Мисия Лондон

16.

Хотел „Атинеум“ се намираше в долния край на Пикадили, срещу Грийн Парк - съвременна постройка, притисната между викториански мастодонти. Наблизо имаше пицария, от която долиташе джаз. От другата страна на улицата се възправяше мрачният колос на „Риц“. Катя не беше влизала там, както не бе припарвала и до хотел „Атинеум“, но й се струваше, че ако „Риц“ се сгромоляса, значи устоите на света са се продънили. В „Риц“ със сигурност не щъкаха стриптийзьорки.

Няколко мраморни стъпала водеха към входа. През стъклените врати се виждаше момичето на рецепцията, обляно в мека жълта светлина, фоайето изглеждаше пусто. В сумрака се мяркаха силуетите на няколко охранени декоративни растения. Портиерът я стрелна с известно недоумение, но я пусна да влезе, дори й кимна, докосвайки небрежно ръба на цилиндъра си. Момичето зад полирания махагонов плот вдигна лице и се втренчи в нея. Косата й лъщеше като руло медни нишки. На ревера имаше табелка с името й, Мери Джейн. Зад нея се виждаше масивно табло с ниши за ключове. От години в нишите лежаха само магнитни карти.

- Стая 365 - рече Катя и зачака какво ще се случи.

Мери Джейн очевидно бе инструктирана за появата й.

Вдигна телефона и набра няколко цифри, без да я изпуска от очи.

- Дамата е тук - равнодушно информира тя.

Последва кратко нареждане.

- Качете се - каза служителката и кимна към асансьора.

Сърцето й бързо затупка. Беше излязла на финалната права. Спря за миг пред грамадното огледало, инсталирано до рецепцията, и се втренчи в отражението си. После се насочи към асансьора. Цифрите над вратата бързо се сменяха. Кабината се движеше между етажите. Спря на трети, качи се до шести, после тръгна надолу. Вратите безшумно се отместиха. Асансьорът беше празен.

Дебелият мокет убиваше звука от стъпките й. Катя вървеше по коридора, хипнотизирана от лъскавите номера на вратите. В края на краищата не беше длъжна да го прави. Още можеше да се върне. Но не се върна. 361, 363, 365. Вратата не беше по-различна от останалите. Тя постоя няколко секунди пред нея, сякаш очакваше да се отвори от само себе си. Никакъв знак. Никакъв звук. Почука. Нищо. Завъртя топката и влезе.

Стаята беше мебелирана семпло, но с вкус, който издаваше класата на редовните посетители. Бежовите тапети създаваха усещане за топлина. Нощната лампа светеше.

Мъжът седеше в креслото, кръстосал небрежно крака, и четеше вестник. Носеше черни панталони с остър ръб. Отвън долиташе приглушеното ръмжене на уличния трафик. Беше точно 11.

- Здрасти — рече тя. - Аз дойдох. Бари свали вестника.

- Здрасти.

Не бързаше да казва нещо. Само я гледаше.

- Е? - тя се усмихна неловко.

Изведнъж й хрумна, че това може би е клопка. Беше налапала въдицата като последен шаран. Обзе я страх.

- Слушай добре, Кейт - поде неочаквано той. - След един час трябва да напуснеш хотела. Има два начина да го сториш. Единият е да си отидеш, както си дошла - като обикновено момиче. Другият е да си тръгнеш като принцеса. Ти избираш.

- Какво се иска от мен? — попита тя.

- Като начало да облечеш дрехите, които висят в гардероба - рече спокойно Бари.

Тя сви рамене. Да се облича, да се съблича - значителна част от живота й беше минала в тези дейности. Не беше кой знае каква работа, но явно се плащаше добре. Сега тя се почувства още по-сигурна, защото й се струваше, че нещата са взели обрат, който съответстваше донякъде на очакванията й. На закачалката висеше семпла черна рокля. Неразпечатан пакет чорапи и черни обувки на висок ток допълваха комплекта. Тя се облече и веднага разбра, че роклята струва сума пари. Сякаш не беше създадена просто за обличане, а за носене - като манифест на идеята за всеобщото неравенство. За пръв път слагаше такава рокля. Обувките я направиха по-висока с няколко сантиметра. Изведнъж се почувства неловко, сякаш беше влязла в чуждо тяло без позволение. Придвижи се вдървено до средата на стаята и застана пред клиента, както мислено го наричаше вече.

- Добре - кимна той и посочи стола пред огледалото: - Седни.

Извади от джоба си перлена огърлица и я закачи на шията й, без да проявява излишна чувственост. Зърната бяха хладни.

- Трябва да те гримирам - рече Бари, отвори някакъв сак и се върна с кутия гримове. - Нали нямаш нищо против?

Тя не каза нищо. Очевидно той знаеше какво върши; беше делови и точен като професионален гримьор. Подсили определени черти, замаскира други или ги изтегли на заден план. Придаде златист загар на кожата й, какъвто имаха само хората от висшите съсловия, и наля руменина в бузите й, повехнали от обикновената храна и лошия въздух.

- Ей, ама ти да не си и дизайнер! - не се стърпя тя.

