Мисия Лондон

38.

На 24 декември Емералд Спарк, бижутерът от Рийджънт стрийт, се приготви да изживее кулминацията на своя XX век. Беше подбирал украсата седмици наред, отлагайки жизненоважни сделки чак до последния момент, за да си осигури целия наличен блясък в коледната нощ. Лейди Даяна се появи точно в единадесет, загърната в дълго кожено палто и непроницаема воалетка, следвана от шофьора си. Той му даде пет лири и го отпрати обратно в колата. Качиха се в офиса над магазина. Капаците на прозорците бяха спуснати. Докато тя се събличаше, Емералд отвори сейфа зад бюрото си и започна да вади играчките. Отблясъците им заиграха по тавана… Принцесата сияеше пред него в божествената си голота, а гърдите й се повдигаха и спускаха от вълнение. Той повдигна с треперещи пръсти едно диамантно колие от кадифеното му ложе и го закопча на шията й. Този път играчките бяха повече и по-разкошни отвсякога. Продължи да я украсява, докато не остана свободно кътче по тялото й. Дори по пръстите на краката й блещукаха халки, обсипани с брилянти! Сърцето му се качи в гърлото, а ябълката му започна да пулсира като на игуана.

Беше време за снимки.

Той зареди нов високочувствителен филм във фотоапарата и надзърна радостно през обектива. Но радостта му трая едва миг. Принцесата изненадващо беше облякла палтото си. В ръката й лъщеше малко бижу, което определено не спадаше към колекцията му - изящен „Смит и Уесън“, 37-и калибър. Тя го насочи към смаяния бижутер и го накара да отстъпи към прозореца. Бръкна в сейфа и измъкна кутията със снимки, запечатали възторга и щастието на Емералд.

Сбогуването беше сухо и делово.

Дезмънд Кук чакаше в колата с включен двигател. Катя се тръшна до него и си пое дълбоко дъх.

- Коледното дръвче пристигна - каза тя.

Той даде рязко газ и излезе на платното. Колата избръмча нагоре по осветената Рийджънт стрийт, после свърна в една пряка и се изгуби в лабиринта на града.

Пътуваха мълчаливо. Парното духаше с всичка сила, разливайки горещи вълни под палтото й. Камъните лепнеха по кожата й като люспи. Вадички пот струяха под мишниците й. „Направих го, рече си тя, Господи, направих го!“

Дезмънд включи радиото: FM Jazz. Успокояващо. Пресякоха Мерилибън и продължиха на изток. Пусти улици, без имена, облъчени от рядка жълта светлина. Лицето на Дезмънд оставаше непроницаемо. През всички тези месеци беше твърдял, че сексът и работата не трябва да се смесват. Това я караше да се чувства несигурна. Досега бяха правили само секс (адски много при това!). Но вече се досещаше какво има предвид. Тя стисна револвера в джоба си: „Само се опитай да ме изпързаляш, копеле!“

Неочаквано той се обърна към нея и се усмихна, сякаш бе прочел мислите й. Хубави зъби, сръчен език. Опита се да мисли за нещо по-приятно. След по-малко от 24 часа щеше да се намира на 10 километра над океана. Новият й парагвайски паспорт беше издаден на името на Есмералда Корасон. Щеше да си открие собствен фитнес център в Насау. Вече знаеше дори как ще се казва: „Окото на оникса“ или нещо подобно. Чудеше се по колко да изпраща на родителите си. Може би $ 500 на месец ще бъде достатъчно. Или е твърде много?? Гумите тежко изтрополяха по някакъв стар коловоз, хлътнал между паветата. От двете страни се заредиха безкрайни складове. Влажните им тухлени сводове бяха обрасли със зеленикава плесен. Повечето лампи бяха изпочупени. От време на време под гумите изхрущяваше някоя бутилка. Дъното на улицата беше запушено от огромна цистерна. Върху почернелия корпус личеше полуизтрит надпис: Pooper-scooper. В подножието имаше метална порта, изрисувана с ярки апокалиптични графити.

- Стигнахме - рече Дезмънд и натисна клаксона.

- Какво е това място? - сбърчи нос тя.

- Не мисля, че точно тази вечер трябва да отсядаме в Риц - отвърна той през смях.

Вратата се разтвори с глухо стържене. Дезмънд вкара колата в тъмното гърло и угаси фаровете. Лъхна я застоял въздух.

- Ела! - властно долетя гласът му.

Напипа ръката му. Къде я водеше? Халките, нанизани върху пръстите на краката, й убиваха. Той я подпря на някаква стена и бавно разкопча палтото й. Устните му нежно засмукаха обецата й.

- Ей, какво правиш? - прошепна тя, възбудена.

- Искам да ги видя - измърка Дезмънд.

- Е, добре, виж ги…

Палтото се свлече на пода. Той отстъпи крачка назад. Скъпоценните камъни блещукаха в мрака с ясна дълбока светлина.

- Красиви са - промълви той след малко.

- И най-вече скъпи… - цинично добави друг глас. (Не беше нейният!)

- Дезмънд!!! - извика уплашено Катя и затърси палтото си.

В металния търбух отекна хлопване на шалтер. Припламнаха мръснобели лампи. Тя се залепи за стената като перфорирана пеперуда.

