Кралят на тръните

42.

Знаех за Шимон, майстора на меча. Макин ми беше разказвал истории за него. За подвизите му на младини, за службата му при крале, за шампионските му титли от турнири, а по-късно за успехите му като учител на бъдещи шампиони. Не бях очаквал да е толкова стар.

— Да, учителю — казах и го последвах на двора.

Крачеше като истински мечоносец този старик, и това е най-меко казано. Изглеждаше стар като учителя Лундист, имаше същата дълга бяла коса като него, но стъпваше така, сякаш непрекъснато чува песента на меча в главата си.

Каласади си беше отишъл и в двора нямаше никого, ако не броим едно слугинче, което притича с кош дрехи, и стражите при портата. Други стражи се тълпяха при входа на трапезарията, но не смееха да излязат. Шимон беше повикал само мен.

Обърна се и ме погледна. Не приличаше на свиреп воин, а на писар, да речем. Или щеше да прилича на писар, ако не беше загорялото му от слънцето лице и острият поглед. Извади меча си. Стандартно оръжие като моето.

— Когато си готов, младежо — каза само това.

Изтеглих меча, чудех се как да изиграя тази ръка. Не беше изключено Каласади да е отишъл право при вуйчо ми с новината за истинската ми самоличност, така че защо да не се възползвам докрай от ситуацията?

Кръстосах меч с неговия и той ми спретна онзи трик с извъртането, същия, който ми беше приложил принцът на Стрела, но още по-добре. Мечът излетя от ръката ми. Чух смях откъм прага на столовата.

— Опитай пак — каза Шимон.

Усмихнах се и вдигнах меча. Този път нападнах бързо, с пронизващо, а не с посичащо движение, той прибягна до същия номер, но аз завъртях китката си едновременно с неговата и мечът си остана в ръката ми.

— По-добре — каза той.

Атакувах го с кратки прецизни комбинации, върху които бяхме работили с Макин. Той парираше атаките ми без видимо усилие и отвръщаше на всяка с контранападение от най-висока класа. Трясък на метал в метал ехтеше из двора в бърз ритъм. Усетих мелодията на стоманата, едва доловима в началото. Усетих онова хладно и спокойно усещане да се разлива по ръцете ми, по лицето, по кожата на гърба ми. Чух песента.

Нападах, без да мисля, сечах ниско, после високо, редувах лъжливи удари с истински, влагах цялата си сила в ключовите атаки, подбирах по усет момента, всичко в мен се движеше — краката, ръцете, торсът, само главата ми не, тя беше центърът, около който орбитираше всичко останало. Увеличих темпото, и още, и още. На моменти не различавах остриетата, нито своето, нито неговото, виждах само силуетите ни, а законите на танца ми нашепваха как да се движа, как да парирам. Създавахме мелодия със стакатов щрих, като тракането на игли за плетене в ръцете на опитна плетачка.

Коравото старо лице на Шимон не изглеждаше създадено за усмивка, ала ето че усмивка се появи и там. Аз пък се хилех като идиот, освен че се потях като прасе.

— Достатъчно. — Шимон отстъпи встрани.

Оказа се трудно да спра, да прекъсна танца, но въпреки това сведох меча си. Каква радост, каква чиста радост… тези мигове на ръба на острието, без мисъл, само с инстинкт… незабравимо. Сърцето ми биеше като лудо, подгизнал бях от пот, но не откривах в себе си и следа от обичайния гняв, който ме изпълваше дори при тренировка. С Шимон бяхме сътворили красота.

— Можеше ли да ме биеш? — попитах на пресекулки, защото трудно си поемах дъх. Старецът изобщо не изглеждаше задъхан.

— И двамата победихме, момче — отвърна той. — Ако се бях бил до победа, и двамата щяхме да загубим.

Приех това за положителен отговор. Но разбирах какво има предвид. Надявах се, че и аз бих имал благородството да отстъпя, ако видя, че опонентът ми отмалява. Обратното би развалило всичко.

Шимон прибра меча си и каза:

— Приятен обяд, страж Уилям.

— Това ли беше? — попитах, когато възрастният мъж ми обърна гръб. — Някакъв съвет няма ли да ми дадете?

— Не се стараеш достатъчно в началото и се стараеш твърде много в края — каза той.

— Това едва ли може да мине за технически съвет.

— Талантлив си. Дано имаш и други таланти. Ако имаш, те може би ще ти донесат повече щастие.

