Кралят на тръните

41.

— Изглеждаш много млад, Уилям. На колко си? Шестнайсет? Седемнайсет? — попита Робърт.

— На деветнайсет, милорд. Изглеждам млад за годините си — отвърнах аз.

— Сестра ми почина преди близо пет години. Значи си бил най-много на четиринайсет или петнайсет, когато е писала това?

— На петнайсет, милорд.

— Направил си ѝ силно впечатление за толкова млад човек. Честен, храбър, грамотен. Какво те води толкова далеч от дома, Уилям? И защо си изпаднал в това незавидно положение?

— Служех в Горски страж, милорд. Постъпих там, след като убиха кралица Роуен. А когато командирът на Стража ни поведе срещу граф Ренар, който отне живота на сестра ви, тоест на кралица Роуен, извинете, се бих в Ренарските планини. Но семейството ми е в Анкрат, затова след като наказахме графа, аз хванах пътя, без да се обадя на никого. Реших, че ще ме сметнат за мъртъв, загинал в битката при Призрачния, и крал Олидан няма да тормози близките ми. Оттогава пътувам насам, милорд, с надежда отново да служа на кралицата чрез нейното семейство.

— Интересна история с много перипетии — каза Робърт. — А ти я разказваш с няколко изречения и на един дъх.

Мълчах и гледах как танцуват сенките на портокаловите дървета.

— Значи си се сражавал рамо до рамо с моя племенник Йорг? — продължи Робърт. — Така ли се сдоби с раната си? — И вдигна ръка към лицето си.

— Не съм се сражавал рамо до рамо с него, милорд. Да, бяхме на едно и също бойно поле, но той не ме знае нито по име, нито по лице — отвърнах аз. — Белегът се запомня, но него го получих по-късно, по време на странстванията си.

— Явно тази честност е имала предвид Роуен. Мнозина биха се изкушили да си припишат по-големи заслуги, да кажат, че са се били рамо до рамо с племенника ми и така да се домогнат до моята щедрост. — Робърт се усмихна. Потърка брадата си — черна, малка, триъгълна и грижливо подстригана. — Този меч, умееш ли да го въртиш? — попита. Облечен беше с простичка ленена риза, широка и разкопчана. Гърдите и ръцете му бяха загорели от слънцето, атлетични. Приличаше повече на конник, отколкото на мечоносец, но със сигурност разбираше и от мечове.

— Умея.

— А да четеш? Да пишеш?

— Да.

— Човек с много таланти — каза Робърт. — Ще говоря с лорд Джост да ти намери място в дворцовата стража. Засега това би трябвало да свърши работа. Добре ще е да те запозная и с Каласади, той обича да си говори с хора, които разбират от сметки. — Усмихна се, сякаш казаното е някаква шега.

— Благодаря ви, лорд Робърт.

— Не благодари на мен, Уилям. А на сестра ми. И гледай да докажеш, че не е сгрешила в преценката си за теб. — Погледна нагоре през листака на портокаловите дървета към ослепително синьото небе. — Заведете го при капитан Ортенс — нареди след миг и дворцовите стражи ме подкараха в указаната посока.

Същата нощ спах на койка в казармата при западната кула. Ортенс, мъж с повече белези по голата си глава, отколкото изглеждаше нормално и дори възможно, дълго сумтя и псува под нос, но накрая все пак нареди да ми донесат плетена ризница от оръжейницата и прати за шивачка, която да ми вземе мерки за униформа в синия цвят на дом Утрен. Дадоха ми и меч, оръжие с дълго острие, същото като на другите стражи, което уж беше по-добро от меча в моята окаляна ножница. Е, със сигурност беше по-приятно за окото, явявайки се последният щрих в стражарския ми облик.

