Кралят на тръните

19.

Върнахме се в крепостта на дук Аларик рано сутринта, петлите пееха, а сенките се протягаха в тревата пред нас сякаш да ни посочат пътя. Ниска мъгла висеше на парцали около стволовете на дърветата, завихряше се при всяка стъпка на конете. Прислугата вече се беше раздвижила, слуги притичваха между голямата зала и кухните, конярчета подготвяха коне за езда, един пекар пристигна от близкото село, натоварил каруцата си с топъл хляб.

Две момчета от конюшнята дотичаха да вземат животните ни. Плеснах Барт по задницата, преди да го отведат. Заваля дъждец. Нямах нищо против.

Дъждът се усилваше и каменният градеж лъщеше под ласката му. Каква дума само. Лъщи. Сребърни вериги около свещени дървета, устни, готови за целувка, роса върху паяжина, пот върху женски гърди. Лъщи, лъщи, пищи. Повтаряш го, докато значението се размие, изчезне. Но дори лишена от смисъл, думата звучи някак вярно, хармонично. Дъждът караше каменния градеж да лъщи. Не да блести, нито да свети, а да лъщи — лъщяха стените, лъщеше мокрият калдъръм, канавките гъргореха, понесли мръсотията и опадалите листа, листата и мръсотията оформяха въртопи и бързеи, препускаха към тъмни и гладни гърла, потъваха в паст от каменни зъби. Сламка преплува край краката ми, поела по най-бързата лента — дълга лодчица върху бяла вода, подскачаше, гмурваше се, изплуваше, стигна до шахтата, завъртя се два пъти и изчезна.

Понякога светът забавя ход и тогава забелязваш малките неща, сякаш стоиш между два удара на вселенското сърце. И преди бях изпитвал нещо такова — с Корион, със Сагеус, с Джейн дори. Въздухът тежеше, пропит с металическата миризма на дъжда. Мислех си за следното: ако поостана тук, под проливния дъжд, дали той ще увие в капки един сив живот и ще му придаде блясък? Дали да не поостана, с разперени ръце и вдигнато лице? Ще ме измие ли дъждът? Или петната ми са твърде дълбоки?

Слушах го как вали, как барабани, капе, трополи и почуква. Другите се движеха около мен, подаваха юзди, сваляха дисаги, изобщо — занимаваха се с живота, сякаш не забелязваха, че аз съм пристъпил встрани от такива неща. Сякаш не можеха да я усетят, нея.

Райк се появи откъм голямата зала, плетеше крака и търкаше сънено очи.

— За бога, Райк — казах. — Нямаше ни само ден. Кога успя да си пуснеш брада, човече?

Той вдигна рамене и почеса четината си, достатъчно голяма да потънат пръстите му в нея.

— Когато си в Рим…

Подминах съмнителните му географски познания и крайно учудващия факт, че изобщо знае израза, и зададох един по-очевиден въпрос:

— Защо си станал? — Райк винаги изпълзяваше последен от завивките и не преди да си го сритал, заплашил или примамил с нещо неустоимо.

Той спря да се чеше по брадата и вместо това взе да се чеше по главата. Синдри се върна от конюшните и го плесна по рамото.

— Брадата му отива. Ще направим викинг от него, о, да!

Райк се намръщи.

— Тя рече да се срещнете в края на езерото.

— Коя?

Все така намръщен, Райк вдигна рамене, обърна се и тръгна назад към залата.

Погледнах към езерото. На брега, неясна през пелените дъжд, имаше шатра, юрта по-скоро, пожълтяла от старост. Тънка нишка дим се издигаше от отвора в средата. Странното усещане идваше оттам. Там ме чакаше тя.

Синдри също гледаше към езерото и юртата.

— Това е Екатри, вьолва от Севера. Идва рядко. Откакто се помня, е идвала само два пъти, и то когато бях малък.

— Вьолва? — попитах аз.

— Знае разни неща. Вижда бъдещето — обясни Синдри. — Вещица. Нали така ги наричате вие? — Смръщи вежди. — Да, вещица. Най-добре върви, щом те е повикала. Не я карай да чака. Може пък да ти предскаже бъдещето.

— Отивам — рекох. Понякога чакаш и наблюдаваш, друг път скачаш право в устата на вълка. А и малко можеш да научиш, когато гледаш една шатра отвън.

— Ще се видим вътре — каза Синдри, кимна към залата, ухили се и изтръска дъжда от брадата си. Самият той несъмнено щеше да събуди веднага баща си и да му каже за троловете и Горгот. Какво ли щеше да види в това добрият дук? Не знаех. Може би вещицата щеше да ми каже.

Земята се разтресе отново, докато вървях по брега, и водата затанцува. Вече надушвах дима от шатрата на вещицата. От него ми загорча в устата, сетих се за вулканите. Вятърът се усили, навяваше дъжда право в лицето ми.

