Мисия Лондон

6.

През този ден мнозина служители се опитваха да влязат в контакт с него, но той упорито не приемаше никого. Искаше му се да ги поизнерви; да им внуши, че знае всичко за тях и техните дела и няма намерение да слуша жалките им оправдания. Нека тръпнат в очакване да бъдат извикани!

Варадин се впусна да изучава многобройните чекмеджета и шкафчета в кабинета си: касата, гардероба и прочее местенца, където се предполагаше, че се е утаил духът на предшественика му. Не беше останало много. Хората в тази професия бяха потайни и гледаха да замитат следите след себе си, доколкото можеха. В библиотеката се мъдреха няколко прашни тома на „Енциклопедия Британика“ и справочник „Who’s Who“ от 1986-а. В чекмеджето на бюрото се търкаляха три самотни кламера и изхабен флумастер. В сейфа откри полуразпаднала се гъбичка за миене на чинии. Това като че ли беше всичко. Разгледа клозета, изпробва го и седна зад голямото шефско бюро. Завъртя се насам-натам в креслото, за да усети формата му. Почувства се почти у дома си, когато звънна петолъчката.

Той се втренчи уплашено в червения телефон и вдигна слушалката.

- Здравей! - прозвуча бодър женски глас. - Вече си на работното място, а? Браво, браво!

- Благодаря! - мазно се отзова той, макар и без особен ентусиазъм.

Познаваше добре този глас и беше наясно, че не може да го прати току-тъй по дяволите.

- Нали не си забравил? - звъннаха подозрителни нотки.

- Е, как ще забравя! - искрено се възмути той.

- Ей така! Някои хора веднага забравят всичко, щом се уредят на мандатче — в слушалката звънна стаена обида.

- Не съм от тях - рече Варадин. - Познаваш ме.

- Амии, толкова съм мамена - въздъхна гласът. - Мислиш си, че познаваш някого, а като иде навън - оказва се съвсем друг човек. Неблагодарници! Въобразяват си, че са станали недосегаеми. Обаче грешат.

- Със сигурност грешат - потвърди той.

- Ти обаче не си от тях, нали? - гласът трепна обнадеждено. - Знаеш как стоят нещата. Опитен си, искам да кажа, умееш да подреждаш приоритетите си.

- Научил съм се - отсече той.

- Надявам се - гласът направи мажа пауза и решително попита: - Е, как вървят нещата?

- Още не зная - рече той. - Не изглеждат на ниво.

- Не съм се съмнявала. Това са шайка катили. Ще ми докладваш всяка седмица.

- Дадено - кимна Варадин. - Не се безпокой.

- Не бъди толкова спокоен. Ти още не я познаваш. Толкова е надута! Всеки път, като минавам през Лондон, я каня най-човешки на обяд или на закуска, но тя винаги се прави на ударена. Заета била. И к’во толкова е заета, моля ти се? Да брои мангизите си, предполагам. Какво унижение съм принудена да търпя!

- Не бива да се отчайваме. Залогът е голям!

- Да, трябва да я прилъжем някак си!

- Остави тази работа на мен - авторитетно изрече Варадин.

- Ако ме предадеш значи…

- Няма, няма! - увери я той.

- Е, хайде тогава.

- Дочуване.

Първото число, което му хрумна, беше 98. Няколко мига тъпо се взираше в телефона, после тихо, ала страстно изрече:

-73.