Мисия Лондон

9.

Шофьорът мина да го вземе от резиденцията в 18,30. Варадин чакаше във фоайето, леко пребледнял, изтупан в смокинг и папийонка. Обувките му нервно поскърцваха. От жилището на готвача се процеждаше коварна миризма на готвено, която го караше да се чувства неловко. До- като пъплеха през задръстените артерии на града, Варадин неспокойно подушваше реверите на сакото си; беше прилепчива тази национална воня, нямаше изпиране, загнездваше се в тъканите като дрешна въшка; проникваше дори в кожата - чак до мозъка на костите, и оставаше там навеки като белег от срамна болест.

- Бъкингамският дворец - рече Миладин, без да откъсва поглед от черната задница на таксито пред себе си.

Варадин трепна. Какво си позволяваше този тъпак?! Нима си въобразяваше, че вози някаква тиква от Долно Камарци, дето си няма хабер от забележителности! Той ли не знае Бъкингамския дворец?!… Стисна устни; човъркаше го любопитство, примесено е безпокойство. Поканата беше загадъчно лаконична. Домакините бяха обозначени само е няколко витиевати инициала, които не му говореха нищо. Вечерята щеше да бъде съпътствана от лекция на тема „Новите предизвикателства пред устойчивото развитие на Европа“. Дъждът обилно се лееше върху предното стъкло; чистачките го мятаха настрани с отсечени бързи движения. Колата излезе на Трафалгар Скуеър и зави по тежкарската Пел Мел.

Мрачната фасада на клуба, с тежки корнизи и малки прозорци, разположени съвсем нарядко, внушаваше усещането за скрити вътрешни обеми. Пред входа нямаше надпис, само скромна табелка с номер. Съпоставена с мащабите на зданието, вратата изглеждаше несъразмерно малка и сякаш подчертаваше ексклузивния характер на заведението. От двете й страни горяха кръгли жълти лампи.

- Оттук, сър - подкани го портиерът.

Варадин остави палтото си на гардероба, мина покрай огромните портрети на куп видни деятели и се озова в залата за приеми. Присъстващите бяха главно възрастни господа, някои дори на преклонна възраст, и само тук-там се мяркаха смутени индивиди от средното поколение. Жени почти липсваха, като се изключат няколко твърде заможни и строги на вид старици, накацали в различните краища на залата като птици оракули.

Оберкелнерът откри името му в списъка на гостите и лично го отведе до мястото му. „Varadin Dimitrov, пишеше на малко листче, поставено до приборите, Ambassador, Bulgaria“ - това го накара да изпита приятен гъдел.

Мястото от едната му страна беше още празно, от другата седеше ситно старче с розово лице и тесен кафяв костюм. На листчето пред него пишеше: Дъглас Смак и някаква тайнствена поредица от букви, която напомняше на Варадин за обозначенията върху етикета на стар коняк. Мистър Смак сънливо слушаше дрънкането на една внушителна дама, чиято сбръчкана шия бе омотана с тлъст перлен гердан.

Отсреща пък седеше някакъв адски надут тип, в сравнение с когото Варадин изглеждаше направо сърдечен характер. Белите му коси бяха сресани достолепно назад като грива. Стойката му издаваше мъж в активна форма, натоварен да ръководи отговорна икономическа сфера. Носеше безупречен смокинг с папийонка, а върху гърдите му искряха ред диамантни копчета. Погледът му мина няколко пъти през българския посланик, но не намери за какво да се закачи.

„Какво търся тук, по дяволите?“, запита се Варадин. На цялата дълга маса нямаше нито едно познато лице - нито един познат глас не звънна в ухото му. Беше напълно сам. Настроението му още повече помръкна при вида на мизерния ордьовър, който кацна изневиделица пред него. Две лентички червена риба, розичка от масло и лист маруля. По липса на друго занимание той започна да навива филето на вилицата си, когато до него се тръшна едър джентълмен. Беше около петдесетте, облечен в шикозен тъмносин костюм на тънки райета, с лъскава оранжева вратовръзка. Лъхаше мощно на одеколон с предизвикателно остра миризма. Имаше жълтеникава рехава коса, зализана старателно върху червеникавия му череп. Сребърен пръстен с черен камък украсяваше бялото му месесто кутре.

Той плъзна странично поглед към Варадин, прочете листчето с името му и широко се ухили.

