Кралят на тръните

34.

Имах чувството, че търчим из блатата от години. Целите бяхме оплескани в кал. Кожата на братята се белееше само около очите и то защото ги бършеха час по час. Гледката не беше от приятните, а сега, когато слънцето захождаше към залез, си беше направо зловеща. Скоро, когато слънцето се удавеше в блатата и ни зарежеше в мрак, ние също щяхме да се удавим.

— Идат още — извика Райк. Както и преди, единствен той виждаше над високите тръстики.

— Колко са? — попитах.

— Всичките — каза той. — Тръстиките падат, сякаш ги помита вълна, да ги…

И сам чувах воя, приглушен, но достатъчно ясен във вечерния въздух. Минали бяха два часа, докато Роу изпълни задачата си, два часа, преди ръката му най-сетне да щръкне над повърхността с кутията. Принудителното чакане не се хареса на братята, но истината бе, че два часа повече или по-малко нямаше да ни решат проблема с Чела, нито щяха да ни измъкнат от нейния кален ад. Оставихме Роу в ямата. Казах на Макин, че съм го освободил. Но не бях.

— Виждаш ли някакво разчистено място? — попитах.

Райк не отговори, но свърна и затича целенасочено, така че го последвахме.

Ръмжащият вой набра сила, скъси разстоянието. Тичахме здраво, но жвакането на бързи мъртви крака се чуваше все по-ясно, заедно със звука на скършени и стъпкани тръстики.

Тръстиките пречеха и на нас, тичахме на сляпо през зеленото море, а после внезапно се озовахме на ниска могилка, гола. Издигаше се на не повече от метър над околния терен, но аз имах чувството, че е истински хълм.

— Браво — казах на Райк и си поех жадно дъх. Ако ще умираш, по-добре да е на открито.

Войската на Чела придойде от всички страни. Бързоногите мъртъвци, целите на петна и окаляни, с разкривени от неумираща ярост лица, с противоестествен блясък в очите, десетки. Стичаха се от всички посоки да обградят могилата. Зад тях, със закъснение от минути, залитайки през стъпканата тръстика, се появиха другите мъртъвци, отдавна мъртвите, изгнилите, сред тях и труповете от дълбините на блатото, мариновани до твърдостта на стара кожа и с кажи-речи същия цвят. Зърнах високия скелет и парцаливата плът на Прайс. Чела вървеше до него, нагиздена в бяла рокля, цялата в дантели и с дълъг шлейф, рокля съвсем като за кралска сватба. И почти без кал по нея.

— Здравей, Йорг — каза Чела. Беше твърде далеч, за да я чуя, но и нямаше нужда, защото всички мъртъвци прошепнаха думите ѝ.

— Върви в ада, кучко. — Ще ми се да бях казал нещо умно.

— Не бъди груб на сватбения ни ден, Йорг — сгълча ме тя и мъртвите заедно с нея. — Мъртвия крал се е надигнал. Черните кораби плават. Ти ще дойдеш при мен. Ще ме обичаш. И двамата заедно ще отворим Златната порта за своя господар и ще сложим нов император на трона.

И тогава се появиха мъртвите от Гелет, газеха през блатото, като да се бяха загубили, свръщаха насам-натам без посока. Бяха призраци, а не съживени мъртъвци, но изглеждаха съвсем като истински, с рани от изгаряне, с опадали зъби, почти без коса, с люпеща се кожа. Стотици, хиляди, прииждаха в широк кръг от обвинения. Напираха толкова решително, че някои от мъртъвците в последните редици се оказаха избутани и стъпкани дори.

— К’во пък — рече Райк. — Ожени се за кучката.

— Тя ще ви убие във всички случаи, Райк. А твоят труп ще върви до нея. Прайс от едната ѝ страна, ти — от другата. И братята отново ще се съберат в пълния си състав.

— О — рече той. — Забраѝ тогава.

