Кралят на тръните

30.

Придвижвахме се бързо. Прехвърлихме река Райм с една от паянтовите баржи, за които се бях изказал пренебрежително и с недоверие по пътя на север. Оказа се интересно преживяване — първото ми пътуване по вода, а не през или над нея. Конете се гушеха изнервени един в друг, а аз надничах през носа и зяпах омагьосан искрящата река. Уви, пътуването ни продължи само няколко минути — баржата не се задвижваше с гребла или пръти, а чрез издърпване с фиксирано на двата бряга въже. Чудех се на капитана, едър мъж, целия в пот, и на тримата мъже, които работеха за него. Прекарваха живота си по водите на широка река, която само за няколко часа можеше да ги отведе до морето. А те издърпваха баржата си от единия до другия бряг и обратно, стотици пъти в месеца, и винаги бяха на вик разстояние от мястото, от което са тръгнали.

— Я пак ми обясни — каза Макин, когато слязохме на другия бряг. — Защо просто не се върнем в Призрачния, където можем да си живеем като крале, ти — буквално, ние — преносно, вместо да прекосяваме половината свят, за да идем при роднини, които никога не си виждал?

— Някои съм ги виждал. Просто никога не съм им ходил на гости.

— А причината да го правим точно сега? Затова ли превзе Ренарските планини, за да ги управлява Кодин вместо теб?

— Семейството ми винаги се е отнасяло с уважение към стюардите — казах аз.

Макин се усмихна.

— А отиваме там, защото ни трябват приятели — продължих. — Всички предсказатели и техните изкормени кучета врещят до небесата, че принцът на Стрела се е прицелил в императорския трон. Ако това е вярно дори отчасти, той скоро ще си довлече задника в Ренарските планини, а понеже вече го познавам, знам, че ще ни е трудно да го спрем. А въпреки пословичното си дружелюбие явно трябва да прекося половината свят, за да намеря някой, който евентуално да ми помогне във време на нужда.

Всичко това си беше вярно, пътуването ми на юг беше добър ход в играта на тронове, но не това беше основната причина да тръгна натам. Основната причина беше, че исках да намеря поне един роднина, който не копнее да ме убие. Казват, че кръвта вода не става, но онази, която съм наследил по бащина линия, си е бистра водица. Попораснал бях, замислях се за парченцата, от които съм направен, и все по-често се сещах за майчиния си род. Исках да се запозная с тези си роднини, ако не за друго, то поне за да убедя сам себе си, че не всичко в мен е от най-долна проба.

Пътят ни отведе до подножията на Аупите, планина, пред която Матераците бледнеят и на височина, и на площ. Цели легиони бели върхове маршируваха от изток на запад, безразлични към границите на кралствата. Наричаха ги Великата римска стена. Младия Сим сериозно се заплесна по гледката, зяпаше върховете така всеотдайно и запленено, сякаш всеки миг ще падне от гърба на кобилката си.

— Никога не мож ги изкатери тея — рече той.

— Ханибал е прекарал слонове през тях — уведомих го.

Гримаса засенчи лицето му и бързо отмина.

— А, слонове.

До този момент не ми беше хрумвало, че е възможно Сим да няма ни най-малка представа що е то слон. Дори в цирка на д-р Тапрут нямаше слонове. Сим сигурно си мислеше, че слоновете се катерят като маймуни.

Седмици наред яздихме по границите на дребни кралства, където законът беше слаб и нямаше кой да го прилага, подбирахме пътищата с най-слаб трафик. Бяхме седмина, а това е лошо число, когато си на път. Твърде много бяхме, за да останем незабелязани, и твърде малко, за да се осланяме на числеността си в случай на нужда. Е, поне изглеждахме корави. Може би не толкова корави като преди, но достатъчно, за да вдъхнем страх от бога на евентуални бандити. Изглеждахме бедни и това също помагаше. Имахме коне, оръжия и брони, вярно, но нищо друго, което да си заслужава риска, особено риска да се счепкаш с Райк и Макин.

