Както и че никой няма да се притече на помощ в миг на нужда. — И че някои неща не могат да се поправят дори ако свалиш слънцето на земята и събориш планина.

Мислех за Гелет и за духовете, които Чела беше извадила от мен. След онази нощ в бурята и тръните ме преследваха делата на други хора. Гелет ме научи, че могат да ме преследват и собствените ми дела.

Мъртвото дете ме гледаше, паднало до стените на кулата, косата му беше в кръв, също като на Уилям до километричния камък, очите му — две ярки звезди. Още един призрак, още една злочестина, която си търсеше дом.

— Ти така и не дойде. Мислех, че ще дойдеш да ме вземеш. — Стотици пъти си бях представял как вуйчо Робърт пристига във Висок замък, повел кавалерията на Утрен, да потърси сметка за смъртта на сестра си и да отведе сина ѝ. — Ако Утрен се беше вдигнал да отмъсти за смъртта на мама, изобщо нямаше да има Гелет. — Нито годините на пътя. Нито реките от кръв. Нито мъртво дете, което ме следи с поглед.

Робърт отново се втренчи в чашата си.

— Ти си избягал от Висок замък преди ние изобщо да разберем за смъртта на Роуен. Олидан не е бързал да изпрати вест, а вестта не е бързала да ни намери.

— Но ти не дойде. — Стар гняв възвря в мен и аз отидох при стълбата, в случай че кипне. Изкачил се бях по стъпалата като крал, като мъж почти на петнайсет, а сега в мен крещеше едно измъчено и гневно дете, крещеше през годините.

— Йорг…

— Не! — Ръката, която вдигнах да го спра, трепереше от силата на онова, което задържах, въздухът помежду ни затрептя, сякаш нажежен. Не бях очаквал спомените да ме затиснат така.

Хукнах по стъпалата, уплашен, че може да изцапам отново ръцете си. По тях вече имаше от кръвта на чичо ми. Не исках да добавя и кръвта на вуйчо си.

Изгладихме конфликта си още на следващата сутрин, но с любезностите и празните слова, с които хората скриват петното на обидата, вместо да го изтъркат до чисто. Не му позволих да повдигне темата. Вместо това го заговорих за Ибн Фейд и Каласади. Направил бях и невъзможното да си отмъстя за смъртта на мама и Уилям, а тези двамата едва не ми отнеха цялото ми семейство по майчина линия — вуйчо ми, баба и дядо. Нещо повече, матмагьосникът беше разкрил тайната ми и най-хладнокръвно беше решил да я премълчи и да ги отрови, преди те да разберат, че съм тук, да ги избие до крак, да отстрани и мен, като ме натопи за убийството им. Действията му не бяха продиктувани от омраза или гняв, не, бяха резултат от прецизни изчисления. Ала уравнението му се беше оказало неравенство. Дисбаланс, който следваше да бъде отстранен.

Робърт се опита да ме отклони от отмъщението.

— Рано или късно Ибн Фейд ще ни нападне и ще си строши зъбите в нас. Тогава ще му потърсим сметка.

Но моите планове бяха по-непосредствени. Често съм рисувал отмъщението като най-трудната пътека, по която да поемеш, но истината е друга. Понякога отмъщението е лесно.

Тръгнах си след няколко месеца, загорял от слънцето, по-висок, натоварен с провизии и подаръци. Дисагите ми се издуваха до пръсване, съблазнителна гледка за всеки бандит, когото срещнех по пътя. Най-важните неща държах по себе си. Кутийката с трънените мотиви, строителския пръстен, който показваше образи, и оръжието, което беше убило Фекслър Брюс преди повече от деветстотин години — твърда тежка буца, вързана над лакътя ми. Открай време възприемам „не“-то като предизвикателство, а не като отговор.

Но най-ценното ми съкровище беше едно послание, мантра, ако щете. „Не отваряй кутията. Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали. Отвориш ли я, край с теб.“

Никога не отваряй кутията.