Кралят на тръните

5.

— Това е лоша идея, Йорг.

— Опасна е, Кодин, но не значи непременно, че е лоша. — Затиснах с кинжала си картата, за да не се навие отново.

— Дори да приемем, че планът не е предварително обречен на неуспех, пак означава, че ще оставите кралството си без крал. — Забоде пръст в картата, върху Призрачния замък, сякаш да покаже къде ми е мястото. — Минаха само три месеца, Йорг. Тукашните хора още не са ви приели напълно, нобилитетът ще подхване заговори веднага щом ви види гърба, а и колко войници ще отведете със себе си? Опразните ли трона, Ренарските планини ще се сторят апетитна и лесна плячка за мнозина. Нищо чудно дори баща ви да тръгне насам с Войската на Портата. Ако се стигне до отбрана на замъка, не знам каква част от войските на чичо ви ще откликнат на призива ви.

— Баща ми не прати Портата, когато Ренар уби майка ми и брат ми. — Пръстите ми се стегнаха по своя воля около дръжката на кинжала. — Не вярвам да тръгне срещу Призрачния сега. А и войските му са заети другаде — прилапват малкото, което остана от Гелет.

— И колко войници ще вземете със себе си? — попита Кодин. — Стражът няма да е достатъчен.

— Николко няма да взема — рекох. — Дори да тръгна с цялата армия, това ще ме вкара във война на чужд терен. — Кодин понечи да възрази, но аз го прекъснах: — Ще взема братята. На тях ще им е приятно отново да хванат пътя, а и заедно се мотахме насам-натам безнаказано години наред. Не виждам кой ще ни спре сега.

Макин се върна с няколко големи свитъка под мишница. Още карти.

— Инкогнито, нали? — каза и се ухили широко. — Супер. Честно казано, нямам търпение да се поразтъпча.

— Ти оставаш, брат Макин — уведомих го. — Ще взема Кент, Роу, Грамло, Младия Сим… а защо не и Маикал. Той е малоумен, горкият, но има девет живота. И Малчо Райчо, разбира се…

— А, не, него не го вземайте — каза твърдо Кодин. — Мръсник е той и не ви обича. Ще ви убие при първа възможност.

— Да, ама ми трябва — казах.

Кодин се намръщи.

— Върши работа в битка, признавам, но е подъл, недисциплиниран, липсва му елементарна интелигентност, освен това…

— Аз бих се изразил иначе — прекъсна го Макин. — Райк не може да направи омлет, без да нагази до коленете в пилешка кръв и да се окичи с пилешки черва.

— Райк умее да оцелява — казах. — А аз имам нужда от хора, които умеят да оцеляват.

— Имаш нужда от мен — рече Макин.

— На Райк не може да се вярва — каза Кодин и потърка челото си. Винаги го правеше, когато е разтревожен.

— Ти ми трябваш тук, Макин — рекох. — Да ми вардиш кралството, докато се върна. Знам, че на Райк не може да се вярва, но четири години на пътя са достатъчни да опознаеш човек. Той е най-подходящият инструмент за тази задача.

Вдигнах кинжала си и картата се сгъна на руло.

— Видях достатъчно.

Макин вдигна вежди и остави своя наръч навити карти на масата.

— Кодин, виж кой ще е най-свестният маршрут, отбележи го на картата и дай на писаря да направи копие. — Изпънах гръб и се протегнах. Трябваше да си намеря някакви дрехи. Прислугата беше изгорила старите ми дрипи, а кадифетата не стават за път. Прашасват за нула време.

Отец Гомст ни настигна — мен, Макин и Кент Червения — на път към конюшните. Притичал бе от параклиса, дишаше тежко, лицето му беше зачервено, под едната си мишница стискаше огромна библия, в другата държеше кръста от олтара.

— Йорг… — Млъкна да си поеме дъх. — Крал Йорг.

— С нас ли ще дойдеш, отче Гомст?

Свещеникът пребледня комично и аз се усмихнах.

— Благословията — избълва той, все още задъхан.

— А, добре. Ами, благославяй тогава.

Кент моментално се смъкна на колене, по-набожен убиец не бях виждал. Макин го последва с готовност, необяснима за човек, който е участвал в плячкосването на цяла катедрала. Откакто Гомст се беше върнал от Гелет под светлината на строителското слънце без други поражения освен лек слънчев загар, братята, изглежда, смятаха, че е докоснат от бога. Фактът, че всички ние бяхме оцелели по подобен начин, при това с много по-малко време на свое разположение, явно им убягваше.