По-старите мъже в стражата не изневериха на традицията и изказаха многословно съмненията си мога ли изобщо да въртя меч, ще плача ли нощем за майка си и колко време ще мине, преди капитанът да ме изрита. В добавка чуждестранното ми потекло стана повод за пренебрежителни подмятания относно северните кралства по принцип и Анкрат в частност. Анкрат се оказа особено болна тема, защото именно там тяхната принцеса Роуен беше намерила преждевременната си и жестока смърт. Признах, че наистина ми е мъчно за мама, но не толкова, че да хукна към дома. Признах също, че наистина съм анкратец, но от онези, които са се сражавали срещу човека, убил тяхната кралица, и са видели с очите си как е платил за извършеното престъпление. Колкото до бойните ми умения, приканих всеки, който има нужда от кръвопускане, да излезе напред и да ги изпробва лично.

Онази нощ спах добре.

Дом Утрен се събуждаше рано. Прислугата се разшетваше още преди съмване, за да отхвърли част от работата си, преди лятното слънце да се е разлютило и сенките да се скъсят. Озовах се в тренировъчния двор с още четирима новобранци. Капитан Ортенс дойде лично да нагледа тренировката с дървени мечове, провеждана от застаряващ сержант.

Устоях на желанието да им спретна спектакъл и се придържах към основните дуелистки стъпки. Не е лесно да измамиш опитното око обаче, затова подозирам, че видяното е подобрило в немалка степен мнението на Ортенс за най-новото попълнение в неговата стража, тоест за мен.

След два часа стана прекалено горещо за тренировка с меч и сержант Матус ни прати по задачи. Винаги съм смятал, че работата на стражите в Призрачния и във Висок замък е скучна и еднообразна. Ала чак сега, след половин ден поглед отблизо, проумях точно колко скучна и еднообразна е работата на дворцовите стражи. Пратиха ме на пост при Долната порта, която не беше никаква порта, а желязна врата, през която се излизаше на балконска градинка, където благородните дами отглеждаха чай, миниатюрни лимонови дръвчета и разни цъфтящи храсти, които бяха прецъфтели преди няколко месеца и сега бяха заети да връзват семена. Задачата ми беше, ако някой натрапник се появи на балкона, да му преградя пътя, преди да е влязъл във вътрешността на замъка. Подобно събитие изглеждаше крайно невероятно, защото единственият начин натрапник да стигне до балкона беше да падне от някой преминаващ облак. Ако пък дама от двореца пожелае да посети градината, то аз следваше да ѝ отключа вратата и после да я заключа, след като дамата си тръгне. Отегчавам се даже като го пиша сега, на този лист. Стоях там три часа, униформата ме боцкаше, и не видях жива душа. Дори по коридора пред вратата не мина никой.

По обед дойде да ме смени един от другите новобранци и аз тръгнах да търся столовата. Облекчението, което изпитах, трудно може да се опише с думи.

— Минутка, младежо.

Спрях на крачка от вратата на войнишката трапезария под звучния акомпанимент на възмутения си стомах. Обърнах се бавно.

— Казаха ми, че умееш да боравиш с числа. — Мъжът се беше появил от сянката на голям люляк край стената на главния двор. Мавър, по-тъмен от сянката, увит в черен бурнус от главата до петите, червеникавокафявият цвят на кожата му се виждаше само по лицето и ръцете от китките надолу.

— Причислете ме към боравещите — отвърнах аз.

Мъжът се усмихна. Зъбите му бяха почернени с някаква боя и гледката не беше от приятните.

— Аз съм Каласади.

— Уилям.

Той вдигна вежда.

— С какво мога да ви помогна, лорд Каласади? — попитах аз. Маниерът му беше на човек с благородна кръв, макар да не носеше и грам злато по себе си. Прецених го по кройката на дрехата, вчесаната чиста коса и добре оформената къса брада. Богатството ти купува спретнат вид, който говори за пари, дори когато вкусовете ти са семпли.

— Само Каласади е достатъчно — каза той.

Хареса ми. Хареса ми, и толкоз. Понякога хората ми харесват от пръв поглед.

Той извади от ръкава си пръчица от слонова кост, клекна и написа няколко цифри в прахта.

— Вашите хора ме наричат матмагьосник — каза той.

— А вие как наричате себе си? — попитах.

— Човек на числата. Кажи ми какво виждаш.

Погледнах написаното.

— Това знак за корен ли е?