И си тръгна.

— Невероятно — каза Грейсън, когато се върнах на масата. — Не бях виждал такова нещо.

С което славата ми приключи. Чу се камбанка, знак, че обядът е приключил и трябва да се връщаме на работа, аз — при Долната порта.

Долната порта едва не ме прекърши. Много сериозно се замислих дали да не призная на дядо си кой съм. Но нали бях дошъл тук инкогнито, за да видя как работи замъкът отвътре, как живеят роднините ми, какви са всъщност. Да надникна през прозорче към собственото си минало, без да зацапвам стъклото с истината за себе си.

Прекарах нощта в казармата, сутринта ме пратиха на нова задача. Не личеше Каласади да е ходил при вуйчо ми. Сигурно си мислеше, че ще тръгна да раздавам правосъдие, щом се разбере кой съм, и не искаше да ме превръща в свой враг. Ако запазеше тайната ми, щеше да опази в тайна и факта, че я е знаел, и следователно не би имал причина да се страхува от отмъщение.

Новата ми задача беше да охранявам лейди Агат, братовчедка на дядо ми, която от няколко години живеела в замък Утрен. Дебела стара дама, прехвърлила повратната точка, отвъд която тлъстините започват да се топят. С много старите хора става така. Живеем ли достатъчно дълго, всички ще си умрем мършави.

Лейди Агат обичаше да прави всички неща бавно. Не ми обръщаше внимание, освен да мрънка, че белегът ми бил грозен и толкова ли не можели да ѝ пратят симпатичен страж. Към бръчките от старост се бяха присъединили и онези, с които се сдобиват дебелите хора, когато започнат да се спихват. Ефектът беше стряскащ — лейди Агат приличаше на захвърлена кожа, принадлежала до неотдавна на гигантско влечуго. Вървях след нея из замъка, пълзях по-точно, което ми даде време да го разгледам, или най-малкото онази негова част, която лежеше между клозета, трапезарията, спалнята на лейди Агат и Дамската зала.

— Мирни бе, момче. Какво само мърдаш! — каза лейди Агат.

От пет минути не бях помръднал и мускул. Продължих в същия дух, че и мълчах на всичкото отгоре.

— Не ми се прави на умен — продължи тя. — Очите ти се местят, ту тук, ту там. Не спират. И мислиш твърде много. Ето, и в момента мислиш, виждам го.

— Моля да ме извините, лейди Агат — казах аз.

Тя се изкашля многозначително, при което тройната ѝ брадичка се разлюля заплашително, после отново потъна в черните си дантели.

— Хайде, свири — рече на барда, млад мъж на двайсетина години с тъмна хубост, че и талантлив, комбинация, достойна да задържи вниманието на лейди Агат и трите други старици с благороден произход, които седяха в единия край на Дамската зала.

Дамската зала, изглежда, беше мястото, където жените от Конски бряг идваха да умрат. Със сигурност нямаше нито една дама под шейсет.

— Пак го правиш — изсъска лейди Агат.

— Прощавайте.

— Иди в избата и им кажи, че искам кана вино, уенитско червено, от южните склонове — разпореди се лейди Агат.

— Казаха ми да не ви оставям сама, лейди Агат.

— Не съм сама, нали Риалто е тук. — И махна към барда. — Винаги си поръчвам виното директно от избата. Не знам какво му правят в кухнята, но го съсипват. Сигурно го оставят да диша. А и момичетата се мотаят ужасно — каза тя и се обърна за потвърждение към другите дами. Имаше предвид слугините. — Хайде, момче, тичай.

Не бях убеден, че Риалто би успял да защити лейди Агат дори от разлютена оса, какво остава за заплахи от по-сериозно естество, но не смятах, че такива я грозят, пък и не ме интересуваше особено, така че тръгнах без повече възражения.

Мина известно време, докато открия пътя до правилната изба, но след няколко сбъркани завоя все пак я открих. В общия случай избата се познава по яката врата — по-яка от нея е само вратата на съкровищницата. Дори най-лоялните слуги са склонни да ти крадат от виното, а доказателството за кражбата се изпикава на стената.

Наложи се да походя още малко, докато открия готвача, за да ми отключи избата. Той слезе с мен, седна на едно столче до вратата и загриза овнешка кълка, която си беше донесъл навряна в джоба на престилката.