Подножията на Аупите се гърчат по границите на Тевтония — дълги голи долини, разделени от високи каменисти възвишения. В далечното минало тук са се случили лоши неща. Отлъчването, така го наричат, и дори сега, след векове, прашната почва не ражда нищо. В празнотата на онези долини, на седмица път от най-близкото населено място, минахме покрай най-самотната къща на света. Чувал съм, че в далечния бял север, отвъд замръзналото море, хора живеят в колиби от лед, целите увити в кожи да ги пазят от вятъра, който е толкова мразовит, че да те среже на две. Но тази каменна колиба, миниатюрна сред разхвърляните наоколо ѝ канари, с празните си като избодени очи прозорци, ми се стори дори по-страшна. Една жена излезе на прага, три деца се наредиха пред нея, стояха и ни гледаха как минаваме. Никой нищо не каза. В онази суха долина, където само вятърът шептеше, без гарван да се обади, нито чучулига да запее, думите изглеждаха греховни, сякаш имаха силата да събудят нещо, което спи и е по-добре да си остане заспало.

Лицето на жената беше прекалено бяло и прекалено гладко, като лицето на мъртво дете. Децата ѝ клечаха пред нея в сивите си дрипи.

По пътя си на север бяхме яздили в крак с пролетта. Сега имах чувството, че галопираме право към лятото. Калта се втвърди, цветовете на дърветата опадаха, дойдоха мухите. Райк почервеня като домат, както става винаги в началото на лятото, изгоря въпреки наслоената по лицето му мръсотия и това с нищо не подобри настроението му.

Скоро планината и нейните мрачни подножия останаха зад гърба ни, пътят ни поведе през диви пасища, сетне хлътнахме във вековните гори на юга.

В края на един горещ ден — лицето вече не ме болеше толкова, не беше заздравяло, но поне раната бе спряла да сълзи — извадих меча си. Бяхме си спретнали бивак в края на една горска полянка. Роу беше отстрелял сърна, благословен да е, и сега бутът цвъртеше над огъня.

— Предизвиквам те, сър Макин от Трент!

— Сигурен ли си, че още помниш как се борави с това нещо? — подразни ме Макин, ухили се и изтегли своя меч. — Кралю мой.

Разменихме няколко удара, парирахме и нападахме, колкото да се раздвижим. После, без предупреждение, Макин ускори темпото и върхът на меча му се разтанцува сериозно.

— Време за нов урок? — попита той, все така ухилен, но свирепо.

Прехвърлих контрола към дясната си ръка, оставих я да върти меча по свое усмотрение, а аз следях единствено сюжета на битката, атаките и отбраната, не позволявах на отделните детайли да ме разсейват. Слънцето се пресягаше през горския балдахин зад Макин, провираше златни снопове като струни на арфа и аз чух, отвъд шепота на листата и птичите трели, песента на меча. Темпото ставаше по-бързо, стоманата трещеше в стакатов щрих, дъхът ни свистеше усилно. Изгорената половина на лицето ми се подпали отново. Старата болка потече като киселина и светкавица едновременно, сякаш отломките от Гог се бяха забили дълбоко в костите ми и още горяха. По-бързо. Видях как усмивката на Макин угасва, пот се стичаше по челото му. По-бързо… проблясък на отразена светлина в очите му По-бързо. Миг на отчаяние, а после:

— Стига! — И той захвърли меча си. — Ису! — извика и тръсна ръка. — Никой не се бие така.

Братята бяха зарязали заниманията си и ни гледаха, сякаш не бяха сигурни какво точно са видели.

Вдигнах рамене.

— Може пък да не си чак толкова лош учител, знам ли.

Ръцете ми трепереха от раменете и се наложи да си помогна с лявата ръка, за да прибера меча си в ножницата.

— Ох!

В първия миг помислих, че съм се порязал и вдигнах пръсти към устата си да изсмуча кръвта. Но кръв нямаше, само мехур от изгорено.

Следвахме извивките на планината и лъкатушните корита на големи реки. Реки с имена, отбелязани на картите, често различни от тези, с които ги наричаха местните хора. А дори местните не винаги бяха на едно мнение за имената им — в горната част на течението ги наричаха по един начин, в долната — по друг. Не ми пукаше особено, стига реките да ни водеха там, където исках да отида. Уви, твърде често налитахме на препятствия. Стражеви кули, патрулни отряди, наводнения, слухове за чума, все неприятни неща, които ни отклоняваха по заобиколни пътища, сякаш друг избираше руслото ни. Това породи в мен лошо предчувствие, но както казваше Макин, предчувствието си е просто чувство.

