Кралят на тръните

16.

Отвътре хората са в седем цвята. Можеш да им изкараш алена артериална кръв, или по-тъмна, лилава почти от вените, жлъчният сок е зелен като пролетна трева, в червата преобладава кафявото, но накрая всичко изсъхва в нещо средно между ръжда и катран. Време беше Червения Йорг да отиде при потока и да се измие от жертвите си. Гледах как мръсотията се отмива, разтваря се във водата и избледнява до розово.

— Е, за какво беше всичко това? — попита Макин, приближил ме в гръб.

— Те ми застреляха идиота — отвърнах.

Мълчание. Макин все млъкваше така, след като кажа нещо, сякаш му трябваше време да разреши поредната загадка.

— Когато го раниха в Норлес, ние ти казахме, че е мъртъв, и ти изобщо не реагира — каза накрая Макин. — Защо откачи сега? Кажи ми истината, Йорг.

— Какво е истината? — отвърнах, докато измивах последната кръв от ръцете си. — Пилат си е задавал този въпрос, между другото. „Какво е истината?“

— Добре, не ми казвай тогава — каза Макин. — Но трябва бързо да минем по моста, преди вестта да се е разпространила.

Изправих се и прокарах ръце през мократа си коса.

— Готов съм. Да тръгваме.

Братята се метнаха на конете и тръгнаха, а аз спрях за миг до могилата на Маикал. Още не я бях наближил, когато усетих некромантското да пулсира в гърдите ми като отглас от болката, когато татко заби ножа си в сърцето ми. Ехо от всички привкуси на болка, които ме бяха изпълнили в онзи миг — физическата болка, болката от предателството, болката от слабостта, докато силата ми изтичаше гореща и червена. Появата ми разгони гарваните, които се угощаваха с главите на почетната стража. Застанах ням пред могилата от камъни, с празен ум, в неведение за собствените си чувства. Погледът ми се спираше тук-там, върху жълтеникавия лишей, полазил един плосък камък в основата, върху кварцовата жилка на друг, върху черните следи от кръв по трети. Имах чувството, че главите ме гледат, че изкълваните им очи са обърнати към мен. А после разбрах, че не е само „чувство“. Обиколих бавно могилата и всяка глава обръщаше поглед да ме проследи. Първия бях убил със стрела в окото. Стрелата още стърчеше там и потрепна, когато окото понечи да се завърти след мен. Задържах погледа на другото.

— Йорг. — Мъртвите устни оформиха името ми.

— Чела? — попитах. Кой друг можеше да е? — Мислех, че съм те погребал достатъчно дълбоко. — Спомних си как полита в дълбоката шахта заедно с Нубанеца, след като бях прострелял и двамата с неговия арбалет.

Една и съща усмивка разпъна устите на всички глави.

— Ще те намеря, кучко — казах аз, много тихо. Чела имаше достатъчно уши да ме чуе.

Главите се ухилиха. Лъснаха зъби. Раздвижиха устни да кажат нещо… „мъртъв крал“ май.

Вдигнах рамене.

— Приятно прекарване с гарваните.

И ги оставих. Каквато и сила да се вихреше тук, едва ли щеше да обезпокои Маикал под всичките тези камъни.

Попълнихме провизиите си от форта, понеже Гог беше изгорил повечето ни неща предната нощ, и продължихме по пътя.

Ремажен се гушеше на двата бряга на Райм, скромно градче с крепостни стени, къдрав дим се издигаше от комините на десетки къщи, построени покрай прави улици. Но аз гледах предимно моста. Досега не ми беше хрумвало, че мостовете могат да са изящни или грациозни, но този висеше като истинско бижу между две сребристи кули по-високи и от Призрачния, увиснал на лъскави въжета, които изглеждаха невъзможно тънки от разстояние, но сигурно бяха железни и дебели колкото човешка снага.

След половин час вече чакахме реда си пред градските порти заедно с търговски фургони, фермери, повели крави към пазара, други мъкнеха щайги с кокошки и гъски. Бяхме прибрали оръжията си в дисагите, но въпреки това изглеждахме подозрително.

