Мисия Лондон

25.

ВЕТЕРАНЪТ И ПРИНЦЕСАТА

сценарий на Томас Мънроу

© Famous Connections

Действащи лица:

Лейди Даяна - принцеса на Уелс

Сър Марстън - ветеран от умиротворителните сили в Босна

Военнополева болница. Интериор — палатка. Обстановката е семпла: походно легло, олющено метално шкафче, сгъваем стол. Сър Марстън лежи, завит с войнишко одеяло. Главата му е бинтована. До леглото е подпряна патерица. В палатката влиза Лейди Даяна, облечена в къса бяла престилка, с кошница в ръка.

Лейди Ди: Как е днес моят герой?

Сър Марстън: По-добре, Ваше височество, благодарение на топлите ви грижи.

Лейди Даяна сяда на стола и отваря кошницата.

Лейди Ди (сериозно): Докладваха ми, че отказвате да ядете десерта си. Това силно ме озадачи.

Сър Марстън: Но тук винаги ни дават едно и също!

Лейди Ди: Киселото мляко е полезно за здравето ви!

Тя изважда от кошницата шест малки кофички (100 г) „Данон“ с различни плодове и ги подрежда върху нощното шкафче.

Сър Марстън (плачливо): Не искам кисело мляко!

Лейди Ди (строго): Хайде, не се глезете! Спомнете си как измъкнахте онези нещастни босненски бежанци от обръча на четниците. Та вие сте герой!

Тя отваря една от кофичките, гребва пълна лъжичка и я поднася към устните му. Сър Марстън повдига одеялото чак до носа си.

Сър Марстън: Умолявам ви!

Лейди Ди: Яжте!

Сър Марстън (крие се под одеялото): Нннне!

Лейди Ди (подкупващо): Искате ли да играем на една игра? (Пауза. Сър Марстън подава глава.) Ако изядете това йогуртче, ще разкопчая едно копче от престилката си.

Тя отново поднася лъжичката към устата му. Той я захапва лакомо. Металът трака между зъбите му. Изяжда цялата кофичка.

Лейди Ди: Браво на героя! (Разкопчава най-горното копче на престилката си.) Да продължаваме ли?

Той кима. Тя отваря следващото йогуртче. Сър Марстън безропотно го поглъща. Тя откопчава ново копче на престилката си: „Две! “ Носи черен сутиен с прозрачни чашки. Устата на Сър Марстън лакомо зее. Копчетата са точно толкова, колкото и йогуртчетата.

- Ей! - провикна се Доти от леглото. - Ти ли играеш Даяна?

- Какво? - намръщи се Катя.

Доти размаха сценария.

- Киселото мляко е полезно за здравето ви! Искате ли да играем на една игра? - изкикоти се тя.

- Пак си се ровила в нещата ми! - ядоса се Катерина, като измъкна страниците от ръцете й със замах.

- Не съм! - възрази енергично съквартирантката. - Беше върху масата. Напоследък си толкова отнесена!

- Виж, това е любителско представление на департамента - излъга Катя, без да се замисля. - Предложиха ми да играя в тази сцена и аз приех. Сега разучавам ролята. Окей?

В очите на съквартирантката светнаха злобни искри. Напоследък беше станала още по-разплута и апатична. Къпеше се рядко и по цял ден се търкаляше в леглото с вълнени чорапи. Не че си нямаше причина. Баща й, съмнителен бизнесмен, беше арестуван в Пазарджик преди две седмици и всичките му сметки бяха блокирани. Издръжката й секна изведнъж. Вече дължеше петдесет лири на Катя, което допълнително я озлобяваше.

- Лесно ти е на теб! - извика Доти.

Катерина се съблече невъзмутимо и влезе в банята. Докато капките я чукаха по носа, тя се замисли сериозно дали не е време да се измете завинаги оттук. Всъщност решението беше взето отдавна. От мига, ко- гато срещна Зиблинг в посолството и разбра, че тайната на двойния й живот е разкрита. Нямаше идея каква игра играят; беше сигурна само в едно: не желаеше да бъде част от нея. Очевидно същото искаше и самият Зиблинг: „Не искаме никакви скандали!“, беше й казал.

Катерина схващаше бързо.

Доти подсмърчаше в ъгъла си. Дебелите книги, струпани край леглото й, стояха недокоснати от няколко дни. Полупразна бутилка евтино българско вино допълваше пейзажа; над гърлото й кръжаха мухи ви- нарки.

- Какво ще стане сега е мен? — каза момичето, по- скоро на себе си.