— Мама му стара! — Скочих от гърба на Барт и тръгнах към разрушения мост. От нашата страна каменният градеж се беше запазил, арката надигаше снага да прехвърли разпенените до бяло води, но само след няколко метра свършваше като счупен зъб. Големи каменни отломки прозираха под повърхността на водата, образуваха вълни и водовъртежи. По всичко личеше, че мостът се е срутил наскоро.

— Добре де, ще се отклоним малко на изток. Не е болка за умиране — каза Макин.

От всички ни Макин имаше най-добър усет за посоките. Аз разчитах на картите и ги познавах отлично. Дори със затворени очи можех да видя всеки детайл от свитъка с картите си, но Макин умееше да превръща мастилото и обработената кожа в мъдри решения по въпроса коя клисура или кой хребет да изберем.

Изсумтях. Клекнал до основата на разрушения мост, надушвах нещо, лек дъх на разложение под свежата металическа миризма на бързите води.

— На изток тогава — казах и се изправих.

Свърнахме по пътеката, която водеше на изток, тънка черта от по-тъмно зелено сред разлистения лес, засенчена от върби и обрасла с калини. Тръните дращеха по ботушите ми.

Проблемът с рядко използваните пътеки е, че са използвани рядко поради основателна причина. И ако тази причина не е в опасностите, които дебнат край пътя, значи е в самия път. А понякога и в двете. В Кантанлона размитите граници на цивилизацията стават размекнати, толкова размекнати всъщност, че не внимаваш ли, като нищо ще те погълнат.

— Ще минем през това? — Кент Червения се беше изправил на стремената и гледаше намръщено нашарената от тръстики заблатена местност, която се простираше пред нас в зеленикавокафява безкрайност.

— Вони — отбеляза Макин и подуши въздуха, сякаш вонята не се усещаше достатъчно силно и без преки усилия да напълниш дробовете си с нея.

Райк се изплю красноречиво и продължи да гони комарите. Той, изглежда, ги привличаше. Гадинките явно не се сещаха какъв бълвоч тече във вените му.

Графство Кантанлона лежи по протежение на бившата граница между две големи кралства, чието обединение било първата стъпка на Филип в изковаването на империята. Казват, че майката на Филип го родила на тази граница, в Авинрон, и затова той сметнал, че има основателна претенция и над двете земи. Нищо чудно, че от Авинрон не е останала и следа, само това миризливо блато, захранвано от река с красноречивото име Тиня.

Пътят ни минаваше през блатото. Причините да минава оттам бяха основателни и се намираха от двете му страни. Тръгнах пръв, пеша, водех Барт за юздата. С братята бяхме прекарали достатъчно време в тресавищата Кен и имахме добър усет за мочурливи терени. Ключът е в растителността. Пушицата — тревисто растение с бели топчета като памук — е първият знак за дълбока кал, черният блатен шавар расте там, където земята ще издържи тежестта на човек, но не и на кон, острицата обича чиста вода, огнивчето — застояла, езерният камъш расте там, където водата е дълбока, но калта отдолу е стабилна. Нужен ти е остър поглед и предпазливи крака, плюс надеждата, че топлите мочурища на Кантанлона не се различават съществено от студените мочурища по границата на Анкрат.

Макин имаше право за вонята. Беше горещо като в разгара на лятото. Обгръщаше ни лепкава смрад на гниеща плът и по-лошо.

Придвижвахме се бавно през онзи ден, но все пак изминахме достатъчно мили, за да се слее в съзнанието ни изминатият път с онова, което лежеше пред нас — еднообразно, диво, без надежда за край.

Намерих място, където да лагеруваме без риск числеността ни да намалее през нощта. Серия обрасли с трева могилки, свързани с ивици твърда земя, предлагаха достатъчно място за хората и конете, макар че щяхме да прекараме нощта по-нагъсто, отколкото ни се искаше.

Грамло се зае с вечерята, стъкна огън от съчки и въглища, които предвидливо носеше със себе си. Извади железния си триножник, окачи тенджера над малкия огън и забърка яхнията — ечемик върху ивици пушено месо от дивеч. Скоро от тенджерата се вдигна пара, обгръщаше Грамло, кондензираше се по мустаците му и капеше обратно в яхнията.

