Кралят на тръните

37.

Сто и дванайсет мъже излязоха от пещерата под прохода на Синята луна. Оставих командира на Стража Хобс да ги преброи, когато всички се събраха на новия сняг. Не беше за вярване, че лавината, която се беше разбила като вълна в скалите долу и се беше изляла като мляко около пещерата, сега издържа без проблем тежестта ми, а краката ми потъват само няколко пръста при всяка стъпка. Слушах имената, слушах и подвикванията в отговор на някои, тишината в отговор на други.

Новият сняг грееше под нас, съвършен и гладък, без следа от кръв, от клането, от труповете. А бяха минали само минути. И докато Хобс извикваше имената, хиляди мъже умираха невидими под пресния бял сняг, слепи, неподвижни, с пламнали дробове.

Понякога изпитвам нуждата от лавина вътре в мен. Чиста страница без следа от миналото. Табула раза, както са я наричали древните. Дъска, на която още нищо не е написано. Зачудих се дали тази лавина е изчистила моята дъска. А после зърнах сянка под белотата в краката си, дете, заровено толкова плитко, че снегът не можеше да го скрие. Дори планинската мощ не можеше да изчисти петната от моето минало.

Хобс извикваше напевно имената, а аз извадих кутийката от кесията на кръста си, седнах на склона и зарових пети в снега.

Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден. Съдържанието на кутията беше мое. Беше мен.

— И сега какво? — Макин седна тежко до мен.

Далеч долу, отвъд прилива на лавината, различавах движение, миниатюрни пълзящи точки, остатъците от вражеската войска, които се оттегляха към основното тяло на стрелянската армия.

— Сега нагоре — казах.

— Нагоре? — Макин направи с веждите си онова, което прави, когато е изненадан. Никой не може да се мери с Макин в изразяването на изненада.

Струваше ми се нередно да умра незавършен.

— Защо, значението на думата те затруднява? — казах и се изправих. Тръгнах нагоре по склона, леко вляво спрямо върха, натам, където проходът на Синята луна дълбае пролом в гръдта на връх Ботранг.

Хобс ме видя, че тръгвам, и каза:

— Нагоре? Но проходът винаги е блокиран през… — После се огледа. — О. — И махна на хората си, онези, които бяха пристъпили напред при преброяването.

Още стисках кутийката, гореща и студена, гладка и бодлива. Струваше ми се нередно да умра, без да знам кой съм.

Детето вървеше до мен, босо в снега, смъртта му — неустрашима дори в лицето на деня.

Пъхнах нокътя на палеца си под капака и отворих кутията.

Дървета, надгробни плочи, цветя… и тя.

— Кой те намери, след като аз те ударих? — питам Катерин. — Когато си дошла на себе си, при теб е имало мъж.

Тя смръщва вежди. Вдига пръсти към мястото, където я бях ударил с вазата.

— Брат Глен. — За пръв път ме поглежда със старите си очи, ясни, зелени и умни. — О!

Тръгвам си.

Ренатският лес остава зад мен, вървя към Крат. Висок замък стърчи зад и над града. Вятър няма и димът от градските комини се издига право нагоре, рисува решетка пред замъка. Сигурно се опитва да го предпази от мен.

Вървя през полето и виждам Долния град, проснал се чак до бреговете на река Сейн и доковете, а зад него теренът се издига към Стария град и Високия град. Римският път пресича моя и аз тръгвам по него към Долния град, който няма порти да го пазят от света. Имам шапка, пъхната под колана на туниката, безформено кепе от избелял кариран плат, като онези, с които се гиздят безделниците в пристанищните кръчми. Прибирам косата си в кепето и го нахлупвам ниско над очите. Никой няма да ми обърне внимание в Долния град. Хората, които ме познават по лице, не ходят там.

Вървя през Банлю, сборище на паянтови колиби и купчини боклук, цирей в задника на града. Дори хубав пролетен ден като днешния не носи свежест на тези улици. Деца ровят в куповете бедняшки боклук. Тръгват след мен. Момичета на десетина години се опитват да ми отвлекат вниманието с големи очи и въздушни целувки, докато кльощави момчета се мъчат да измъкнат нещо от раницата ми, каквото и да е. Вадя ножа си и те изчезват. Орин от Стрела сигурно би им дал хляб. Сигурно би си обещал да промени това място. Аз само минавам през него. Остане ли зад гърба ми, ще изстържа останките му от ботушите си.

Скоро Банлю се прелива в Долния град, познавам по евтините кръчми, наредени нагъсто от двете страни на тесните улици. Минавам покрай „Падащият ангел“, където бях замислил смъртта на Гелет, където за пръв път си бях платил за любов, вместо да я взема насила и без пари. Сега не съм толкова глупав. Сега знам, че за любовта винаги се плаща.