- Аха, главният гримьор на Ройъл Шейкспиър Къмпъни - небрежно отвърна той.

- Да, бе! - подхвърли тя.

Бари я огледа с видимо задоволство и каза:

- Затвори очи.

Тя стисна клепачи.

- Няма да гледаш - предупреди я той, - иначе ще развалиш ефекта.

- Няма, давай - успокои го тя.

Бари внимателно прибра косите й в мрежичка, после й сложи някаква перука - усещане, което тя не можеше да сбърка никога и което определено не й допадаше. Натъкми я оттук-оттам и каза:

- Вече можеш да ги отвориш!

Тя извика уплашено. Инстинктивно понечи да свали перуката, но той я хвана за китките и леко, почти нежно ги натисна надолу.

- Чудя се - рече Бари, - никой ли досега не ти е казвал колко приличаш на покойната лейди Даяна Спенсър?

Катя се втренчи тъповато в новото си лице.

- He - промълви тя.

- Аз ти го казвам!

- Чувствам се ужасно - призна Катя. - Тя е мъртва.

- Вече не съм толкова сигурен - поклати глава Бари.

От другата страна на огледалото ликът на Уелската принцеса ги наблюдаваше изумено, с отсянка на погнуса, сякаш отказваше да приеме факта на това евтино възкръсване.

- Стани! - нареди й той с неочаквано властен тон.

Катя се изправи.

- Върви!

Тя започна да ходи от единия до другия край на стаята. Чудото се бе случило.

- Вземи - рече Бари, като й подаде плоска черна чантичка: - Една дама не ходи с празни ръце.

После внезапно направи кисела физиономия:

- Свали го!

- Защо? - изненада се Катя, поглеждайки симпатичния си пластмасов часовник с голям циферблат.

- ТЯ не носи такива неща - отсече Бари. - Принцесата има само най-фини вещи.

„Ууу, откачено копеле!“, помисли си тя; измъкна ръката си през ластичната каишка и го остави да закопчае върху китката й изящно златно часовниче. Беше се погрижил за всичко!

- Така е по-добре — въздъхна Бари.

Толкова ли нямаше истински британски момичета за тази цел, чудеше се Катя, докато той я съзерцаваше с нямо възхищение. Сега ще си извади оная работа и ще започне да мастурбира - опита се да предугади хода на събитията тя. Това обаче не се случи и тя продължи да стърчи неловко пред него, стиснала елегантната чантичка. Наистина, защо никой досега не беше забелязал тази прилика, защо беше убегнала на самата нея? Сляпа ли е била? И как, за бога, Камал Далали беше пропуснал да се възползва от този шанс: да покаже принцесата без дрехи?!

- Време е да тръгваме - рече Бари делово и плисна с ръце. - Хайде!

- Къде? - попита тя уплашено.

- Ще се поразходим малко с кола. Обичаш ли да се возиш?

- Не мога да изляза така! - възпротиви се тя.

- Ще сложиш това - той й подаде тънък черен шал и тъмни очила.

Катя неохотно се подчини.

- Господи, всеки ще ме познае! - възкликна тя, като се погледна в огледалото.

- Теб?! - повдигна вежди Бари. - Че кой изобщо те познава теб?

- Исках да кажа нея - сконфузи се Катя.

- Добре е, че се вживяваш - ухили се той. - Иначе всичко отива по дяволите. Не забравяй: той чака принцеса, а не някоя проскубана мръхла.

- Кой? - трепна тя.

- Босът - отвърна невъзмутимо Бари. - Виж, това е само кастинг. Той ще прецени дали те бива за ролята, или не. Прави, каквото ти казва. Според мене ставаш, но той решава. Искам да знаеш, че независимо от резултата ще получиш 100 лири за изпълнението.

- Много мило - рече тя. - А моите дрехи?

- Аз ще ги взема, не се бой - каза Бари, като събра набързо партакешите й и ги натика в големия черен сак.

Катя прекоси малкото фоайе на хотел „Атинеум“, следвана неотлъчно от Бари с големия сак през рамо. Няколко души се обърнаха подире й. Челюстта на пиколото глупаво увисна. Пред входа чакаше дълъг черен линкълн. Шофьорът, в безлична сива униформа, държеше вратата отворена. Тя се шмугна в тъмното купе. Придружителят й се настани на предната седалка.

Щом очите й посвикнаха със сумрака, тя установи, че не е сама. В другия край на седалката седеше някакъв странен индивид с бомбе и дълго черно палто. Изпод шапката личеше кръгло жизнерадостно лице с червени бузи.

Той завъртя глава към нея и палаво се ухили.

- Йоррр роял хайнес - високопарно произнесе той. - За мен е чест да ви предложа гостоприемството си. Ще пийнете ли малко шампанско?

Той се пресегна, измъкна от барчето запотена бутилка и я подаде на Бари. После извади две високи чаши и кутия черен хайвер. Сега тя забеляза дългия жълт нокът на кутрето му - беше като чаена лъжичка. Тапата на бутилката излезе с предпазлива въздишка. От гърлото й се изви бяла струйка дим.