— Стига, Йорг, бъди мъж — каза Чела, а мъртвешкият хор ѝ пригласяше. При следващите ѝ думи обаче съпроводът се сведе до един-единствен глас, този на мъртва жена, която стоеше близо до ръба на нашата могила. Кален труп, едната ръка изгризана до кокал, кожата петносана, устните сиви и гниещи, но лицето още пазеше известна прилика с чертите на Рут. — Мъртвия крал идва. Мъртвите се надигат като прилив. Те са повече от живите, а всяка битка създава още трупове, не още хора. — Езикът на мъртвата жена се гърчеше, черен и лъскав, думите на Чела се търкаляха от него. — Ела при мен, Йорг. Има място за теб във всичко това. Има сила, която да вземеш и държиш.

— Види ми се, че има и нещо друго — казах аз. Колкото и високо мнение да имах за собствения си чар, не ми се вярваше некромантката така да се е заплеснала по мен, че да измине толкова път и да си причини чак такива главоболия. А ако я тласкаше жажда за мъст, можеше лесно да я утоли, без целия този цирк. — Мъртвия крал те плаши. — Долавях напрежение в гласа ѝ, отчаяние дори. — Какво толкова иска от мен?

Делеше ни голямо разстояние, но въпреки това разбрах, видях го в лицето ѝ. Тя не знаеше.

Понечих да пристъпя напред, но нещо задържа крака ми. Погледнах надолу и видях зъби, кучешки череп, заровен наполовина в пръстта, който стискаше стъпалото ми. Още един призрак, но въпреки това ме закова на място.

Плъзнах поглед по ордата мъртъвци, спрях го на гъстата тълпа призраци зад тях. Чела нямаше откъде да знае за моето куче, за Верен. Не би могла да събере всички мъртъвци от Гелет, нито да знае историите им. По някакъв начин това идваше от мен. По някакъв начин Чела извличаше призраците от моето минало, измъкваше ги през дупката, която аз бях направил в тъканта на мирозданието. И не само призраците, които познавах лично, а и призраците на онези, чиято смърт бях причинил. Долових смътните очертания на една догадка, смътни, но все пак очертания.

Сведох отново поглед към черепа в краката си.

— Това не трябваше да го правиш — казах и измъкнах крака си. Усетих как зъбите се впиват в плътта ми, но по ботуша ми нямаше и следа. Беше само болка, без кръв. Беше капан, създаден от собственото ми съзнание. Призраците не можеха да ни наранят, иначе щяхме да умрем още в къщата на Рут, щяхме да изгорим заедно с тях, когато изгря строителското слънце. Чела ги беше довела само за да ме тормози.

— Хайде да се оженим, любими мой — каза тя. — Гостите вече са тук. Сигурна съм, че ще намерим и свещеник, който да ни венчае.

Измежду другите призраци се появи брат Глен, силуетът му трептеше колебливо на дневната светлина, не бе така рязко очертан като на другите призраци, сякаш нещо го дърпаше назад. Кутийката със спомени на кръста ми натежа. Не знаех, че брат Глен е умрял, но може би някога съм го знаел и съм предпочел да забравя. Вървеше бавно, с накуцване, макар да не виждах рани по него, и не изглеждаше доволен. В едната си ръка държеше нож, нож, който познавах, червен от кръв. Някакъв мъртвец се озова на пътя му и брат Глен го намушка във врата. Създанието се срина с все ножа. Призраците не можеха да наранят живите, но явно можеха да нараняват мъртвите, при това сериозно. Брат Глен докуцука до Чела и спря.

Чудех се как духът на свещеника се е озовал тук и защо ме гледа с такава омраза. Усещах я дори от петдесет метра. Но повече ме занимаваше друга загадка — думите, които Чела беше употребила, преди да извика брат Глен.

„Гостите вече са тук.“

Бързите мъртви стесниха кръга, макар че не чух изрични указания в този смисъл. Крачеха бавно, ръцете им готови да стискат, мачкат и късат. Бяха толкова много, че нападнеха ли, нямаше да издържим повече от минута.

