Кралят на тръните

28.

Горгот ме отнесе до мястото, където бяхме оставили Синдри да ни чака. Навън слънцето грееше като преди, което ми се стори странно. Бяхме преполовили пътя надолу, когато най-сетне се свестих, увиснал на широкия гръб на Горгот. Сетивата ми се включваха едно след друго, първа беше болката, вездесъща, после, много по-късно, усетих вонята на собственото си опечено месо, вкуса на повръщано, чух стоновете си, а накрая до съзнанието ми стигна размазаната гледка на черните планински склонове.

— Господи, просто ме убий, става ли — изскимтях. Сълзите висяха от носа и устните ми, точно както висях аз — преметнат като чувал през рамото на Горгот.

Не за Гог ме болеше, а за мене си.

В своя защита ще кажа, че когато парче от лицето ти, голямо колкото длан, е изпечено като филийка на жар, болката е абсурдно силна. Сега, когато се подрусвах при всяка стъпка на личното си чудовище, болеше дори повече, отколкото в началото, а аз и в началото исках да умра.

— Убий ме — изстенах.

Горгот спря.

— Да?

Замислих се.

— Ису Христе. — Трябваше ми някой, когото да мразя, нещо, което да отвлече мислите ми от изгарящата болка. Горгот чакаше. Щеше да направи каквото му кажа, буквално. Сетих се за баща си, за младата му съпруга и новородения му син в уюта на Висок замък.

— Може би по-късно — казах накрая.

Не помня почти нищо от пътя надолу. Свестих се чак когато Горгот ме положи в орловата папрат и Синдри се надвеси над мен.

— Ускит’р! — възкликна той, превключил несъзнателно на стария северняшки говор. — Това е лошо.

— Е, пак съм си наполовина хубав. — Усетих, че ще повърна, и обърнах глава да полея с горчилка зелената папрат.

— Няма смисъл да стоим тук — каза Синдри. Огледа се, отвори уста да каже още нещо, после я затвори.

— Гог е мъртъв — казах аз.

Синдри поклати глава и сведе очи. Пое си дълбоко дъх.

— Хайде, трябва да те върнем в замъка. Горгот?

Чудовището не помръдна.

— Горгот няма да дойде с нас — казах аз.

Горгот сведе глава.

— Не можеш да останеш тук — възрази стреснато Синдри. — Феракинд…

— Феракинд също е мъртъв — казах аз. Всяка дума ми причиняваше неописуема болка, толкова силна, че ми идеше да ги излея в един крясък.

— Стига бе! — Синдри зяпна и си остана с провиснало чене.

— Ние не сме приятели, Йорг от Анкрат — каза Горгот, гласът му бе по-дълбок отвсякога. — Но и двамата обичахме момчето. Ти пръв го заобича. Ти му даде име. Това означава нещо.

Бих му казал, че дрънка глупости, но болката беше такава, че не намерих сили за още думи.

— Ще остана в Хаймски цеп, в пещерите.

Бих му казал, че се надявам тролската воня да го задави до смърт, но цената в болка беше твърде висока. Затова само вдигнах ръка. Горгот ми отвърна със същото. И така се разделихме.

Синдри най-сетне си захлопна устата, после пак я отвори.

— Феракинд е мъртъв?

Кимнах.

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

Свих рамене и легнах по гръб в папратта. Може и да можех. Може и да не можех. Но нямах намерение да ходя и това беше важното.

— Ще доведа помощ. Коне — каза Синдри. — Ти чакай тук. — Протегна две ръце, сякаш да ме спре, ако понеча да стана, после се обърна и хукна надолу. Мисля, че желанието да съобщи новината го пришпорваше повече от желанието да ми помогне. Искаше той да е приносителят на добрата вест. И с право.

Гледах синьото небе и се молех за дъжд. Появиха се мухи, жужаха около мен, привлечени от розовото месо, мускул и подкожна тлъстина без кожа отгоре. Искаха да снесат яйцата си. След известно време спрях да ги гоня, отказах се. Лежах и стенех, въртях се, сякаш това би могло да облекчи болката. От време на време губех съзнание. Следобед заваля слаб дъждец. Молех се да спре. Всяка капка ме гореше като киселина.

