Кралят на тръните

11.

Планините са велик уравнител. Не им пука кой си, нито колко сте.

Някои казват, че Строителите пили от червената кръв на земята, за да откраднат силата ѝ, и така издигнали Матераците — скалата се разбунтувала, отърсила се от нахалните Строители и така се образували върховете. Гомст твърди, че Господ Бог е сложил планината тук, когато оформял света от влажна глина. Който и да е свършил работата, покорно му благодаря. Именно Матераците са планините на Ренарските планини. Маршируват от изток на запад, разсичат картите и на други кралства, но лебедовата им песен е именно тук, в земите на Ренар. Тук Матераците казват къде може да отидеш и къде — не.

Разни хора твърдят, че съм инат. Сигурно е така, защото не приемам идеята някой да казва на краля къде може или не може да отиде в собственото си кралство. Затова през годините след пристигането си тук като неопитен младеж, докато усъвършенствах уменията си с меча, изкуството да бръсна собственото си лице и раздаването на кралско правосъдие по своя си начин, се запалих по катеренето.

Катеренето, оказа се, беше ново не само за мен, а и за хората от Планините. Те знаеха отлично как да стигнат до важните места — високите пасища за козите, летните проходи за търговията, Айгеровата канара за опали. Но как да стигнат до местата, които не са им важни? О, я стига, кой има време за това, когато коремът ти къркори или бързаш за някоя важна сделка?

— Какви ги вършиш, Йорг? — попита ме веднъж Кодин, когато се върнах в замъка окървавен, а костите в китката ми стържеха при всяко движение.

— Трябва непременно да дойдеш с мен някой път — казах му, само за да го видя как ще примижи. Катеря се сам. А и на планинския връх има място само за един, като си помислиш.

— Ще се изразя другояче — каза той. Забелязах, че в косата му се е промъкнало сиво. Най-много по слепоочията. — Защо го правиш?

Издадох устни напред, после се ухилих широко.

— Планините твърдяха, че не мога.

— Чувал ли си за крал Кнут? — попита той. — Това е пътека, по която не те съветвам да тръгваш… казвам го само защото ми плащаш да те съветвам.

— Ха. — Чудех се дали Катерин би катерила планини. Ако има тази възможност, със сигурност би го направила, така реших. После се замислих за пословичния Кнут от легендите, който толкова си повярвал, че решил да спре прилива. — Виждал съм морето, Кодин. Морето може да погълне и най-голямата планина. Случва се да имам несъгласия с един или друг планински връх, но ако ме видиш да предизвиквам океана, можеш спокойно да ме сриташ отзад, разрешавам ти.

Казал бях на Кодин, че се катеря от единия инат. Инат безспорно имаше, но имаше и друго. Планините нямат памет, не издават присъди. В усилията да достигнеш върха има особена чистота. Оставяш своя свят зад себе си и взимаш само необходимото. За същество като мен това си е чиста проба изкупление.

— Атакувай — беше казала Миана, а не е редно един мъж да отказва на жена си в сватбения им ден. Да не говорим, че вече така или иначе бях решил да атакувам. Поведох лично, защото вратичките за изненадващи излази и тунелите, които водеха до тях, бяха познати на малцина. Или по-точно, мнозина знаеха за тях, но на пръсти се брояха онези, които могат да ги посочат. Като с честните свещеници — уж сме чували за много такива, но лично не познаваме нито един.

Вървяхме в колона по четирима, по-високите се привеждаха, за да не си удрят главите в грапавия камък. Всеки десети носеше факла с катран и онези в края на колоната се давеха от пушека. Собствената ми факла показваше само десетина метра от тунела пред мен, който завиваше често, възползвайки се от естествените пукнатини и пропади в скалата. Тропотът на десетки крака отначало ми действаше хипнотично, но бързо избледня до фонов шум, който не забелязвах, докато внезапно не стихна. Обърнах се и факлата освети празен тунел. Нямаше никого, само собствената ми танцуваща сянка. Хората ми бяха изчезнали яко дим.

— Какво си мислиш, че правиш тук, Йорг? — Думите на сънния вещер се понесоха около мен като река от нежна и бавна мелодия, в която сарацинският му акцент почти не се усещаше. — Наблюдавам те непрекъснато. Разбирам плановете ти веднага щом се пръкнат в главата ти.

— Значи знаеш какво си мисля, че правя тук, Сагеус. — Въртях се заедно с факлата и се оглеждах за него.

— Знаеш ли, че често ти се смеем, Йорг? — каза Сагеус. — Пионката, която си мисли, че играе своя собствена игра. Дори Феракинд се смее зад огъня си, и Келем също, от своите солни мини. Синята дама те е сложила на сапфирената си дъска, Скилфар вижда бъдещето ти, впечатано в леда, а Матемите са те включили в уравненията си, дребна величина, която клони към нула. В сенките зад троновете ти не струваш много, Йорг, смеят ти се, че ми служиш, без да подозираш за това. Мълчаливата сестра се усмихва, когато чуе името ти.