Веднъж старият учител Лундист ми беше разказал за ясновидците, врачките и гадателите, които пресмятали живота ни според бавното движение на планетите в небето.

— Колко думи ще ти трябват, за да разкажеш историята на живота си? — беше ме попитал той. — Колко, за да я разкажеш до днес, и още колко, за да я разкажеш до края?

— Много? — Ухилих се и погледнах през тесния прозорец към двора, портите и нивите отвъд градските стени. Краката ме сърбяха да хукна навън и да подгоня едно или друго, преди слънцето да е залязло.

— Това е нашето проклятие. — Лундист удари с ръка по масата, надигна се от стола и се изправи с пъшкане. — Хората са обречени да повтарят грешките си безкрай, защото се учат само от опит.

Взе стар ръкопис с пиктограмите на своя народ и го разстла на масата. Имаше и рисунки, шарени и интересни, в източен стил.

— Това е зодиакът — каза Лундист.

Сложих пръст върху дракона, уловен с няколко смели щрихи в златно и червено.

— Този.

— Животът ти е предопределен от мига на раждането, Йорг, и не е въпрос на избор от твоя страна. Всички думи на твоята история могат да бъдат заменени от една дата и едно място. Къде са били планетите в онзи момент, накъде са били обърнати лицата им, кои от тях са гледали към теб… тази конфигурация представлява ключ и този ключ отключва живота ти — каза той.

Не разбрах дали се шегува. Лундист беше човек търсещ и любопитен, човек на логичната мисъл и внимателната преценка, човек търпелив и с тънък усет за нещата. Всичко това ми се струваше безсмислено обаче, ако пътят ни наистина е предначертан от люлката до орисания ни край.

Неусетно бях стигнал до юртата. Спрях рязко, преди да съм нахлул вътре през стената. Заобиколих да намеря входа и влязох без предупреждение. Вещицата така или иначе уж знаеше бъдещето.

— Чуй — каза тя, когато отметнах платнището и прекрачих в смрадливата шатра, пълна с кожи и провесени от тавана мъртви неща.

— Чуй — повтори, когато отворих уста да кажа нещо.

Така че аз седнах с кръстосани крака под провесените трупове, слушах и мълчах.

— Браво — каза тя. — По-добър си от другите. По-добър си от всички онези наперени и шумни момчета, които изгарят от нетърпение да станат мъже, но чуват само думите, произнесени от собствените им усти.

Слушах сухото хъхрене на гласа ѝ, слушах скърцането и плющенето на шатрата, упоритото трополене на дъжда, негодуванието на вятъра.

— Слушаш, виждам, но чуваш ли? — попита тя.

Наблюдавах я. Остаряваше грозно и сумракът в юртата не можеше да го скрие. Вещицата ме наблюдаваше на свой ред, но с едно око; другото беше затворено и потънало дълбоко в сивите гънки на плътта ѝ, а по бузата ѝ се стичаше гъст като сопол секрет.

— Дано изглеждаш по-добре от мен, когато чукнеш деветдесет зими — изкиска се тя. Явно и с едно око виждаше достатъчно. — Първите петдесет бяха тежки, в земите на огън и лед, където живеят истинските викинги.

На вид изглеждаше по-скоро двестагодишна, кожата ѝ се беше свлякла надолу, бръчките приличаха на земни пукнатини, за брадавиците да не ви разправям. Само очите ѝ изглеждаха млади и това ме разочарова, защото бях дошъл да търся мъдрост.

— Чувам — рекох. Задържах въпросите си, защото вече се бях досетил, че хората идват при нея с въпроси. Ако тя наистина знаеше отговорите, значи нямаше нужда да я питам.

Вещицата бръкна в пластовете дрипи и кожи около кръста си. Вонята на мига се засили и едва не повърнах. Когато костеливата ѝ ръка се появи отново, тънките сбръчкани пръсти стискаха стъклено бурканче с някаква течност вътре.

— Строителско стъкло — каза тя и облиза устните си с бърз розов език, който ми се стори някак неприличен на фона на сбръчканата ѝ уста. Хвана бурканчето с две ръце. — Жалко, че сме изгубили това изкуство. И пет седмици да яздиш, не ще откриеш човек, който може да изработи такова нещо. А ако го пусна върху камък, от ниско дори… край! Ще стане на стотици безполезни парченца.

— Колко е старо? — попитах аз. Въпросът ми се изплъзна въпреки решимостта ми да мълча.

— Десет века, може би дванайсет. Замъци са ставали на руини за това време. Статуи на императори са падали и лежат погребани в земята. А това… — Тя вдигна бурканчето. В зеленикавата течност вътре плуваше око и се въртеше бавно. — Още си е цяло и непокътнато.

— Това твоето око ли е? — попитах.