— Стомните са до вратата. Иди и си намери каквото ти трябва. И затвори хубаво канелката, като налееш. Уенитските червени са в дъното, отляво, белязани са с двоен кръст и коронка.

Запалих един фенер от фитила на неговия и влязох в избата.

— Внимавай с паяците — извика той след мен. — Има едни кафяви, по-малки. Те са отровни. Гледай да не те ухапят. — Когато каза „по-малки“, придружи думите си с описателен жест — направи кръгче с палеца и показалеца си. Кръгчето не ми се видя особено малко.

Избата беше огромна, буретата бяха наредени на рафтове. Повечето бяха запечатани, тук-там имаше по някое с канелка. Вървях по тесните проходи, натъкнах се на товарна количка и няколко празни бурета, оставени на пътеката, за да ме спънат. Толкова беше тясно, че едвам се промуших между препятствията и високите рафтове.

Буретата с уенитско червено бяха запечатани, освен едно, но то пък беше празно. Подозирах, че по-голямата част от съдържанието му е минала през лейди Агат, преди да се озове в клозета. Не се виждаха резервни канелки, нито инструментите, необходими за отварянето на ново буре. Погледът ми се спря на някаква врата зад празните бурета, почти невидима под древни слоеве мръсотия. Едва ли водеше към килер, иначе нямаше да е толкова клеясала, но аз имах извинение да надникна зад нея, защото си търсех канелка и чук. Любопитен съм по природа, изследовател съм по сърце, а и нали затова бях дошъл тук — да си пъхам носа където не ми е работа. Можеш да разбереш много за благородниците по онова, което крият в мазета и тъмници. Баща ми например беше хвърлил в занданите си голяма част от моите братя по път — да ги изтезават там и после да ги екзекутират. Не казвам, че е било незаслужено. Суров, но справедлив, това казваха занданите на баща ми за него. Предимно суров.

Наложи се да повдигна и издърпам вратата едновременно, защото беше увиснала на пантите си. Накрая успях да я отворя, тя изстърга по пода и избута празните бурета настрани. Промуших се през пролуката и влязох. Спирално стълбище водеше надолу. Стъпалата бяха от дялан камък, дело на местни зидари навярно, но самата шахта беше от лят строителски камък. Шахтата се спускаше петнайсетина-двайсет метра надолу в скалата. На дъното ѝ имаше арковиден проход към ъгловато помещение, а в помещението имаше голяма машина, мръсна и прашна, състояща се от цилиндри, болтове и някакви кръгли плочи. Светещи мехури осигуряваха слаба светлина, само три от двайсетината все още работеха и нито един не светеше толкова силно колкото мехурите във Висок замък.

Отидох при машината и прокарах ръка по една от многото ѝ тръби. Чернилката остана по пръстите ми, а отдолу се появиха лъскави следи сребрист метал. Цялата машина се тресеше едва доловимо, слаби вибрации, като стъпки, които усещаш през каменен под.

— Махай се. — Старец, скициран набързо от невидима ръка. Добре де, не старец, а призрак на старец, защото се състоеше единствено от светлина. Виждах машината през тялото му, плътта му нямаше цвят, сякаш беше направена от мъгла. Облечен беше с бели дрехи, прилепнали и със странна кройка, а през няколко секунди целият му силует потрепваше, сякаш молец минава през каквато там светлина създаваше призрачното изображение.

— Накарай ме — казах аз.

— Ха! Умно. — Ухили се. Толкова приличаше на учителя по меч Шимон, че можеше да му е брат. — Обикновено е достатъчно да кажа „бу“ и хората хукват с писъци.

— Виждал съм достатъчно призраци, старче — казах аз.

— Не се и съмнявам, момче — отвърна той. Имах чувството, че се опитва да ми угоди, което беше странно, предвид че самият той беше призрак.

— От колко време обитаваш това място и що за машина е това? — попитах аз. С духовете и призраците е по-добре да караш направо, защото са склонни да изчезват без предупреждение.

— Не съм призрак. Аз съм ехо от данни. Човекът, чието копие съм, живя още четиринайсет години след като аз бях уловен…

— От колко…

— … и умря преди повече от хиляда години — довърши той.

— Ти си призрак на Строител? — попитах. Струваше ми се прекалено. Дори призраците не се задържат толкова време.

— Аз съм алгоритъм. Даден ми е образът на Фекслър Брюс, реакциите ми са екстраполирани от шестте терабайта данни, събрани за него през живота му. Аз съм негово ехо.

