Кралят на тръните

18.

Синдри ни настигна на четири-пет мили от бащината си крепост. Оставил бях Макин при дука. Макин умееше да намира общи теми за разговор и да създава приятелства. Оставих и Райк, иначе щеше постоянно да мрънка, че го карам да катери баири, а и защото кой по-добре от Райк можеше да покаже на данците истинска викингска ярост? Оставих и Кент Червения заради северняшката му кръв по бащина линия и защото искаше местните занаятчии да му направят хубава бойна брадва.

— Добра среща — рекох, когато Синдри се появи на кон между боровете. Изобщо не се бях съмнявал, че ще ни последва. Всъщност смятах, че ще ни настигне по-рано, а той се появи точно когато полегатите склонове и гъстата гора останаха зад нас.

— Имаш нужда от мен — каза той. — Познавам чудесно планината.

— Така е, определено се нуждаем от теб — отвърнах.

Синдри се усмихна широко. Свали шлема и изтри потта от широкото си чело. Дишаше тежко от усилната езда.

— Казват, че си унищожил половината Гелет — подхвърли. Изглежда, не му се вярваше.

— Една пета по-скоро — казах аз. — Слуховете са склонни да преувеличават.

Синдри се намръщи.

— На колко години си?

Усетих как братята изтръпнаха. Понякога ме дразнят с това — убедени са, че ще убия всеки, който ме погледне накриво.

— На достатъчно, за да си играя с огън — казах и посочих най-големия връх пред нас. — Онзи там е вулкан. Издава го пушекът. Другите какви са?

— Онзи е Лорголт. Три от другите също са проговаряли през последните двайсетина години — каза той. — Локи, Минрир и Валас. — Посочи ги поред. Над западния склон на Валас се рееше прозирен дим или може би пара. — В най-старите ни книги, едите, пише, че Халрада е бащата, а другите четирима са негови синове. — Посочи ниския масив на Халрада. — Той обаче не се е събуждал от векове.

— Да идем там тогава — казах аз. — Да огледаме един спящ гигант, преди да сръчкаме друг, дето не спи.

„Това не са хора, Йорг — беше ми казал Макин, преди да тръгнем. — Не са врагове. Не можеш да се биеш с тях.“

Макин не знаеше какво се надявам да постигна с тази планинска разходка. Аз също не знаех, но винаги е полезно да разузнаеш обстановката. Замисля ли се за успехите си — ще ми простите тази нескромност, — откривам, че нерядко те са резултат от едно простичко упражнение, от умението да намериш общия делител на два уж несъвместими факта и да ги превърнеш в оръжие. Унищожих Гелет с помощта на два факта, които станаха опасни, когато ги събрах. Подобен, изглежда, е принципът и на строителските оръжия — два къса магия, които са безвредни сами по себе си, но събереш ли ги, създават критична маса.

Халрада не е толкова висок като синовете си, но все пак е висок. В долната си част склоновете му са смекчени от годините, покрити са с нещо черно и ронливо, което хрущи под копитата, камъните имат мехури в себе си и лесно се трошат с ръка, огънят е загаснал толкова отдавна, че дори дъхът му е изчезнал безследно. Сред пепеляка и натрошените камъни растеше изобилно пожарен бурен или теснолистна върбовка, както го наричат в дебелите книги на учителя Лундист. Първото растение, което се появява след огън. Тук дори след четиристотин години само върбовката събираше смелост да пробие черния пепеляк.

— Виждаш ли ги? — изгромоли Горгот зад рамото ми. Както обикновено, дълбокият му глас му свари неподготвен.

— Ако питаш за планините, да, виждам ги. Ако питаш за нещо друго, отговорът е „не“.

Той посочи с един от дебелите си пръсти, дебел почти колкото ръката на Гог.

— Пещери.

Трудно, но все пак ги видях след известно взиране. Входове на пещери в основата на стръмна скална стена. Почти като стария дом на Горгот в недрата на връх Хонас.

— Да — казах. — Пещери са. — Вече споменах, че Горгот имаше навика да трупа думи в себе си и накрая да изрича нещо безценно. Имаше и моменти обаче, когато предпочитах да трупа думите си на склад и да не изрича нищо.