— Моето. — Погледна ме с живото си око и остави буркана с другото на рогозката до себе си.

— Размених го за мъдрост — каза тя. — Както е направил Один при кладенеца на Мимир.

— И получи ли мъдрост? — попитах. Въпросът може и да беше нахален от устата на едно четиринайсетгодишно момче, но тя беше поискала да ме види, а не аз — нея, освен това колкото повече седях в шатрата, толкова по-дребна и стара ми се струваше вещицата.

Тя се ухили и ми показа самотен изгнил зъб.

— Открих, че би било мъдро да оставя окото си на мястото му, до неговото дугарче. — Окото падна на дъното на буркана и спря да се върти. Гледаше вляво от мен.

— Виждам, че си водиш бебе — каза тя.

Погледнах встрани. Бебето лежеше мъртво, мозък се стичаше от счупения му череп, нямаше много кръв, но малкото налична грееше в яркочервено по белия му скалп. Рядко го бях виждал така ясно, съвсем като истинско, но прибулената светлина в юртата на Екатри сякаш бе създадена за призраци. Не казах нищо.

— Покажи ми кутията — каза Екатри и протегна ръка.

Извадих я от мястото ѝ под нагръдника ми. Протегнах я към вещицата, но я стисках здраво. Екатри посегна да я вземе, по-бързо, отколкото подобава на старица, после ахна и дръпна ръката си.

— Силна е — каза тя. Кръв се стече по пръстите ѝ от десетина малки ранички като от убождания. Не беше за вярване, че в костеливите ѝ пръсти има достатъчно кръв, че да потече.

Прибрах си кутийката и казах:

— Да те предупредя, че не вярвам на хороскопи и такива работи.

Тя облиза отново устни и не каза нищо.

— Аз, между другото, съм коза — продължих. — Точно така, тъпа коза. Отвъд Източната стена има цял народ, който твърди, че съм роден в годината на козата. Хич не ща и да чувам за система, която ме обявява за коза. Хич не ми пука колко древна била цивилизацията им.

Вещицата разклати леко бурканчето и каза, сякаш изобщо не се бях обаждал:

— Вижда в други светове, окото.

— Това хубаво ли е? — попитах.

Тя посочи живото си око и каза:

— Това също вижда в други светове. И вижда по-ясно. — Измъкна изпод чергите кожена торба и я остави до буркана. — Рунически камъчета. Ако идеш на изток и се изкатериш по онази велика стена, може и да станеш козичка. Тук, на север, руните ще разкажат твоята история.

Държах си устата затворена, спомнил си със закъснение за решението, което бях взел. Вещицата или щеше да ми каже бъдещето, или да не ми го каже. Онова, което ми кажеше, без да я насочвам с въпроси, можеше и да е истина.

Тя извади ръка от торбата — сиви огладени камъчета потропваха тихо в шепата ѝ.

— Йорг Анкрат — прошепна тя името ми в шепата си, после пусна камъчетата. А те сякаш падаха часове, преди да стигнат до чергата, всяко се въртеше бавно, ту в едната, ту в другата посока, изобразените руни се показваха и скриваха. Когато най-сетне паднаха, паднаха като наковални. И до днес чувствам сътресението от сблъсъка. Чувствам го с костите си.

— Руната на Перт за начало — каза тя. — Турисаз. Уруз, сила. — Бутна ги настрани, сякаш не бяха важни. Обърна друго камъче. — Унджо, радост, с лицето надолу. А тук, Кано, руната на отварянето.

Поставих пръст върху Турисаз и вьолвата всмука шумно дъх през сивите си венци. Намръщи се и перна ръката ми. Камъчето беше студено на пипане, нейната ръка — по-студена, кожата и тънка като хартия. Не беше назовала руната на езика на империята, но аз поназнайвах старата северна реч от книгите на Лундист.

— Тръните — казах.

Тя ме перна отново и аз дръпнах ръка. Пръстите ѝ литнаха бързо над другите камъчета, брояха ги. После тя ги загреба в шепа, прибра ги в торбата и каза:

— Стрели има пред теб.

— Ще ме прострелят?

— Ще си живееш щастливо, стига да не счупиш стрела. — Взе бурканчето и го вдигна, така че очите да се погледнат, живото и мъртвото. Потръпна. — Отвори портите си. — В другата ѝ ръка видях руната Унджо, сякаш старицата не я беше върнала в торбата. Радост. Обърна я с празната страна нагоре. — Или не ги отваряй.

— За Феракинд какво ще ми кажеш? — попитах. Стрелите не ме интересуваха особено.

— Той ли! — Изплю нещо тъмно и гъсто върху дрипите си. — Не ходи там. Дори ти би трябвало да го знаеш, Йорг, с тъмното си сърце и празната си глава. Изобщо не се доближавай до този човек. Той гори.