Избирам друга кръчма, „Червеният дракон“. Голямо име за тъмна и смрадлива дупка.

— От горчивото — казвам.

Кръчмарят взема монетата ми и пълни голяма халба от бурето с пиво. И да мисли, че съм твърде млад да пия тук, сред умърлушените старци с червени носове и сълзящи очи, не казва нищо.

Избирам си маса с гръб към ъгъла и наблюдавам прозорците. Бирата е горчива като настроението ми. Отпивам бавно и чакам да падне нощта.

Мисля си за Катерин. Правя списък.

Преглеждам отново и отново списъка, докато слънцето залязва, пияндетата идват и си отиват, каруци, курви, кучета и работници минават по улицата… а аз преглеждам списъка отново и отново.

Любовта не е списък.

Вече е тъмно, халбата ми стои празна от часове. Излизам на улицата. Тук-там висят фенери, окачени високо, за да не ги стигат крадците, и хвърлят свидлива светлина, която напразно се пъне да стигне земята.

Въпреки чакането, въпреки решимостта си, още се колебая. Ще мога ли отново да тръгна по пътеките на детството, без да се оцапам? Над мен звездите се въртят, описват бавните си кръгове около Полярната звезда, Небесния пирон. Част от мен не иска да се връщам във Висок замък. Принуждавам тази част да млъкне.

Минавам реката по Нови мост и си намирам тихо кьоше, откъдето се вижда високата стена. Градът и неговите елементи са кръстени със същата липса на въображение, която Строителите са вложили в архитектурата на замъка. Сякаш кубичната скука на замъка се е просмукала и в езика на града. Ако аз имах силата да строя за векове напред, ако знаех, че онова, което правя от камък, ще стои след десетки поколения, щях да вложа в градежа си поне малко красота.

Високата стена наистина е висока, но не е осветена добре, а на известно разстояние от Тройната порта зидът е прекъснат от останките на друга стена, перпендикулярна на първата, която отдавна е разрушена. Като малък обичах да се катеря тук. Сега задачата ми се струва твърде лесна. Пролуки и захвати, с които бях рискувал живота си в детството, сега бяха на една ръка разстояние. Ръцете ми познават тази повърхност. Не ми е нужно да я виждам. Още един спомен.

Стигам върха доста преди следващият страж да завърши обиколката си. От другата страна стената е обрасла с бръшлян, който допълнително улеснява спускането ми.

Младия Сим грижливо е изучил занаята на убиеца. Това му е нещо като хоби — ножът с късо острие, прах или отвара от смъртниче, или струна от лира, използвана като тел за удушване. От всичките ми братя Сим е най-опасният в дългосрочен план. В битка лесно ще го посека. Ала изгубиш ли го от поглед… може и да не ти потърси сметка след час или след ден, но със сигурност ще го направи когато и както прецени. Понякога след толкова време, че вече си забравил защо ти е ядосан. Сим владее играта на изчакване и аз съм понаучил това-онова от него.

Маскировката не е въпрос на дрехи и грим. Тя е въпрос на движение. Разбира се, допълнителна брадичка от маджун, изкуствен белег и други такива могат да бъдат полезни, но според Сим първата и най-важна стъпка към успешната маскировка е… начинът, по който вървиш. Важно е да се движиш уверено, да влезеш максимално в ролята си. Да вярваш, че имаш право да бъдеш там, където си. Да крачиш целенасочено. Успееш ли в това, дори семпла маскировка като смачкано кепе ще се окаже достатъчна.

Крача по улиците на Стария град право към Източната порта, откъдето минават доставките за Висок замък, където разтоварват провизии и предават писма на бегачи, за да ги отнесат до далечни места. Патрул от войници на баща ми пресича Брястовата улица, по която вървя. Поглеждат ме веднъж, но не и втори път.

Три факли горят на Източната порта. Наричат я порта, но всъщност е врата, пет метра висока и три широка, черен дъб с железен обков, с по-малка врата в средата, когато оттам минават нормални хора, а не великани. Брониран рицар стои на пост пред вратата. Ако иска да види нещо, трябва да стои в мрака, а не под светлината на факлите.

Свръщам настрани и стигам до стената на замъка, близо до ъгъла на голямата квадратна кула.

Ако искаш да се защитиш от ножа на таен убиец, трябва да концентрираш отбраната си. Абсурдно е да вярваш, че ще попречиш на самотен анонимен враг да влезе в кралството ти. В града ти. Освен ако не е пълен аматьор, чудо ще е да го хванеш, докато се прехвърля през стените на замъка ти. Би могъл да защитиш едно крило или кула в замъка си, ако имаш добра охрана и здрави ключалки, но лично аз не бих заложил живота си на това. Единственият начин да надвиеш таен убиец е да съсредоточиш охраната около самия себе си, а не да я разпръснеш из замъка. Десетина опитни войници около спалнята ти биха били много по-полезни от десет хиляди, пръснати из кралството.

