Кралят на тръните

35.

— Лопата? — каза Хобс.

Ако има на света човек, който да нарече лопатата лопата, то това е командирът на Стража Хобс. Впечатлен бях, че човек на неговата възраст има сили и дъх — предвид усилното изкачване и прочие — да дрънка за очевидното или за каквото и да било друго.

Разритах снега. Лопати имаше навсякъде, скрити под последния валеж.

— Отрядите на Стод и Кепен да обстрелят склона под нас. Хората на Харолд да хващат лопатите и да копаят.

— Стод е мъртъв. — Хобс плю и плъзна поглед по снежното поле. Преднината ни се беше стопила. Тук-там мъже от Стража спираха, останали без сили. Малцина успяваха да извадят меча си, та какво остава да замахнат с него, преди авангардът на врага да ги настигне и посече.

На снежен фон кръвта е много хубава, красива направо. Ако снежната покривка е прясна и още мека, кръвта си стопява път надолу и няма много за гледане, но там, където снегът е образувал ледена корица, ослепителната белота сияе през аленото и кръвта изглежда някак по-наситена и дори по-жизнена, отколкото е била във вените ти.

— Искам наши хора да стрелят надолу. Не ми пука особено какво ще уцелят. Може в главата, може и в краката. По-добре в краката. Стига да има тела на пътя на стреляните. Трябва да ги забавим.

Раненият войник е по-сериозно препятствие от мъртвия. Раниш ли сериозно човек, но не толкова, че да изгуби съзнание, той се лепва за теб, сякаш можеш да го спасиш, стига да ти държи здраво крака и да не те пуска. Прясно ранените обичат да имат компания. Дай им малко време и ще предпочетат да останат насаме с болката си. Сетих се за Кодин в неговата импровизирана гробница, свит на кълбо, силуетът му очертан от тънки снопчета светлина. Някои народи така погребват мъртвите си — свити на кълбо, челото опряно в коленете. Макин казва, че така по-лесно се копаели гробовете, но аз го виждам като един вид завръщане към началото. Нали и в утробата сме свити на кълбо.

— Стреляйте по копелетата! — ревнах и размахах ръце към хората, от които исках да грабнат лъковете си. — Не губете време да се целите точно.

Макин се довлече при мен и аз му връчих една лопата. С капитан Харолд събрахме още хора и ги впрегнахме да копаят. Никой не попита защо. Освен Макин, разбира се, но според мен той просто искаше да си почине.

— И преди сме минавали оттук — подхвърли.

— Да. — Метнах още една лопата сняг през рамо. Странно беше, че съм се катерил толкова време и с цената на толкова усилия, а сега, с последните си сили, трескаво копая път надолу.

— На път за онова село… Шкембе?

— Чревца — рекох. Още една лопата сняг. Виковете и трясъкът на мечове по склона зад нас се чуваха все по-отблизо.

— Това е лудост! — Макин захвърли лопатата и изтегли меча си. — Сега се сещам. Тук има пещери. Но те не водят никъде. Претърсихме ги. А и хората ни дори няма да се поберат там.

Лопатата ми не срещна съпротивление, изплъзна се от вдървените ми пръсти и падна в бездната отдолу.

— Пробих! Копайте тук!

Мелето кипеше на няма и петдесетина метра от нас, кървава битка на живот и смърт, мъжете газеха и пропадаха в снега, който бързо се превръщаше в розова каша, крещяха, виждаха се отрязани крайници, кръв капеше от мечовете. А отвъд клането, като стрела, насочена право към мен, прииждаха още войници, хиляди, колоната им се разширяваше в ниското, там, където започваше снегът.

— Не е изключено да съм закъснял — казах аз. Знаех, че съм закъснял. Бях останал твърде дълго при Кодин. А стреляните бях подценил.

— Закъснял? — викна Макин. Размаха меча си към армията, която ни притискаше. — Мъртви сме. Можехме да влезем в битка долу! Поне щях да имам сили да размахам меча си, по дяволите.

На мен ми изглеждаше достатъчно силен и сега. Гневът винаги отключва дълбоките ни резерви, онези, за които сме забравили.

