Кралят на тръните

22.

8 февруари, 99 година от Междуцарствието

Висок замък. Библиотеката. Студена и празна.

Сарет най-сетне изтърси анкратското си хлапе. Големи писъци бяха, толкова големи, че половината замък, волю-неволю, разбра всичко за оная работа с изтласкването на голяма мазна глава през дупка, където дори на пръстите им е тясно. След първите няколко часа ме отпрати. Защото съм се цупела. Разкарах се с удоволствие.

Би трябвало да се радвам за нея. Да съм благодарна, че и двамата са живи. Обичам сестра си, а някой ден сигурно ще заобичам и момчето. То не е виновно, че е Анкрат. Но ме е страх.

Не се цупех. Страх ме беше. Сарет пищя през целия ден и след падането на нощта, преди бебето най-после да излезе. Знаех, че има мръсна уста, но нещата, които крещеше към края… Не ми се мисли как ще я гледат слугите сега. Как ще поглеждат придворните рицари към своята кралица.

Страх ме е и перото предава страха ми на всяка буква, криви я. Треперя и затова пиша бавно, иначе сама не ще мога да разчета написаното.

Миналия месец не ми дойде, този — също. Мисля, че преди годината да е свършила, аз ще съм тази, която крещи и не ѝ пука какво казва и кой ще я чуе. И никой няма да развява знамена, нито ще се моли в параклиса за моето копеле, както го направиха за малкия принц Дегран в полунощ. Дори ако и моето бебе има същата черна коса, прилепнала мазна към главата, и същите тъмни очи, които гледат от зачервено и грозно личице.

Мразя го. Как е могъл да го направи? Как можа да развали всичко?

Нощес сънувах Йорг. Дойде при мен, а моят корем беше голям, огромен, кожата опъната и гореща, копелето иска да излезе, малките му ръчички ме удрят отвътре. Сънувах, че Йорг е донесъл нож. А може да е бил и моят нож. Онзи с дългото и тясно острие. С него Йорг ме разпори, както Дрейн корми риба в кухнята, и измъкна бебето, цялото червено и пищящо.

Трябва да кажа на някого. Трябва да ида при брат Глен и да му разкажа. Как Йорг ме е изнасилил. И да помоля за прошка, макар че не съм съгрешила с нищо. Трябва да отида. Ще ме пратят при Светите сестри в Женската скала.

Но онзи тип ме отвращава, онзи дебел монах с празните си очи и дебелите си пръсти. Не знам защо, но го мразя дори повече, отколкото мразя Йорг Анкрат. Видя ли го, настръхвам цялата, сякаш кожата ми иска да се смъкне и да изпълзи на някое скришно място.

Или да помоля някого за помощ. Да го махна. В бедняшкия квартал на Скорон има стари жени, които ти стриват горчива каша… и бебетата изпадат от жената, която е отишла да търси помощ, изпадат мънички и мъртви. Но това е в Скорон. Не знам кого да потърся тук, кого да попитам. Маери Кодин може би, но тя е твърде добродушна, твърде чиста. Освен това Маери ще каже на Сарет, а Сарет — на крал Олидан, и само бог знае как ще ме накаже той, задето съм му развалила плановете, задето не играя политическата му игра като послушна пионка, задето съм паднала извън борда.

Най-добре да се омъжа за принц Орин или за Еган. Бързо, преди да ми е проличало. Еган няма да чака сватбата. Приема ли, ще ме обязди на секундата. И никога няма да разбере, че детето не е негово. Орин ще чака.

— Къде е Кодин, по дяволите?

— Долу. — Командирът на Стража Хобс посочи към долината. Сивият ариергард на Стража се изтегляше в неправилна линия пред авангарда на вражеската войска.

— Трябваше да го оставиш в замъка, Йорг — каза Макин, като си поемаше тежко дъх след всяка дума. — Много е стар да тича.

— Кепен е на сто, а ще изкатери тая планина и ще слезе на бегом, преди ти да си закусил, сър Макин — изръмжах.

— Е, сигурно има шейсет — каза Макин. — Във всеки случай е по-стар от Кодин, признавам.

Хобс спря при нас на билото. Капитан Стод застана до него, късата му бяла брада обрамчваше зачервено лице.

— Е? — каза Хобс.

Погледнах го.

— Господарю — добави той.

Когато си в планината, е лесно да загубиш вяра, но е също толкова лесно да я намериш. Незнайно как и защо, но хилядата метра по-близо до Господ имат значение.

Така или иначе, Хобс имаше основание да се съмнява. Над нас долината се стесняваше в клисура със стръмни стени, като гърло на бутилка, което да забави моите триста достатъчно, за да ни настигнат стреляните и най-сетне да окървавят мечовете си след дългата гонитба. Над клисурата започваше царството на снега и дългото катерене към прохода на Синята луна, непроходим по това време на годината въпреки че се нарича проход. Долината под нас гъмжеше от вражески войници, които ни превъзхождаха десетократно и повече, настлана беше като с килим от мъже в движение, слънцето се отразяваше в шлемове и щитове, отскачаше от върховете на мечове и копия.

— Да изчакаме Кодин — казах аз. Дори Кодин имаше нужда нещо да подкрепи вярата му.

— Господарю. — Хобс сведе глава. Стисна лъка си и зачака, дишаше тежко. Добър човек беше, или ако не добър, то със сигурност стабилен. Татко го беше избрал лично от кралската гвардия и го беше пратил в Горски страж, не като наказание за някаква простъпка, а като комплимент и награда за Стража.

