Мисия Лондон

23.

- Я, колко пилета! - възкликна Рачо, когато ледената мъгла под капака на фризера се разсея.

— Не са пилета - поправи го мрачно Баничаров. - Патици са.

Радистът се почеса по главата. Звукът в слушалките продължаваше упорито да пулсира.

— Извади ги! - нареди той.

— Защо? - недоумяваше готвачът.

— Защото си загазил — мрачно каза Рачо.

Готвачът започна да вади патиците една по една.

Радистът ги прослушваше внимателно е уреда като доктор. Действията му бяха непонятни за Баничаров и го изпълваха е ужас. Замразените патици бяха хлъзгави. От допира с ледените им тела пръстите му скоро се вкочаниха. Стана несръчен. Една патица се изплъзна от ръцете му и се изпързаля под масите. Той запълзя след нея на четири крака, като ругаеше злобно.

Рачо продължаваше да слухти невъзмутимо. Повечето пациенти мълчаха, но от време на време едно издайническо гласче пробиваше мембраната на слушалките и се впиваше в тъпанчето му като оса. Радистът отделяше пеещите патици настрана. Така се оформиха две купчини — голяма и малка. В малката имаше осем патици.

— И какво сега? - попита глупаво Баничаров.

— Ти ще кажеш — хладно рече радистът.

Той взе една патица от малкия куп и я разгледа от всички страни. Беше студена и твърда като камък. Погледна в дупката между краката, разклати я - нищо.

— Дай нож! - обърна се той към готвача.

Баничаров домъкна огромен касапски нож. Рачо сряза мазната жълтеникава трътка и с върха на ножа измъкна сребриста шайбичка, подобна на батерия за часовник.

- Какво е това? - уплашено попита готвачът.

- Изглежда някакъв предавател… - отвърна замислено радистът. - Откъде, си взел тия патици?

- От борсата, откъде… - измънка неубедително готвачът.

- Лъжеш, Баницо! - сряза го Рачо. - В борсата не мушкат предаватели в гъза на птиците!

- Ъъъ… ами таковата… - запелтечи онзи.

- Отмъкнал си ги, а? Гнидо крадлива! Откъде, бе?!

- Не съм аз! - извика бедният готвач.

- А кой?

Наложи му се да разкаже цялата история. Като узна за произхода на патиците, радистът внезапно стана нервен. Нямаше време да слуша по-нататък. Взе ножа и бързо изчопли останалите предаватели.

Чудя се как още не са ги засекли - рече замислено той, като подхвърли бръмбарите в шепата си. - А може и да са…

- Да ги унищожим! - предложи смело готвачът. Имам тук един голям хаван…

- Не! - поклати глава радистът; той беше възпитан в любов и уважение към техниката и подобно неинтелигентно решение на въпроса го отвращаваше. - Но ще трябва да ги разкараме оттук веднага - добави той и неочаквано попита: - Да ти се намира хляб?

- Хляб ли? - облещи се Баничаров. - Защо?…

- Действай! - пришпори го Рачо.

Десет минути по-късно двамата мъже влязоха с нехаен вид в Кензингтън Гардънс през входа откъм Глостър Роуд. Те поеха по широката алея към Кръглото езеро и започнаха да хвърлят хляб на патиците и лебедите, които плуваха край брега. Птиците лакомо се нахвърлиха върху едрите трохи. Няколко нахални гъски също се бяха присламчили към угощението, но твърде късно. После врявата утихна изведнъж и птиците кротко се разотидоха. По лицата на мъжете се изписа ехидно задоволство.

В същия момент по главната алея, откъдето бяха дошли, се зададе микробус е плоска въртяща се антена на покрива. Иззад дърветата от другата страна на езерото изникнаха високите шлемове на десетина полицаи.

- Виждаш ли! - каза радистът. - Отърва се на косъм, глупако!

- Не знам как да ти благодаря! - въздъхна Баничаров.

- Аз ще ти кажа - потупа го Рачо по рамото и добави: - Хайде да се махаме!

Дейл Ръдърфорд изскочи от микробуса и се затича към езерото.

