Кралят на тръните

23.

Пътят ни назад към Призрачния минаваше през новообразувания релеф — разкъсана земя, осеяна с размазани трупове, тук-там някой жив стенеше под новата каменна покривка. Прекосихме долината. Сивите камуфлажни туники на Стража се бяха сдобили с допълнителна маскировка във вид на дебел слой каменна прах, лицата на мъжете бяха побелели колкото от нея, толкова и от ужас.

Междувременно армията на принца беше обградила замъка, стрелци бяха заели позиции по височините, обсадните машини се придвижваха по местата си. Колкото до моята войска, онази, която бях оставил в замъка, тя се бе прибрала зад стените въпреки теснотията. Нямаха никакъв шанс в битка на открито.

Виждах отделения лъкометци да се спускат в дълги колони, вероятно пратени на изток да ни пресрещнат в светлината на неочакваната ни победа. Явно принцът се учеше бързо. Очакваше второ действие от моя страна. И този път щеше да се отнесе сериозно към моите триста.

— Няма бърза работа — отбеляза Макин до мен.

— Първо ще отслаби крепостните стени и ще прореди редиците ни — каза Кодин.

— Нищо не му пречи да си клечи пред стените, поне докато не завали големият сняг — добави Хобс. — Завали ли обаче, ще иска да е вътре. Да изкара зимата до огнището. А дойде ли пролетта, ще тръгне към проходите.

— Да, но той иска да влезе в замъка още днес — казах им. — Най-късно утре. Ще мине през предната порта.

— Защо? — попита Кодин, не за да спори, а за да разбере.

— Защо да съсипва един хубав замък? — казах аз. — Хвърля цялата си сила в мащабна атака. Врагът се предава. Победителят проявява милост и вече има нова крепост на свое разположение, нов гарнизон и една разбита порта за поправяне. Точно като мен, и той не обича половинчатите работи. Влизаш ударно и вземаш своето, точка.

— Милост? — попита Макин. — Смяташ, че пословичната стрелянска милост е оцеляла, след като размазахме хората им на кайма?

— Може и да не е оцеляла — казах с мрачна усмивка, — но и аз не съм от милостивите. Този път, стари приятелю, никой няма да се измъкне жив, гарантирам ти.

— Червения Йорг. — Макин се удари по гърдите, както го беше направил във форта на Ремажен преди години.

— Червен ден — казах аз. Топнах два пръста в останките от нещо, което само допреди час-два е било живо и здраво, теглих червена черта по лявата си буза, после и по дясната.

Докато се спускахме по долината, току поглаждах медната кутийка, която висеше в кожена кесия на кръста ми. През целия ден бях оставил Сагеус да наднича във въображението ми, в онези мигове на унес, сън наяве, които беше по силите му да надуши. Собствените ми източници — шпионска мрежа, която не можеше да се сравнява с добре организираните и опитни мрежи на повечето от Стоте, — твърдяха, че принцът на Стрела има втора армия, много по-малка от тази пред портите ми, която е тръгнала към Анкрат и Висок замък, вероятно като един вид гаранция, че баща ми ще кротува. Нямаше причина Сагеус да дебне в сънищата ми, освен ако не беше преминал на страната на Стрела, тоест на най-силния играч след промяната в баланса на силите, и не служеше като съветник на принца. Разбира се, Сагеус целеше да диктува решенията му, а не да дава съвети.

От друга страна, не беше изключено Сагеус още да броди из Висок замък. Може би се опитваше да разбере плановете ми, за да ги продаде на Стрела и да купи независимост за Анкрат от името на баща ми. Така или иначе, аз нямаше да му дам нищо.

Улових нишката, която търсех, и подръпнах спомена. Предварително замислените планове, които бях складирал в кутията, винаги изплуваха като внезапно вдъхновение, като мигове на интелектуален екстаз, когато разнопосочни и видимо несъвместими факти изведнъж се подреждаха в смислена мозайка. Подръпнах нишката на плановете си, но този път нещо се обърка. Този път, макар да внимавах много, кутията се открехна, на косъм само, и с вътрешния си взор видях тъмна светлина да се процежда като кръв изпод капака ѝ. Затворих я рязко и силно, с трясък.

В първия миг не стана нищо особено и си отдъхнах.

А после споменът ме повдигна.

— Здравей, Йорг — казва тя и красноречието ме изоставя.

— Здравей, Катерин.

Стоим сред гробовете, от двете страни на каменното момиче и каменното куче, повей на вятъра завихря отронени цветове като розов сняг, а аз се сещам за един стъклен купол, който съм счупил отдавна, и се чудя как ще се слегне всичко това.

— Не бива да идваш тук сама — казвам. — Чувал съм, че в тези гори имало разбойници.

— Ти ми счупи вазата — казва тя и аз съм доволен, че не само моето красноречие е пострадало.

Катерин вдига пръсти към мястото, където я бях ударил, вазата се беше пръснала на парченца, а тя беше паднала на пода в несвяст.

Убил бях близки до сърцето ѝ хора, а тя говореше за вазата. Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.

— В интерес на истината, ти се канеше да ме убиеш — казвам.

Тя смръщва вежди.

— Погребах кучето си тук — казвам ѝ. Ето, кара ме да изричам глупави неща, да ѝ споделям тайни, на които няма право. Тя е като онзи удар по главата, който ми нанесе Орин от Стрела. Взема ми ума.

— Хана е погребана тук. — Сочи. Ръката ѝ е много бяла и не трепва.