— Да.

— Виждам прости числа, тук, тук и… тук. Това е рационално число, а това — ирационално. Виждам множества. — Очертах няколко групи от числа с върха на ботуша си, някои от кръговете се застъпваха. — Реални числа, цели числа, комплексни числа и имагинерната единица.

Мъжът написа още нещо, поредица от символи, които помнех смътно.

— А това?

— Нещо от интегралното смятане, но повече от това не мога да кажа. Не съм стигал толкова далече в уроците си. — Неприятно ми беше да се призная за победен, макар че отдавна трябваше да си затворя устата, още след простите числа. Горделивостта открай време е голямата ми слабост.

— Интересно. — Каласади изтри с крак символите, сякаш се боеше, че може да наранят някого.

— Е, теглихте ли чертата под сметката ми? — попитах аз. — Кое е вълшебното ми число? — Чувал бях всякакви неща за матмагьосниците. И всички те ги определяха като екзотичен вариант на родните вещици, астролози и ясновидци, изобщо хора, които предсказват бъдещето, правят хороскопи и изпразват кесиите на наивниците. Ако и този тип започнеше да дрънка за предначертаната слава на Стрелянския принц, трудно щях да се удържа. А ако дръзнеше да ме уведоми, че съм роден в годината на козата, цялата ми сдържаност щеше да отиде по дяволите!

Пак черната усмивка.

— Вълшебното ти число е три — каза той.

Засмях се. Той обаче изглеждаше напълно сериозен.

— Три? — Поклатих глава. — Има толкова много числа. Три ми се струва доста… предсказуемо като избор.

— Всичко е предсказуемо — каза Каласади. — Същността на моето изкуство е в теорията на вероятностите, които на свой ред пораждат предвиждания, а те ни водят до математиката на времето. А нима всичко не се свежда до добре подбрания момент, приятелю мой? До времето?

Имаше известно основание.

— Да, но три? — Размахах ръце, търсейки думи, с които да изразя възмущението си. — Три?

— Това е първото от твоите вълшебни числа. Те формират редица — каза той. — Второто е четиринайсет.

— Е, това вече е друго. Четиринайсет. Сериозно число. — Клекнах до него, защото той явно не възнамеряваше да стане. — Защо четиринайсет?

— На толкова години си, нали? — попита той. — Числото е ключ и към името ти.

— Името ми? — Ледени тръпки пропълзяха по гърба ми въпреки жегата.

— Хонорий например. С голяма доза сигурност всъщност. — Написа нещо в прахта и бързо го изтри. — Вероятно Анкрат. Може би Йорг.

— Удивително. И как извадихте всичко това от числото четиринайсет? — казах аз. Обмислях дали да не му скърша врата и да духна към пристанището. Но не този Йорг исках да покажа на дядо си и вуйчо си. Не този Йорг беше познавала майка ми.

— Приличаш ми на Стюард. Характерните черти на лицето. Особено около очите и носа, челото също. Казал си, че идваш от Анкрат, което пасва на акцента и цвета ти. Почти всички Стюарди са кръстени на Хонорий, което може да се преведе като Благороден. Можеше да си незаконороден, но кой учи копелета на интегрално смятане? Ако си законороден Стюард от Анкрат, значи носиш фамилията Анкрат. А кои членове на кралското семейство са на подходящата възраст? Човек веднага се сеща за Йорг Анкрат. На колко години е той? Наближава петнайсет, но още не ги е навършил.

Още не бях сигурен дали съм сгрешил в първоначалната си симпатия към този тип, но познанията му и стройното дедуктивно мислене, които демонстрираше, бяха впечатляващи.

— Забележително — казах. — Невярно, но забележително.

Каласади вдигна рамене.

— Опитвам се. — Кимна към столовата — Обядът те чака, без съмнение.

Станах и тръгнах към вратата. Спрях.

— А три? Защо три?

Каласади смръщи вежди, сякаш да улови полузабравено усещане.

— Три стъпки отвъд границата? Трима в каретата? Три жени, които ще те обичат? Трима братя, загубени по време на пътуването? Магията е в първото число, математиката — във второто.