— Е, радвам се, че съм им в услуга. — На стената вляво от мен сенките се движеха неохотно, реагираха бавно на размаханата факла. Пристъпих и забих пламъка в най-тъмното място; искри и жарава остъргаха камъка.

— Това е последният ти ден, Йорг — изсъска Сагеус, когато пламъкът захапа сянката и мракът се обели от камъка като изгоряла от слънцето кожа. Болката му беше балсам за душата ми. — Ще умреш и аз ще те гледам как умираш.

И с тези думи Сагеус изчезна.

Макин едва не налетя отгоре ми в гръб.

— Проблем?

Отърсих се от утайката на будния сън и ускорих крачка.

— Никакъв.

Сагеус обичаше да дърпа конците толкова леко, че жертвата му изобщо да не усети намесата. Гневът и омразата подронваха тези му тънки умения. Това беше първата ми победа за деня. Щом беше сметнал за необходимо да ме дразни, значи с нещо го бях притеснил. Сигурно се е разтревожил, че имам шанс да успея… което го правеше много по-голям оптимист от самия мен.

— Никакъв проблем. Всъщност утрото изведнъж започна да ми се струва пълно с обещания!

Още петдесет метра и една изсечена в скалата стълба ни отведе нагоре в планинската гръд през тесен проход под гигантска канара, известна с името Стария Бил.

Напуснеш ли Призрачния, моментално се озоваваш сред планински върхове. И най-високата кула не може да ти внуши такова чувство на малоценност. В сравнение с приливните вълни на Матераците всички ние, дори замъкът, дори двайсетте хиляди на Стрела, сме нищо. Мравки, които се бият върху трупа на слон.

В подножието на заснежените върхове, брулени от леден вятър, в лоното на мълчаливата планина беше хубаво да си жив, а ако се стигнеше дотам — денят беше чудесен да се мре.

— Кажи на Мартен да заведе хората си в Бегалото — рекох.

— Бегалото? — Макин вдигна вежди и се загърна по-плътно в плаща си. — Искаш най-добрият ни капитан да варди една долина без изход?

— Хората на Мартен ни трябват, Йорг — каза Кодин, който тъкмо се измъкваше от тесния проход. — И десет войника не можем да отделим, та какво остава за сто от най-добрите. — Спореше, но махна на един да отнесе заповедите ми.

— Мислиш, че няма да удържи долината? — попитах аз.

Което пришпори Макин в нова посока.

— Дали ще удържи долината? Мартен ще удържи и портите на рая за теб, или на ада. Бог само знае защо.

Свих рамене. Мартен щеше да удържи, защото му бях дал, както сам той се изразяваше, спасение. Втори шанс да устои, да защити семейството си. Четири години беше изучавал военно изкуство, от това как се стреля с лък до командването на армия, четири години, откакто беше дошъл в замъка със своята Сара. Щеше да удържи, защото преди четири години в опожарения му чифлик аз бях дал на дъщеричката му клоун на пружинка и карамфила на Макин. Стара играчка строителска направа, за да я разсмея, и карамфил, за да отнема болката и живота ѝ. Карамфилът изпревари лошата болест и Джейни си отиде в прегръдката на сладки сънища вместо да се удави в собствената си кръв.

— Защо Бегалото? — попита Кодин. За разлика от Макин, той трудно изпускаше дирята.

— Принцът на Стрела няма убийци в моя замък, Кодин, но има шпиони. Казвам ти каквото трябва да знаеш, за да си свършиш работата. Останалото, дългосрочният план, врътките… по-добре е те да си останат на сигурно място тук. — И се почуках с пръст по слепоочието. Въпреки това усетих медната кутийка да гори на хълбока ми, гравираните тръни изпълниха полезрението ми.

— По-добре ще ми е на кон обаче — каза Макин.

— А на мен ще ми е по-добре на великанска коза — рекох аз. — Която сере диаманти. Но докато не намерим такива, ще вървим на собствен ход.

Триста мъже вървяха след нас. Армиите би трябвало да маршируват, но маршируването в планините е най-сигурният начин да си изкълчиш глезена. Триста мъже от Стража в планинско сиво се измъкнаха през вратичката за излази сред канарите западно от Призрачния, след като бяха изпълзели през тунел в планинската снага. И дума не можеше да става за червени табарди или златни ширити, за свирепи лъвове, озъбени дракони или тъпи жаби с коронка — не, моите хора бяха облечени в сиво като скалите наоколо. Не ги бях довел тук за конкурс по красота. Бях ги довел да победят.

Зад нас фойерверки литнаха в небето и изпъстриха мрачното утро с искри, рехав саван от серен дим обгърна замъка. Фойерверки да забавляват народа ми по случай кралската сватба, но и удобна диверсия, която да отклони погледа северно от нас, неканените гости.