— Хана? — питам.

Челото ѝ е като градоносен облак, зелените ѝ очи мятат светкавици.

— Старицата, която се опита да ме удуши? — питам аз. Настига ме спомен за лилаво лице в рамка от рехави сиви кичури и моите ръце, стегнати в хватка под брадичката.

— Не е вярно! Лъжеш! — казва Катерин, но всяка дума е по-тиха от следващата, по-колеблива. — Не би го направила.

Но знае, че съм прав.

— Ти уби Гален — казва, все така пронизвайки ме с гневен поглед.

— Вярно е — казвам. — В самозащита. Ако не го бях убил, той щеше да забие меча си в гърба ми.

Факт, който Катерин не може да отрече.

— Проклет да си — казва.

— Значи съм ти липсвал, така ли? — казвам и се усмихвам широко просто защото ми е приятно да я видя, да дишам същия въздух.

— Не. — Но устните ѝ трепват и аз разбирам, че е мислила за мен. И ми става хубаво.

Тя тръсва глава и се обръща, стъпва бавно, сякаш дебне собствените си мисли. Не мога да откъсна поглед от линията на врата ѝ. Облечена е с рокля за езда в кафяво и убито зелено. Слънцето вади стотина червени оттенъци от сплетената ѝ коса.

— Мразя те — казва тя.

Омразата е за предпочитане пред безразличието. Тръгвам след нея, скъсявам разстоянието.

— Боже, как вониш — казва тя.

— Каза го и при първата ни среща. Може и да воня, но поне вонята е честна, пътна. На кон и пот. Доста по-приятна от миризмата на дворцовите интриги. Поне за мен.

А тя мирише на пролет. Вече съм близо, а Катерин е спряла. Близо съм и усещам силата между нас, като гъдел по кожата, под скулите, във върховете на пръстите. Става ми трудно да дишам. Искам я.

— Не ме искаш, Йорг — казва тя, сякаш съм го изрекъл на глас. — И аз не те искам. Ти си недорасло момче, и зло при това. — Устните ѝ са стиснати на неумолима черта и все пак са пълни, мамещи.

Поглъщам с поглед извивките на тялото ѝ и я искам по-силно, отколкото съм искал всичко друго в живота си. А аз съм искал и искам много неща, искането е в природата ми. Не мога да говоря. Осъзнавам, че ръцете ми посягат към нея, и ги спирам с усилие на волята.

— Пък и защо ти е да се интересуваш от сестрата на „скоронската курва“? — пита тя и отново свъсва вежди.

Това ме кара да се усмихна и аз намирам думите си.

— Какво? Очакваш да съм разумен? Това ли е цената на порастването? Много е висока. Да премълча детинските обиди към жената, която е заела мястото на родната ми майка? Не, тази цена е твърде висока, уверявам те.

Устните ѝ потрепват пак в намек за усмивка.

— Сестра ми курва ли е?

— Откровено казано, не разполагам с доказателства нито за едното, нито за другото — отвръщам.

Катерин се усмихва сковано и изтрива ръце в полите си. Стрелка с поглед дърветата, сякаш търси там приятели или врагове.

— На нивото на разума ти също не би ме искала — казвам аз.

— На никакво ниво не те искам.

— Не разумните хора оформят света — продължавам аз. — Светът е крадец, измамник, убиец. Както казват хората, прати крадец да хване крадеца.

— Би трябвало да те мразя заради Хана — казва тя.

— Тя се опитваше да ме убие. — Тръгвам към гроба, който Катерин беше посочила. — Да ѝ се извиня ли? Мога да говоря с мъртвите, между другото, така че, ако искаш…

Навеждам се да откъсна една камбанка, цвете за гроба на Хана, но стеблото увяхва в ръката ми, сините венчелистчета почерняват.

— Трябваше да си умрял — казва тя. — С такава рана трябваше да умреш.

Вдигам ризата си да ѝ покажа. Тъмната черта, където ножът на татко ме беше пронизал, черните корени около нея, които се впиват в плътта ми към сърцето.

Катерин се прекръства стреснато.

— Зло има в теб, Йорг.

— Сигурно — казвам. — Но това важи за много мъже. И жени. Аз просто нося своето зло на показ.

Чудя се обаче. Първо Корион, после сърцето на некроманта. Бих могъл да обвиня тях за лудостта си, но нещо ми нашепва, че корените ѝ са само мои.

Тя прехапва устна, отстъпва назад, после изправя гръб.

— Така или иначе, аз съм хвърлила око на един добър човек.

Колкото и да бях умен, за това не се бях сетил. Не ми беше хрумвало, че Катерин може да има очи за други мъже.

— На кого? — Само това успявам да кажа.

— Принц Орин — казва тя. — Принцът на Стрела.

И аз падам.

Паднах на камънака, изпсувах, дланта ми смъдеше ужасно. Бях я ожулил до кръв, за да овардя лицето си. Макин побърза да ме изправи на крака.

— Кралете падат в битка — каза той, — а не се спъват по пътя.

Мина известно време, докато се отърся от спомена. Не много все пак, защото неочакваните срещи със земята и малко кръв по ръцете гарантирано те връщат в настоящето по бързата процедура. Планината, снегът, който скоро щеше да завали, многохилядният враг — това бяха реалните ми проблеми, а не някакъв неканен спомен.

— Добре съм. — Потупах кесията на кръста си. Кутийката си беше там. — Хайде да счупим стрелата на Стрела.