Горгот привличаше вниманието, както можеше да се очаква, но никой не пищеше в ужас и не хукваше да бяга.

— Вие сигурно сте от цирка — каза един фермер с гъски в плетени кошове и кимна сякаш сам се съгласяваше с наблюдението си.

— От цирка сме, да — казах, преди Райк да се е разсумтял. — Аз съм жонгльор — добавих и го дарих с усмивка.

Пазачите при портата бяха от същата сбирщина като онези във форта. Ако можеше да се вярва на Роу, свободният град нямал истински гарнизон, а само опълчение, мобилизирано от местните хора — мъжете давали наряд по месец-два в служба на кмета, после се връщали към нормалното си ежедневие.

— Много се радвам — казах и сложих ръце върху раменете на един тип, който в нормален град би се падал капитан на портата. Ухилих се широко, сякаш сме отколешни приятели. — Йорг Червения и неговата пътуваща трупа. Разбрах, че колегите ни от цирка вече са пристигнали. Аз съм жонгльор. Искаш ли да ти покажа?

— Не — каза той и размърда рамене да се отърси от ръцете ми. Като цяло отговорът му беше добър, защото не мога да жонглирам.

— Сигурен ли си? — попитах и го пуснах. — Моят приятел хвърля ножове. А Малчо Райчо е прочут с грозотата си.

— Минавайте — каза пазачът и се обърна към калайджията след нас.

Минах между другите стражари: „Да ви покажа малко жонглиране? Не?“ — и влязох през портите.

— Мостът е натам — каза Макин и посочи отново, точно като на кръстопътя, сякаш въпросното съоръжение не беше седемдесет метра високо и не лъщеше под лъчите на утринното слънце.

— Вярно — рекох аз. — Но ние сме от цирка. — И ги поведох надясно, без да соча към шарената шатра, която стърчеше над покривите. — Аз съм жонгльор бе!

Наложи се да вкараме в употреба лактите си, за да си отворим път през тълпата. Населението на Ремажен се беше изсипало целокупно по улиците около цирка, хора излизаха от таверните и се трупаха в по-малките шатри и пред сергиите около главната атракция.

— Сигур е неделя — рече Сим, ухилен като момченце. Като си помислиш, в много централни отношения той си беше момченце.

Райк разбута хората и се придвижи напред към голямата шатра. Също като Сим, и той зяпаше тарапаната с грейнали очи. Рядко го бях виждал такъв; спомних си как се беше развълнувал при вида на клоуна играчка в Призрачния. Явно не бях единственият, който помнеше.

— Това да не е Тапрут? — попита Макин, навъсил чело.

Кимнах.

— Той трябва да е.

— Страхотно — каза Кент. Беше забърсал отнякъде три захарни пръчки и се опитваше да ги набута всичките в устата си.

Стигнахме до шатрата. Платнището беше спуснато и завързано, по-малкият вход отстрани също беше затворен. В прахоляка пред платнището седяха мъж и момче, приведени над дървена дъска с вдлъбнатини, в които бяха наредени бели и черни мъниста.

— Представлението започва по залез-слънце — каза мъжът, когато сянката ми падна върху него. Не вдигна глава да ме погледне.

— Ще направиш манкала от трета позиция, ако преместиш мънистата от крайната дупка — казах аз.

Това определено привлече вниманието му — той вдигна плешивата си глава, кацнала върху най-дебелия врат, който съм виждал.

— Ису Христе! Ама т’ва е малкият Йорг!

Стана, стисна ме с две ръце и ме подхвърли близо метър във въздуха, после ме улови с лекота.

— Рон — рекох аз. — Нещо си заслабнал, човече!

— Не съм бе — ухили се той. — Просто ти си два пъти по-висок отпреди.

Вдигнах рамене.

— Е, и бронята тежи, като си помислиш. Но пък ми спаси ребрата! — Обърнах се и махнах на другите да се приближат. — Помниш ли Малчо Райчо?

— Че как! Макин, радвам се да те видя. Грамло. — Погледът му попадна на Горгот. — А този здравеняк кой е?

— Покажи му онуй бе — каза Райк, превъзбуден като дете. Само дето не подскачаше. — Покажи му онуй.

