Мисия Лондон

2.

Кметът на Провадия развъртя енергично крановете на топлата и студената вода и се остави душът да го облее от глава до пети. Водата плющеше в широкото му татарско лице, биеше по мощните му рунтави гърди и се стичаше с весели подскоци по титаническото му шкембе. Кметът на Провадия се чувстваше превъзходно въпреки тънката пелена на сутрешния махмурлук, която все още обгръщаше мозъка му. Изпълваше го съзнание за изпълнена мисия. Беше посетил този тайнствен и далечен остров, който навремето бе владял половината свят. Беше разгледал дворците и магазините. Беше опознал положението на народа. Беше си направил съответните изводи и можеше смело да каже, че вече има представа за състоянието на реформата в тази развита западна страна. Беше доволен, че не е загубил ума си пред блясъка и суетата на Оксфорд стрийт. Но още по-доволен бе, че си заминава днес за родната Провадия - град със славно минало и плодородна земя.

- Ола-ла! - провикна се той с цяло гърло. - Ла-ла- лаааа!

Водата шуртеше от всички страни като водопад и създаваше у кмета усещане за безметежност и душевна пълнота. Постепенно мътилката в главата му се разреждаше и добиваше кристална яснота.

- Лалаа-лала-лала-лалаа! - продължи да си припява той, сапунисвайки интензивно късата си прическа.

Той не забеляза и не можеше да забележи тънкия мокър език, който се плъзна под вратата на банята и бавно започна да се просмуква в мокета.

Посланикът взе куфара си и се запъти към втория етаж, без да отрони дума. Съдейки по зеленикавото му лице, Коста Баничаров заключи, че магията на любовта от пръв поглед не се е състояла. Перспективите изглеждаха още по-мрачни.

Беше стигнал до средата на стълбата, когато спря и се ослуша.

- Там има някой - рече посланикът, сочейки с пръст нагоре.

- А, господин кметът… - отвърна готвачът; по тона му можеше да се предположи, че става дума за домашен любимец, който обитава резиденцията от незапомнени времена.

Малчуганът се извиваше в ръцете му с неподозирана сила, дереше и хапеше. Той го стисна още по- здраво и процеди шепнешком:

- Лайненце непрокопсано, на майка си се метнало!

- Кмет?! - неспокойно изрече посланикът.

- Кметът на град Провадия - уточни готвачът с известно съчувствие.

- И как е попаднал тук… този човек от Провадия? - гнусливо се осведоми онзи.

- Настаниха го - рече Баничаров. - Нямало място в хотела. Днес си заминава.

Посланикът не каза нищо. Беше вперил очи в пътеката, която подгизваше зловещо, сякаш се намираше на борда на „Титаник“. Над главата му се разнесоха шля- пане и ругатни. Кметът на Провадия изникна на горната площадка, загърнат небрежно с тясна кърпица, изпод която стърчаха херкулесовските му атрибути.

- Скивай ги тъпите англичани! - развика се той. - Една дупка на банята не се сетили да пробият! Една проста дупчица! Кожо му е! Дупка! Канал!

Той сви пръстите си на кръг и надзърна в отвора, за да демонстрира очевидността на този нелеп пропуск. В полезрението му внезапно попадна мрачният господин, който изучаваше с болезнено изражение мократа пътека.

- Добър ден - рече кметът и стрелна с очи Банича- ров. - Нов гост, а?

- Това е новият посланик - рече готвачът без излишен ентусиазъм.

- Ха така! - гръмко избоботи кметът на Провадия. Честито!

Господинът видимо се стресна.

- Много ми е приятно да се запознаем! - извика голият мъжага с татарско лице. - Ще ме прощавате за вида. Хубаво стана, че се видяхме. За съжаление аз днеска си тръгвам, иначе щях да ви разкажа повечко за тия лицемери. Искам да запомните само едно. Няма демокрация в Англия. Това не е истинска демокрация!

По лицето на посланика се изписа нескрита паника.

- Няма какво повече да ви обяснявам - отсече кметът. - Сам ще се убедите. И не забравяйте да им напомните за банята. Мокет сложили, а канал забравили! Още на първата официална среща. И за клозета! Старите българи са изобретили водния клозет, знаете ли? И аз не го знаех, но наскоро едни археолози идваха при мен да ми докладват. Открили го при разкопките. Цели 600 години преди европейците! В град Провадия!

Доволен от ефекта, който видимо произведоха думите му върху важния господин, кметът на Провадия се надвеси през перилата и се провикна към Банича- ров:

- Братко, остана ли още от оназ вкусната пача?

- Остана - рече готвачът. - Да я притопля ли?

- Ще хапнете ли малко пача е една ледена бира? Полезно е за закуска - любезно се обърна кметът към посланика.

- Едва ли - сковано поклати глава оня. Ъгълчето на устните му злобно потрепери. — Смятам да се поразходя. Не ме чакайте за вечеря. Разтребете тази кочина! - последните думи бяха към Баничаров.

Врътна се рязко и побягна към изхода, като заряза куфара си на стълбите. Преди да прекрачи прага, се закова в антрето и пискливо изкрещя:

-93!

- Какво му става на това момче?… - повдигна рамене кметът на Провадия.