- Мистър Варадин Димитров!? Nice to meet you! Дийн Карвър МР[2] - светкавично се представи той и протегна ръка. — Откога сте в Лондон?

- Ами, едва от няколко дни - призна си Варадин.

- How fresh indeed![3] - ухили се Карвър, сякаш говореше за рибата в чинията си. - Аз познавам добре България. Прекрасно място! Ходил съм там няколко пъти през 86-а и 87-а по покана на вашия земеделски лидер, как му беше името…

- Петър Танчев - подсети го услужливо Варадин.

- Аха! - оживи се мистър Карвър. - Какви времена бяха! Вашите стари лидери, they got some style[4], знаете ли? Истински барони! Ще ви кажа под секрет: не всичко беше толкова зле, ха-ха!

Варадин го изгледа шокиран. Онзи си наля пълна чаша червено вино.

- За ваше здраве! - рече Дийн Карвър, като отпи голяма глътка и му смигна: - Не е лошо, нищо, че не е българско.

Междувременно важните клечки бяха заели местата си начело на масата. Някой почука с лъжичка по чашата, залата притихна. Думата взе сбръчкан старец, съвършено плешив, декориран с пищна огърлица - някой си лорд Бастърбридж, както се разбра по-късно.

- Дами и господа, добре дошли на годишната вечеря на нашето скромно общество - рече той. - Приятно ми е да ви съобщя, че сред нас е самият министър на отбраната на Нейно величество, мистър Морел.

В залата се разнесе одобрително мърморене.

Мистър Морел имаше лъчезарното излъчване на образован пролетарий, направил кариера в профсъюзите. Той благодари на присъстващите и се поклони на старчето, което очевидно бе обект на най-дълбока почит. След министъра взе думата лекторът. Някой си Джонатън Крейг - висок мургав тип с леко гърбав нос и широки възгледи за живота. Той оглавяваше стратегическо звено за международни проучвания на управляващата партия и заемаше ключова позиция в екипа от съветници на правителството. Джонатън Крейг беше ловък шарлатанин: изразяваше се сложно и използваше широк апарат от наукообразни клишета, за да грабне акъла на аудиторията. Трудът му несъмнено беше високоплатен. Представителите на неговата паразитна каста обикаляха неуморно Източна Европа и в качеството си на експерти опоскваха лъвския пай от фондовете, предвидени за съживяването на този силно проблематичен район.

Варадин остана в плен на Крейг близо пет минути, после установи, че губи нишката на речта му. Отделните думи продължаваха да имат значение, но общият им смисъл ставаше все по-неясен, докато се превърна в някаква словесна салата. Въпреки безпомощното състояние на ума си той се постара да запази израз на проникновен слушател чак до края на лекцията, като се включи ентусиазирано в хора на последвалите аплаузи.

- Това не обяснява разликите във валутните курсове - промърмори старчето от дясната му страна.

Той почувства известно неудобство, че досега е пренебрегвал тази, по всяка вероятност, твърде важна персона… Понечи да се представи, обаче Смак V.S.O.P.C.R. своевременно беше задрямал, което очевидно беше естественото му състояние.

С изчерпването на официалната част присъстващите видимо се оживиха. Дийн Карвър си наля още вино и се впусна в спомени за България. Незабравими дни! Млад проспериращ лобист от левицата, дръзнал да прескочи желязната завеса… Посренщали го като цар. Летял с хеликоптер, ходил на лов, гулял по резиденции. А какви жени само!…

- През 93-та доведох в България един арабски инвеститор - продължи той. - Искаше да строи лифт в Банско, но се отказа, като видя какво става… Оттогава не съм идвал.

Фактът, че тъкмо Карвър седеше до него, едва ли беше случаен, даде си сметка Варадин. Да подредиш гостите около масата така, че да имат общи интереси, беше истинско изкуство. Англичаните го владееха до съвършенство.

- Много ми се ще да възобновя връзките си с вашата чудесна страна… - въздъхна Карвър, отпивайки замечтано от чашата си. - Разбрах* че имате ново правителство. Как върви реформата?

Варадин отговори, без да се замисли:

- Благодаря, добре.

- А защо вестниците пишат, че ония сираци умирали от глад. Истина ли е?