Колкото до мен, въпреки всички престъпления на Римската църква прежното ми презрение към свещеника беше пресъхнало. Единственото истинско престъпление на Гомст беше природата му — природа на човек слаб, неспособен да бъде проводник на божията милост, на любовта на своя спасител, неспособен дори да стегне здраво и убедително хомота на римското иго около врата на своето паство.

Сведох глава и изслушах молитвата. Няма лошо да си покриеш задника.

Шарената ми банда се беше събрала в западния двор, момчетата проверяваха за последно екипировката си. Конят на Райк беше огромен.

— Дори аз мога да тичам по-бързо от това чудовище, Райк. — Заобиколих да погледна коня отзад, уж търся нещо. — Май не си взел ралото, когато си откраднал коня, а?

— Ше свърши работа — отвърна Райк. — ’Ного плячка може да носи.

— Маикал не е ли докарал количката за главите? — Огледах се. — Къде е той всъщност?

— Отиде за сивушкото — каза Кент. — Идиотът рече, че друг кон нямало да язди. Щото не знаел как.

— На това му викам аз лоялност. — Стрелнах с поглед Райк. — Ами ти, брат Райк, къде е новата ти женичка? Няма ли да те изпрати?

— Оре — каза той и плесна коня си по хълбока. — Нали ѝ ’зех добичето.

Горгот излезе от вратата към кухните и надвисна зад Райк. Не е за вярване, че нещо на два крака може да е по-високо и по-широко от Райк. Гог се появи с подскоци след Горгот. Хвана ме за ръка и аз го оставих да ме поведе. Откакто некромантството пусна корени в мен, малцина намират смелост да ме хванат за ръка. Смърт се процежда от пръстите ми. Не просто мъртвешки студ, а буквално. Хвана ли цвете, то увяхва и умира.

— Къде отиваме, брат Йорг? — Пак си беше детско гласче, въпреки припукването на огън в него.

— Да ти намерим огнен маг, за да не ми подпалваш леглото — отвърнах.

— Ще боли ли? — Гледаше ме с големите си очи, черни вирчета без бяло, ириси и прочие.

Вдигнах рамене.

— Не е изключено.

— Страх ме е — каза той и стисна ръката ми по-силно. Усещах топлина да се събира в пръстите му. Топлина, която да компенсира студа в моите. — Страх ме е.

— Значи сме на пръв път — казах аз.

Гог смръщи озадачено вежди.

— Трябва да застанеш лице в лице със страховете си, Гог. Да ги надвиеш. Те са единствените ти истински врагове.

— Теб не те е страх от нищо, брат Йорг — каза той. — Крал Йо…

— Страх ме е да не изгоря — прекъснах го. — Най-вече в леглото си. — Погледнах братята, които пристягаха оръжия към седлата на конете и пълнеха дисагите с провизии. — Имах един братовчед, който обичаше да гори хора, нали, брат Роу?

— Аха — каза той.

— Братовчед ми Марклос — рекох. — Кажи на Гог какво стана с него.

Роу пробва върха на една стрела в палеца си.

— Ми, ти отиде при него сам-самичък, Йорг, и го уби, нищо че Марклос беше наобиколен от стотина свои войници.

Сведох поглед към Гог.

— Освен това ме е страх от паяци. Има нещо в начина, по който се движат. И в начина, по който не се движат. Нали ги знаеш как припкат? — И показах с ръка.

Извиках през рамо на Роу:

— Кажи му за паяците, Роу.

— Бъзе го е от паяци. — Роу се изплю и прибра в колчана последната си стрела. — Историята ще ти хареса, Гог, щото си безбожно чудовище и прочие. — Пак се изплю. Брат Роу обичаше да плюе. — Веднъж изкарахме цела седмица сврени в склад със зърно. Криехме се. Не е като да гладувахме де. От зърно и плъхове става убава яхнийка. Ама Йорг не щя да я опита даже. И значи оня склад беше пълен с паяци. Големи космати паяци. — Разпери докрай пръсти да покаже колко големи. — Целата седмица Йорг ги лови. И само т’ва яде, нищо друго. Паяци. Сурови, без да ги готви. Даже не ги убиваше, преди да ги изяде.