- Ще трябва да се хванеш на някаква работа - рече Катя, докато търкаше енергично косата си. Беше се подстригала съвсем късо заради перуките, които и се налагаше да носи. Харесваше се. Късата коса правеше циците й да изглеждат по-изпъкнали.

- Каква работа? - изхлипа Доти.

- Можеш да чистиш посолството - подхвърли Катерина, - ще си спестиш наема за стаята.

- Така ли? - оживи се Доти.

- Аха, и знаеш ли какво? Можеш да постъпиш на моето място - продължи Катя е неочакван ентусиазъм. - Смятам да си взема малко отпуска. Ще чистиш кабинета на посланика. Какво ще кажеш?

- Ами става - кимна неуверено съквартирантката.

Катя не можа да сдържи усмивката си. Идеята й се

стори адски свежа. Навлече развлечени зеленикави дънки е големи джобове и къса прилепнала фланелка, която откриваше златистия й корем. Долавяше погледа на Доти, който шареше по тялото й, но не й пукаше. Щеше да си наеме малко студио, може би в Доклънд

или някъде наоколо. По-далеч от тази дупка! Можеше да си го позволи с новите доходи.

Напъха сценария в раницата си и хвърли поглед към съквартирантката.

- Горе главата! - рече тя и излезе.

Сценариите ги пишеше един тип на име Томас Мънроу. Кльощав дълъг чекиджия с прилепнала мазна коса и дебел диоптър. Бяха се запознали още в началото. Той беше дошъл, както сам твърдеше, за да й вземе мярката. Гробарският му жаргон включваше и други изрази от сорта на: оргазмът трябва да се аранжира. Сякаш ставаше дума за малка смърт. Приличаше на майстор на ковчези.

Работата беше там, че клиентите на агенцията - в преобладаващата си част делови, заети хора - бяха съвършено лишени от въображение. Те имаха само смътна представа за фантазмите си, за посоката на желанията си, но не бяха в състояние да им придадат конкретна, завършена форма. Не умееха да изграждат ситуации, нито диалог. Нито пък имаха време за това.

Като Емералд Спарк например.

Той беше бижутер - магазинът му се намираше в началото на Рийджънт стрийт. Емералд знаеше всичко за камъните и почти нищо за душата си. За него тя не беше по-различна от Ефекта на папийонката - загадъчната сянка, която се мярка в сърцевината на някои особено ценни диаманти. Можеше да я съзерцава с часове, но нямаше представа как да стигне до нея. Танцът на светлината в короната на брилянтите го караше да усеща вибрациите й. Тя му говореше. Нашепваше му мисли и тайни желания, от които се изчервяваше. И възбуждаше. Но нищо повече. Трябваше да се появи

някой като Томас Мънроу, за да шлифова тези необработени копнежи с примес на шлака. Мънроу, който знаеше всичко за желанията, беше копал дълго в душата на Емералд, за да извади тайните й наяве. А после беше работил над тях, упорито и прецизно като същински бижутер, докато им придаде формата и блясъка, които заслужаваха. Сега Емералд Спарк знаеше точно какво иска и как да си го достави.

Катерина харесваше този сценарий: „Украсяването на коледното дръвче“, както го наричаше на шега. Емералд отключваше сейфа зад бюрото си и започваше да вади съкровищата си едно по едно. Диамантното колие на Хера. Окото на оникса. Синята луна. Огърлицата на Изабела Кастилска. Перлените нанизи на Касандра. Гривната на огъня и леда. Медальонът на Етиопската принцеса. Сапфирът на Дракона. Верижката с диамантните сълзи. Камъните излъчваха хлад, който пролазваше чак до гладко избръснатия й пубис. Усещаше тежестта им - до последния карат. Тези скъпоценности рядко излизаха на витрината. Обикновено се правеха по предварителна заявка за тесен кръг от избрани клиенти, които имаха навика да инвестират част от състоянието си в непреходни ценности. Банкери, телевизионни звезди, производители на стоки за масова употреба, а напоследък - о, ужас - и руснаци! Дълбоко в душата си Емералд беше убеден, че тези хора са недостойни за бижутата му. Неговата мечта беше да работи за двореца. Той вярваше, че благородните камъни разкриват истинския си блясък само при досег с благородна плът. Плът, освободена от досадната сянка на дрехите, сияеща в естествената си голота. И ето че тя стоеше пред него - самата принцеса Даяна, грееше като извадена от калъфката перла. От диадемата, обсипана с брилянти, до верижката с диамантно сърце на глезена, тялото й се къпеше в ослепителни искри. Емералд я съзерцаваше мълчаливо. Сърцето му бавно се изкачваше в гърлото и ябълката му започваше да пулсира като на игуана. Катя също усещаше, че губи самообладание. Топлината й бе отключила енергията на кристалите; блясъкът им пронизваше кожата, вливайки потоци от светлина във вените й. Чувстваше се замаяна, омекнала, въздушна като разбит на пяна белтък, който се излива във формата на разтворена роза. В този миг беше достатъчно Емералд само да протегне ръка, за да потопи пръст в сладкия крем на тялото й, но той никога не го правеше. Вместо това вадеше фотоапарата си и надлежно я снимаше от всички страни. След което съкровищата отново потъваха в хладния му сейф.