Армията на принца се беше раздвижила, формированията се струпваха за атака, пиконосци от Нормарди отпред, редици стрелци в далечния край, мъже от Белпан с дълги лъкове, арбалетчици от Кен със сплетени бради и кафяви знамена, които пърхаха на вятъра над барабанчиците, всеки с по едно момче, което да държи щит пред него. Стрелците чакаха заповед да заемат позиции на възвишенията източно от нас, а безполезната орлантска кавалерия висеше отзад. Тяхното време щеше да дойде по-късно, след като презимуваха в руините на моя дом, след като високите проходи се отвореха и техният принц поемеше нататък, за да добави още имена в списъка си с превзети кралства. Следващи поред несъмнено бяха туртаните. После Германиа и дузината тевтонски кралства.

Спуснахме се по склоновете западно от Призрачния в сива вълна — мечове, кинжали и къси лъкове. Похарчил бях голяма част от златото на скъпия си чичо за тези лъкове. Мъжете от Горски страж бяха майстори на късия лък, а мобилизираните планинци бързо му хванаха цаката. Триста извити комбинирани лъка, скитска направа. Десет златни монети парчето. За толкова пари можех да купя свестни кранти за всичките си войници.

Съгледвачите на принца ни видяха. Не че се бях надявал на друго. Дори човек с не особено остър поглед в предните редици на стрелянската армия би могъл да ни види от милята разстояние, което ни делеше. Но защо им е да гледат? Нали си имат съгледвачи.

Ускорих крачка. Планината предоставя отлични условия за тренировки по бягане. Когато за пръв път се озовеш в планина, всичко ти се струва трудно. Дори въздухът е прекалено разреден. Но минават години и мускулите ти се наливат с желязо. Особено ако обичаш да се катериш и го правиш често.

Движехме се бързо. По баирите това не е лесно. Но и принцът на Стрела не беше глупав. Командирите му бяха избрали съгледвачи, които познават планината. Движеха се бързо, но онези, които падаха, не успяваха да станат навреме, тоест преди ние да ги настигнем.

Винаги е хубаво да изненадаш някого. Принцът на Стрела не беше очаквал да нападна многохилядния му лагер с моите триста войници. Това беше причината да пристигнем само секунди след вестта за появата ни и много преди някой да реагира на новината подобаващо.

Триста е магическо число. Цар Леонид е удържал многобройна персийска армия при Горещите порти само с триста войници. Искаше ми се да познавах спартанците. Историята за онази победа е надживяла десетки империи. За разлика от Кнут, цар Леонид е удържал океана.

Усещах огъня в краката си, студения въздух при всяко вдишване и горещия дъх при всяко издишване. Пот под бронята, цяла река под нагръдника. Днес бронята ми не беше от метал, дори метална ризница нямах, само доспехи от корава кожа, специално обработена и варена в масло, с ленена подплата отдолу. Днес трябваше да сме бързи.

Дадох знак и всички спряхме сред камънака, пръснати по склона, на двеста метра от вражеския лагер, не повече, толкова близо, че ги надушвахме. По този фланг, далеч от стрелците, имаше основно мъже от Стрела, отряди копиеносци с леки ризници, мечоносци с брони, сред тях и оземлените рицари, които бяха мобилизирали селяци от ферми и махали или бяха опразнили гвардията на замъка си, за да служат на своя принц. И всички те, или поне онези, които виждахме, преди баирите да скрият безчетната войска, маршируваха без бързане, уверено, някои сочеха дима и искрите над Призрачния и се шегуваха. Гигантски обсадни машини се търкаляха със скърцане между формированията, теглени от по десетина мулета във впряг.

Не беше нужно да издавам изрична команда. Мъжете от Стража откриха стрелба моментално. Първите писъци известиха за атаката ни много по-ефективно от съгледвачите, които сигурно още не можеха да си поемат дъх.

Стрелите намираха неизменно целта си — и как иначе при толкова много мишени, струпани нагъсто. Стрелците на принца, изтеглени по другия фланг, на четвърт миля от нашия, ако не и повече, не можеха да направят нищо. „Познай себе си“, казва Питагор. Но той е бил човек на числата, а на такива не може да се вярва. Сун Дзъ ни казва друго: „Опознай враговете си.“ Бях изгубил мъже, чиято загуба не можех да си позволя, но благодарение на тях знаех всичко за разположението на вражеската армия.

Дори да бяха по-близо, стрелците на принца трудно щяха да ни уцелят сред скалите и дългите утринни сенки.

Още един залп, и още един. Стотици падаха жертва при всеки, някои мъртви, други ранени. Добре беше, че има ранени. Понякога ранените са по-полезни от мъртвите. Ранените представляват проблем. Ако им позволиш.

Пешаците ни атакуваха поединично и по двама, после в групи по няколко, а зад тях прииждаше потоп като вълна, която се разбива и залива пясъка.

— Целете се добре — извиках аз.

Пореден залп. Само един от авангарда падна, пронизан в бедрото.

— Мамка му! Целете се добре!

Още един залп и нито един от авангарда не падна. Смъртта вилнееше в задните редици, в мелето на хаоса. Един от моите на всеки двайсет от техните. Кофти залог. Ако бяхме успели да изстреляме десет залпа, преди врагът да ни достигне, можехме да убием три хиляди мъже. Изстреляхме шест.