— По-късно — усмихна се Рон. — Всички тежести са прибрани. А и като гледам, вашето приятелче може и да ме извади от бизнеса.

Рон, или по-точно Удивителния Роналдо, беше „силният мъж“ в програмата на цирка. Спечелил беше дълбокото уважение на Райк с простичкия факт, че можеше да вдигне по-голяма тежест от него. Вярно беше, че природата е надарила Рон с невиждана мускулна маса, но аз въпреки това подозирах, че от двамата Малчо Райчо е по-силният. Със сигурност бих заложил на Райк, а не на Рон, в кръчмарско сбиване. Но вдигането на тежести не е въпрос само на мускулна сила, а на захват, усет и концентрация, все неща, които убягваха на нашия „силен мъж“.

— Е, къде да намерим добрия доктор Тапрут? — попитах.

Роналдо ни вкара през страничното платнище, а момчето — което се оказа гном на почтена възраст — остана да ни пази конете. Взех арбалета на Нубанеца обаче. Джуджето едва ли щеше да спечели гонитбата с евентуални крадци, а и току-виж арбалетът ми потрябвал — да застрелям някой и друг цирков клоун, та да се посмеем.

Заобиколихме покрай централната арена, разритахме стърготините и позяпахме трима акробати, които се премятаха под сноповете светлина, спускащи се през отвора във върха на шатрата. В дъното на шатрата брезентови стени оформяха няколко самостоятелни помещения. Тук миризмата на животните се усещаше силно, ръмжене и други характерни за менажерията звуци се смесваха с виковете и тропота на акробатите.

Тапрут бе с гръб мен. Две от танцьорките стояха пред него, видимо отегчени, и току въртяха очи.

— Глей, глей! — викаше Тапрут. — Задници и цици. Това продава билети. Покажете малко ентусиазъм, за бога. Глей.

Говореше колкото с устата си, толкова и с ръцете. Дългопръстите му ръце вечно летяха около главата му.

— Аз те гледам — рекох. Казват, че Тапрут се сдобил с този навик на младини, когато въртял номера с трите чашки — „тука има, тука нема“. „Глей, глей!“ И докато гледате него, помощникът му ви пребърква джобовете.

Тапрут се обърна, пръстите му продължаваха да скубят въздуха.

— Кого си ми довел, Роналдо? Млад хубавец, без съмнение, с приятелчета отвън.

Беше ме познал. Тапрут никога не забравяше лице, факт или слабост, никога.

— Червения Йорг съм — рекох. — Жонгльор.

— Тъй ли? — Той плъзна пръсти по челюстта си и ги събра в центъра на брадичката. — И с какво жонглираш, Червени Йорг?

Ухилих се.

— А ти какво имаш?

— Глей само, глей! — Измъкна тъмно шише от дълбините на шарената си наметка. — Влез и седни, нека и братята ти влязат, ако си намерят място. — Запърха с ръце да изпъди танцьорките.

— Сигур още жонглираш с живота на разни хора, Йорг — каза Тапрут. — Макар и в по-здравословна среда отпреди. — Наля нещо зелено в пет чаши, поравно и без да разлее нито капка.

— Значи си чул за промените около мен? — Взех чашката си. Питието приличаше на пикня със зеленикав оттенък.

— Абсент. Амброзията на боговете — каза Тапрут. — Глей само. — И гаврътна своята чашка с лека гримаса.

— Абсент? От гръцки, нали? Означава „нещо, което не става за пиене“, ако не греша. — Подуших напитката с подозрение.

— Две жълтици бутилката — каза той. — Трябва да е добро, щом е толкоз скъпо, нали?

Отпих. Толкова беше силно, че ти сваляше пластове от езика. Разкашлях се въпреки решимостта си да не го правя.

— Трябваше да ми кажеш, че си принц, Йорг. Знаех си аз, че има нещо по̀ така в тебе. — Разпери показалец и среден пръст и ги насочи красноречиво към очите си. — Глей, глей.