Докато се носеше с метрото към Кемдън Таун, Катерина измъкна „Ветеранът и принцесата“ и го прочете отново. Ролята не беше трудна, но като цяло спектакълът й се струваше отблъскващ. Може би заради киселото мляко? Питаше се дали това бе приумица на клиента, или творчески принос на мистър Мънроу. Напоследък отношенията й със сценариста бяха доста хладни. Катерина беше дръзнала да редактира един от сценариите му, при което той й вдигна страхотен скандал. Тя си даде сметка, че ако реши, Томас Мънроу може да направи ролите й още по-гадни, и благоразумно престана да си бърка носа в работата му. Но той очевидно беше злопаметен.

Агенцията се помещаваше в разнебитено триетажно здание, забутано в преките около Кадмън Маркет. Наоколо бяха пръснати стари индустриални постройки и складове. В началото на улицата имаше алтернативен бар, от който често долитаха смразяващи звуци. Отвън сградата изглеждаше необитаема, но малцината съседи отдавна се бяха убедили, че тухлената сграда е център на интензивен, макар и потаен, социален живот. През неугледната портичка влизаха и излизаха доста хора, мнозина от които смътно им напомняха на известни личности. Отпред редовно висяха таксита, а се случваше да спират и луксозни лимузини. Пред входа обаче нямаше реклами, нито други надписи, подсказващи нещо повече за характера на обитателите. След известно взиране посетителят щеше да забележи малка потъмняла пластинка, разположена над звънеца. Върху нея бе гравирано: „Famous Connections“.

Катерина натисна звънеца, но звук не последва. Въпреки това след по-малко от минута й отвори един дангалак с униформа на пиколо и физиономия на човек, чиито гащи са впити дълбоко в задника.

- Здрасти, Коу - поздрави го тя.

- Хаай - бавно рече той и хлопна вратата след нея.

Тя изтича нагоре по стълбите. Първият и третият етаж бяха задръстени с боклуци и почти не се използваха. На втория имаше просторна зала, разделена с изкуствени стенички на малки отделения, които служеха за гримьорни. Обстановката беше семпла и делова. Подът беше застлан с безличен сив мокет. Никакви особени инвестиции. Беше от ония фирми, които се появяват и изчезват за една нощ. Всеки път, като идваше насам, Катя изпитваше коварно предчувствие, че няма да завари никого.

Днес обаче всички кутийки бяха пълни и актьорите жужаха като пчелици. Офисът на Вари Лонгфелоу се намираше в дъното. Щорите бяха отворени, виждаше се как говори по телефона. Той й махна приятелски. Вари беше вторият човек след Зиблинг в агенцията. Изпълняваше едновременно функции на кастинг-менажер, директор на продукция и главен режисьор. Самият Зиблинг рядко се отбиваше във Фабриката, както наричаха сградата в Кемдън. Той имаше друг, по-представителен офис, някъде в Пимлико, откъдето дърпаше конците. Катерина никога не беше ходила там. След като издържа успешно теста е хайвера, Бари й предложи контракт за 60 представления, накара я да подпише неизменния протокол за конфиденциалност и чак тогава й показа „Фабриката“.

Сега тя беше част от трупата.

Кутийките нямаха врати и минавайки между тях, Катя зърна колегите си, които се подготвяха съсредоточено - всеки за своето малко шоу. Тук бяха баронеса Тачър, милият стар Торби, Лайъм Галахър от Оей- сис, сър Елтън, Улрика Джонсън, президентът Клинтън и още цял вагон знаменитости от всички сфери на живота, включително носителят на Нобелова награда Стивън Хоукинг. Присъстваха и някои мъртви величия като Бени Хил, Джон Ленън и, разбира се, Тя, принцеса Даяна. Понякога усещаше завистта им. Никой не можеше да се мери с нея. Тя беше абсолютната звезда - шейсет представления само за два месеца! Уау!