— Колко камъчета имаш в торбата, старо? — попитах. — Двайсет? Двайсет и пет?

— Двайсет и четири — отвърна тя и сложи ръка върху торбата. От пръстите ѝ още течеше кръв.

— Не са много думи това, за да разкажеш с тях историята на човек — отбелязах.

— Човешкият живот е просто нещо.

Усетих ръцете ѝ върху себе си, макар едната да лежеше върху торбата, а другата да държеше бурканчето. Усетих ги как ме щипят, ръчкат, ровят в спомените ми.

— Недей — казах. Позволих на некромантското в мен да се надигне, усетих възкиселия му вкус в гърлото си. Мъртвите неща по тавана взеха да се гърчат, една суха лапа сви нокти, сплетени в черна плитка човешки черва се заизвиваха като змийчета, нищо че отдавна бяха изсъхнали.

— Както искаш. — Розовият език се стрелна отново по устните ѝ и тя спря да рови.

— Защо дойде тук, Екатри? — попитах я. Изненадах се, че съм запомнил името ѝ. Трудно помня имената на хората. Сигурно защото самите хора не са ми интересни.

Живото ѝ око се спря на мен, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Когато бях млада, достатъчно млада да ме поискаш дори ти, Йорг от Анкрат, точно тъй; та когато бях млада, ми хвърлиха руните. Двайсет и четири думи не стигат да разкажеш цялата история на една жена, особено ако една от думите е прахосана за момче, което жената ще чака дълго и ще срещне на стари години. Извиках те тук, защото така ми беше казано, много отдавна, още преди бабите ти да се раздвижат в утробите на своите майки.

Плю пак, но този път уцели чергите, а не собствените си дрипи.

— Не ми харесваш, момче — каза вещицата. — Много си… бодлив. Използваш чара си като оръжие, но момчешкият чар не действа на стари вещици. Ние виждаме в сърцевината, а твоята е прогнила. И да е останало нещо здраво там, то е заровено толкова надълбоко, че нямам нерви да го търся, и едва ли ще оцелее. Дойдох, защото моите руни казаха, че трябва да хвърля руни на теб.

— Хубави думи от една дъртофелница, която смърди, все едно е умряла преди десет години и вместо да легне в земята като почтена жена, не спира да дрънка врели-некипели — казах аз. Не ми харесваше как ме гледа, нито с едното, нито с другото си око, но и не ми стана по-добре, след като я обидих. Почувствах се глупаво, като хлапе на четиринайсет. Напомних си, че съм крал, и спрях ръката си, преди да е стигнала до камата на кръста ми. — И защо твоите руни ще те пращат да ми досаждаш, дърто, ако за мен няма шанс? Ако съм загубена кауза?

Тя вдигна рамене и дрипите ѝ леко се разместиха.

— Надежда има за всички. Слаба надежда. Онази, дето умира последна. Дори прострелян в корема умира, преди да умре надеждата му.

Едва не я заплюх, но кралската плюнка само щеше да разкраси ужасното ѝ лице. Освен това вещиците правят какви ли не пакости, ако се доберат до телесна течност или косъм от главата ти. Затова, вместо да я заплюя, станах и се поклоних.

— Чака ме закуска, макар че апетитът ми изглежда умрял и погребан вовеки.

— Не си играй с огъня, че ще се изгориш — каза тя почти шепнешком.

— Така ли си изкарваш хляба — с баналности?

— Не заставай пред стрелата — каза тя.

— Никога не бих се сетил сам. — Отстъпих заднишком към изхода.

— Принцът на Стрела ще вземе трона — каза тя през стиснати устни, сякаш простичкият изказ ѝ причиняваше болка. — Мъдрите го знаят още преди да се роди бащата на баща ти. Скилфар ми го каза, когато ми хвърли руните.

— Никога не съм вярвал на гадателство. — Посегнах към платнището и го вдигнах.

— Защо не останеш? — Тя потупа кожите до себе си, розовият език пробяга по сухите устни. — Току-виж ти харесало. — И за миг на мястото на вещицата видях Катерин в сапфирената сатенена рокля, същата от онази нощ в нейната стая. Нощта, когато я бях ударил.

Хукнах. Тичах под дъжда, преследван от смеха на Екатри, а смелостта ми тичаше пред мен. Колкото до закуската, апетитът ми така и не възкръсна.

Докато другите ядяха, аз седях в сенките край студеното огнище и се клатех със стола си. Макин дойде пред мен, стиснал студен овнешки бут с все кокала, месото бе сиво и залоено.

— Нещо интересно откри ли? — попита той.

Не отговорих, само отворих шепа да му покажа. Турисаз, тръните. Не е голям подвиг да откраднеш от едноока жена. Камъчето поглъщаше сенките и не връщаше нищо обратно. Единичната руна чернееше като резка. Тръните. Държах миналото и бъдещето си в шепа.