Вечерта облак комари се надигна от където там се крият денем комарите. Земите на данците гъмжаха от тия проклети насекоми. Сигурно затова местните бяха толкова бледи. Комарите им изпиваха кръвта. Лежах си, комарите ме ядяха, после, след време, чух гласове.

Макин дойде. Исках да го помоля за бърза смърт, но болката беше твърде силна. Отворех ли уста, лицето ми щеше да се спука, раните сълзяха. Сетне пред погледа ми пристъпи Райк, черен силует на фона на тъмносиньото небе, и в жилите ми се вля мъничко сила. Грешка е да показваш слабост пред Райк, а и нещо в него винаги ме кара да забравям за умирачката. Видя ли го, ме изпълва желание да убия нещо.

— Знаех си, че има причина да те държа при себе си, Райк. — Всяка дума беше агония, обагрена с жажда за кръв.

Пет дни останахме в крепостта на Аларик Маладон. Не в крилото за гости, а в голямата зала. Поставиха стол за мен на подиума, истински трон, хубав почти колкото трона на дука, и аз седях там, увит в кожи, когато ме тресеше, и гол до кръста, когато се потях. Макин и братята празнуваха с хората на Маладон. За пръв път виждах толкова жени в залата — носеха бира в големи халби и рогове и ками на кръста, хранеха се на дългите маси с мъжете, пиеха и се смееха наравно с тях. Една от тях, висока почти колкото мен, руса и бяла като мляко, мъжкарана, но красива посвоему, дойде при мен, докато треперех, увит с кожи на трона си, и каза:

— Благодаря ти, крал Йорг.

— Сигурна ли си, че не си измислям цялата тази история? — отвърнах. Чувствах се толкова болен и грозен, че ми се искаше да разваля деня на всичко живо.

Тя се усмихна широко.

— Земята не трепва, откакто те донесоха. Небето е чисто.

— Това какво е? — попитах аз. Държеше в едната си ръка глинена паничка, в която имаше някаква паста, черна и лъскава, а в другата — малка кожена кесийка.

— Екатри ми го даде. Мехлем за изгарянията и прахче, което да изпиеш с вода, за да махне отровата от кръвта ти.

Успях да изграча нещо като смях преди болката да ме спре.

— Дъртата вещица, която така упорито вещае провалите ми? Изпия ли нещо, което ми праща тя, определено ще се сдобия с отрова в кръвта. Сигурно това е нейният начин да сбъдне предсказанията.

Жената… е, млада беше, момиче по-скоро… се засмя.

— Вьолвите не са такива. А и баща ми няма да се зарадва, ако умреш тук, в дома му. Това ще му се отрази зле, а Екатри зависи от него за много неща.

— Баща ти? — попитах.

— Дук Маладон, глупчо — каза тя, остави паничката и кесийката в скута ми и си тръгна. Загледах се в дупето ѝ. Реших, че все пак може и да оцелея, щом намирам сили да се заглеждам в хубави женски задници.

Тя погледна през рамо и ме хвана да я зяпам.

— Аз съм Елин — каза и продължи нататък, изгуби се в навалицата и дима.

Изпих прахчето на Екатри и захапах празната кесийка, докато Макин мажеше раните ми с мехлема. Човекът умееше да върти меча, но като лечител беше с две леви ръце, заврени отзад. Едва не си прехапах езика въпреки кожената кесийка между зъбите, но след като Макин приключи с мазането, установих, че болката е утихнала до нещо почти поносимо.

Момичето, Елин, беше казало, че вьолвата зависела за много неща от баща му. Надявах се да е така, а не обратното. Възложил бях на Макин задачата да поразпита тук-там, а той умееше да получава отговори. Никой не го беше казал изрично, но когато събереш отговорите накуп и ги погледнеш от правилния ъгъл, ставаше ясно, че Скилфар, ледената вещица, е мерудията във всяка северняшка манджа. Не се съмнявах, че повечето северняшки лордове играят по свирката ѝ, без дори да го знаят. Според Макин обаче Екатри била по-дребна риба. Мислех върху това, седнал сам с болката си в тишината на нощта. И стигнах до заключението, че Аларик от Маладон трябва да внимава, защото и най-дребната риба може да те задави.

