Кралят на тръните - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Марк Лорънс (1.) #4

1.

ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН

3 октомври, година 98 от Междуцарствието

Анкрат. Висок замък. Стаята с фонтана.

Стаята с фонтана е грозна като всички други стаи в този грозен замък. Фонтан няма, само нещо като чучур в паница, който капе по малко. Придворните дами на сестра ми пръскат стаята по шевовете и шият, вечно шият, а на мен цъкат неодобрително, задето пиша, сякаш мастилото оставя петна, които никой и нищо не може да отмие.

Главата ме боли, червивият корен не помага. Брат Глен каза, че е почистил раната, но аз намерих в нея парченце от керамика. Гадно човече е този Глен. А вазата ми я подари мама на изпроводяк, когато тръгнах със сестра си. Мислите ми скачат, главата ме боли, а проклетото перо не ме слуша.

Дамите бродират ли, бродират. Бод зад игла, кръстат бод, бод по диагонал. Боцкат умеято с острите си иглички, а мозъчетата им затъпяват ли, затъпяват. Мразя ги — вечно цъкат с език, боцкат с иглите и завалят говора си по анкратски.

Погледнах какво съм написала вчера. Не помня да съм го писала, но явно съм, защото в дневника ми пише как Йорг Анкрат се е опитал да ме убие, след като е удушил Хана. Ако наистина е искал да ме убие, пък макар и с импровизирано оръжие като вазата на мама, сигурно щях да съм мъртва. Умее да убива той, за друго може и да не става, но да убива умее. От Сарет разбрах, че онова, дето Йорг го каза в тронната зала, за хората в Гелет, които били изгорели от първия до последния… всичко било вярно. Замъкът на Мерл Гелетар вече го нямало. Виждала съм го като малка този Мерл. Помня, че беше с червено лице и много зъл. Помня, че се изплаших, приличаше ми на човекоядец. За него не ми е мъчно. Но другите, хилядите други хора… Не може всички да са били лоши.

Трябваше да намушкам Йорг, преди той да ме фрасне с вазата. Но ръцете често не ме слушат, проклетите. Ето и сега — треперят, а с тях и перото; не могат да бродират; и не намушкват племенници, когато им казвам да го направят… Брат Глен каза, че момчето ми било съдрало роклята. Вече за нищо не става горката. Дори празноглавите придворни дами с иглите и конците си не могат да я спасят.

Много взех да злобея. Заради главоболието ще да е. Сарет все ми повтаря да съм мила. Бъди мила. Маери Кодин например не била чак толкова лоша, не била само клюкарка и бродирачка. Да, ама сега седи с другите, бродира и цъка с език. Ако сме само двете, може би ще намеря за какво да си говоря с Маери. Ето. Мила съм. Толкоз за един ден ми стига. Сарет винаги е мила и докъде я докара това? Омъжена е за старец, при това не някой кротък дедик, а човек студен и страшен, и в корема ѝ расте дете, което сигурно ще е диво като Йорг Анкрат.

Ще ги накарам да погребат Хана в горското гробище. Маери каза, че там щяло да ѝ е добре. Всички слуги в замъка ги погребвали там, освен ако семействата им не си ги приберели. Рече също, че щяла да ми намери нова камериерка, но… как да сменя Хана, все едно е скъсана дантела или счупена ваза? Толкова е коравосърдечно. Утре ще отидем на гробището. Сега някакъв човек ѝ сковавал ковчега. Имам чувството, че забива пироните не в дървото, а в моята глава.

Трябваше да оставя Йорг да умре още там, на пода в тронната зала. Но ми се стори нередно. Проклет да е.

Утре ще погребем Хана. Тя беше стара и все се оплакваше от болежките си, но това още не значи, че е била готова да си отиде. Ще ми липсва. Корава жена беше, дори жестока понякога, но с мен беше мила. Не знам дали ще се разплача, когато я положим в гроба. Би трябвало. Но не знам дали ще се разплача.

Но това е за утре. Днес имаме гост. Принцът на Стрела ще идва, заедно с брат си принц Еган и свитата им. Подозирам, че Сарет иска да ме омъжи в техния дом. Или тя, или онзи старец, крал Олидан. Напоследък Сарет рядко мисли със собствената си глава. Ще видим.

Май ще е добре да си легна сега. Да поспя. Току-виж утре съм се събудила без главоболие. Току-виж странните сънища се разкарали. Може пък вазата на мама да ги е прогонила от главата ми.

Сватбен ден

„Отвори кутията, Йорг.“

Гледах я. Медна кутийка с гравирани тръни, без ключалка или закопчалка.