— Никаква сватба не е, ако семейството ми го няма. — Прибрах меча си в ножницата.

— Има духове, които не мога да призова. Онези с кралска кръв лежат в осветени гробници, под защитата на стара магия. Ако можех да извадя майка ти, отдавна да съм го направила — каза Чела. Думите стигнаха до мен през тълпата, от устите на бързите мъртви, които все така стесняваха кръга.

„Гостите вече са тук, но има духове, които тя не може да призове.“

Конете ни се бутаха зад мен, нервни, дори сивушкото.

— Имах предвид братята си — казах и обхванах с жест Макин, Кент, Грамло и Райк.

— Могат да присъстват — каза Чела. — Ще им оставя очите.

— А музика няма ли да има? Поети да ни разтушат със стиховете си? Цветя? — попитах. Печелех време.

— Печелиш време — каза тя.

„Гостите вече са тук. Освен онези, които тя не може да призове. И другите, които не иска да призове.“

— Сещам се за един поет, Чела. За едно стихотворение. Много подходящо. „На свенливата му любов“.

— Аз свенлива ли съм? — Пристъпи по-близо, полюляваше бедра сред мъртъвците.

Мъдростта на поетите е надживяла мъдростта на Строителите.

— Поемата е посветена на времето, отчасти поне. За това как поетът не може да спре времето. Завършва така: „Да спрем ний слънцето не можем, зная, но можем да го пратим във безкрая“.

Призраците не могат да наранят живите. Могат да ги подлудят. Могат да ги изтормозят така, че сами да посегнат на живота си, но физически не могат да ги наранят. Сигурен бях в това. Разбирах го с некромантството, което бях откраднал. Мъртвите обаче бяха лесна плячка за призраците. Видял бях доказателството за това със собствените си очи. Труповете на Чела бяха лесна плячка за духовете, защото стояха близо до техния свят, достатъчно близо до портите на смъртта, та призраците да се пресегнат и да ги разкъсат.

— Много сладко — каза Чела. — Но няма да ме спре.

— Затова аз ще те накарам да побегнеш. — И с цялата сила на волята си, без да пестя и грам, призовах своите духове. Издърпах ги през портите, които Чела беше отворила. Разперил широко ръце, върнах на белия свят всяка сянка и фантом, всеки досаден дух, който ме беше следвал по едно или друго време през изминалите години. Изкървих ги през гърдите си, избутах ги с всеки удар на сърцето си. Не можех да попреча на Чела да призове онези, които иска да призове, но можех да направя така, че да дойдат всички, до последния. На бегом.

И те дойдоха. Гостите, които Чела беше предпочела да не кани. Горящите мъртви от Гелет, онези, които строителското слънце беше убило първи. Не жертви от външния периметър на експлозията като Рут и нейната майка, а онези, които бяха изгорели в Червен замък, в сърцето на преизподнята. Изляха се от мен в безкраен порой. По десетина за всяко дете на Гелет, което бе призовала Чела. И моите мъртви, моите горящи мъртви, донесоха със себе си невиждан огън. Горяха като свещи в огнище, плътта им се стичаше разтопена, пламъците подскачаха, мъже и жени, които пищяха, тичаха ослепени, залитаха или се сриваха на огнени топки. А зад тях, с отмерена стъпка, придойдоха нов вид духове, всеки светеше с ужасна светлина, която превръщаше плътта им в розова мъглица, а костите им — в сенки.

Не виждах нищо освен огън без топлина, не чувах нищо освен писъци и сякаш след цяла вечност открих, че стоим сами на своята могилка, а от Чела и войската ѝ няма и следа, ако не броим овъглените кости, които димяха върху стъпканата влажна тръстика.

— Сватбата се отменя — казах аз, ориентирах се по залязващото слънце и поведох братята на юг.