— А след онази паметна седмица яхнията от плъхове неизменно ми се услажда — добавих аз.

Гог се намръщи, после погледът му попадна върху китката ми и се задържа там.

— Какво е това? — И посочи.

Дръпнах ръкава си нагоре и вдигнах ръка, така че всички да видят.

— В съкровищницата на чичо ми намерих две неща, които струват повече от златото, дето ги заобикаляше. Реших да ги взема в случай на нужда. — Изчаках да се уверя, че Райк е видял среброто на китката ми. — Няма нужда да пребъркваш дисагите ми нощем, Малчо Райчо, нали? Съкровището е на ръката ми и ако ти стиска да го поискаш, можеш да пробваш още сега.

Той се изхили и притегна поредния каиш от такъмите на гигантския си кон.

— Какво е? — Гог ме зяпаше омаян.

— Строителска направа — отговорих. — Много е старо, на хиляда години и повече.

Роу и Кент Червения се приближиха да погледнат.

— Чувал съм, че му викали „часовник“ — продължих аз. — Видно е защо.

Самият аз бях очарован от нещото. Имаше си личице зад кристално стъкло, с дванайсет часа и шейсет минути, и две черни ръчички, които се движеха, едната бавно, другата още по-бавно, движеха се и показваха времето. Изкушен в крайна степен, аз го бях отворил от задната страна с върха на ножа си. Капачето се беше отворило на миниатюрната си панта, сякаш Строителите са знаели, че ще искам да видя какво има вътре. А там имаше колелца, мънички, назъбени, въртящи се. Нямам представа как са изработвали толкова малки неща с такава невиждана прецизност, но за мен механизмът на часовника беше по-голямо чудо от слънцето, което бяхме събудили под връх Хонас, или светлинките с форма на круша, които ни бяха останали в наследство от Строителите.

— А второто, Йорг? — попита Райк.

— Второто е това. — Извадих го от дълбокия джоб на туниката си и го оставих на една от големите каменни плочи, с които беше настлан дворът. Очукан метален клоун със следи от боя по дрешката, косата и носа.

Кент отстъпи крачка назад и потрепери.

— Изглежда зъл.

Коленичих и освободих едно ключе при тила на клоуна. Чу се жужащ звук, клоунът залитна леко, после взе да тропа с металните си крака и да пляска с металните си ръце. Държеше цимбали и вдигаше ужасен шум с тях. Клатушкаше се в неправилен кръг, тропаше, пляскаше и не отиваше никъде.

Райк започна да се смее. Не с любимото си „хър-хър-хър“, в което се чува повече гняв, отколкото смях, а истински, от сърце и корем.

— Глей го бе… глей го бе… — повтаряше през смях.

И други не се удържаха. Сим и Маикал се пречупиха първи. Грамло пръхтеше изпод мустаците ала удавен плъх, които от известно време си отглеждаше грижливо. След него се включи Кент, а накрая дори Роу, смееха се като деца. Гог ги зяпаше озадачен. Даже Горгот се ухили. Кътниците му приличаха на надгробни плочи.

Клоунът се катурна и продължи да тъпче във въздуха. Райк се хвана за корема, клекна и взе да удря с юмрук по земята, дъх не можеше да си поеме от смях.

Клоунът забави темпото, после спря. Вече бях установил, че вътре в тялото му има пружинка от синя стомана, която се натяга с ключето. Когато клоунът спре да тропа и да пляска, пружинката се е развила.

— Бърло… Бърло трябваше да види това — каза Райк и изтри сълзите от очите си. За пръв път го чувах да споменава някой от падналите.

— Да, брат Райк — рекох аз. — Трябваше да го види. — Представих си как брат Бърло се смее с нас, а шкембето му се тресе.

Паметен миг беше този, от онези ключови моменти, които помниш, докато си жив. Миг, който вля свежи сили в нашето братство и ни подготви за пътя. Паметен миг… и последният добър.

— Време е да тръгваме — казах аз.

Понякога се чудя дали и в нас няма пружина от синя стомана, като онзи денк в сърцевината ни, за който говореше Горгот. Чудя се дали и ние тропаме и пляскаме, пляскаме и тропаме в наши си произволни кръгове, без да отиваме никъде. И кой ли ни се смее.