Влязоха Горгот и Гог. Гог изтича напред, Горгот наведе глава да мине под платнището. Тапрут най-сетне откъсна поглед от мен, залюля се назад със стола си и каза:

— Виж, тез двамата веднага ги взимам на работа. Дори да не жонглират. — Махна към трите допълнителни чаши. — Заповядайте, господа, почерпете се.

На пътя има строга йерархия и е добре да я познаваш, помага. На повърхността бизнесът на Тапрут се състоеше от стърготини и салта, танцуващи момичета и танцуващи мечки, но старият циркаджия не ограничаваше дейността си до развлекателния бизнес. Д-р Тапрут обичаше да знае.

Последва кратка пауза, много кратка. Повечето не биха я забелязали, но Тапрут имаше тънък усет за тези неща. Паузата беше знак за братята, че Макин не проявява интерес към поканата. Райк взе първата чаша, Кент Червения — следващата, още една пауза, сетне Роу грабна последната. Гаврътна съдържанието ѝ и се облиза. Роу не би се намръщил и на киселина, стига да е с достатъчно високо алкохолно съдържание.

— Рон, защо не покажеш на Райк и Горгот онова нещо с варела? — предложих аз.

Райк изгълта абсента си, разкриви лице и последва Рон. Горгот и Гог излязоха след тях.

— Хайде и вие, изчезвайте — казах на другите братя. — Току-виж сте научили някой нов трик на арената. — Отпих отново. — Това нещо ще е гадно и за двайсет жълтици на бутилка. Макин — обърнах се към рицаря, — виж поразпитай за моста, става ли?

Братята се изнизаха един по един и двамата с Тапрут останахме сами. Седяхме от двете страни на бюрото и се гледахме в мътната светлина, процеждаща се през брезента.

— Принц Йорг! Глей, глей! — Тапрут се усмихна. Зъбите му бяха като полумесец, разполовил тясното му лице. — И вече крал?

— Щях да си издялкам трон дори ако ме беше родила последната селянка — уведомих го. — Или ако бях син на дърводелец и се бях родил в обор.

— Изобщо не се съмнявам. — И пак тази усмивка, смесица от топлота и тънки сметки. — Помниш ли колко хубаво си живяхме, Йорг?

Помнех. Щастливите дни са рядко явление на пътя. Дните, когато бяхме яздили с цирковата трупа, бяха златни за едно диво дванайсетгодишно момче.

— Кажи ми за принца на Стрела — казах.

— Всички казват, че е велик мъж — отвърна Тапрут. Събра пръсти и притисна върховете им към устните си.

— А ти какво казваш? — попитах. — Сигурен съм, че го познаваш лично.

— Аз познавам всички, Йорг — каза той. — И ти го знаеш. Глей, глей.

Обаче не знаех дали харесвам Тапрут.

— Дори баща ти познавам — каза той.

Рядко изпитвам неувереност в такива неща, но Тапрут с неговото „глей, глей“, с говорещите си ръце, с актьорския си талант и потайните си дела? Трудно е да премериш човек, който знае твърде много.

— Принцът на Стрела — казах аз.

— Добър човек е — каза Тапрут след кратка пауза. — Казва каквото мисли, а мисли хубави работи.

— Светът яде добри хора за закуска — казах аз.

— Сигурно. — Тапрут сви рамене. — Но принцът е мислител, стратег. И има голям ресурс. Флорентинските банкови кланове го харесват. Търговията се развива най-добре в мирно време, знаеш го. Принцът вече разполага фигурите си. Фенландиите му превиха коляно още преди зимата. А той скоро ще добави и нови тронове в списъка си. Само глей. Ако никой не го спре, след няколко години ще потропа и на твоите порти. И на бащините ти порти.

— Нека първо се отбие в Анкрат — рекох. Зачудих се как ли ще приеме баща ми този „добър човек“.

— Брат му пък — каза Тапрут. — Еган…

Тапрут знаеше всичко по въпроса, просто проверяваше дали и аз знам. Гледах го мълчаливо. Нали все това ми повтаряше — глей, та глей.

— Брат му е убиец. Майстор на меча, легендарна фигура почти, и свиреп. Година по-малък е от Орин и винаги ще си остане такъв, слава на боговете. Още абсент?