Варадин направи неволна гримаса. Карвър явно бе зърнал талона, който се въртеше в британските всекидневници. На него бе отпечатана снимка на сгърчено от глад недъгаво дете, загърнато в дрипи. Талонът излизаше от името на някакъв източноевропейски фонд, който набирал средства за мизерстващите сираци в България.

- Преходът към пазарна икономика не е лек… - от- беляза нервно посланикът. Помисли малко и добави: - За съжаление често се спекулира е чуждото нещастие.

- Аха, добротворците… - въздъхна Дийн Карвър. - Няма нищо по-вредно за имиджа на една страна! Тези хуманитарни паразити са като бълхите в дрипите на бедняка. Хранят се от мизерията на другите и нямат никакъв, ама никакъв интерес от нейното премахване. Само се чудят как по-добре да я експонират, за да трогнат спонсорите. Познавам ги много добре: колкото по- зле си ти, толкова по-щастливи са те! Знаете ли, че бизнесът с помощи е третият по големина в света след този с наркотиците и порното?

Мозъкът на Варадин трескаво се бореше с постъпващата информация и се мъчеше да я форматира във вид, подходящ за доклад. Това не му се удаваше и той се чувстваше силно притеснен: всичко, което не можеше да се вкара в един доклад, беше или твърде опасно, или твърде незначително. Не можеше да прецени за кое от двете става дума. Нищо трето не му идваше наум.

- Ама вие нищо не пиете! - възкликна Карвър, фиксирайки неодобрително все още пълната му чаша: — Вдигам тост за българските вина. И по-специално за червените!

Той пресуши чашата си на един дъх. „Оригинален човек“, помисли си Варадин, отпивайки една по-сериозна глътка от приличие.

- Всичко, от което имате нужда, е свестен пиар - авторитетно обобщи Дийн Карвър. - Някой, който да се грижи за имиджа ви. Знаете ли колко пари хвърлят другите страни за тази работа?

Варадин кимна; съществуваха подозрения, че тази сълзлива кампания е режисирана от разузнаването на съседна балканска държава, която цели да компрометира социалната политика на правителството в разгара на дискусията за разширяването на Европейския съюз.

- Напоследък правителството възнамерява да инвестира повече средства в тази област… — рече предпазливо той.

- И добре ще сторите! - възкликна Карвър. - Трябва обаче да си отваряте очите на четири. В Лондон е пълно с агенции, които предлагат услуги от такъв характер… За съжаление повечето са шарлатани. Ще ви омотаят с разни концепции и стратегии, а после ще ви тръснат такава сметка, че свят да ви се завие. Но има и истински професионалисти. Те не говорят много, но вършат чудеса.

- И кои са те? - попита плахо Варадин.

- Има една агенция… - доверително сниши глас Карвър; в дъха му се долавяше кисел привкус. - Работиха за мен по време на изборите. В момента, доколко- то знам, се грижат за имиджа на една от вашите държави, май че беше Словакия. Работили са също така за страните от Близкия изток. Изключителни професионалисти! Имат връзки на най-високо равнище. И отлична репутация! Говори се, че дори членове на кралското семейство ги използват понякога…

- Имат връзки с двореца? - лицето на Варадин се изопна.

- Определено! - кимна Дийн Карвър МР. - След като ми уредиха вечеря с принц Чарлз, рейтингът ми сред по-изостаналите ментално избиратели скочи драстично. Ха-ха! Аз съм републиканец по убеждение, знаете, но какво от това!… Вие май сте заинтересуван? Мисля, че още пазя визитната им картичка.

Той затършува из портфейла си.

- Това трябва да е… Забравил съм си очилата, вижте, моля, какво пише там.

Варадин повдигна картичката: „Famous Connections. PR Agency“.

- Благодаря — кимна той.

- Не, не ми благодарете! Аз съм приятел на България. Ето, вземете и моята картичка… Винаги може да разчитате на мен.

Като каза това, Карвър изви очи към чинията си и вдигна одобрително палец. На мястото на ордьовъра сега се мъдреше строг къс месо, залят с боровинков сос. Той си доля още червено вино и се зае съсредоточено да унищожава пържолата си. Варадин не искаше да остане по-назад и също се залови за приборите, но умът му витаеше другаде. Жилавата недопечена мръвка подло се изметна от чинията и го опръска със сос. Мамка му!

- Не се дава лесно, а? - изкикоти се Карвър. - Ще трябва да свикнете с характера на тукашното печено.