Отместих поглед от човешкото гъмжило и го насочих към върховете, ведри и закачулени в бяло. Снегът започваше малко над клисурата. Вятърът носеше пресен сняг, рехава вихрушка от ледени кристалчета. Ала студ не усещахме. Десет хиляди планински стъпки горяха в краката ми, мускулите ми трепереха конвулсивно, а кръвта ми се беше загряла почти до точката на кипене.

На запад се виждаше Божият пръст. Сегашната ми умора бледнееше пред изтощението от онзи паметен ден, когато се изтеглих с последни сили на върха му и се проснах полумъртъв под невъзможно синьо небе. Лежах така с часове, после се изправих, запънах крака срещу бурния вятър и изтеглих меча си.

Когато се катериш, не носиш нищо излишно. А аз бях взел меч, вързан на гърба. Мечовете пеят. На Божия пръст песента им се чува по-ясно. Катерил се бях, подмамен от спомена за маминото пиано, но Колоната ми изпя друга песен. Може би защото небесата са по-близо там, или пък вятърът я довява. Така или иначе, в онзи ден чух песента на меча, докато го размахвах в серия от упражнения, сечах вихъра, въртях се, обръщах се, удрях високо, после ниско. Танцувах на онази песен час, може и повече, дивашки танц на високото, обграден от бездна. А после, преди слънцето да се е спуснало твърде ниско, оставих меча на скалите като дар за стихиите и поех надолу.

Докато стоях на Божия пръст, за пръв път проумях защо хората се сражават за място, за скали и потоци, без значение кой царува в момента. Силата на мястото. Усещах я и сега, в края на долината, подгонен от пълчищата на Стрела.

— К’во става, Кодин — рекох, когато съветникът ми се довлече при нас. — Изглеждаш наполовина умрял, човече.

Не му достигаше дъх да ми отговори.

— Носиш ли онова, дето ти го дадох? — попитах го. По онова време не знаех защо му го давам, знаех само, че трябва да му го дам.

Задъхан и зачервен, Кодин смъкна раницата от гърба си, бръкна в нея и каза:

— Радвай се, че не я изхвърлих, за да си облекча товара.

Взех от него свирката — простичък инструмент, дълъг трийсетина сантиметра, с буталце, любим на местните козари.

— Винаги съм вярвал, че ще изпълниш поставената ти задача, Кодин — казах, макар че бях дал на Макин да носи друга свирка от същия вид, а трета бях поверил на Кепен. Доверието е чудесно нещо, но по-добре не гради плановете си върху него.

— Никой от нас не е местен — обърнах се към капитаните си, повишил глас, за да ме чуят и мъжете от Горски страж, които се събираха около нас. — Е, с изключение на теб — добавих и посочих един мъж във втория ред. — Но повечето сме родени и отраснали в Анкрат.

Последните от Стража ни бяха настигнали, стрелянските войници катереха неравния терен на двеста метра зад тях.

— Сега сте тук, с мен, мъже на Анкрат, защото сте най-добрите ми бойци, защото сте се учили на бойното изкуство в земи, които са трудни за отбрана и открай време събуждат чужди апетити. Тази наша планина обаче се защитава лесно и не крие други богатства освен изобилие от камъни и кози. — Тук-там се чу смях. Явно не всичките ми бойци бяха полумъртви от умора.

— Днес — продължих аз — всички ние ще станем планинци.

Лапнах свирката, вдигнах я високо, надух и натиснах буталцето, не твърде силно, защото това разваля звука. Най-добрият тон се постига с постоянен натиск.

Козарската свирка се чува на мили в планината. Настроена е така, че вятърът да подема звука и той да отскача от камък на камък. Едно дълго изсвирване може да се чуе чак в Призрачния. И със сигурност щеше да стигне до всички планинци, които бях скрил по високите склонове над нашия маршрут. И не какви да е планинци, забележете, а точно онези, които се препитаваха от въпросните склонове от поколения насам. Мъжете, които бяха „разхождали камъка“ също като бащите и дядовците си. Мъжете на Ренар пазеха тайните си добре, но в онзи ден на Божия пръст всичко се разкри пред мен като на длан.

Звукът на седем юбилейни тръби е бил необходим да се съборят стените на Йерихон, но онези стени са били градени да стоят, а не да се сриват при нужда. Едно надуване на козарска свирка се оказа достатъчно за каменните свлачища в Ренарските планини. Дузина свлачища от двете страни на долината, по цялата ѝ дължина. Планинците познават своите склонове в интимни детайли, както любовници познават извивките на телата си, че и по-добре. Големи камъни, крепящи се на косъм, нестабилни канари в комплект с лостове, които да ги раздвижат, едно силно бутване и канарата се търкулва, удря се в други канари, които се откъртват на свой ред, и така до безкрай. Земята се разтресе под краката ни. Звука, като от воденични камъни, усетихме със зъбите си. За броени минути склоновете на долината се свлякоха и хилядите на Стрела изчезнаха под пелена от прах, смазани на кървава каша от скалната лавина.

— Е, благодаря ти, Кодин. За мен беше удоволствие. — Върнах му свирката. — Хобс — рекох. — Когато прахолякът се слегне, искам хората ти да отстрелят оцелелите, става ли?

— Ису Христе — каза Макин, вперил поглед в долината под нас. — Как…

— Топология — отвърнах. — Нещо като магия.

— И сега какво, крал Йорг? — попита Кодин. Вярата му се беше отърсила от съмненията си, но човекът все още мислеше в цифри, защото знаеше, че шансовете ни срещу шестнайсет или седемнайсет хиляди са пренебрежимо по-добри от шансовете ни срещу двайсет хиляди.

— Връщаме се долу, разбира се! — казах аз. — Няма как да атакувам оттук, нали?