Нощта падна тежко и безлунно, погълна всички звезди. Блатото, така тихо през деня, ако не броим жвакането на собствените си стъпки, сега внезапно оживя. Заля ни хор от квакане, жужене, църкане и други, по-влажни и по-притеснителни звуци. Наредих да се редуваме на пост, макар че жарта от жалкия ни огън не разкриваше почти нищо в мрака. Когато дойде моят ред, затворих очи и се заслушах в шепота на блатото.

— Макин. — Сритах го и побързах да отскоча, в случай че ме подкоси инстинктивно. — Твой ред е.

Чух го да се надига със сумтене. Не си беше свалил нито нагръдника, нито металните ръкавици.

— Нищо не виждам. Какъв е смисълът да стоя на пост, мамка му?

— За да ми угодиш — отвърнах. Имах чувството, че ако всички заспим, може никой от нас да не се събуди. — А и ако мислиш, че не ни заплашва нищо, защо си легнал с все бронята?

Заспах още преди Макин да е отговорил на въпроса ми. Катерин бродеше в сънищата ми, носеше мъртвото бебе на ръце и обвинения се сипеха от устните ѝ.

Утринното слънце изпаряваше влага на фини капчици от локвите застояла вода. Отначало изпаренията висяха ниско над пушицата, но докато се приготвим за тръгване, мъглата възвря на височината на гърдите ни, сякаш решена да ни удави и така да компенсира провала на калта.

Има неприятни миризми, с които обонянието ти свиква. Отначало те дразнят, но минава време и вече не ги усещаш. Вонята на кантанлонското блато не беше сред тях. След цяло денонощие в мочурището беше точно толкова гнусна, колкото и в паметния миг, когато вятърът неохотно я запрати в лицето ми.

Мъглата незнайно как съумя хем да ме изпоти, хем да ме хвърли в треска. Обвит в покрова ѝ, почти изгубил от поглед братята, макар да се движеха на броени крачки от мен, аз се сетих за жената и нейните хлапета при онази самотна колиба — жената с мъртвешкото лице и децата, свити като мишки в краката ѝ. Изолацията има различни разцветки.

— Дали да не изчакаме мъглата да се вдигне? — каза Кент.

Чу се плисък и Райк изпсува.

— Тъпата кал ми е до коляното, да я…

Кент имаше право. Мъглата нямаше да издържи дълго. Напечеше ли слънцето, щеше да се вдигне.

— Защо, мястото ти допада и имаш желание да поостанеш? — попитах аз.

Кент нагази мълчаливо в калта.

Където и да се беше дянало слънцето, определено не успяваше да ме стопли. Мъглата сякаш се просмукваше в мен, смразяваше мозъка в костите ми, дори погледа ми прибулваше.

— Виждам къща — извика Сим.

— Да бе! — възрази Макин. — Какво ще прави къща в средата на това…

Къщите бяха две, скоро видяхме и трета. Цяло селце всъщност, с къщи от неогладени трупи и покриви от плочник. Спряхме.

— К’во е това, мамка му? — Роу плю. Мисля, че той е изобретил плюенето.

— Резачи на торф? — предположи Грамло.

Това сякаш бе единственото що-годе разумно обяснение. От друга страна, торфените блата се срещаха в райони с по-студен климат, а хората, които си изкарваха прехраната с това, идваха в блатото да съберат торф, после се прибираха у дома, а не си строяха къщите в мочура.

Вратата на къщата вляво от нас се отвори и седем ръце посегнаха към прилежащите си оръжия. Малко дете изскочи от къщата, босо. Гонеше нещо, което не видях. Подмина ни на бегом и изчезна в мъглата. Ако не беше жвакането на краката му и зейналата врата на къщата, щях да реша, че въображението ми погажда номера.

Тръгнах към вратата с меч в ръка. Не знам защо, но входът ми приличаше на гроб, а миризмата на влажно разложение само подчертаваше тази илюзия.

— Джейми, забрави си… — Блясъкът на меча ми смълча жената. Дори в гъста мъгла строителската стомана намира лъч, който да отрази. — О — промълви тя.

— Мадам. — Поклоних се, всъщност по-точно само кимнах. Не исках да свеждам глава на повече от косъм.

— Прощавай — каза тя. — Не очаквах гости. — Не изглеждаше на повече от двайсет и пет, руса и хубавка, макар и твърде слаба за моя вкус; домашно тъканите ѝ дрехи бяха простички, но чисти.