Перденцата на лимузината бяха плътно спуснати. Катя нямаше представа накъде пътуват. Колата често спираше и тръгваше, което я караше да мисли, че продължават да се движат по централните улици. Но тя обичаше да знае винаги къде точно се намира и подобна неизвестност я дразнеше. Беше помолена най-учтиво да свали роклята си и тя се подчини. Чувстваше се глупаво: чисто гола, само по чорапи и обувки, с чаша шампанско в ръка. Не беше кой знае каква новост за нея да се подвизава в такъв вид, ала въпреки това изпитваше неудобство. Може би фактът, че се намира в центъра на трафика, разделена от външния свят само от една врата и едно перде, я караше да се чувства по този начин? Ами ако им хрумнеше внезапно да я изхвърлят навън? Не изглеждаше обаче да имат подобни намерения — поне на този етап. Нещо повече, интересът на боса към нея сякаш бе отслабнал от мига, когато тя остана без дрехи. Сега приличаше повече на заможен съпруг, който откарваше жена си на някакво светско парти. От време на време спираше разсеяно поглед върху нея, повдигаше чаша и я подканяше да хапва от хайвера.

„Трябва да го изядеш целия!“, беше й заявил в началото.

Кутийката съдържаше 150 грама. Изглеждаше малко, но с всяка следваща лъжичка тя се убеждаваше, че това не е така. Беше възтопъл, мазен и тежък. Нямаше чувството, че поглъща деликатес, а някакво лекарство, целящо да смаже и разхлаби вътрешностите й. Тя отпи солидна глътка шампанско. Няколко зърна се отрониха от лъжичката и полепнаха по гърдите й. Той я гледаше: не толкова похотливо, колкото с любопитство. Нямаше салфетка и никой не й предлагаше. Тя обра черните зрънца с пръст и го облиза. Майната ви!

Топлите въздушни потоци облизваха тялото й като тънък воал, задвижени от невидимия вентилатор на климатика. Беше замаяна, а може би - смътно възбудена. От известно време стояха на едно място — сигурно бяха попаднали в задръстване. Тя открехна пердето, за да види къде се намират. Мярна се парапет на мост, сетне изплуваха кафявите вълни на Темза и още един мост в далечината.

- Какво правиш? - извика босът. - Дръпни веднага пердето!

После се отпусна назад, втренчен в тапицерията над главата си.

- Имаш още хайвер. Дояж си го! - добави по-меко.

„Е, сега вече разстройството ми е в кърпа вързано!“, помисли си тя, огребвайки дъното със сребърна лъжичка. Бутилката също бе празна. Мъжът изглеждаше погълнат от мислите си. Бяха прекосили моста (може би Ватерло?) и сега се движеха по южния бряг на Темза. Тук трафикът не беше тъй натоварен и шофьорът караше по-бързо. Катя имаше чувството, че се носят по широка права отсечка е много платна. После внезапно завиха. Колата намали ход и спря. Босът погледна към нея и се усмихна:

- Беше ми приятно да се возя с вас, ваше височество. Доскоро - кимна иронично той, изскочи чевръсто навън и захлопна вратата.

Бари го последва и двамата размениха няколко думи.

- Къде да те оставя? - попита я той, когато се върна в колата.

- Челси - кратко отвърна тя.

При потеглянето Катя залитна назад. Седалката изведнъж й се стори огромна. Тя се просна по цялата й дължина, като изпусна чашата на пода.

Той се обърна и стовари сака до нея.

- Хайде, преоблечи се!

- Провалих се, нали? - дрезгаво попита тя.

Бари й подаде един плик. Тя го отвори и преброи банкнотите лежешком: 500 лири. Стомахът й се развълнува, сякаш от хайвера се бяха пръкнали хиляди малки рибки.

- Ние ще те потърсим. Може би в началото на следващата седмица - рече сухо той, когато колата я остави на Фулъм, недалеч от Челси Бридж.

Наближаваше полунощ. Катя отново беше в старите си дрехи. Косата й беше сплескана от перуката като гнездо на блатна птица. Мислите й бяха горе-долу в същото състояние. Той я гледаше изпитателно, сякаш преценяваше дали е в състояние да се прибере сама.

- Не съм сигурна, че ще има следващ път, Бари - каза Катя изненадващо ясно.

- Трудно ли ти се вижда? Или парите са малко? - попита той с безпокойство.

- Не ми харесва - поклати глава тя.

- Но вече си в играта. Независимо дали ти харесва - спокойно отбеляза той. - Ти избра ролята на принцеса. Ще трябва да я довършиш.

- Ами ако кажа не? - заинати се тя.

- Значи си решила да се върнеш там, откъдето си дошла. Рано или късно в посолството ще узнаят за втория ти живот - той повдигна вежди. - Не мисля, че ще се церемонят с теб, Кейт. Това е твърде консервативна среда. Ще останеш на улицата.

- Знаете доста за мен, а? - рече тя.

- Малко предварително проучване - подхвърли той. - Добре дошла на борда.

Рибките в стомаха й неспокойно мърдаха. „Трябва ми клозет!“, панически си помисли тя. Бари остана да гледа след нея, подпрян на покрива на лимузината.