Пет дни седях и се хранех с овесена каша, докато братята се тъпчеха с печено свинско, телешки глави и тлъста пъстърва от езерото, печени ябълки и всякакви други вкусотии, които аз не можех да сдъвча. Гости се стичаха в залата на дука, роднини и приятели, после и съседи, навалицата растеше с всеки ден. Мъже от Хагенфаст, брадите им сплетени с кичури от косите на жертвите, паднали под острието на брадвите им, истински викинги, високи, руси и свирепи, от Железния форт и северните пристанища, дойде и един самотен дебел воин от блатата на Сняр Сонгр, вонящ на кисело от китовата мас, с която се беше намазал, и увит с кожи въпреки горещината в залата на дука.

Гледах как Райк спечели състезанието по борба, макар да беше пиян като мотика — спечели десет двубоя, а накрая затисна под туловището си един червендалест викинг с гигантски ръце. Видях как Кент Червения победи в състезанието по мятане на брадва в дървена цел, а в цепенето на дърва се класира трети. Висок местен с много светли очи победи Грамло в мятането на ножове, но Грамло си беше мушкач по природа и черпеше най-голямото си вдъхновение, когато мишената му диша. Казаха ми, че Роу се представил добре в стрелбата с лък, но това състезание се провеждаше навън, а аз не им позволих да ме местят. Макин загуби всички надпревари, но пък Макин знае, че победителите печелят възхита, но не и приятели.

Дукът и Синдри често идваха да поседят с мен, разпитваха ме за края на Феракинд, но аз само клатех глава и отговарях лаконично: „Мокър.“

Бирата се лееше, но аз пиех само вода и гледах повече пламъците, отколкото своите домакини, които пируваха и се развличаха със състезания. Откривах нови цветове в огъня. Мислех си за Гог, когото огънят погълна, и за малкото му братче, което бе носило името си само няколко часа, след като му го дадох. Магог. Мислех си за Горгот сред тролската тишина в черните пещери. Държах медната кутия в ръка и се чудех дали съдържанието ѝ ще отвлече мислите ми от болката.

Но най-вече, както става с момчетата, когато ги боли — а на четиринайсет аз открих, че при наличието на достатъчно силна болка още съм си момче, — та, като всички момчета, и аз мислех за майка си. Спомнях си как се бях гърчил и стенал на планинския склон, след като Синдри ме остави, спомнях си агонията и жаждата, жажда мъчителна почти колкото болката. Бих се вписал идеално сред умиращите в Мабертон, сред ранените, които бях гледал с усмивка, свити на топка около раните си, молещи за вода. Когато болката ги захапе, мъжете се пазарят. Момчетата — също. Гърчим се, молим се, предлагаме на мъчителя си всичко, което поиска, само и само болката да спре. А когато няма мъчител, когото да умилостивим, когато няма закачулен мъж с нажежени железа, а само изгаряне, от което не можеш да избягаш, се пазарим с Господ, или със себе си, в зависимост колко голямо е егото ни. Подигравал се бях с умиращите в Мабертон и сега техните призраци ме гледаха как горя. Махнете болката, казвах аз, и ще стана добър човек. Или ако не добър, то по-добър. Ако болката е достатъчно силна, всички ставаме хитри лисици. Но мисля, че имаше и нещо повече, нещо мъничко отгоре. Не друго, а страшният двуостър меч на опита, който дялкаше безмилостно парчета от жестокото дете и оформяше мъжа, в който щях да се превърна. Обещах да стана по-добър. Макар да е известно, че обикновено лъжа.

Бяхме тръгнали към Уенит на Конски бряг в онзи ден, когато Мабертон изгоря. Уенит, където дядо ми седи на трона си в замък високо над морето. Или така пое знаех от мама, защото никога не бях виждал замъка с очите си. Корион беше дошъл от Конски бряг. Може би той ме е насочвал натам, да му уредя някаква стара сметка. Така или иначе, в залата на дук Маладон, в тихите часове преди зазоряване, когато факлите пращят и лампите угасват, сред хъркащи северняци, проснати по масите, моите мисли отново се насочиха към Уенит. Вече имах приятели в Севера, но за да спечеля тази наша Война на Стоте, тази моя война, малко помощ от родата нямаше да е излишна.