— А с каква подкрепа се ползва Добрия принц сред Стоте? — Отказах с жест бутилката. Когато говориш с Тапрут, умът ти трябва да е бистър.

— Е, всеки от тях би го убил за половин флорин — каза Тапрут.

— Естествено.

— От друга страна обаче той е милостив, а милосърдието е голяма сила. — Тапрут се поглади по гърдите, сякаш не би има нищо против лично да се възползва от въпросното милосърдие. — Всички лордове са наясно, че ако отворят портите си за Стрела, ще си запазят главите и по-голямата част от богатството. Когато дойде време за следващия Събор, може да е събрал достатъчно подкрепа, за да го номинират за императорския трон. А на Събора след това, ако продължава по същия начин, може и да спечели гласуването.

— Хитър план. — Милосърдието като оръжие.

— Не е просто план, само глей. — Тапрут отпи и прокара език по зъбите си. — Орин си е такъв. Още няколко победи и лордовете сами ще му отварят портите си. — Взря се в мен, очите му бяха тъмни и умни. — А твоите порти, Йорг от Анкрат? Ще се отворят ли?

— Ще поживеем, ще видим, нали така? — Прокарах мокър пръст по ръба на чашата си и стъклото изскърца. — Млад съм да се отказвам толкова лесно от амбицията обаче. — Освен това се случва отворените порти да са вход към хитроумен капан. — А другите? — попитах.

— Другите? — Невинният поглед на Тапрут беше произведение на изкуството, усъвършенстван с дългогодишна практика.

Гледах го. Тапрут удържа още миг обиграната си невинност. Почесах се по ухото и продължих да го гледам.

— О… другите. — Удостои ме с бърза усмивка. — И там има подкрепа за Орин от Стрела. Пророчества дал бог. Толкова са много, че няма начин да ги пренебрегнеш. Разбира се, Мълчаливата сестра е…

— Мълчалива? — подсказах му аз.

— Да. Но други проявяват интерес. Сагеус, Синята дама, Лунтар от Тар, дори Скилфар. — Наблюдаваше ме зорко, докато изричаше всяко име, следеше реакциите ми. В такива моменти лицето ми издава малко, но за Тапрут и малкото е предостатъчно.

— Скилфар? — попитах. Тапрут така или иначе беше разбрал, че това е нещо ново за мен.

— Ледена вещица — каза Тапрут. — Насъсква северните лордове един срещу друг. Мнозина следят с интерес този принц на Стрела, Йорг. Звездата му още не е в апогея си, но определено върви натам! Кой знае колко високо ще стигне и колко ярко ще грее, когато дойде време за Събора?

Ако някой знаеше отговора на тези въпроси, то това беше циркаджията пред мен. Премислих казаното от Тапрут. До Събора оставаха две години, и после още четири до следващия. Като лорд на Ренар аз имах запазено място и право на един глас, а Златната гвардия щеше да ме ескортира до Виен. Не ми се вярваше обаче Стоте да изберат император, да издигнат когото и да било над себе си. Дори това да е Орин от Стрела. Ако изобщо отидех на Събора, ако оставех Златната гвардия да ме отведе на петстотин мили от дома, за да пусна гласа си в урната, щях да гласувам за мене си.

— Съжалявам за Кашта — каза Тапрут. Напълни чашата си и я вдигна.

— За кого?

Тапрут сведе поглед към арбалета до мен.

— Нубанеца.

— О. — Тапрут наистина знаеше какво ли не. Кашта. Позволих му да напълни и моята чаша, после двамата пихме в памет на Нубанеца.

— Добър човек беше — каза Тапрут. — Харесвах го.

— Ти харесваш всички, Тапрут — рекох и облизах устни. — Но той наистина беше добър човек. Ще водя своите чудовища в Хаймски цеп. Кажи ми за тамошния маг.