Продължихме нагоре. По някое време прецених, че стръмният терен става опасен за конете. Оставихме ги на грижите на Сим и Грамло и продължихме пеша, влачехме се през тънък слой леден сняг. Синовете на Халрада бяха с пречупени била, назъбени, изковани в огън. Старецът им можеше да мине за обикновен връх без следа от кратер, поне докато не излазиш от заснежените ждрела и езерото не се ширне пред теб внезапно и без предупреждение.

— Сега доволен ли си? — Синдри се изправи до мен, огледа се и се качи на голям камък, който беше изгубил снежното си покривало в борбата със силния вятър. Самият той изглеждаше повече от доволен.

— Гледка и половина, а? — казах.

Горгот изкатери последната стръмнина, понесъл Гог на раменете си.

— Тази планина ми харесва — каза момчето. — Има сърце.

— Езерото е синьо — отбелязах. — Твърде синьо. Някакво багрило ли има във водата?

— Не е вода, а лед — обясни Синдри. — Е, на повърхността ледът се е разтопил, вода се стича и по склоновете на кратера, но в езерото е дълбока най-много метър. Отдолу е лед, целогодишно.

— Виж ти. Виж ти — измърморих. Ето, че вече бях сгащил два факта в кьошето.

Смъкнахме се малко под ръба на кратера и се прислонихме на завет под няколко щръкнали скали. Зяпахме необичайно синята вода на езерото и изядохме студения обяд, който ни бяха приготвили в кухнята на Аларик.

— И какво е сърцето на планината, Гог? — Хвърлих пилешките кости по нанадолнището и облизах мазнината от пръстите си.

Момчето не бързаше да ми отговори, даже затвори очи. Накрая каза:

— Старо, бавно, топло.

— Бие ли? — попитах.

— Четири пъти — отвърна Гог.

— Откакто започнахме да се катерим?

— Откакто видяхме дима, докато минавахме по моста.

— Орел. — Роу посочи бледото небе над нас. Посегна към лъка си.

— Погледът ти е остър както винаги, Роу. — Задържах ръката му. — Остави птицата да си лети.

— Е — каза Синдри, сгърбил рамене срещу студа, вятърът развяваше плитките му. — Сега какво?

— Бих искал да видя онези пещери — казах аз. Думите на Горгот май за пореден път щяха да се окажат безценни.

Поехме предпазливо надолу, начинание, което се оказа по-трудно от катеренето, сякаш Халрада не искаше да ни пусне. Камънакът се трошеше при всяка стъпка по нанадолнището, тънката ледена кора също не помагаше. На едно място Синдри се подхлъзна зле, но аз успях да го хвана за лакътя.

— Благодаря — каза той.

— Аларик няма да е доволен, ако загуби още един син в планината — отвърнах.

Синдри се засмя.

— Щях да се спра на дъното.

Горгот се спускаше след нас, тежките му стъпки оставяха вдлъбнатини в трошляка. Гог подтичваше встрани — по-добре да се хързулне, отколкото гигантът да го смаже с тежестта си, ако падне и го затисне.

Заварихме Сим и Грамло да пафкат лула, полегнали доволно на припек.

Колкото повече наближавахме, толкова по-трудно различавахме входовете на пещерите. Черни отвори в черна скала. Различих три отвора, единият толкова голям, че вековен дъб да порасте в него.

— Нещо живее вътре — каза Горгот.

Огледах се за признаци — кости или животински изпражнения около отворите.

— Нищо не виждам — казах. — Защо мислиш, че нещо живее вътре?

Лицето на Горгот не беше създадено да изразява емоции, но сега хребетите и ждрелата по физиономията му се разместиха в израз на недоумение.

— Чувам ги — каза той.

— Само аз ли имам слабо зрение и тапи в ушите? Чувам единствено вятъра. — Спрях и затворих очи, както ме беше учил Лундист. Потопих се в звука на вятъра. Отворих се за шумовете на планината. Отброих ударите на сърцето си, ритъма на дишането. Нищо.

— Чувам ги — повтори Горгот.