- Моите патенца! Малките ми патенца! – крещеше той.

Нат Колуей го последва крайно озадачен. Скоро цялата оперативна група се събра край брега на езерото. Локализириха източниците и започнаха да ловят птиците е големи мрежи. Дейл не можеше да повярва на късмета си. Ръкомахаше възбудено и се пречкаше в краката на всички. Заприижда многобройна публика.

- Какво правите! Спрете веднага! - прогърмя гневен глас.

Дейл се обърна рязко. Зад него, е ръце на кръста, стърчеше едър мъжага в униформа на служител от парковата охрана. Лицето му беше червено като домат.

- Сър, вие ли ръководите това безобразие? - страшно сключи вежди той.

- Какво безобразие!? - настръхна Дейл. - Та това са патиците от Ричмънд Парк, които изчезнаха преди три дена!

- Така ли? - подигравателно изкриви лице онзи. - И да не би да са се превърнали в лебеди?

Той посочи голямата бяла птица, която пърхаше, оплетена в мрежата.

- Ей, вие там, не можете ли да различите патица от лебед! - развика се Дейл на полицаите, които се бореха с птицата.

- Локализирахме имплантанта, сър - докладва единият.

- Каквоо? - Дейл помръкна изведнъж.

Междувременно се появиха още служители от охраната на Хайд Парк, а след малко дотърча и самият интендант на Кензингтънския дворец. Двете групи застинаха враждебно една срещу друга. Нат Колуей подуши задаващия се грандиозен скандал и внезапно му се прииска да види всички патици на света, увиснали с главата надолу зад витрината на някой китайски ресторант.

- Слушайте - миролюбиво поде той, — защо просто не сравните номерата на пръстенчетата?

Беше извършено начаса. Дейл Ръдърфорд прие поражението с каменно лице. Полицията задържа само птиците, в които незнайно как бяха попаднали микрочиповете от ричмъндските патици. Три лебеда, четири патици и един гъсок. Деветият микрочип изобщо не беше открит.

- Значи какво излиза? - обади се някой. - Патиците от Хайд Парк изяли патиците от Ричмънд.

Думите му бяха тутакси подети от пресата. „Патици от Хайд Парк изяждат патици от Ричмънд“

„Екстремна проява на патешки канибализъм“ „Патици и патицояди“

„Чудовища е човки в центъра на Лондон“

„Кой изяде грозното пате?“

„Човки - нов сюжет от Хичкок“

Готвачът и радистът не четяха английски вестници, нито гледаха ВВС. Затова не можаха да добият пълна представа за ефекта от своите бойни действия. Но те не бяха суетни хора. Стигаше им, че тази вечер вкъщи бе необикновено тихо, а вечно намръщените им съпруги се суетяха радостно край фурните, където нежно позлатяваше по една тлъстичка патица.

В самотната си квартира Чаво Толоманов отвори една котешка консерва и я излапа заедно с последните трохи от гордостта си. Наемът за предишния месец беше изсмукал финансовите му сокове и сега го чакаше мрачно бъдеще. Батьката го нямаше вече и нищо не вървеше, както трябва. Сърбина не искаше и да чуе за патиците, без да са минали санитарно-хигиенна инспекция. Баничаров се държеше странно, а вестниците публикуваха небивалици. Консервата му се стори изненадващо вкусна.

Дейл Ръдърфорд остана равнодушен към агнешката яхния, сервирана в апетитно пъстро гърненце. Съпругата му Елоиз гледаше с безпокойство и тъга изстиващата гозба, но не смееше да го подканя да яде. Щом дори любимото му гърненце не го трогваше, значи работата наистина беше сериозна! Хлапетата, две на брой, бяха вечеряли набързо и благоразумно се бяха изпокрили по стаите си. Сумрак и печал тегнеше над скромния, ала уютен ричмъндски дом. Елоиз се зае да разтребва масата. Дейл се втренчи в гърненцето, сякаш го виждаше за пръв път. Една натрапчива мисъл не му даваше покой вече часове наред. В Хайд Парк бяха открили само осем микрочипа. Къде, по дяволите, можеше да се е дянал деветият?