— Феракинд — каза Тапрут. — Опасен човек, глей, глей! Имах в цирка няколко пироманти, които се бяха обучавали при него. Не магове, имай предвид, а умели огнегълтачи, огнедухачи и прочие. Кажи-речи всеки може да изпълни номерата им с помощта на свещ и малко от туй — добави и вдигна отново чашата си. — Трикове с пушек и искри. Онзи тип… мисля, че задържа най-добрите си ученици при себе си, не ги пуска да си тръгнат. Определено беше взел страха на моите огнегълтачи. Бързо установих, че е достатъчно да спомена името му, за да подвият опашка. Голяма работа е той. Заклет в огъня.

— Заклет в огъня?

— Огънят е в него. И рано или късно ще го убие. Преди е бил играч. Сещаш се — играч в играта на тронове. Но огънят в него станал толкова силен, че той изгубил интерес към нас, обикновените хора.

— Трябва ми помощта му.

— И това ли ще му предложиш в замяна? — попита Тапрут и потупа с пръст китката си. Дори не го бях видял да спира поглед на часовника ми, но явно знаеше всичко за него.

— Може би. Какво друго би могло да го заинтригува?

Тапрут сви замислено устни.

— Обича рубини. Но според мен ще се впечатли повече от онова твое хлапе, с пламъците по кожата. Сигурно ще поиска да го задържи, Йорг.

— Може и аз да поискам да го задържа — рекох.

— Остаряваш и сърцето ти омеква, а? — Тапрут се усмихна. — Глей, глей! А аз познавах едно дванайсетгодишно хлапе, дето беше кораво като пирон и два пъти по-остро. Ако искаш, остави чудовищата си при мен. В шатрата на изродите ще припечелват добре.

Станах. Взех арбалета на Нубанеца.

— Кашта значи?

— Кашта. — Тапрут кимна.

— Трябва да тръгвам, докторе. Мостът ме чака.

— Остани — рече той. — Току-виж си се научил да жонглираш.

— Ще пообиколя цирка още веднъж да си припомня доброто старо време — отвърнах.

Тапрут вдигна ръце.

— Крал си, а кралете сами решават.

Тръгнах си.

— Успешен лов — чух го да казва на гърба ми.

Чудех се дали е извлякъл от мен достатъчно, за да реализира печалба. Не беше за вярване какво количество информация могат да натъпчат между ушите си някои хора.

Минах покрай танцьорките, които се мотаеха наблизо.

— Помниш ли ме, Йорг? — усмихна се Чери. Другата се изпъчи предизвикателно. И двете следваха послушно съвета на Тапрут. Задници и цици.

— Разбира се — отвърнах и се поклоних. — Уви, дами, не съм тук да танцувам.

Чери я помнех — гъвкава и наперена, изсветляваше косата си с лимонов сок и всяка сутрин я навиваше с гореща маша от огнището. Чипо носле и лоши очи. Сега и двете се отъркаха в мен, къде на шега, къде на сериозно, ръцете им зашариха по тялото ми, дъхът им беше топъл, поклащаха бедра по онзи характерен начин, който говори само за едно. Приятелката на Чери — тъмнокоса, светлокожа и с фигурка мечта — не помнех, а ми се искаше да е имало с какво да я запомня.

— Искаш ли да си поиграем? — прошепна ми на ушенце приятелката. Миришеше на пари. Понякога обаче причините са без значение.

Трудно е да подминеш такава оферта, когато си млад и пълен със сокове, но четиринайсет глави около една могила от камъни ми нашепваха да бързам и че вече съм свършил работата си тук. Почти.

Зарязах ги и излязох през задната стена на шатрата. На една поляна вляво видях Томас да гълта меч пред погледите на дечурлига от цирка. Томас нямаше нужда от тренировки, но си беше такъв — обичаше да радва публиката. Странна порода беше той — цигански темперамент и голям талант, роден да живее на арената, да се маца с театрален грим. Кълна се, че такива като него сигурно биха умрели, ако дори за седмица ги лишиш от аплодисменти.