— Да си отваряме очите тогава — казах аз. — Време е да вкараш в употреба лъка си, брат Роу. Добре, че не похаби стрела по онази птица.

Спънахме конете и се приготвихме. Аз извадих меча си от ножницата. Синдри свали брадвата от гърба си — хубаво оръжие със сребърна резба по острието. Тръгнахме в плътна група. Поведох ги срещу вятъра, стар навик, който ми струва отклонение от половин час. Когато скъсихме разстоянието до петдесетина метра, вятърът донесе лъх от пещерните обитатели — животинска воня, слаба, но много гадна.

— Нашите приятели добре си вардят предния двор — казах аз. — Няма следа от мечки или планински котки. Все още ли ги чуваш, Горгот?

Той кимна.

— Говорят за храна и за битка.

— Става все по-интересно — подхвърлих. Все така не чувах и звук.

Приближихме се бавно до големия отвор, ограден от два по-малки и няколко пукнатини, през които би могъл да се промуши човек. Сега, когато стоях пред пещерата, ми се струваше невъзможно, че не я бях видял от склона отсреща. Ако не броим един оглозган кокал, натикан между два камъка, нямаше и следа от обитателите. Освен вонята.

Горгот влезе пръв. Носеше на колана си импровизирано млатило — три дебели вериги с остри шипчета, закрепени към дървена дръжка. Кожена престилка пазеше краката му от шиповете. Никога не бях виждал Горгот да хваща млатилото си, а и той незнайно как изгледаше най-страшен без оръжие. Гог вървеше след Горгот, аз и Синдри вървяхме от двете страни на момчето, после — Сим и Грамло, последен вървеше Роу и оглеждаше всичко с подозрение.

— Не можем да влезем много навътре — каза той. — Нищо не се вижда. — Не изглеждаше притеснен обаче.

Гог вдигна ръка и от пръстите му изригнаха пламъци. Роу изпсува под нос.

Погледнах назад към планинските склонове. Ветрилото камънаци и пръст пред пещерния отвор ми напомняше нещо. Безредни мисли се ръгаха в задните отдели на мозъка ми, боричкаха се за форма, за думи, с които да се облекат.

— Влизаме — казах аз. — Не много навътре. Колкото да чуя каквото чува Горгот. — Оказал се бе прав за пещерите.

Влязохме. Тунелът под краката ни беше посипан с камъчета и пръст, но стените бяха гладки, лъскави почти. Сенките подскачаха и танцуваха, светликът от пламтящата ръка на Гог уголемяваше гротескно сянката на гиганта. След петдесетина метра стигнахме до кръгла зала. Тунелът продължаваше от другата ѝ страна, но стръмно нагоре, почти като склоновете навън. Танцът на сенките по гладките стени ми напомни за катедралата в Шартрьоз.

— Платон е бил в такава пещера — казах аз. — И е видял целия свят на стените ѝ.

— Моля? — попита Синдри.

Поклатих глава.

— Виждаш ли това? — Посочих една вдлъбнатина в скалата, сякаш гигант е притиснал палец в кал и е оставил отпечатъка си.

— Какво е това? — попита Гог.

— Не знам — отвърнах. Но ми изглеждаше познато. Като кръгла дупка в речно легло, от онези, които причинява ерозията.

Изтичах до тунела в другия край на залата и застанах на входа му. Тези проходи не бяха направени от хора, нито от тролове, грендели, гоблини, духчета или призраци. Въздухът беше почти неподвижен, но не съвсем, усещах го как пълзи откъм тунела. Студен въздух. Много студен.

— Йорг — каза Роу.

— Мисля — отвърнах, без да поглеждам назад.

— Йорг! — пак каза той.

Обърнах се. В отвора на тунела, през който бяхме дошли, стояха два трола. Казвам тролове, защото приличаха на троловете от моите представи, а не на буцестите камъни, с които данците декорираха ландшафта — не, тези бяха стройни и опасни създания, с тъмна кожа, релефни мускули и дълги крайници, които завършваха с черни нокти като на граблива птица. Трудно бе да се прецени ръстът им, защото бяха приклекнали, но едва ли бяха по-ниски от два метра и половина, три дори. Движеха се бързо и целенасочено, близо до стената.