- Здрасти, Хоукинг! - поздрави го тя, като се върна няколко крачки назад и любопитно надзърна в кю- бикъла му: - Какво правиш?

- Тренирам, не виждаш ли! - измърмори той.

Хоукинг, известен в живота като Самюъл Фог, лежеше в характерна поза в инвалидния стол и манипулираше съсредоточено с някакво ново устройство. То приличаше на роботизирана ръка, дълга около два метра, която завършваше с внушителен изкуствен пенис. Механизмът се управляваше от малко топче, монтирано върху дръжката на креслото, Фог се опитваше да на- цели отвора на едно руло тоалетна хартия, закачено на отсрещната стена. Нещо, което определено не му се удаваше.

- Shit - изруга той.

Рейтингът на Хоукинг естествено куцаше далеч зад нейния. Той беше нает от три заможни строги лесбийки, за да им разяснява два пъти месечно теорията на черните дупки, която те възприемаха едновременно като идеологически стълб на феминизма и мощен афродизиак. В резултат на тази академична прищявка мистър Фог, съвършено невеж и простодушен младеж, беше принуден да зубри трудовете на прочутия физик и да ги рецитира дума по дума в мажа сумрачна аудитория, докато трите кучки не постигнеха своето сред вопли и стонове, напомнящи пир на чакали. Всъщност Фог нямаше нищо против да си пъхне инструмента в някоя от тях, а по възможност и в трите последователно, затова помоли Томас Мънроу да внесе известни корекции в ролята му. В началото великият драматург беше непреклонен: „Искаш тотално да скапеш образа! - беше се развикал. - Те плащат за Хоукинг, а не за въшливия Сам Фог, нали не мислиш обратното!?“ Това беше единственият ангажимент на мистър Фог и той държеше на всяка цена да го запази. Продължи да зубри физика и да разяснява теорията на черните дупки, дори в един момент започна да я проумява. Междувременно Томас Мънроу реши, че идеята не е чак тожова лоша, и след кратка консултация с клиентките пусна нова версия на сценария, съобразена с логиката на образа. Така се появи и въпросният апарат, чиито колебливи движения Сам отчаяно се мъчеше да контролира.

- Успех, Хоукинг! - подхвърли Катя и се запъти към собствената си кутийка.

Тя се настани пред огледалото и се втренчи в снимката на Даяна, пъхната в долния ъгъл на рамката. Беше сънувала, че принцесата още е жива. Обикновено забравяше сънищата си почти веднага - този обаче не й излизаше от ума вече цяла седмица. Това не беше хубаво. В съня си Катерина бродеше по улиците на непознат ориенталски град, където срещаше една забулена жена. Фереджето скриваше плътно лицето й, но гласът беше на Даяна; Катя някак си знаеше това, без да го е чувала никога преди. Жената й каза само: „Сега съм щастлива.“ После се шмугна в един сумрачен сук, оставяйки я сама насред пазарището. Над главата й пропя муезин и тя се събуди.

Сивата фигура на Томас Мънроу изникна зад гърба й.

- Ваше височество - изрече той подигравателно, - позволете да ви представя новия ви шофьор.

Тя се обърна. Мънроу носеше дебела папка със сценарии под мишница. Той се отмести леко и в отвора на вратата се появи друг мъж. Беше слаб, гол до кръста, с тъмна кожа. Широката тока на колана му матово проблясваше. Нямаше косми по тялото, а тридневната му брада беше грижливо оформена.

- Дезмънд беше голяма звезда до неотдавна - рече Мънроу.

Той плясна мъжа по рамото и отмина.

Двамата се изучаваха мълчаливо близо минута.

- Какво си играл досега? - попита тя; беше го мяркала и друг път из фабриката.

- О. Джей Симпсън - рече той сериозно. Тя повдигна вежди:

- Вече не е на мода, а?

- Винаги има надежда - подхвърли той иронично.

- Каква надежда?

- О. Джей е в разцвета на силите си - поясни той. Има още какво да даде на това общество.

Катерина схвана майтапа и се ухили. Тоя Дезмънд изглеждаше печен, но беше някак твърде самоуверен.

- Губиш си времето - поклати глава тя: - О. Джей ще мирува още поне сто години.

Дойде Алис, гримьорката й, с нова обеца на носа и дебел пласт черно червило върху устните и започна да я гласи за представлението. Дезмънд продължаваше да виси нагло на прага, но тя го прогони с писклив вик на разсърдена квачка.