— Копайте! — ревнах на мъжете около себе си. Входът към пещерите се беше разширил, колкото да минат трима мъже един до друг. Черна дупка в снега.

— Колко души са загинали при лавини в Матераците миналата година, Макин? — попитах.

— Не знам! — Погледна ме така, сякаш съм посегнал да му изям супата с вилица. — Нито един?

— Трима — поправих го. — Предната година — един.

Част от вражеските войници се опитваха да ни ударят във фланг, разгръщаха се от двете страни на мелето с намерение да ни излязат отляво и отдясно. Свалих лъка от гърба си и пуснах една стрела по онези, които се катереха отляво.

— Приключихме — каза Хобс, останал без дъх. Заобиколи копачите и спря при мен. Успя да добави и едно „господарю“, признавам му.

Стрелата ми беше ударила един мъж над коляното. Възрастен мъж, старец направо. Някои стари хора просто не знаят кога да бият отбой. Мъжът падна и се хързулна по нанадолнището. Сигурно щеше да спре чак при портите на Призрачния.

— Има си причина да загубим четирима души в лавини за две години — казах аз.

— Невнимание? — попита Макин. Един от по-изобретателните войници на принца беше успял да се промъкне невредим покрай мелето. Макин парира набързо и го посече. Друг войник, току след първия, получи стрела в адамовата ябълка.

Трясък на метал в скала. Копачите бяха стигнали до краищата на скалния отвор. Дупката беше достатъчно широка да погълне фургон, но по-широка нямаше да стане.

Когато е покрит със сняг, светът става плосък. Всички кухини и издатини се вписват в една равна повърхност като бял лист, на който да развихриш перото си. Можеш да нарисуваш на снежното поле всичко, което роди въображението ти, защото действителността е скрита за очите.

— Е? — подкани ме Макин. Стрелянските войници продължаваха да скъсяват разстоянието. Макин нямаше какво да прави и явно се дразнеше, че дрънкам щуротии, вместо да спасявам хората си.

— Трябва да виждаш оттенъците — рекох.

— Оттенъците?

Вдигнах рамене. Имах време за губене, защото все още не можехме да използваме пещерата.

— Нали уж младостта била силна, защото виждала всичко в черно и бяло? — казах. Местех поглед по склона под нас. Един мъж от Стража падна пронизан в гърдите, стиснал гърлото на войника, който го беше пронизал.

— Оттенъци? — повтори въпроса си Макин.

— Ние никога не поглеждаме нагоре, Макин, никога не вдигаме глави да погледнем нагоре. Светът е толкова голям. А ние пълзим по повърхността му и виждаме само онова, което лежи на пътя ни.

— Оттенъци? — упорито потрети Макин. Пълните му устни владееха десетки усмивки. Усмивки, които пленяваха жените. Усмивки, които му печелеха приятели. Усмивки, на които отвръщаш дори ако не ти е до смях. Сега Макин прибягна до инатливата си усмивка.

Тръснах няколко пъти ръце с надежда да върна живота в тях. Тук-там линията ни се огъваше. Скоро и аз щях да грабна меча.

— Оттенъци — потвърдих. Когато всичко пред погледа ти е бяло, с времето започваш да различаваш истинска симфония от светли оттенъци. Това ми го бяха казали селяните в Чревца, със свои си думи, разбира се. Има много видове сняг, много оттенъци, а дори отделният оттенък си има отсенки. Има пластове. Има сняг пръхкав, гранулиран, сняг с различна твърдост. Снегът има сила и крие опасности. — Когато убих брат Гемт, аз действах предохранително. Разбираш ли какво имам предвид, брат Макин?

Хиляда усмивки… и едно мръщене. Макин ме удостои с мръщенето.

— Убих го за кеф, да, но и защото знаех, че е само въпрос на време Гемт да се обърне срещу мен. Че рано или късно ще се опита да ми пререже гърлото, докато спя. И не само защото му порязах ръката.

— Какво общо има оня идиот Гемт със… — Млъкна, колкото да посече още един войник, пробил фронта, аз пък пуснах стрела в друг, който драпаше да ни излезе отдясно.

— Само четирима са загинали за две години, а не четирийсет, защото планинците предотвратяват лавините — казах аз. — Като ги задействат.