— Не бързай със стрелите — казах на Роу. Никоя стрела не можеше да спре тези двамата, освен отблизо и право в окото или шията.

Бих ги нарекъл чудовища, левкроти, грешки като Горгот, но бяха двама. Един говори за случайност, двама — за вид.

— Здравейте — казах аз. Прозвуча глупаво — самотен гласец в голямата подземна зала, но не се сетих какво друго да кажа, а не изгарях от желание да се бия с тях. Единствената съмнителна утеха идваше от факта, че двамцата гледаха към Горгот, а не към мен. Следяха го с черните си очи и не мигаха.

— Не ги ли чуваш? — попита отново гигантът.

— Не — отвърнах аз.

Тролът отляво се хвърли напред без предисловия от сорта на заканителни жестове или страховито ръмжене. Хвърли се към Горгот, протегнал ръце към лицето му. Горгот го улови за китките и го спря. Двете чудовища стояха лице в лице, счепкани, мускулите им играеха под кожата. Тролът дишаше бързо и шумно. Горгот громолеше посвоему. Не го бях виждал да се бори с някого, откакто бе подпирал решетката при портата на Призрачния. Пак тогава за последно го бях виждал да се изпоти. А иначе местеше камъни, разтоварваше каруци и вървеше всякаква черна работа без никакво видимо усилие.

Роу вдигна отново лъка си и аз повторно го спрях.

— Чакай.

Стояха вкопчени, напъваха мишци, от време на време преместваха крака за по-добра опора. Заострените нокти на трола дълбаеха бразди в скалата. Масивните стъпала на Горгот бяха като котва за огромното му тяло. Мускули се издуваха на буци, кости пукаха под натиска, слюнка хвърчеше от устите им с всеки хриплив дъх. Секундите се проточиха безкрайни, всяка дълга колкото минута. Усетих как сам забивам нокти в дланта си, кокалчетата ми бяха побелели върху дръжката на меча… един от двамата трябваше да отстъпи, нещо трябваше да стане. И ето, без предупреждение, тролът се строполи на пода, миг тишина, после Горгот нададе дълбок рев, от който мен ме заболяха гърдите, а на Роу му потече кръв от носа.

Горгот си пое дълбоко дъх и каза:

— Ще служат.

— Какво? — попитах, после: — Защо?

Тролът се надигна, изправи се и отстъпи заднишком към своя другар.

— Те са войници — обясни Горгот. — Искат да служат. За това са направени.

— Направени? — попитах. Държах под око троловете, готов да вдигна меча и да се защитя.

— Написано е в денка им — каза Горгот.

— От Феракинд?

— Много отдавна. — Горгот поклати глава. — Те са раса. Не знам кога са били променени.

— Строителите са ги направили, така ли? — попитах аз, все по-учуден.

— Може и по тяхно време. Може би по-късно. — Горгот вдигна рамене.

— Те са деца на Грендел — каза Синдри. Горкият, изглежда, срещаше затруднения да повярва на очите си. — Създадени са за война в пепелищата на Рагнарок. Чакат тук за последната битка.

— Знаят ли кой е изкопал тези тунели? — попитах аз. — И накъде водят?

Горгот замълча, после каза:

— Знаят да се бият.

— И това става. — Ухилих се. — Ти говориш с тях в главата си, нали?

Лицето на Горгот отново извърши подвиг в изразителността, този път на дневен ред беше изненадата.

— Да — каза той. — Май така излиза.

— И сега какво? — попита Синдри. Местеше поглед от единия трол към другия и плъзгаше разсеяно пръст по острието на брадвата си.

— Сега се връщаме — казах аз. Трябваше да поразмишлявам, а размислите ми се удават по-добре под дукски покрив, отколкото по брулени от вятъра склонове на вулкан или в подземията на смрадливи пещери. — Горгот, кажи на троловете, че ще се върнем, и да не казват на никого за гостуването ни.

Спрях за последно поглед върху двамцата. Мислех си какви ли поразии могат да свършат на бойното поле. Обичам да си мисля за такива неща.

— Да вървим — казах. „И да видим дали планинската ни разходка не е внесла известна промяна в личните ни перспективи.“