Клетките привлякоха погледа ми. Няколко бяха наредени по източния край на ограждението, с надеждата че вятърът ще отвява част от вонята. Двете мечки, които помнех, още бяха тук, обикаляха в малки кръгове, сякаш това можеше да облекчи лудостта на затвора, козината им бе проскубана и без блясък. Бронзовите халки на носовете им бяха достатъчно големи да пъхнеш в тях ръката си до лакътя. Гигантската костенурка — Тапрут твърдеше, че е на двеста години — беше неподвижна като статуя и интересна колкото голям камък. Не беше в клетка, само я бяха вързали за един кол. Двуглавата коза беше ново попълнение — от вида ѝ ме побиха тръпки, сякаш гледах прокажен или нещо такова, но създанието беше оцеляло, вместо да умре още при раждането, значи беше по-здраво, отколкото можеше да се очаква. От време на време главите се обръщаха една към друга и се стряскаха изненадано.

— Хареса ли си нещо? — попита тих глас зад мен.

— Току-що. — Обърнах се към нея. Изглеждаше добре.

— Йорг — каза Сера. — Сладкият ми Йорг. Че и крал на всичкото отгоре.

Вдигнах рамене.

— Никога не съм знаел кога да спра.

Тя се усмихна.

— Вярно. — Беше тъмна и съблазнителна.

— Видях Томас да си играе с меча — казах аз.

Сера се нацупи, когато споменах името на съпруга ѝ.

— Не мога да разбера защо хората обичат да гледат такива работи.

— Точно затова циркът е в постоянно движение — отвърнах. — Всичко тук остарява бързо. Гълтането на ножове, на огън, това са чудеса за няколко вечери, после…

— И аз ли съм остаряла бързо? — попита тя. — Кажи, крал Йорг от планините.

— Ти — никога. — Ако греховете на плътта остаряват, по-добре да се спомина млад. — Така и не намерих момиче, което да се сравнява с теб.

Това с „момичето“ беше една идея прекалено, но пък Сера беше с десетина години по-млада от Томас, а и кой по-добре от циркова акробатка може да въведе подрастващ младок в тайните на плътските наслади?

Сера пристъпи към мен, увила се плътно в шала си. Вятърът беше студен. Движеше се по онзи плавен начин, течен почти, който постоянно ти напомня, че поиска ли, може да кръстоса глезените си зад главата. Светлата пудра по лицето ѝ обаче се беше напукала тук-там, а безмилостната предобедна светлина намираше тънки бръчици около очите ѝ. Още носеше тъмната си коса на букли и я украсяваше с панделки, но сега тази прическа ѝ стоеше странно, а в черното се беше промъкнало сребро.

— Колко стаи има в палата ти, Йорг? — Гласът ѝ дрезгавееше. Сякаш зад усмивката надигаше глава намек за отчаяние.

— Много — рекох. — Повечето са студени и влажни, целите от камък. — Не исках да го удари на молби и да ми развали златните спомени. Нямах представа защо бях дошъл тук, в цирка, какво търсех — информация от Тапрут, да, но не и тук, в тривиалната реалност зад лъскавата маска на сцената. Не знаех за какво съм дошъл, но знаех, че не е за това — не за да видя колко е остаряла Сера и колко е посърнала.

Мълчанието се проточи още миг, после се чу рев, твърде басов и твърде гърлен, за да е на мечка, звучеше повече като гигантска пила, която прокарваш по дърво.

— Какво, по…

— Лъв — каза Сера. Завъртя се с блеснал поглед и ме хвана за ръката. — Ела да го видиш.

И наистина, зад ъгъла, в последната клетка, имаше лъв. Вдигнах арбалета на Нубанеца да погледна релефното изображение върху предпазителя. Звярът в клетката беше проскубан, вярно, и ребрата му се брояха, но мръсната му грива определено приличаше на другата, тази около озъбената муцуна върху арбалета на Нубанеца.

— Виж ти — казах. Нубанеца ми беше казвал, че като малък обикалял опърлени от слънцето савани, където лъвове ловували на глутници, и макар че Нубанеца никога не лъжеше, аз някак не му бях повярвал докрай за това. — Виж ти. — Като никога не намерих какво да кажа.

— Казва се Маседон — обясни Сера и се сгуши в мен. — Публиката го обожава.

— Какво друго си е набавил Тапрут? Грифон? Еднорог и дракон? Пълната колекция хералдически животни?