— Какво?

— Наблюдават снега. Следят оттенъците. Виждат падините и възвишенията, а не равната снежна повърхност над тях. Копаят и пробват. И после предотвратяват. — Размахах лъка над главата си, цикламената панделка се развя на вятъра. — В пещерите. Бързо!

Когато някой склон изглежда опасен, планинците се качват над него по обиколни пътища. Носят си слама, камъни, голяма паница от печена глина, подпалки, въглища — последните най-често идват от въглищарите в горите на Анкрат, — гледжосано гърне и овчи мехур. Изкопават дупка при върха на най-коварните пластове, отъпкват вътре една педя слама, а върху сламата слагат паницата. В голямата огнеупорна паница нареждат подпалките и въглищата, и камъни, които да крепят гърнето над паницата. Пълнят гърнето със сняг и надуват мехура — важно е мехурът да е надут добре, — после го връзват здраво, за да не изпуска. Запалват подпалките и си тръгват.

Мъжете от Стража се стичаха към пещерите. Когато замислях плана си и пратих хора да заровят лопатите тук, смятах, че ще ни е възтясно, че може би няма да има място за всички. Уви, оказа се, че място има в повече. Само стотина души бяха стигнали живи дотук.

Толкова много в живота ни зависи от добре избрания момент.

Заех позиция при входа на пещерата, нямах търпение да кръстосам меч с мъжете от Стрела. Бях избрал момента зле. Толкоз. Казал бях на Кодин важни неща, но бе трябвало да му ги кажа по-рано, преди дни и месеци дори. Прецакал си бях графика.

Уморените мъже умират лесно, сякаш мисълта за безкрая ги влече. Краката ми се подгъваха, но ръцете ми стискаха здраво. Държах меча си с две ръце и ръгнах първия войник в окото. Макин се биеше до мен. Отвъд враговете виждах безкрай, нищо не спираше погледа ми. Виждах простора на планината, простотата ѝ. А отвъд нея виждах дневната луна, белезникава като спомен за кост. Слаби трели от песента на меча се довяха до мен, когато отново кръстосах острието си с чуждо. Почти отсякох главата на нещастника. Усещах меча си по-лек, усещах го как трепти в ритъма на песента, сякаш има свой живот и своя пулсираща кръв. Прас-фрас, фрас-прас и хората падаха на парчета. Слънцето се плисна алено по острието на чичовия ми меч, сякаш да прати послание на принц Орин.

— Съжалявам! — извиках към Макин и другите.

Точният момент.

Преднината ни не беше достатъчна. Инструктирал бях мъжете от Чревца да запалят съчките в своите големи паници щом ни видят да минаваме през стеснението на клисурата под снежното поле. Смятал бях, че ще стигнем до пещерите навреме, със значителна преднина. Че ще се окопаем и ще засипем склона със стрели. Сгрешил бях. Грешка от няколко минути, но предостатъчна, за да оставим труповете си в пещерите.

Макин изпсува и отскочи назад пред развъртян меч.

Едва не се извиних отново, но… планината е хубаво място да умреш. Ако ще умираш, по-добре да е на място с хубава гледка.

Изгубил представа за времето, сечах с меча, изпълваше ме свирепа радост, жега се надигаше в мен, докато белезите от изгорено по лицето ми не пламнаха и леденият вятър не изгуби властта си над мен. Всяка частица от битката, която водех, беше нота от тайна мелодия и усетът за време, който бях изгубил, скоро се върна при мен под акомпанимента на трещяща стомана. Нещо диво разцъфна в гърдите ми и аз си спомних за Феракинд, пламнал като факла, изгубил и последните останки от човешкия си облик.

Блок, замах, стъпка встрани, мечът ми звънти, после стърже, когато го издърпвам от посечената плът на поредния враг. Когато тежко острие се срещне с главата на човек, който е захвърлил шлема си по време на дългото изкачване, резултатът е грозен и кървав. Много по-грозен и кървав от ефективната сеч на касапин в касапница. Мозък, кости и коса политат в дъга след острието ти, влажна дъга в алено, бяло и сиво. Парчета лице застиват за миг — протекло око те поглежда обвиняващо… после всичко се срива и следващият залита към теб, опръскан с остатъците от предишния.