Кулата на баща ми има добри ключалки и добра охрана, но още преди да стана на седем аз я познавах както отвътре, така и отвън. Сега, два пъти по-голям, ето че отново се катеря по стените на Висок замък в почти безлунната нощ. Строителският камък е грапав под пръстите ми, краката ми намират познати пролуки през меката кожа на ботушите, прегръщам стената и тя дращи ласкаво бузата ми. Пълзя нагоре по ъгъла на стената, кокалчетата на ръцете ми се белеят под лунния светлик.

Под бойниците изчаквам. Войник спира над мен, опира се на парапета, загледан в далечна светлинка. Бойниците са скорошна добавка, дялан камък върху строителския. Строителите са имали оръжия, на които никой замък не би могъл да устои, със или без бойници. Нямам представа какво е било предназначението на Висок замък, когато Строителите са го издигнали, но замък не е бил. В най-дълбоките подземия, под пластовете мръсотия, има древна табелка, на която пише „Паркирането през нощта забранено“. Дори когато думите на Строителите са ми познати поотделно, пак не намирам смисъл в целостта им.

Войникът отминава нататък. Прехвърлям се през широкия зид и се спускам надолу по подпорите на едно от дървените мостчета, издигнати от вътрешната страна на стените.

Спирам в едно тъмно кьоше на двора, свалям карираната шапка и я връщам в раницата си. Изваждам туника в синьото и червеното на Анкрат. Една жена, Мейбъл, ми я беше ушила в Призрачния, след като ѝ обясних какви дрехи носи прислугата в бащиния ми замък. Облякъл туниката и напъхал дългата си коса под яката ѝ, влизам през Печатарската врата. Разминавам се с дворцов рицар, който прави нощните си обиколки. Сър Айкен, ако не греша. Вървя с изправена глава и той не ме поглежда. Човек с наведена глава крие лицето си и си проси да го провериш отблизо.

Къс коридор с два завоя води към параклиса. Вратата на параклиса никога не е заключена. Поглеждам вътре. Само две свещи още горят, догарят всъщност, и помещението тъне в полумрак. Празно е. Продължавам нататък.

Квартирата на брат Глен е близо до параклиса. Вратата му е залостена, но аз си нося късо парче тънка стомана, достатъчно тънка и гъвкава да я пъхна между вратата и касата, и достатъчно яка, за да повдигна с нея резето.

В стаята е тъмно, но има висок прозорец с изглед към вътрешния двор, където преди години Макин обучаваше скуайърите на меч. Изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината. Стаята вони като сирене, което дълго е стояло на слънце. Стоя и слушам хъркането на свещенослужителя, чакам очите ми да го различат.

Лежи по очи в леглото си, но изгърбен, като червей, който пълзи, придърпвайки тялото си в дъга. Не виждам почти нищо от стаята, само кръст на стената, но без спасителя, сякаш Ису е излязъл да се поразходи, за да не гледа онова, което предстои да се случи. Пристъпвам напред. Сещам се как брат Глен рови в плътта ми за тръните, които шипката е оставила там. Как ги търси. Какво удоволствие изпитва от мъчението, докато помощникът му, Инч, ме държи да не мърдам. Изваждам ножа си от канията.

Клекнал съм до леглото, главата ми е на едно ниво с неговата. Така хъркането се чува още по-силно. Толкова е силно, че да се чудиш как Глен сам не се буди от шума. Не виждам лицето му, но го помня добре — бих го нарекъл плоско, неспособно да изрази дълбока емоция, но идеално да изрази присмех. Помня го от службите — отец Гомст чете проповед от олтара, а брат Глен седи на столче до вратата на параклиса, косата му е като влажна слама около тонзура, която няма нужда от бръснач, очите му са прекалено малки за широкото чело отгоре.

Би трябвало да му прережа гърлото и да изчезна яко дим. Всичко друго би вдигнало излишен шум.

„Изнасилил си Катерин. Изнасилил си я и си я оставил да мисли, че аз съм го направил. Посял си семето си в нея, заради теб тя ме е намразила толкова, че е отровила детето в утробата си. Намразила ме е толкова, че да ме убие. Заради теб.“

Ударът на Катерин е бил за брат Глен, не за мен.