Измежду къщите вляво от нас се появи мъж на петдесетина години, приведен под дървено буре. Стовари го върху купчина слама и вдигна ръка.

— Добре дошли! — Потърка бялата четина по страните си и примижа срещу мъглата. — Идвате с лошото време, млади господине.

— Хайде заповядай, влизай — продължи жената. — Тъкмо съм сготвила. Не е кой знае какво, проста овесена каша, но си добре дошъл на трапезата ни. Мамо! Мамо! Извади хубавата купа.

Погледнах към Макин. Той вдигна рамене. Кент зяпаше възрастния мъж ококорен, кокалчетата му върху дръжката на северняшката му брадва бяха побелели.

— О, извинете. Аз съм Рут. Рут Милсон. Колко невъзпитано от моя страна. А това е брат Робърт. — Махна към мъжа, който тъкмо влизаше в къщата, край която беше оставил бурето. — Викаме му „брат“, защото изкара три години в Гоханския манастир. Но не се задържа там, горкият! — Дари ни с енергична усмивка. — Хайде, влизай!

Някакъв спомен гъделичкаше ума ми. Гохански манастир. Името ми беше познато и ме караше да мисля за дома.

— Гостоприемството ти включва ли и моя приятел? — попитах и посочих Макин.

Рут се обърна и влезе в къщата.

— Не се стеснявай — извика от прага. — Има за всички. Не е много, но достатъчно, а няма по-голям грях от празния стомах!

Последвах я, а Макин последва мен. Наложи се да наведем глави, за да минем през вратата. Очаквал бях къщата да е влажна и плесенясала, но всичко изглеждаше чисто и сухо. На масата гореше лампа, металните ѝ части бяха излъскани до блясък, сякаш стопаните ѝ я ценяха високо. Стаята тънеше в сенки, капаците на прозорците бяха затворени, сякаш беше вечер, а не сутрин. Макин прибра меча си в ножницата. Аз не бях толкова възпитан.

Огледах се. Нещо липсваше. Или аз пропусках нещо.

Райк стоеше отвън, надвиснал над братята, които се бяха скупчили около него. Изглеждаха глупаво — всичките стиснали оръжия и настръхнали — особено когато две момиченца претичаха със смях край тях. Старица се появи с куцукане, стиснала вързоп под мишница, вървеше бавно и си мърмореше нещо, без дори да погледне към Грамло и ножовете му.

— Рут — казах аз.

— Сядай! Сядай! — извика тя. — Изглеждаш ми полумъртъв. А си само момче. Височък си, ама си момче. Виждам аз. А момчетата трябва да се хранят. Нали така, мамо? — Сложи ръка на шията си, несъзнателен жест, и се погали по гърлото. Светла кожа, много светла. Щеше да изгори на слънце по-лошо и от Райк.

— Тъй, тъй. — Майката подаде глава през вратата на единствената друга стая. Сива коса около строго лице, смекчено от добродушна уста. — И как му е името на туй момче?

— Йорг — отвърнах. Обичам да се хваля с титлите си, но за всичко си има време и място.

— Макин — добави Макин, макар че Рут гледаше все в мен, което си беше странно. Дори когато още бях красавец, преди изгарянето, не можех да се меря по чар с Макин, който успяваше да се хареса на всички.

— А господин Милсон има ли? — попита Макин.

— Сядай! — повтори Рут. Седнах, Макин седна след мен, като си избра люлеещия се стол до празното огнище. Опрях меча си на масата. Жените дори не го погледнаха.

Рут взе една плетена жилетка.

— Този Джейми ще си забрави и главата някой път!

— Имаш ли съпруг? — попитах аз.

Лицето ѝ се смрачи като от облак.

— Преди две години тръгна за замъка. Да си отбие службата при дука. — Грейна отново. — Но пък и ти си твърде млад за мен. Трябва да повикам Сеска. Тя е хубава като зората. — Палави бяха очите ѝ. Сини като незабравки.

— И какво правите тук, в нищото? — попитах аз. Харесваше ми тази Рут. Имаше огън в нея, а и приличаше на едно слугинче в Призрачния, Рашел. Нещо в нея ме възбуждаше необяснимо. Необяснимо, ако не броите осемте седмици на път.

— В нищото? — Вдигна разсеяно пръсти към устата си, хубава уста, между другото, езикът ѝ изду бузата ѝ.