Обгръщаше ме огън, така поне го усещах, горещи пламъци пълзяха от мястото, където Гог ме беше изгорил, свирепи пламъци, гладни.

Връх на меч намери пътя си на косъм от челото ми, прошепна нещо, разминавайки се с основата на носа ми, когато аз отскочих назад. Нападнах, протегнал напред и двете си ръце, стиснал меча като лост за двата му края, върхът притиснат здраво в желязната пластина от вътрешната страна на кожената ми ръкавица. Строителската стомана разсече хоризонтално лицето на мъжа между носа и устата. Той падна и повлече меча ми, но аз пуснах върха, стиснах здраво дръжката, измъкнах острието с дъга надясно, блокирах налитащо копие и го избих под ъгъл над рамото си. Изритах силно копиеносеца и той се търкулна надолу по склона, а ревът, който излезе от устата ми, накъдри въздуха като дъх на ковашка пещ. Ако имах време да погледна надолу, едва ли щях да се изненадам, че снегът се отдръпва пред топлината, която излъчваше кожата ми.

Голяма част от мен, почти всичко всъщност, искаше да капитулирам пред лудостта, да изгоря в нея, да се хвърля сред враговете и да обагря планината с кръвта им, без значение каква е цената. Ала аз имам непоносимост към капитулацията от всякакъв вид. Затова се дръпнах назад и лудостта ме напусна, угасна толкова бързо, колкото беше лумнала. Имах план и щях да го следвам, макар да изглеждаше, че няма надежда. А плановете и тяхното следване изискват бистра глава.

Враговете прииждаха. Вече чувствах ръцете си уморени колкото краката. Трябваха ни само още няколко минутки, но понякога не получаваш каквото искаш, нито каквото ти трябва. Вдигнах поглед към величествената гледка. Време беше да се мре.

В миналото ме беше спасил един кон. Не благороден жребец, който да ме отнесе на гърба си в бесен галоп, забележете, а един не особено умен, но тотално паникьосан кон, който ме ритна и така ме спаси. Един крайно неочакван ритник и още по-неочаквано спасение. Още по-изненадващо за Корион. Но да те спаси овчи мехур… това безспорно е черешката на тортата. Черешката на всички торти.

Високо над нас горяха бавни огньове, топяха снега в гърнетата, нагряваха надутите мехури, плаващи в загрятата, къкреща вода. Процесът е бавен и дава на планинците време да се изтеглят. Трябва да заложиш гърнетата в опасната зона. Възможно най-високо, за да предпазиш себе си, но не толкова, че да провалиш търсения ефект.

Горещият въздух се разширява. Мехурите се надуват. Надуват се далеч отвъд точката, в която може да ги надуе човек с помощта на дробовете си. Всичко е въпрос на време. Въпрос на правилно изчислен график. Водата завира. Налягането се увеличава. И бум!

Планинците обичат да свирят на гайда. Гайди пищяха на сватбата ми същата сутрин, подобни на гайдите, които са популярни в земите северно оттук, но нашите са направени от животински мехури. Устройството им е по-простичко, но врявата, която вдигат, е същата. Човек не би допуснал, че спукан овчи мехур може да произведе толкова силен звук. Звук, сякаш всички писъци и воища, които една гайда може да издаде през целия си дълъг и мизерен живот, са събрани в един миг. Звук, от който ще се събудят и мъртвите.

Една от шестте овци, дарили пикочните си мехури за шестте лавинни гърнета, които мъжете от Чревца бяха заложили по хребета на склона при нашата поява, явно е била особено пиклива приживе, защото мехурът ѝ избухна няколко минути по-рано от предвиденото.

Усещаш лавината, преди да я чуеш. Усещаш странно повишаване на налягането. Усещаш го като натиск в ушите. Усетих го и аз, нищо че разни хора се опитваха да ме нарежат на филийки. След повишеното налягане идва грохотът. Започва тихо и нараства бързо. А после, точно преди лавината да те удари, идва съскането.

Този път избрах момента точно. Хвърлих се назад в пещерата. Преди вражеските войници да ме последват, светът побеля и ги отнесе.