„Трите стъпки“ ме втресоха, студ плъзна по гръбнака ми, сякаш мъжът с черната усмивка беше бръкнал в главата ми и беше извадил оттам нещо, което трябваше да си остане скрито. Тръгнах си мълчаливо. Нощна буря вилнееше в главата ми, светкавици я раздираха и вадеха образа на празната карета, докато аз висях безпомощен в тръните.

Не помня как съм влязъл в столовата. Чудех се колко време ще мине, преди Каласади да сподели изводите си с вуйчо ми. Това щеше да развали играта ми, но нямаше да ме постави в опасност.

— Не си ли гладен? — Ниският стражар от портата седна срещу мен. Бащицата.

Сведох поглед към обяда си и вдигнах вежди.

— Какво е това? Да не би някой да е повърнал в паницата ми?

— Сепия с подправки. — Стражът примлясна доволно.

Откъснах едно пипало, което беше подвиг само по себе си, и се опитах да го сдъвча. Все едно дъвчех парче от кожата на обувка. Стига обувката да гори. Подправките са хубаво нещо. Сол на вкус, малко пиперец, дафинов лист в супата, щипка карамфил в ябълковия пай. Само че на Конски бряг явно си падаха по лютите подправки, толкова люти, че да ти изгорят езика. Понеже бях горял отвън и знаех какво е усещането, не виждах причина да горя и отвътре. Изплюх хапката в паницата.

— Ама че гадно!

— Щях да изям и твоята порция, но ти с всичкия си акъл плю вътре — каза стражът. — Аз съм Грейсън, между другото.

— Уилям от Анкрат — казах на свой ред. Взех комата хляб и отхапах предпазливо, в случай че готвачът е добавил торба чили на прах към брашното. — Онзи мавър… той какво дири тук? — попитах и прокарах пръст по зъбите си, сякаш „мавър“ не беше достатъчно като описание.

— О, вече си се запознал с Каласади? — Грейсън се ухили. — Той се грижи за сметките на замъка. Прави чудеса с местните търговци. Подбира на графа най-добрите договори. Но най-хубавото е, че отговаря за нашето заплащане, на стражата, и никога не ни бави парите. Допреди пет години сметките ги водеше брат Джеймс. Случваше се и по цял месец да ходим с празни кесии. — Грейсън поклати глава.

— А близък ли е с графа и сина му този Каласади? — попитах аз.

— Не особено. Той просто се грижи за сметките — сви рамене Грейсън.

Това ми хареса, но… виждаше ми се чудно, че човек с такъв талант се задоволява с не твърде престижната служба на дворцов счетоводител.

— Готин е, ако питаш мен — добави Грейсън. — Идва да играем карти понякога. Винаги губи, никога не се оплаква и не ни пие от бирата.

— Би трябвало да е добър на карти — казах аз.

— Ами! Изобщо не го бива. Мисля, че дори правилата не знае. Но явно му харесва да играе с нас. А и хората го харесват. Дори не го тормозят, задето е мавър, при това единственият мавър в замъка. А би трябвало, да ти кажа. Щото маврите постоянно ни нападат. Решили са да ни превърнат всичките я в поганци, я в трупове.

— Маври значи? — попитах аз. — Да разбирам ли, че скоро може да кръстосам меч с някой от тях?

Други мъже от стражата се бяха приближили, слушаха разговора ни и дъвчеха енергично сепията. Реших, че не е изключено след време чилито да разяжда пипалата, защото дъвченето със сигурност не беше достатъчно.

— Нищо чудно — каза Грейсън. — Ибн Фейд, той е халифът на Либа, вече на три пъти праща корабите си тази година. Скоро ще ги прати пак.

Столовата внезапно утихна и Грейсън наведе ниско глава и изсъска:

— Шимон, учителят по меч. Той никога не идва тук.

Някой надвисна над мен. Забих поглед в сепията си, но се въздържах от по-нататъшни действия във връзка с нея.

— Ти, момче — каза Шимон. — Анкрат. На двора, бързо. Чух, че си талантлив.