„Отвори кутията, Йорг.“

Медна кутия. Твърде малка, за да побере глава. Най-много детски юмрук да вкараш в нея.

Чаша, кутията, нож.

Гледах кутията и мътните отражения на пламъците в огнището. Топлината им не стигаше до мен. Оставих огъня да догори. Слънцето се смъкна и сенки откраднаха стаята. Спрях поглед върху жарта. Среднощ отмина, а аз все така седях и не мръдвах, като да бях издялан от камък, като че движението беше грях. Напрежение ме връзваше на възли. Усещах го в челюстите си, в скулите. Усещах неравностите на дървената маса под върховете на пръстите си.

Луната изгря и нарисува призрачни сенки по каменния под. После откри сребърната ми чаша с недокоснатото вино и почна да си играе с метала. Облаци глътнаха небето и в мрака заваля дъжд, натежал от стари спомени. В малките часове на нощта, изоставен от огън, луна и звезди, аз посегнах към кинжала. Опрях наточеното му острие в китката си.

Детето лежеше неподвижно в ъгъла, крайниците му свити по начин несъвместим с живота, непоправимо мъртво. Понякога си мисля, че съм виждал повече призраци, отколкото живи хора, но това момче, това четиригодишно дете, не спира да ме преследва.

„Отвори кутията.“

Отговорът се криеше в кутията. Това поне знаех. Момчето искаше да я отворя. И аз исках да я отворя, исках да пусна спомените, да се излеят, нищо че са тъмни, нищо че са опасни. Притегляше ме като ръба на пропаст, все по-силно, обещаваше избавление.

— Не.

Обърнах стола си към прозореца. Дъждът постепенно обръщаше на сняг.

Кутията я донесох от една пустиня, така гореща, че да те изгори и без помощта на слънцето. Четири години я пазя. Нямам спомен кога за пръв път е попаднала в ръцете ми, нито от кого съм я взел, знам само, че в нея има ад, който едва не ми прекърши разсъдъка.

Лагерни огньове блещукаха далечни в суграшицата. Толкова бяха много, че очертаваха релефа под себе си, възвишенията и падините на планинския терен. Три долини с хора на Стрелянския принц. В една не биха могли да се съберат. Три долини, пълни с рицари и стрелци, пешаци, пикари, брадвари и мечоносци, каруци и фургони, обсадни машини, стълби, въжета и катран. И някъде там, в синя шатра, Катерин Ап Скорон със своите четири стотици, изгубена в множеството.

Тя поне ме мрази. Предпочитам да умра от ръката на човек, който иска да ме убие, който ще почерпи удовлетворение от смъртта ми.

До ден войските на противника ще ни обградят, ще затворят последните долини и планински пътечки към изтока. И тогава ще видим. Четири години удържах Призрачния, откакто го отнех от чичо си. Четири години съм крал на Ренар. Няма да се дам лесно. Не. Битката ще е на живот и смърт.

Сега детето стоеше вдясно от мен, обезкървено и мълчаливо. Не излъчваше светлина, но винаги го виждах в мрака. Дори със затворени очи. Гледаше ме с очи досущ като моите.

Махнах острието от китката си и вместо това почуках с върха му по зъбите си.

— Нека дойдат — казах. — За мен ще е облекчение.

Самата истина.

Станах и се протегнах.

— Остани или се махай, призрако, както решиш. Аз мисля да поспя.

Виж, това си беше лъжа.

Слугите дойдоха призори и аз ги оставих да ме облекат. Глупава работа, но излиза, че когато си крал, правиш като кралете. Дори ако си крал с медна коронка, имаш един-единствен грозен замък, а земите ти се катерят и спускат под непристоен ъгъл и приютяват повече кози, отколкото хора. Излиза, че поданиците са по-склонни да умрат за крал, когото всяка сутрин обличат нескопосани селяци, отколкото за крал, който сам може да си облече дрехите.

Закусих с гореща питка. Казал съм на пажа си всяка сутрин да чака с една гореща питка на вратата на покоите ми. Макин ме настигна, докато вървях към тронната зала, токовете на ботушите му тракаха по каменните плочи. Умее да вдига шум Макин, има талант за това.

— Добро утро, ваше величество — каза той.

— Зарежи тия глупости. — Целият бях в трохи. — Имаме проблем.

— Същият проблем, който го имахме на прага си и снощи? Онзи във вид на двайсет хиляди войници? — попита Макин. — Или нещо ново?

Зърнах детето в сянката на една отворена врата. Призраците и дневната светлина не се долюбват по принцип, но този се появяваше във всяко притулено кьоше.

— Нов — рекох. — По обед се женя, а нямам какво да облека.