— Глупчо — прошепна дрезгаво тя. Стара или не, чарът ѝ започваше да ми действа. — Драконите не са истински. — Лека усмивка повдигна ъгълчетата на нарисуваната ѝ уста. Малка уста, създадена за целувки.

Отърсих се. Циркът се оказваше пълен с неща, които се опитваха да ми отклонят вниманието. Неща, на които исках да обърна подробно внимание. Но призраци ме преследваха по петите, а Гог можеше всеки миг да избухне в пламъци, така че…

— Изглежда гладен — казах. — Циркът не може да изхрани главната си атракция?

— Не иска да яде — каза Сера. — Тапрут направо си скубе косата. Както е тръгнало, ще се гътне от глад.

Лъвът ни гледаше, седеше като сфинкс, големите му лапи заровени в сламата. Срещнах погледа на кехлибарените му очи и се запитах какво ли вижда. Сигурно парче двукрако месо, което бяга бавно.

— Иска да ловува — казах.

— Даваме му месо. — Сера поклати глава. — Рон му отсича големи парчета телешко, съвсем прясно, още кървящо. А той го подушва и извръща глава.

— Трябва сам да си го улови — казах. — Не да му го дават даром.

— Това е глупаво. — Тя плъзна пръсти по моите и запали огън в кръвта ми.

— Такава му е природата. — Отклоних поглед. Едва ли щях да спечеля състезание по надглеждане с Маседон дори да имах времето и желанието да пробвам.

— Трябва да го пуснете — казах.

Сера се засмя. Смехът ѝ щеше да е приятен, ако не беше пронизителната нотка в него.

— И какво ще ловува, ако го пуснем? Да го оставим да яде деца?

Далечен вик ми спести необходимостта да отговарям. Далечен вик и огнена колона над централната шатра. Пепелта в загаснал готварски огън наблизо изведнъж се подпали. Пламъкът се изду, като да си беше поел дълбоко дъх, и се превърна в малко огнено човече, не по-голямо от пиле. Човечето се огледа, после хукна към писъка. Изкопаното в земята огнище угасна, проточило тънка нишка дим, овъглени следи се проточиха в тревата след огнения гном.

Сера отвори уста, готова да се разпищи или да се развика, после реши да не прави нито едното от двете и вместо това хукна подир огненото създание.

Аз погледнах още веднъж лъва. Изглеждаше крайно незаинтересуван от врявата.

— Как мислиш, Тапрут дали все още иска Гог в трупата си? — попитах.

Лъвът не ми отговори, само ме гледаше с кехлибарените си очи.

Лъвовете от разказите на Нубанеца бяха великолепни зверове, господари на равнините. Той разбираше защо хора, които никога не са виждали лъвове с очите си, влизат в бой под знаме с техния образ. Слушал го бях запленен как разказва за тях в студените нощи край пътя и се бях заклел някой ден да отида в опърлените от слънцето савани и да видя лъвовете с очите си. Не си ги бях представял затворени в клетка, крастави, налазени от бълхи до някаква двуглава коза.

Един-единствен пирон затваряше вратата на клетката, вързан с тел.

Бях махнал подобен пирон от оковите на Нубанеца преди години, преди цял един свят. Извадих един пирон, а той за същото време отне два живота.

Онзи Йорг би махнал и този пирон. Онзи Йорг би извадил пирона и изобщо не би се замислил за децата, скупчени около гълтача на ножове, за живота и прехраната на танцьорки и акробати. За местните хора или за отмъщението на Тапрут. Но аз не съм като него. Не съм като него, защото умираме всеки ден и всеки ден се прераждаме малко по-различни, докато разликата стане толкова голяма, че вече сме други. По-стари хора със същите дрехи и същите белези.

Грижа ме беше и за децата, и за танцьорките, и за акробатите. Но въпреки това издърпах пирона. Защото такава ми е природата.

— За Кашта — казах аз.

Отворих вратата и си тръгнах. Лъвът щеше да остане в клетката или да излезе на свобода, щеше да ловува или да умре, без значение. Но щеше да го направи по свой избор. Колкото до мен, мостът ме чакаше.

Тръгнах след Сера да видя каква беля е направил Гог.