Някои от думите разбрах.

— Какви данни? Числа? Като онези, с които Каласади води счетоводните тефтери на замъка?

— Числа, букви, книги, образи, интимни мигове и тайни, фрази, които е промърморил насън, стонове по време на коитус, химически анализи на изпражненията и урината му, публични речи, медитации насаме, полиграфски данни, ДНК проби. Данни.

— Какво можеш да направиш за мен, призрако? — Дрънканиците му не ми говореха почти нищо. Изглежда, някой го беше наблюдавал и после беше записал историята на живота му в машина… и сега тази история ми говореше, макар самият човек отдавна да беше прах по вятъра.

Фекслър Брюс вдигна рамене.

— Аз съм старец, надживял времето си. Дори това не съм. Непълно копие на старец, надживяло времето си.

— Можеш да ми кажеш тайни. Да ми дадеш силата на древните — казах аз. Всъщност не смятах, че може да го направи. Ако можеше, дядо ми отдавна да е станал император, но от опит глава не боли.

— Ти не би разбрал моите тайни. Има пропаст между онова, което казвам аз, и това, което можеш да проумееш ти. Пропаст, която бихте могли да запълните само за петдесетина години, ако спрете да се избивате и видите света около себе си.

— Нищо де, пробвай. — Не ми харесваше тонът му. В крайна сметка нещото пред мен беше само игра на сенки, история, разказана от машина, машина с пружинки, колелца и магия, всичко това свързано чрез тайния огън на Строителите. — Какво прави това? — Побутнах с крак машината. — Какво може?

Фекслър примигна насреща ми. Може би често е мигал така и машината го е запомнила.

— Машината има много предназначения, младежо, някои от тях простички, които ти би могъл да разбереш, като изпомпването и пречистването на вода, и други, които са извън твоите възможности. Тя е нещо като център, част от безкрайна мрежа, инструмент за наблюдение и комуникация, прибрана в този бункер от съображения за сигурност. За мен и за другите като мен тя е един от многото прозорци към малкия свят на плътта.

— Малък? — Усмихнах се. Този тип живееше в метална кутия, не много по-голяма от ковчег.

Фекслър се нацупи.

— Не съм длъжен да стоя тук. Имам по-интересни неща, с които да се забавлявам.

— Я ми кажи — прекъснах го. — Моят свят. Той не прилича на света, за който съм чел в най-старите книги. В онези книги магията и призраците са художествена измислица, приказки за малки деца. Но аз съм виждал мъртви да ходят, познавах и едно момче, което можеше да запали огън с мисълта си.

Фекслър смръщи чело, сякаш се чудеше как да обясни.

— Представи си, че реалността е кораб, чийто курс е зададен предварително и рулят му е фиксиран от вселенски ограничения.

Хрумна ми, че малко вино би ми помогнало да си представя тези неща. А вино в избата — дал бог.

— Нашето най-голямо постижение — и причината за грандиозния ни провал — беше, че успяхме да помръднем въпросния рул, пък било и на косъм. Открихме, че ролята на наблюдателя винаги е била изключително важна. Ако в гората падне дърво, но никой не го чуе, издало ли е звук то? И да, и не. Ако никой не го види, то едновременно и стои, и е паднало. Котката е едновременно жива и мъртва.

— Никой не е казвал нищо за котки, по дяволите!

Призракът на Фекслър Брюс въздъхна.

— Ние отслабихме бариерите между мисълта и материята…

— Това съм го чувал — казах аз. Феракинд беше споменал нещо подобно. Възможно ли бе призракът на Строител да страда от същата лудост? Нубанеца също беше говорил за изтъняващи бариери, за накъсващия се воал между живота и смъртта. — Строителите са направили магия. И са я натресли на света чрез своите машини, така ли?

— Няма магия. — Фекслър поклати глава. — Ние променихме константите. Мъничко. Подсилихме връзката между желанието и действителността. Сега дървото не само е паднало и непаднало едновременно. Ако подходящият човек го поиска, ако се съсредоточи достатъчно, падналото дърво ще се изправи. Котката зомби ще ходи и ще мърка.

— Какво е зомби?

Още една въздишка. Фекслър изчезна и всички светлини угаснаха. Дори моят фенер.

Изкачих се по стълбите в тъмното, ухапа ме паяк, а виното на лейди Агат занесох с огромно закъснение.