„Мама“ се появи от кухнята с глинено гърне, което носеше с помощта на обгорена дървена скоба, за да не си опари пръстите. Макин скочи да ѝ помогне, но тя не му обърна внимание. Изглеждаше миниатюрна в сравнение с него, приведена допълнително от годините. Остави гърнето пред мен и сложи колебливо костеливата си ръка върху капака.

— Сол?

— Защо не? — Бих помолил за мед, но не бях в Призрачния. Посолената каша е за предпочитане пред обикновената, дори ако си прекалил със солта на трапезата на дук Маладон.

— О — рече Рут. Смъкна ръка от устата си. В шепата ѝ имаше зъб. При това не от малките зъби, а голям кътник от задните, с дълги бели корени и омазан с тъмна кръв, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. — Съжалявам — каза тя. Държеше ръката си изпъната, сякаш зъбът я ужасяваше и в същото време приковаваше вниманието ѝ. Гледаше го като омагьосана, с разширени и помътнели очи.

— Няма нищо — казах аз. Странно е колко бързо случайната похот може да се преобърне в отвращение. Нещо като тънката линия, която според поетите разделяла любовта и омразата.

— Да хапнем? — предложи Макин.

Стомахът ми се обърна при мисълта за храна. Вонята на блатото, така упорита, нахлу в стаята с подновени сили.

Старицата се върна с три дървени паници, едната украсена с резбовани цветя, и със стол, който изглеждаше твърде хубав за тази къща. Остави паниците на масата, хубавата сложи пред мен, а едната — пред празния стол. Третата задържа, като се оглеждаше за нещо. Изглеждаше объркана. Вдигна ръка към главата си и се почеса разсеяно.

— Изгубихте ли нещо? — попитах аз.

— Да, един люлеещ се стол. — Засмя се. — Къщата е малка, а аз да изгубя цял стол! — Смъкна ръка и в шепата ѝ остана бял кичур, изтръгнат от корен. Петно гола кожа се розовееше отстрани на главата ѝ. Старицата гледаше кичура със същото недоумение, с което дъщеря ѝ бе зяпала зъба.

— Замъкът на дука, казваш? Рут? — обади се Макин откъм люлеещия се стол. — Кой дук е това? — Макин умееше да вади разговора от всяко смутено мълчание, но не и този път, изглежда. Жените дори не го погледнаха, нито младата, нито старата.

Старата пъхна кичура коса в джоба на престилката си и изчезна обратно в кухнята. Рут остави зъба на перваза на прозореца.

— Казват, че било на късмет, нали? — попита тя. — Да ти падне зъб. Май съм чувала нещо такова. — Отвори капаците. — Я да пуснем зората.

— Кой дук управлява тия земи? — попитах аз.

Рут се усмихна. В ъгълчето на устата ѝ имаше петънце черна кръв.

— Ама ти май наистина си се загубил, а? Дук Гелетар, разбира се, кой друг!

И в този миг осъзнах какво липсва. Мъртвото бебе, детето от кутията, което се появяваше във всяка сянка. Не и тук обаче. Тук сенките бяха твърде плътни.

Входната врата се отвори с трясък и малкият Джейми нахлу в стаята. Момчетата на определена възраст не знаят да вървят — или спят, или тичат като бесни. Джейми закачи с ръка касата на вратата и стърчащата главичка на пирон смъкна парче от кожата му с размера на голяма монета.

Той дотича при мен, ухилен до уши, по горната му устна се беше стекъл сопол.

— Ти кой си? Кой си, господине? — Тъмен мускул лъщеше като черен дроб под смъкнатата кожа, но детето сякаш не забелязваше нищо.

— Значи това е земята на… — подсказах аз, вперил напрегнат поглед в мътните очи на Рут.

— Гелет, разбира се. — Отвори и втория капак на прозореца. — Връх Хонас е на запад от нас. В ясна нощ светлините се виждат.

Може Макин да беше нашият спец по картите, но дори аз знаех, че сме на петстотин мили от Гелет и неговия дук. Е, дука на Гелет отдавна бях превърнал в прах. Трябва да имаш очите не на орел, а на бога на орлите, за да видиш връх Хонас от който и да било прозорец в Кантанлона… и въпреки това Рут вярваше, че казва истината.

Обърна гръб на прозореца. Дясната ѝ страна беше аленочервена, сякаш са я потопили във вряща вода.