Очите ми са свикнали с мрака и стаята се разкрива пред тях в нощни отсенки. Отрязвам дълга ивица от края на чаршафа му. Вдигам съвсем слаб шум, нищожен на фона на неговото хъркане, но въпреки това той се размърдва и сумти. Отрязвам втора ивица, трета, четвърта. Последната връзвам на стегната топка. Близо до леглото има малка маса и свещник. Премествам ги назад, за да не паднат и да вдигнат шум. Отброявам хъркането и хващам ритъма му. Изчаквам да вдиша и пъхвам топката в устата му. Връзвам втора ивица около главата му да държи топката на място. Брат Глен се събужда бавно, но е изненадващо силен. Измъквам остатъка от чаршафа изпод него и забивам лакът в слънчевия му сплит. Въздухът го напуска със съскане около топката в устата. Виждам как лъщят очите му. Той се свива на топка като ембрион и аз стягам глезените му с третата ивица. Четвъртата е за китките му. Налага се да го ударя в гърлото, за да спре да се мята.

Докато успея да го вържа както трябва, вече съм изгубил хъса си. Той е грозен гол мъж, който скимти в тъмното, а аз искам да се махна оттук, и толкова. Вземам ножа си от масичката, която съм преместил.

— Имаме нещо за теб — казвам. — Нещо, което за малко да отиде на грешен адрес.

Забивам ножа си ниско, в основата на корема. Оставям го там. Не го искам повече. А и ако го извадя, на Глен ще му изтече кръвта и ще умре бързо. А на мен ми се струва, че е редно да умре бавно.

Освен това имам друг нож.

Почти съм стигнал до вратата. Брат Глен хъхри и съска зад мен. Пада с трясък от леглото, но не това ме заковава на място.

Появява се Сагеус. Не влиза през вратата, не се изправя иззад раклата, просто се появява. Кожата му свети със собствена светлина, твърде слаба да огрее дори пода в краката му, но достатъчно силна да извади на показ текста, татуиран по кожата му. Очите и устата му са черни дупки в сиянието.

— Виждам, че клирът ти става навик. По списък ли работиш? Първо епископ, сега монах. Какво следва? Някое момче от църковния хор?

— Ти си езичник — казвам. — Би трябвало да ми ръкопляскаш. Пък и този имаше грехове да плаща.

— Е, щом е така… — Усмивката му изрязва черен полумесец в сиянието на лицето. — А ти за какви грехове имаш да плащаш, Йорг?

Нямам отговор.

Сагеус се усмихва още по-широко.

— И какви толкова са били греховете на брат Глен? Бих попитал него, но ти си му запушил устата. Горещо се надявам причината да не е в сънищата, които пращах на младата Катерин. Жените са толкова сложни създания, нали?

— Сънища? — казвам. Пъхам ръка в раницата за втория нож.

— Сънуваше, че носи дете — казва Сагеус. — По някакъв начин сънят е измамил тялото ѝ. Ако не се лъжа, наричат го фалшива бременност. — Писмената по лицето му сякаш се движат, татуираните думи пулсират в странен ред. — Да, толкова сложни създания.

— Имало е дете. Тя го е убила. — Устата ми е суха.

— Имало е кръв и мръсотия. Така действат отровите на Сарем Уик. Но дете не е имало. И едва ли ще има някога. Отровите на старата вещица са силни. Изстъргват утробата страшно, правят я ялова.

Намерил съм ножа и тръгвам към него. Искам да се хвърля отгоре му, но краката ми се движат бавно, сякаш газя в дълбок сняг.

— Глупаво момче. Мислиш ли, че наистина съм тук? — пита спокойно той, не помръдва.

Опитвам се да протегна ръка, да го стигна, но вместо това пропадам.

„Тряс.“

Ръката на Макин върху кутията. Затворената кутия.

Открих, че ми е много студено, че съм останал без дъх, че стискам въздуха, а не гърлото на Сагеус. Него го няма. Бил е само спомен. А аз съм в планината. И все още бягам.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — извика Макин задъхан.

Огледах се. Стоях потънал до кръста в пръхкав сняг. Скални стени надвисваха вляво и вдясно. Мъжете от Стража вървяха зад мен… на стотина метра зад мен.

— Не може да отвориш това. Нито сега, нито никога. Най-малко сега! — извика Макин. Повърна в краката си, после си пое шумно въздух. Явно бе тичал като луд, за да ме настигне. Издърпах кутийката от ръката му и я пъхнах в един джоб.

Проходът на Синята луна рядко е отворен през зимата. Изключително рядко. Но една добра лавина го отваря и през няколкото дни преди новият сняг да го задръсти отново, човек може да избяга през гръдта на връх Ботранг, а след това да мине през серия от по-ниски проходи паралелно на планинската верига, да остави Матераците зад гърба си и да стъпи на имперска земя.

— Бягай.

Шепот в ухото ми. Познат глас.

— Бягай.

— Сагеус? — попитах, много тихо, така че Макин да не чуе.

— Бягай.

Капки пречистен кошмар се стекоха по тила ми. Потръпнах.

— Не се притеснявай, поганецо. Ще бягам.