Кралят на тръните

26.

И преди съм погребвал братя, приятели дори, но никога не ги бях погребвал живи.

Оставихме Кодин в скалната му гробница, още не беше умрял, но билетът му беше запазен. Оттегляхме се безредно, сражавахме се за всяка крачка. Включих се в мелето и си изсякох пътека през мъжете от Стрела, сякаш се канех да стигна чак до стените на Призрачния. Има нещо в битките, което те кара да забравиш всичките си проблеми. Най-вече защото всичките ти стари проблеми внезапно издребняват пред лицето на новите, които се струпват пред теб и имат наточени ръбове.

Или пък на мен нещо не ми е в ред. Може би е свързано с онези три стъпки, които направих встрани от света на здравомислещите хора, на добрите хора. Така или иначе, нищо не ме радва повече от добре блокиран удар с меч, последван от бърза контраатака и писъка на врага. Бог ми е свидетел, че трясъкът на остриетата и усещането как мечът ми потъва в плът са по-сладки и от звука на най-нежната флейта. Стига плътта да не е моята, разбира се. Всичко това не може да е редно. Но е факт.

Биех се страхотно, но врагът прииждаше ли, прииждаше, сякаш стреляни нямаха друго в графика си днес освен да умират. Изтеглихме се назад и ги оставихме да се спъват в кръв и трупове. Мнозина от нас намериха пролука в битката, за да се обърнат и да избягат. Мнозина от нас не успяха.

Близо две трети от Стража минаха през тясното гърло на клисурата, изкатериха се по стръмните склонове и стъпиха на широките планински рамене отгоре. Останалите, дори онези, забавени от лека рана, попаднаха под стъпките на настъпващата войска.

Вятърът беше леден, жесток. Тук, на открито, буквално изпиваше топлината от телата ни. Нищо, че тичахме и се катерехме. Когато е толкова студен, вятърът стига до костите ти, изпива ти силиците капка по капка.

Пълзяхме упорито срещу вятъра, опърпана банда без йерархия и отделения, снегът ни заслепяваше, падаше на малки снежинки, толкова студени, че не залепваха по скалата. Недалеч пред нас започваше снежната покривка, белотата скриваше гънките и кухините, заглаждаше еднообразно релефа. Белота, ширнала се чак до прохода на Синята луна, задръстен по това време на годината и безполезен като път за бягство, белота и отвъд, чак до билото на връх Ботранг, а отвъд него — небето.

Настигнах Макин. Лицето му бе сиво, походката — пиянска. Погледна ме косо, без да обръща глава дори, сякаш и за това нямаше сили. Не му стигаше дъх да говори, но и погледът му стигаше — кратък, но красноречив. Щяхме да умрем тук, в планината. На този склон, или на следващия, а кръвта ни щеше да нарисува хубави алени картинки върху белия сняг.

— Спокойно — казах му. Още имах сили в себе си. Не много, но ги имах. — Имам план.

Надявах се, че имам план.

Не си чувствах лицето от студа. Дясната половина, която Гог беше обгорил, се чувстваше добре под жулещата ласка на ледения вятър. Грапавата разкривена плът така и не бе спряла да гори, сякаш остри отломки от момчето се бяха забили дълбоко в костите на скулата и челюстта ми и бяха останали там заедно с огъня си. Имах чувството, че лицето ми е буца лед, която ще се строши на парчета, ако отворя уста да проговоря. Беше си един вид облекчение. Научил се бях да откривам трошици утеха почти във всичко. Понякога нямаш друго за ядене.

Писъци прозвучаха зад нас, когато най-бавните от Стража се срещнаха с най-бързите от Стрела.

Влачех се с наведена глава, съсредоточен върху единия си крак, после върху другия, вдишвах и после издишвах, за да направя място за следващото вдишване. До мен Макин, изглежда, се беше оттеглил в онова тайно и самотно място, където всички стигаме, ако не спрем да копаем. Още няколко копки и внезапно се озоваваш в ада.

Снегът ме свари неподготвен. Без никакво предупреждение тропотът на краката ни по камък изчезна и вместо това газехме в сняг до коленете. Само четири-пет крачки деляха голата скала от дълбоките преспи. Още стотина крачки и стъпалата ми станаха безчувствени също като лицето. Взех да се чудя дали не умирам парче по парче, бавно въведение към смъртта вместо традиционната изненадваща прегръдка.

Снегът започна да взема своите жертви. Да си пробиваш път през преспи е трудна работа. Да вървиш по отъпкана от двеста души пътека е много по-лесно. Стреляни ни настигаха. Естественият подбор беше изстрелял напред най-коравите мъже сред вражеската войска и сега те пъхтяха по петите ни, докато другите, по-меките, още лазеха през стеснението на клисурата.

— Там горе! — Посочих едно място, което с нищо не се различаваше от стотина други бели места. Усещах кутията гореща на хълбока си. Ускорих крачка и Макин остана зад мен. — Там горе! — Не знаех защо, но знаех.

Взех кутията в ръка и хукнах напред. Дробовете ми се пълнеха с кръв или такова поне беше усещането.

Нещото, което ме спъна, не беше камък. Снегът беше покрил всички камъни, погребал ги бе дълбоко под краката ни. Не, спъна ме нещо дълго и твърдо, близо до снежната повърхност. Докато падах, си помислих за дръжка на метла. А после кутията каза „пук“ и умът ми се напълни със съвсем нови неща. Стари неща.