Два автомата, насочени към гърдите й - забеляза първо тях естествено. После лицата: изопнати скули, блеснали погледи. Бяха шестима: трима черни, две жени и един жълтурко. Жените държаха автоматите. През челото на едната минаваше червена лента. Бяха на възраст между седемнайсет и двайсет и пет години. Носеха кубинки, панталони с джобове и черни якета. В средата на групата стърчеше самият Дезмънд, пъхнал ръце в джобовете на кожения си шлифер като Джо Уест.

- Дезмънд?! - повтори Катя.

Той поклати глава.

- Не съм Дезмънд. Съжалявам, че ти го казвам чак сега. Истинското ми име е Мокеле-Оно. Окото на ястреба. Аз съм борец.

„К’ъв борец си ти бе, да ти еба майката!“, изруга наум Катя и плъзна ръка в джоба на палтото си.

- Не прави глупости, Кейт! - предупреди я той, като пристъпи към нея. - Спокойно! Тия не се шегуват, дай това тук.

Той измъкна револвера от ръката й и го прибра в своя джоб. После я загърна с палтото, почти грижовно.

- Копеле! - просъска тя.

- Другари, оставете ни сами! - обърна се Мокеле-Оно към останалите.

Сенките им безшумно изчезнаха зад сандъците, струпани безразборно наоколо.

- Слушай, Кейт - рече той, като сложи ръце на раменете й, - много добре ме чуй: ти свърши страхотна работа за революцията и трябва да се гордееш.

- Майната ти! - извика тя. - Дреме ми на мен за твоята революция!

- Знам - кимна той. - Ти идваш от Източна Европа. Вие там ебахте майката на социализма. Не остана нищо свято. Компрометирахте цялата идея! Обаче виж какво се получи. Превърнахте се в слуги на Запада. Обслужващ персонал. Независимо дали се врътка- те на пилон, или пред компютър. Дай долар, ще ти покажа путка - е това се изчерпва цялата ви философия. Е, харесва ли ти да си показваш путката на всеки срещнат? Да ти бутат разни неща в задника, а ти да стискаш зъби?

- То си е моя работа - сопна му се тя.

- Естествено. Но не ти харесва. Иначе нямаше да си тук сега е половин милион паунда по себе си. Защо- то идва моментът, когато всичко това ти писва. И решаваш да го промениш, нали?

- Точно така! - енергично се съгласи тя. - Затова, ако обичаш, си ми дай моята половина, а е твоята прави, каквото искаш. Инвестирай я в революцията, нямам нищо против. Аз обаче имам други планове.

- Бедната малка Кейт! - въздъхна Мокеле-Оно. - Тя вярва, че може да се измъкне. Гледала е твърде много американски филми. Мисли си, че може да изчезне ей така е 250 000, да си спретне малък рай на брега на океана и да си гледа живота, фантазиите на средната класа. Редовни приходи, редовно чукане. Разходки по плажа. Ако може и старият Дезмънд да си плацика гъза наоколо, толкова по-добре. Сори, бейби, животът е друг филм! Типовете като твоя бижутер не се примиряват лесно със загуби от такъв мащаб… Може би трябваше да го гръмнеш все пак.

- Разполагаме със снимките - отвърна тя след известно колебание, - те ще го съсипят, ако излязат наяве…

- Май не си твърде убедена - подхвърли той. - И правилно. Той вече е съсипан финансово. А когато си разорен, репутацията е последното, за което ти пука. Поне в този свят е така. Не можеш да се измъкнеш, Кейт. Ще те гонят до дупка. И знаеш ли какво? Ще те сгащят тъкмо в твоя рай. Както се полюшваш върху гуменото кресло насред басейна и си смучеш пина кола- да от кокосовата черупка. Защото и те са гледали американски филми - дори повече от теб! - и знаят отлично къде да те намерят. И ако се случи да си там… насред басейна, в онова надуваемо прозрачно кресло, не мисля, че ще се разсейват по циците ти, колкото и да са готини. Ако си там, разбира се. Обаче! - той вдигна пръст пред лицето й. - Ти няма да бъдеш там. Обещавам ти! Ние ще се погрижим за това. Няма да те намерят никога!

- Ще ми видиш сметката, а? - злобно изсъска тя като приклещена в ъгъла невестулка.

- Предлагам ти изход - отблясъците на брилянтите искряха в очите му. - Не искам да казват, че съм прегазил едно угнетено човешко същество, без да му дам възможност да се включи в борбата. Революцията продължава, Кейт. Няма да се откажем от купона само защото шайка ренегати си избърсаха задника със знамето ни. Идеята, Кейт - нея не могат да я докоснат. Виж, огледай се какво става! Империалистите се опитват да задушат всеки остатък от свобода в света. Народите се превръщат в стада. Индивидите - в гърла и задници. Тълпи от офисни роби наводняват градовете като плъхове. Банките трупат планини от досиета… Обаче революцията продължава. И се нуждае от гориво. А ние имаме предостатъчно! Утре заминаваме за Колумбия. Оттам ще се прехвърлим в Перу, където ще се влеем в редиците на нашите братя по оръжие. Идваш ли с нас?

- Имам ли избор? - попита язвително тя.

- Само изход, съжалявам… - поклати глава той. - Малка, тясна пътечка, която ще те отведе до сияйните върхове на борбата. Аз ще бъда до теб. Ще бъдем другари.

- А ще ме чукаш ли понякога? - попита Катя, облизвайки устни.

Ръката му звънко се залепи за бузата й. Обецата й се търкулна на земята и се завъртя като пумпал, сипейки ослепителни искри.

- Цинична кучка - процеди той и тъжно заключи: - Източноевропейци!…